Джейн Фийдър
Съпернички (31)

Епилог

5 юни 1593

Сър Роджър Аскю слезе от лодката на кея пред къщата си в малкото село Пътни, разположено край реката. Както всеки път, спря за малко и огледа със законна гордост красивата постройка, кацнала на надвесения над реката хълм. От широката тераса към завоя на Темза се простираше зелена морава, обградена от плачещи върби. Червеният покрив на къщата блестеше, шлифованите стъкла на прозорците искряха под следобедното слънце. Гледката го радваше, защото излъчваше мир и благополучие. Днес обаче нещо му тежеше на сърцето. Документът в жакета му прошумоляваше заплашително, докато се изкачваше по пътеката към дома си.

Чу детския смях още преди да види малката си дъщеря. Момиченцето изскочи от храстите и се вкопчи в краката му.

— Татко… татко… видяхме лодката отдалеч! Какво ми носиш?

Сър Роджър се наведе, вдигна дъщеря си високо във въздуха и я завъртя. Момиченцето запищя въодушевено.

— Непременно ли трябва да ти донеса нещо, Мегън? Да не би да си била необичайно послушна?

— Разбира се, че бях послушна — закима усърдно малката. — А ти обеща да ми донесеш нещо… и на мен, и на Чарлс.

— Добре, ще се поразтърся из багажа — обеща весело сър Роджър, пусна я на земята и хвана лепкавата й ръчичка.

— Къде е мама?

— В розите — отвърна момиченцето и посочи към храстите.

Роджър тръгна по извитата пътека между високите храсти, които скоро се отвориха към просторна розова градина. Във въздуха се носеше прекрасен аромат, бръмчаха медоносни пчели. Съпругата му подрязваше розовите храсти. Като го видя, тя се изправи и докато се обръщаше към него, напъха под бонето си една изплъзнала се кестенява къдрица. При този толкова добре познат жест сърцето му преля от любов.

Преди шест години, когато стана негова жена, тя беше съкрушена от болка. Макар че никога не говореше за причините, той, който познаваше добре болката, я разбираше и не я разпитваше. Седем месеца след сватбата се роди Мегън, момиченце с неукротими къдрици и наситеносини очи. Роджър отново не зададе нито един въпрос. Обожаваше дъщеря си от момента на раждането й.

— Мегън първа видя лодката и настоя да те посрещне сама. — Розамунд застана пред мъжа си, усмихна се нежно и му предложи устните си за целувка. Зелените й очи го огледаха изпитателно. Нещо в поведението му бе странно. — Защо си толкова сериозен, Роджър?

Вече го познаваше добре и беше щастлива, че тъгата, която по-рано беше част от него, е изчезнала. Той винаги щеше да си остане сериозен мъж, но тя обичаше начина, по който очите му святкаха от удоволствие, обичаше смеха, който често звънеше в гласа му, особено когато ставаше дума за дъщеря му.

— Нося някои сериозни новини… тъжни новини — започна той, но бе прекъснат от пронизителен детски писък.

— Мегън го е събудила — обясни Розамунд, която добре познаваше дъщеря си, и се втурна към дървената люлка, поставена в сянката на един розов храст. Вдигна сина си и го показа на баща му. — Кажи добър ден на татко, Чарлс.

Роджър взе бебето, целуна меките му бузки, вдъхна дълбоко сладкия му аромат. Малкият сгуши главичка в ръката му и го погледна със сериозните си кафяви очи.

— Либи! — извика Розамунд и бавачката веднага дотича. — Отнеси бебето в къщата, моля те.

— Ти също трябва да отидеш с Либи, Мегън — нареди Роджър. — Обещавам много скоро да ти донеса подаръка в детската стая.

Това обещание задуши протеста на момиченцето и макар че се цупеше, то подаде ръка на бавачката и тръгна с нея към къщата.

— Тъжни новини? — повтори Розамунд думите на мъжа си и седна на близката каменна пейка. Роджър седна до нея, извади документа от жакета си, но не го отвори.

— Става въпрос за онзи автор на пиеси, Кит Марлоу… Преди шест дни бил убит в Дептфорд. Говори се, че станало сбиване между пияни, вероятно за сметката. — Той разгърна пергамента и й го подаде. — Нося ти копие от официалния доклад.

Розамунд зачете мълчаливо. Името Инграм Фрейзър веднага и се наби в очите и по кожата и пропълзяха студени тръпки. Прочете как Марлоу в пристъп на гняв извадил камата на Фрейзър и го атакувал с нея. „В отговор споменатият Фрейзър се опитал да защити живота си и нанесъл на въпросния Кристофър Марлоу смъртоносна рана над дясното око със същата тази кама на стойност дванайсет пенса.“

Розамунд вдигна глава. Последните думи се запечатаха в съзнанието й. „Въпросният Кристофър Марлоу умрял на място.“

— Фрейзър… — промълви задавено тя. Където се появеше Фрейзър, там се явяваше и смъртта. Щом е участвал Фрейзър, значи не е ставало дума просто за сбиване между пияници. — Каква ужасна, ужасна загуба. Кит беше истински талант. — Загледа се с невиждащи очи в една пчела, която събираше нектар, и прошепна: — Бедният Томас. Предполагам, че вече е научил.

— Марлоу е бил в Скедбъри. Работел над следващата си пиеса. Не знам дали брат ти е бил при него. Но вече цял Лондон говори за станалото. — Роджър я прегърна нежно. — Знам, че харесваше Марлоу.

Розамунд кимна.

— Харесвах и него, и пиесите му.

— Светът загуби голям автор. — Роджър преплете пръсти с нейните и ги стисна силно. — Марлоу беше само двайсет и осем или двайсет и девет години… Представи си още колко пиеси щеше да напише… и колко по-хубави, когато стане по-стар и по-мъдър.

Розамунд облегна глава на гърдите му и се вслуша в равномерното биене на сърцето му. И, както всеки път, почерпи сила и сигурност от своя съпруг.

— Тази сутрин отидох в църковния двор на „Сейнт Пол“ — рече в косата й той и я целуна по челото. — Купих ти няколко от новите пиеси, допуснати за представяне. Дано те наведат на по-ведри мисли.

— Къде са? — попита Розамунд и вдигна глава, неспособна да скрие обзелото я въодушевление. Роджър се засмя тихо.

— Барт ги отнесе в къщата заедно с пумпала за Мегън и дрънкалката за Чарлс.

— Много я глезиш — промърмори укорно Розамунд и го целуна в ъгълчето на устата. — Както глезиш и мен.

— Това е най-голямото ми удоволствие, скъпа моя. Ти си светлината в живота ми. — Роджър стана и й подаде ръка. — Хайде да влезем. Ще ти дам време да разгледаш пиесите на спокойствие.

Вървяха към къщата в спокойно разбирателство, ръка за ръка. Розамунд си представяше как Кит танцува по улицата и крещи неприличните си песнички, как пише усърдно в кабинета на Томас и очите му святкат от въодушевление, докато реди силни думи в необичайни стихове. Видя го да се люби с Томас и потръпна — необузданият му темперамент само за миг обръщаше нежната привързаност в див гняв. Винаги беше смятала, че той е твърде различен от другите, заема твърде голямо място в света и звездата му свети прекалено силно и ярко, за да живее дълго.

Роджър отнесе подаръците в детската стая, а Розамунд отиде в спалнята и седна на любимата си пейка под прозореца, където вятърът, духащ откъм реката, охлаждаше пламтящите й бузи. Развърза червената лента, с която бе стегнат свитъкът и разгъна навитите листове. Приглади ги и ги прегледа набързо. Погледът й падна върху името, написано най-отгоре върху един лист, и ръката й замръзна насред движението. Пиеса от Уил Крейтън, наскоро допусната за изпълнения от кралския цензор. Заглавието гласеше „Завръщането на героя“. Първото представление щеше да се състои в Театъра на розата. Щяха да участват всички актьори от трупата на Ричард Бърбидж.

Розамунд седеше и се взираше в името на мъртвия си любим. Виждаше немирните му къдрици, дяволитите трапчинки около устата, завладяващите сини очи — всичко, което виждаше всеки ден у дъщеря си. И чуваше гласа му така ясно, сякаш стоеше до нея в стаята.

Времето минаваше, но тя не го осъзнаваше и се стресна ужасно, когато чу гласа на мъжа си от вратата.

— Какво става, Розамунд? От един час не си помръднала.

Младата жена вдигна глава, после отново погледна пергамента в скута си.

— Тази пиеса е написана от човек, когото познавах… Умря почти по същия начин като Кит. Глупава трагедия… заблуда… оказа се на неподходящото място в неподходящо време. — Розамунд отново вдигна глава, без да се мъчи да скрие сълзите в зелените си очи. — Умря, без да знае, че пиесата му все пак ще бъде представена в театъра.

— Много съжалявам. — Роджър коленичи пред нея и сложи ръце върху раменете й. — Какво мога да направя?

Розамунд се усмихна през сълзи и сложи ръце върху неговите.

— Остани при мен. Това е достатъчно.

— Разбира се — обеща тихо той, взе едната й ръка, обърна я и притисна устни върху дланта. — Винаги.

Двамата останаха така няколко минути, после Розамунд внимателно издърпа ръката си. Нави листовете и грижливо ги завърза с червената лента.

— Време е за вечеря, скъпи. Даже малко закъсняхме.

Стана и протегна ръка на мъжа си. Той я взе и за миг я притисна към себе си, преди да напуснат стаята, хванати за ръка.