Джейн Фийдър
Съпернички (13)

12

— Да излезем на терасата, Розамунд. Чарлз Сингълбъри ще свири на лютня. — Джоан задърпа Розамунд за ръкава и двете млади дами прекосиха с бързи крачки залата, за да стигнат по-скоро до заляната от слънце тераса, която се простираше по цялата ширина на палата с изглед към реката.

Розамунд забеляза няколко групи разхождащи се и разговарящи придворни, но не и онзи, който бе привлякъл вниманието й.

— Както желаете, Джоан. Ще ми кажете ли кой е този Чарлз Сингълбъри?

— О, нов придворен. — Джоан се изчерви и луничките й изпъкнаха още по-ясно. Тя отвори бързо ветрилото и го размаха пред лицето си с надеждата да ги прогони. — Втори син на граф Редмънд.

Розамунд се усмихна многозначително.

— И вие го намирате интересен?

— О, не! — откликна възмутено Джоан. — Как бих могла?

— Откъде да знам? — Розамунд реши да я подразни. — Кой знае, може би и аз ще го намеря интересен…

Двете излязоха на терасата и се присъединиха към малката група, събрала се около младеж с едва набола брадичка, който дърпаше струните на лютнята с голяма сериозност. Много е различен от Уил Крейтън с небрежната му елегантност, реши веднага Розамунд.

— Мистрес Уолсингъм, каква случайност. — Мекият, смътно познат глас я накара да спре. Обърна се и видя лейди Ленстър, седнала само на няколко крачки от тях на ниския зид, който ограждаше терасата, да й се усмихва дружелюбно. Тъмната коса на дамата беше прибрана назад със сребърна лента, лебедовата й шия беше украсена с невероятно красива перлена огърлица. Най-голямата перла се спускаше в дълбокото деколте. Пищните й гърди издуваха избродираната с перли горна част на роклята от копринено кадифе с цвета на огромните й очи.

Розамунд се поклони учтиво.

— Добър ден, милейди.

Лейди Ленстър потупа зида до себе си и Розамунд прие поканата, поласкана от вниманието на дамата. Джоан, която слушаше унесено младия Сингълбъри, не забеляза отдалечаването й.

Лейди Ленстър размаха лениво ветрилото си.

— Какъв прекрасен ден — отбеляза тя.

— Наистина прекрасен…

Скрита зад ветрилото, Агата оглеждаше изпитателно момичето, определено да сподели леглото на любовника й. Защо е избрал тъкмо нея? Съвсем обикновено момиче. Хубавичко, с буйна медноцветна коса и големи зелени очи, но нищо повече. Арно не се чувстваше привлечен от хубавички момичета, той търсеше изключителни жени, каквато беше тя. Затова станаха любовници. Тя например имаше невероятни очи — всички й го казваха. Затова беше необикновена жена, не с налагаща се красота, но по свой начин атрактивна.

Агата си припомни какви инструкции бе получила и започна да плете мрежата си.

— Искате ли да се поразходим малко край реката? Долу е по-хладно. Духа приятен ветрец.

— С удоволствие. — Заредена с енергия, Розамунд скочи и полата и се развя. — След дългото утро в двореца се чувствам като затворница. С радост ще се поразтъпча.

Агата не ценеше особено разходките и обикновено вървеше бавно, без да се напряга. Въпреки това се съгласи с усмивка и стана. Първата й задача бе да приглади внимателно полите си.

— Щом обичате чистия въздух, сигурно ще ви хареса да участвате в ловните излети — заговори меко тя. — Не всички дни в двора минават в безделие, повярвайте ми. Но в момента Нейно величество има много работа и дворът скучае. Нашата кралица работи много, често се пренапряга и се чувства неразположена… поне така говорят хората. Ала когато се отърси от мигрената, дворът се оживява. Днес сме на ловен излет в Ричмънд, утре се возим с лодки по реката… — Тя направи широк жест. — Тогава става много забавно.

— Очаквам с нетърпение да отида на излет — рече въодушевено Розамунд.

Агата се засмя звънко.

— Като поживеете малко по-дълго в двора, скъпа, ще установите, че има много начини да си подслаждаме монотонното ежедневие. Това важи даже за служителките на кралицата.

— Сигурно е много приятно да си придворна дама и да не си постоянно на разположение на кралицата. Вие например идвате и си отивате, когато пожелаете. — Розамунд погледна любопитно придружителката си. — Казаха ми, че сте вдовица, лейди Ленстър…

— Да, скъпа, при това весела вдовица. — Агата й кимна съзаклятнически. — Ако желаете да приемете съвета ми, изберете си богат и ненатрапчив съпруг, който се грижи за богатството, а не за жена си.

— Мисля, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. — Розамунд изпитваше все по-силно възхищение към лейди Агата. — Вие така ли сторихте?

— Ленстър беше богат и ми остави значително състояние. За съжаление не ме оставяше на спокойствие, както ми се искаше. Но беше лекомислен и страстен ловец. По време на един лов падна от коня и животът му приключи.

Розамунд разбра, че дамата изобщо не страда от загубата на съпруга си.

— Желаете ли да си останете вдовица? — Розамунд не се поколеба да зададе този въпрос. Нещо у тази жена я предизвикваше към откровеност. Дори лейди Уолсингъм нямаше да отрече, че питомката й има нужда от съвети за светския живот в двора, не само за правилата на приличието.

— Разбира се. Сега си живея много приятно, Розамунд… нали позволявате да ви наричам на малко име? Много приятно звучи.

— Ще бъде чест за мен, мадам.

— Тогава и вие ще ме наричате Агата. — Дамата се засмя и я хвана под ръка. — Сигурна съм, че ще станем най-добрите приятелки.

— Надявам се. — Розамунд отговори на усмивката й.

— Независимостта, скъпа моя, е ключът към щастието — заяви убедено новата й приятелка, докато вървяха по широката алея към реката. Вековните чинари от двете страни осигуряваха известна прохлада. — Сама избирам приятелите си, имам си свои занимания и… — тя направи кратка пауза и добави с приглушен глас: — … и любовници, разбира се. Шокирах ли ви, скъпа?

Розамунд поклати глава.

— Всъщност не. — Не бе забравила какво й разказваше Джоан за свободния живот на лейди Ленстър.

— Мисля, че скоро ще разберете какво имам предвид.

Розамунд прекара много приятен следобед. Придружителката й познаваше всички хора, които срещаха. Минаха покрай няколко двойки и край по-големи групи, които разговаряха и се смееха. Агата кимаше и понякога спираше, за да побъбри с дамите и господата. Всеки път представяше Розамунд с топла усмивка и хората я посрещаха дружелюбно. За първи път след идването си в Уайтхол Розамунд се почувства като у дома си. Хладното посрещане от страна на почетните дами загуби значението си. Вече знаеше, че извън техния кръг в двора има хора, които се държат съвсем нормално и не й желаят злото.

Много скоро забеляза, че Агата кокетничи с всички господа, които срещаха. Обикновено използваше очите си и забележителния си мелодичен смях. Придворните с удоволствие й отговаряха. Някои се опитаха да флиртуват и с Розамунд, но тя не знаеше как да реагира. Затова наблюдаваше придружителката си, вслушваше се в думите й, запомняше жестовете й. Особено й хареса как Агата игриво удря по ръцете с ветрилото си младите мъже, осмелили се да й говорят дръзко, как отмята глава назад и ги поглежда с пърхащи ресници при някой цветист комплимент. Това бяха други уроци, много различни от поученията на Урсула, но също толкова полезни и много по-забавни.

Най-сетне стигнаха до реката. По широката, почти кафява водна повърхност се плъзгаха товарни лодки, чуваше се равномерният напев на лодкарите.

Розамунд вдъхна дълбоко миризмата на реката и се почувства наистина освежена. В двореца беше толкова задушно… сякаш никога не отваряха прозорците.

— Хайде да седнем на тази пейка. Тук е толкова хладно и зелено.

Агата посочи с ветрилото си дървена пейка, поставена под стара върба, разпростряла клоните си над водата. Розамунд прие с готовност, въпреки че й се искаше да продължи разходката.

Щом седнаха, Агата подреди грижливо полите си и оправи деколтето си. Автоматични дребни движения, които Розамунд забеляза и се опита да копира.

— Е, скъпа Розамунд, както разбирам, намирате живота на почетна дама ужасно досаден? — попита Агата и я погледна със знаеща усмивка.

— Понякога — отговори откровено младото момиче. — Но започвам да разбирам, че има начини да се избегне скуката.

— Да, и то множество. Според мен любимото занимание на придворните е да флиртуват — съобщи весело Агата. — И да завързват любовни връзки, разбира се, дискретно.

— Предполагам, че кралицата не цени особено подобни… забавления?

Агата почука с ветрило по коляното си.

— Тя също им се наслаждава, скъпа моя, но не одобрява придворните й да си общуват интимно без нейно разрешение. Затова сме се научили на дискретност.

Розамунд се запита дали някога и тя ще овладее това изкуство. Спомни си безумното предложение на Уил да напусне двора, преоблечена като паж, и да отиде на театър. Дали ще успее да го осъществи, ако се научи на дискретност? Това беше нова мисъл. Тя хвърли бърз поглед към новата си приятелка и се запита как да зачекне темата. Забеляза обаче, че вниманието на Агата се е отклонило.

В следващия миг зад тях се обади мъжки глас.

— Я виж ти каква красива картина: две млади дами разговарят приятелски в сянката на стара върба край реката. Както винаги, скъпа Агата, вие проявявате непогрешим инстинкт към перфектната композиция.

Агата се обърна към новодошлия и го поздрави с хладна усмивка.

— Знаете, че не обичам да ме ласкаете, кавалере.

— Не ви лаская — увери я той и протестиращо вдигна ръце. Размаха украсената с бисери черна шапка и се поклони дълбоко. — Мистрес Уолсингъм, какво неочаквано удоволствие.

Той втренчи поглед в лицето й и тя не отмести очи, решена да не му позволява да я смути. Очите му имаха много необичаен, възхитителен цвят: нито зелени, нито кафяви, едва ли не златни. Формата им беше съвършена, а маслиненият тен допълваше екзотичния му вид.

— Хайде да продължим разходката, Розамунд — рече Агата. — Ако желаете, можете да ни придружите, Арно.

— За мен е чест. — Кавалерът застана в средата и предложи ръце на дамите. — Как предпочитате — да се поразходим по брега или да се изкачим по тази красива пътека до хълма?

— Аз съм за пътеката — отвърна бързо Агата, която разбра какво се очаква от нея. — Изглежда наистина възхитително, как смятате, Розамунд?

Според мен там е твърде усамотено и дърветата хвърлят дълбока сянка, беше готова да отговори девойката, но не посмя. Само кимна мълчаливо. Кавалерът я хвана здраво под ръка. Агата обаче издърпа ръката си. Розамунд имаше чувството, че е редно да направи същото, но не знаеше как да се отдръпне, без да изглежда неучтива.

Завиха по тясната пътека, която се връщаше към палата през гъста гора. Тук беше много по-хладно, а зелените сенки създаваха магична атмосфера.

— Тази сутрин чух невероятна клюка, Агата — започна кавалерът и се усмихна прелъстително. Белите му зъби блеснаха.

— Арно винаги пръв научава новите клюки, Розамунд — съобщи весело дамата. — Ако искате да знаете кой с кого има връзка или кой ще бъде следващият прогонен от двора, защото е проявил недискретност, както и кой ще бъде затворен в Тауър, само попитайте Арно. — Тя се засмя отново, но Розамунд забеляза, че смехът й е лишен от обичайната мелодичност.

— Добре е човек да е информиран за живота в двора — отвърна кавалерът и се обърна към Розамунд: — Да си точно осведомен за действията на другите хора е най-сигурният път да избягваш недискретности. Не съм ли прав, Агата?

— Щом вие го казвате, Арно. — Агата говореше вяло и мъжът я погледна унищожително, но Розамунд не забеляза погледа му.

— Да не би да страдате от горещината, скъпа?

— Всъщност не. — Дамата се помъчи да се усмихне. — Но мисля, че е по-добре да се върна в двореца. Малко съм неразположена и ще си полегна.

— Ще ви придружа — предложи с готовност Розамунд и опита да издърпа ръката си от хватката на Арно.

— О, не, недейте, не мога да го допусна — възпротиви се Агата. — Вие продължете разходката си с кавалера.

Преди Розамунд да е успяла да протестира, Агата забърза назад към речния бряг.

— Би трябвало да отида с нея — прошепна момичето.

— Няма нужда — успокои я кавалерът. — Аз познавам добре Агата и мога да ви уверя, че внезапно си е спомнила някаква уговорка. Повярвайте ми, мистрес Уолсингъм, само бихте й попречили. — Той стисна ръката й още по-здраво и продължи напред.

Розамунд загуби ума и дума. Не й се вярваше, че я е излъгал — след онова, което беше научила за Агата, подобна постъпка изглеждаше съвсем логична. Явно нямаше друг избор, освен да се разходи с кавалера под дърветата.

Арно заговори за живота в двора и Розамунд скоро се отпусна. Той разказваше толкова увлекателно, с такова чувство за хумор, че тя не можеше да не се засмее. Тъкмо имитираше някакъв придворен, който фъфли, убеден, че прави страхотно впечатление, когато пътеката внезапно се отвори към зелена, обляна от слънце полянка.

— Какво хубаво място! — извика зарадвано Розамунд. — И е скрито от любопитни погледи.

Единствените шумове бяха птичите песни и шумоленето на листата, когато катерички прескачаха от дърво на дърво.

— Светът е пълен с изненади — отговори Арно и я обърна към себе си. Изражението му се промени.

Розамунд усети нарастващо напрежение. В погледа на мъжа вече не се четеше добродушен хумор. Точно обратното, той излъчваше незнайно послание, което я разтрепери.

— Хайде да се връщаме — предложи бързо тя.

— Всяко нещо с времето си. — И гласът му се беше променил. Лицето му изразяваше сериозност и внимание. Той протегна ръка и върхът на показалеца му бавно очерта линията на устните й.

Розамунд изпита странно усещане. Отчасти възбуждащо, отчасти плашещо. Стоеше неподвижна, сякаш омагьосана, и чакаше да види какво ще се случи. Инстинктът я съветваше да се обърне и да побегне към оживения бряг на реката, далеч от усамотението под дърветата. Но тя не го направи.

Мъжът остави пръст върху устните й и прикова погледа й.

— Мисля, че мога да ви науча на някои неща, Розамунд, които ще доставят истинско удоволствие и на двама ни — прошепна той. — Как мислите? Искате ли да стана ваш учител?

Той сведе глава, устните му леко докоснаха нейните и оставиха след себе си тръпнеща топлина.

Гърлото на Розамунд пресъхна. Тя стоеше като вкаменена и го гледаше. Той се засмя тихо.

— Мили боже! Уплаших ви. Забравих, че не сте свикнали с нашия начин на общуване. Моля ви, разберете, че няма от какво да се страхувате. Всички играем тези малки игрички и им се наслаждаваме. А вие сте едно малко, сладко, невинно агънце. Ще видите колко е хубаво. — Той я целуна по челото като добър чичо и й кимна. — Ще ви придружа до реката.

Розамунд изпита смешното желание да затропа с крак и да му изкрещи, че няма никакво желание да се върне в двореца. Искаше да преживее нещо интимно с този непознат, който я разтревожи и възбуди, а в следващия момент я нарече невинно дете от село, чиято наивност развеселява възрастните. Арно хвана ръката й и забърза обратно по пътеката към реката.

— Не ме уплашихте — рече тихо тя, когато добре познатият свят си възвърна ясните очертания, а тя — самоувереността.

Той я погледна развеселено.

— Наистина ли? Радвам се. В такъв случай можем да продължим със следващия урок.

Обещанието я разтрепери от възбуда. Защо да не научи нещо, което другите правеха безнаказано? Ако запазеше главата си бистра, този опитен придворен щеше да я поведе по правилния път, за да постигне целта си и да си осигури добро бъдеще. Щом искаха от нея да си намери съпруг, тя щеше да си потърси такъв, който да й позволи да води свой живот, да е независима от настойничеството на братята си. Дворът беше идеалното място за това. Ще научи много от Агата, но и екзотичният кавалер ще я научи на някои неща, стига да е готова да се учи.

— Обещание ли е това? — попита тя, наклони глава и вдигна едната си вежда, както правеше Агата. Жестът й се стори много ефектен.

Арно избухна в смях.

— Установявам, че си имам много надарена ученичка. — Повдигна брадичката й с един пръст и я целуна отново. Този път Розамунд усети съвсем ясно натиска на устните му и по тялото й пробягаха леки тръпки.

 

 

След няколко дни Розамунд седеше в голямата галерия и рисуваше. Времето се бе променило. Навън се лееше силен дъжд, ставаше все по-студено. Галерията беше препълнена с официално облечени придворни, които си приказваха или играеха карти. В края на галерията свиреше оркестър.

Придворните дами на кралицата бяха свободни и се разхождаха сред множеството на малки групички. По-младите бяха обкръжени от обожатели. Розамунд повървя известно време след тях с надеждата някоя да й обърне внимание, но те нарочно я пренебрегваха. Даже Джоан се бе отвърнала от нея и само й кимна хладно.

Необичайното внимание на кралицата се оказа пагубно за отношението на почетните дами към Розамунд. Тя копнееше за някое познато лице, но не видя нито лейди Ленстър, нито кавалер Вожиро. Искаше й се да избяга от галерията, но реши да остане и да продължи да рисува. Това занимание привличаше вниманието на хората. Сър Франсис й бе поръчал да рисува всичко, което й прави впечатление, а сред тълпата имаше доста интересни лица. Повечето обаче изглеждаха безлични: безизразни джентълмени и превзети дами с безучастни лица.

Уил бе обещал да я потърси в деня след театралното представление и да й разкаже дали е успял да покаже пиесата си на Нед Алейн или на Бърбидж. Ала след срещата им в тайната градина тя не го видя нито веднъж в двора и започна да се тревожи. Да не се е разболял? Или има семейни проблеми? Имаше редица възможни обяснения и тя се опитваше да потиска растящото си разочарование и ожесточение. Дано се появи днес.

Розамунд се огледа за нов подходящ обект. Погледът й падна върху млад мъж, застанал сред група придворни, задълбочени в тих разговор, очевидно безкрайно интересен за всички. Изглеждаше страхотно, а жакетът в цвят на слонова кост, избродиран със златни конци, беше по-скъп от облеклото на повечето придворни. Набраната яка беше по последна мода, по дръжката на меча му святкаха рубини. Очевидно е богат, каза си възбудено Розамунд. Сякаш забелязал интереса й, той се извърна леко и я погледна. Имаше прекрасни очи — тъмни, сияещи от вътрешен огън.

Розамунд започна да рисува и както обикновено забрави света около себе си. Задълбочи се в работата си и забеляза твърде късно, че Уил Крейтън се е присъединил към групата на младежа, когото рисуваше. Зарадвана да го види, тя спря и втренчи поглед в тила му. Надяваше се той да я усети и да се обърне към нея, но той приказваше оживено и очевидно не забелязваше нищо друго. Розамунд не можеше да чуе за какво си говорят господата, но това не я интересуваше особено. Бе запомнила изражението на лицата им и сега изпълваше скицираните очертания с живот.

— Желая ви хубав ден, джентълмени. — Уил се усмихна, кимна на младия господин с жакета в цвят на слонова кост и направи лек поклон. — Антъни, каква приятна случайност. Цяла сутрин ви търся. Дължа ви една златна монета от снощи. — Бръкна в жакета си и извади пълна кесия с монети.

— Много благодаря. — Антъни Бабингтън улови сръчно монетата, която Уил му подхвърли. — Ако имате малко време, бих искал да разменим две думи.

— Разбира се.

Уил кимна весело на останалите младежи, които разбраха намека и се разпръснаха. Все още беше изпълнен с триумф след успешната среща с Томас Уолсингъм в театъра преди два дни. Докато търсеше начин да заговори за пиесата си, Томас му съобщи, че сър Франсис има задача за него — разбира се, ако все още е готов да му служи.

Уил остана много изненадан. Опита се да обясни, че се е опасявал да не би писмото му да се е изгубило, но Томас само се засмя и обясни, че държавният секретар никога не губи нищо, просто чака да се появи подходящо средство към целта. Задачата на Уил беше да се сприятели с Антъни Бабингтън — придворен, когото познаваше само повърхностно. Щом станат приятели, предпазливо да му намекне, че споделя симпатиите му към католицизма. Страстното застъпничество на Антъни Бабингтън за Мария Стюарт беше важен инструмент в богатия арсенал на сър Франсис Уолсингъм и задачата на Уил беше да поддържа този инструмент в готовност.

Бабингтън се зарадва много, че Уил е добре настроен към католицизма, и го въведе в своя кръг с учудваща готовност и наивно доверие. Тайно в себе си Уил го презираше и му се подиграваше. Сега обаче знаеше, че тази малка група мъже е движена от фанатична страст, и бе започнал да се плаши. Понякога даже му се искаше да побегне. Младите мъже замисляха нещо, което беше невъзможно за изпълнение. Очакваше ги кървав край в Тайбърн. Той беше длъжен да слуша внимателно, да ги съветва, да ги уверява в подкрепата си. Изпълняваше инструкциите абсолютно точно и се гордееше със себе си.

Антъни се приближи до него и заговори с понижен глас:

— За утре е предвидена среща. Отец Балард заминава за Франция, за да обсъди предстоящата акция с испанския посланик и с Морган, шпионина на Мария. Ще дойдете ли?

— Разбира се — отвърна шепнешком Уил и се постара да скрие вълнението си. Информацията, която ще получи на тази среща, несъмнено ще е много ценна за сър Франсис.

— Вие сте верен служител на кралица Мария.

Антъни поклати глава.

— Аз съм най-преданият й служител — още откакто я видях за първи път преди години. Бях паж в дома на Шрюсбъри, който беше първият й пазач. Тя беше толкова красива, толкова жизнена, имаше най-прекрасната усмивка. Жалко, че не я познавате оттогава, Уил.

Младият придворен кимна и съчувствено потупа другия по рамото.

— Ще успеем, Антъни. Отец Балард със сигурност ще доведе помощта, от която се нуждаем.

— Да се надяваме. Срещата ще се състои в Темпъл Бар. Ще дойдат и други. — Антъни се наведе над ухото на Уил и зашепна имена.

Розамунд все повече се учудваше за какво говорят Уил и приятелят му, та са толкова увлечени. Никой от двамата не поглеждаше настрана. Уил би трябвало да усети, че тя е съвсем наблизо, но нито веднъж не се обърна в нейната посока. Перото й се задвижи бързо и отрази сцената между двамата младежи във всичките и подробности. Тя огледа критично рисунката си, кимна доволно и я прибра в папката. После извади нов лист хартия и затърси подходящ обект.

— Мистрес Уолсингъм?

Розамунд подскочи уплашено. Пред нея стоеше лакей.

— Сър Франсис Уолсингъм желае присъствието ви.

Розамунд събра набързо нещата си и тръгна след прислужника. Той я изведе от галерията и влезе в малка стая, където сър Франсис и брат й я очакваха до прозореца.

— Добър ден, Розамунд, радвам се да ви видя.

Сър Франсис й кимна кратко, а тя направи реверанс. Брат и се приближи и я целуна по бузата.

— Е, малка сестричке, как ти харесва животът в двореца?

Тонът му е сърдечен, даже малко прекалено сърдечен, помисли си Розамунд.

— Доста забавен… в по-голямата си част — отвърна предпазливо тя. Съзнаваше, че държавният секретар и брат й няма да одобрят навлизането й в не толкова видимия и не толкова традиционния дворцов живот.

Сър Франсис я гледаше изпитателно и сякаш четеше мислите й.

— Бъдете внимателна, дете мое. Ако желаете да си осигурите почтено бъдеще, ще го намерите тук, затова не мислете за нищо друго.

Розамунд отново направи реверанс, но не отговори. След малко сър Франсис попита:

— Имате ли да ми покажете нещо?

— Само няколко скици. Още не познавам живота в двора, сър. Сцените и обществото в покоите на кралицата почти не се променят.

Розамунд се надяваше двамата мъже да не са усетили недоволството в гласа й. Извади от папката най-новите си скици и ги подаде на държавния секретар. Той отиде до прозореца и започна да ги разглежда внимателно.

— Хм… имате много точно око. Я виж ти… защо точно този джентълмен е привлякъл вниманието ви? — Той посочи последната й рисунка.

— Лицето му е интересно… изразително… и аз не знам точно. Облеклото му, очите… — Розамунд вдигна рамене.

— Вижте това, Томас. — Сър Франсис подаде рисунката на брат й. — Много добре е улучила нашия приятел Бабингтън.

— Крейтън също е нарисуван отлично. Очевидно се е посветил изцяло на задачата си. — Томас хвърли бърз поглед към сестра си и тя веднага се престори, че не слуша.

Розамунд беше цялата слух. Нима през последните два дни Уил е успял да постъпи на служба при сър Франсис? Очевидно да, и сега изпълнява първата си задача. Вероятно заради това е отсъствал от двора.

— Този човек, Розамунд, се казва Антъни Бабингтън — уведоми я сър Франсис. — Искам да го наблюдавате и да го рисувате заедно с придружителите му винаги когато ви се удаде удобен случай. Много се интересувам от хората, с които се движи. — Той нави листовете на руло и ги пъхна в жакета си. — Имате достатъчно време за рисуване, надявам се?

— О, да, сър Франсис, Нейно величество беше така любезна да ми разреши да рисувам през цялото време, когато не сме длъжни да й правим компания.

— Много добре — кимна държавният секретар, поглади грижливо поддържаната си брада, прокашля се и добави: — Съпругата ми много настоява да знае как се оправяте в двора. Ще помоля лейди Шрузбъри да ви даде свободна вечер, за да ни посетите.

Розамунд се усмихна зарадвано и направи реверанс.

— Би било прекрасно, сър Франсис. Лейди Уолсингъм е безкрайно добра към мен.

Той й кимна отново, промърмори нещо неразбрано и й обърна гръб.

Розамунд прие жеста му като сбогуване и погледна през рамо към брат си, който бе подел отново разговора с държавния секретар. Томас улови погледа й и кимна кратко, но тя не разбра какво иска да й каже. Въодушевлението й угасна бързо. Неохотно се запъти към голямата галерия.

— О, мистрес Уолсингъм, помислих си, че сте ни напуснали. — Уил вървеше към нея под ръка с красивия млад джентълмен на име Антъни Бабингтън. Усмивката му беше пълна със скрито значение и Розамунд усети как и последните остатъци от ожесточението й се стопиха. Той представи придружителя си: — Моят приятел мастър Бабингтън ме помоли да го представя.

— Сър. — Розамунд направи реверанс, питайки се защо братовчедът Франсис се интересува от този човек.

— Мистрес Уолсингъм. — Антъни се поклони галантно. — Никога не съм ви виждал в двора.

— Постъпих на служба при Нейно величество само преди седмица, сър. Още не съм свикнала с новия си живот. Вероятно за човек, пребиваващ постоянно в двора, това звучи необичайно…

— Аз не съм от постоянно пребиваващите, мистрес. В момента следвам право в Линкълнс Ин, тоест съм само обикновен студент — обясни младият мъж с мека усмивка и Розамунд остана запленена от красотата му.

— Може да сте студент, сър, но не сте обикновен — възрази весело Розамунд, намеквайки, че човек, облечен в толкова разкошни дрехи, обшити с безброй скъпоценни камъни, не би следвало да се изкарва толкова скромен.

— Протестирам, мистрес Уолсингъм. Аз съм само син на земевладелец. Ни повече, ни по-малко. — Антъни Бабингтън й намигна весело и Розамунд разбра, че е поканена да флиртува. Очевидно всички в двора го правеха, и то с удоволствие, но днес тя нямаше никакво желание да се забавлява. Гореше от желание да научи какво е правил Уил и не искаше да си отвлича вниманието с други хора.

— Вчера бяхме на театър, мистрес Уолсингъм — намеси се в разговора Уил, — и имахме късмета да чуем мистър Марлоу, който след представлението прочете няколко сцени от своя „Тамерлан“. Много вълнуващи стихове.

Розамунд изпита гореща завист. Съзнаваше, че това е смешно, но не можеше другояче. Кит Марлоу и пиесата му бяха един вид нейна собственост. Мисълта, че в нейно отсъствие друг слуша стиховете на Кит, я вбесяваше. По-добре да смени темата.

— Били ли сте някога в чужбина, мастър Бабингтън?

— О, да, живях няколко месеца в Париж. Много благочестив град.

Гласът му прозвуча странно. Розамунд го погледна намръщено.

— Благочестив? Думата не е особено подходяща, сър. Като си помисля за клането на хугенотите… това съвсем не е благочестиво дело.

Антъни Бабингтън поклати глава.

— Божиите пътища са неведоми, мистрес Уолсингъм.

Розамунд си спомни думите на Кит: хората злоупотребяват с името божие, за да владеят други хора. Съзнаваше, че това е ерес, но в думите имаше дълбок смисъл. Огледа се предпазливо. Наблизо нямаше други хора и тя се осмели да повтори пред Антъни Бабингтън думите на Кристофър Марлоу за бога и властта. Но още преди да свърши, съжаляваше, че не си е замълчала.

— Но това е ерес, мистрес Уолсингъм. Най-черната ерес — заяви възмутено Антъни. Добре, че говореше с тих глас. — Ако продължавате да изказвате подобни атеистични възгледи, ще ви качат на каруца и ще ви откарат на Тайбърн Три, за да ви изгорят на кладата. — Той й обърна гръб и се отдалечи.

— Никой ли досега не ви е препоръчвал да си държите езика зад зъбите, мистрес Розамунд? — попита строго Уил. — Не забравяйте, че живеете в двора. Не говорете каквото мислите. Навсякъде има лоши уши.

— Само повторих онова, което казва Кит. Това е темата на пиесата му.

— Тогава мастър Марлоу ще бъде екзекутиран в Тайбърн — отговори сърдито Уил. — Моля ви да стоите на разстояние от Антъни Бабингтън.

Интересът на Розамунд отново се събуди.

— Защо? Има ли нещо, което трябва да знам?

— Откъде ви хрумна?

Сигурно защото току-що говорих с държавния секретар за приятеля ви, искаше да отговори Розамунд, но не посмя. Ако смяташе да й признае, че е на служба при сър Франсис, Уил щеше да го направи в подходящия момент. Но той вероятно бе задължен да пази тайна.

— Така го почувствах…

Уил прехапа устни, после се опита да обясни:

— Мастър Бабингтън е католик. Неразумно е да общувате с него, още повече да говорите публично за религията.

Сигурно защото това щеше да привлече вниманието на сър Франсис…

— Повярвайте, Уил, нямам никакъв интерес към католиците — отвърна небрежно тя. — И не искам да си навличам беди. Но щом е неразумно, защо вие общувате с него?

Я да видим дали ще й каже истинската причина.

— Той е приятен компаньон и има пълна кесия. — Уил се засмя с обичайното си безгрижие. — Моята кесия е почти празна, а нашият приятел е щедър. Никога не говорим за религия.

Това беше убедителен аргумент, но тя знаеше, че не е верен. Въпреки това реши да не настоява. Уил очевидно беше задължен да пази тайна.

— Липсвахте ми през последните два дни — смени темата тя. — Показахте ли пиесата си на мастър Алейн или на мастър Бърбидж?

— Не успях. Имах друга работа и пропуснах момента, но съм решен при следващото посещение в театъра да наваксам.

— Може би следващия път ще дойда с вас — прошепна Розамунд и го погледна с очакване. Но Уил изобщо не обърна внимание на думите й.

 

 

— Утре ще има лов в Ричмънд, а после пикник! — съобщи задъхано Джоан и огледа сияещо дамите в спалнята. — Нейно величество току-що е взела решение целият двор да присъства.

Розамунд, която седеше на леглото и кърпеше скъсания подгъв на зелената си рокля, въздъхна облекчено и остави работата си настрана. Новината дойде тъкмо навреме, за да подобри настроението й.

— Ще поръчам да ми доведат коня. Сигурно още е в конюшнята на Ситинг Лейн. — Тя скочи, изпълнена с енергия. — Ще пратя вест на сър Франсис. Как се прави това, Джоан?

Приятелката й бе скрила глава в гардероба и гласът й прозвуча приглушено:

— Напишете бележка и я предайте на някой херолд. Обикновено чакат по коридорите. Той ще предаде посланието ви, където трябва.

Розамунд написа кратко писъмце до сър Франсис с молба да й доведат коня в двореца, поръси го с пясък, издуха го, сгъна листа и го запечата с восък. Написа името на държавния секретар и забързано излезе в коридора.

— Търся човек, който да занесе писмо!

След почти двуседмично затворничество перспективата да излезе на чист въздух я опияняваше. Беше свикнала да прекарва дните си на открито и дори свободните следобеди не можеха да компенсират нуждата й от движение.

Намери един херолд пред голяма двукрила врата и се възхити от външността му. Херолдите бяха облечени великолепно: в кралски ливреи в пурпурно и сребърно. Те крачеха из палата с важни физиономии, сякаш вършеха сериозни държавни дела и Розамунд все още изпитваше известна плахост пред тях. Произнесе молбата си с колеблив глас, питайки се дали незначителна почетна дама като нея изобщо има право да изисква такива услуги. Херолдът обаче прие писмото без възражения, поклони се и тръгна да изпълни задачата.

Розамунд трепереше от нетърпение. Знаеше, че недооправената рокля я чака в спалнята, но вече не й се занимаваше с кърпене. Тръгна по коридора с намусена физиономия, но много скоро чу добре познатия звънък смях и се обърна зарадвано. Агата вървеше насреща й с група мъже и жени и й махна весело.

— Розамунд! Каква щастлива случайност! Решихме да постреляме малко. Виждали ли сте вече полето с мишените? Елате с нас, ако желаете.

Розамунд умееше да стреля много добре с лък. Томас я бе научил още преди години в пристъп на добро настроение.

— Но аз нямам лък… — промълви смутено тя.

— Не е и нужно. Там има предостатъчно лъкове и стрели. — Агата я хвана под ръка и я поведе след другите. — Изглеждате в лошо настроение, скъпа. Явно имате наложителна нужда да се разсеете.

Розамунд кимна и се присъедини към малката група. Придворните изглеждаха безгрижни и весели и тя се зарази от настроението им. С учудване установи колко е лесно да не мисли за нищо и се наслади на чувството за принадлежност. Тези хора се отнасяха с нея като с равна. Тук строгата йерархия в кралския двор не важеше и тя беше безкрайно благодарна на Агата за великодушието, с което й бе дала достъп до приятелите си.

— Чух, че утре ще има лов — каза тя на Агата, когато излязоха навън.

— Да, казаха ми. Обикновено е много забавно.

— Е, понякога гончиите не успяват да намерят елен за кралицата и тя се сърди — намеси се един от джентълмените. — Да се надяваме утре да си свършат добре работата.

Мишените се намираха в непосредствена близост до кралските конюшни. Десетина придворни вече бяха там и стреляха с такава съсредоточеност и с такова напрежение, сякаш не спортуваха за удоволствие, а бяха на война. Един от тях беше Шевалие Дьо Вожиро и Розамунд спря да го погледа. Бе свалил черния кадифен жакет и бялата му риза блестеше под слънцето. Когато опъна лъка, на гърба му се очертаха силни мускули.

Розамунд забеляза, че Агата я наблюдава и е наясно със специалния й интерес към кавалера. Тя се извърна със смутена усмивка и Агата й кимна многозначително.

— Нашият общ приятел е много добре сложен, какво ще кажете?

— Да, права сте. — Розамунд не виждаше причини да крие възхищението си. Стараеше се да говори безгрижно и уж между другото, но подозираше, че не е в състояние да заблуди опитната лейди Ленстър. — Във всеки случай стреля отлично.

— Арно може всичко — отговори убедено Агата и Розамунд повярва, че е открила в забележката й циничен подтекст.

— Хайде, дами, дойде и нашият ред — извика един от придружителите им и Розамунд последва Агата към една далечна мишена, освободена за тяхната група. Взе лъка, който й подадоха, и го опъна за опит. Лекият дамски лък се подчиняваше без проблеми. Розамунд извади от колчана стрела и опита един изстрел. Стрелата полетя право към диска, но се закачи в един от външните пръстени.

— Браво, мистрес Розамунд.

Девойката се обърна стреснато. Кавалерът стоеше на няколко метра зад нея и ръкопляскаше.

— Много сте мил, но аз съм на миля от центъра.

— Преувеличавате. Но ми се струва, че не държите лъка, както трябва. Позволете да ви помогна.

Той застана зад нея и я изчака да вземе нова стрела. Горещината на тялото му, опряно в гърба й, топлият му дъх в тила й, ръката, която съвсем леко докосна гърдите й, докато наместваше пръстите й — всичко това я смути безкрайно. Неволно се запита дали другите са забелязали необичайната близост на телата им и дали смятат подобно поведение за нетактично и дори скандално.

Розамунд се огледа скришом и се успокои. Никой не им обръщаше внимание. Младите придворни стреляха, ръкопляскаха на добрите изстрели и се смееха на лошите. Розамунд моментално си направи заключението, че уроците на кавалера са напълно нормални и никой няма да я критикува.

Изнервена, тя пусна стрелата твърде рано и не улучи целта.

— Мисля, че ще се справя по-добре сама, сър — рече тихо тя и страните й пламнаха. Отстъпи назад и взе нова стрела.

Вожиро се засмя.

— Глупости! Малко прибързахте, това е всичко. Хайде, ще ви покажа още веднъж.

Застана отново зад нея и Розамунд усети как гърдите й се напрегнаха под корсажа при докосването на ръцете му.

Със закъснение й стана ясно, че това не е урок по стрелба с лък, а по любов. Когато усети как устните му се плъзнаха по тила й, тя едва не извика. Усетил реакцията й, кавалерът се засмя тихо.

— Спокойно, скъпа. Откраднатите нежности на публично място са може би най-голямото удоволствие в тази игра. Мисля, че и сама го забелязахте. Прав ли съм?

Розамунд беше готова да кимне утвърдително. Наистина й доставяше удоволствие. Сигурно защото обичаше тръпката на опасността.

— Засрамете се, Арно — намеси се Агата, която се бе приближила безшумно. Гласът й звучеше безгрижно, ала погледът й издаваше бдителност. — Розамунд не е свикнала с нашето поведение. Ако продължавате да си играете с момичето, ще го уплашите до смърт. — Тя понижи глас и добави настойчиво: — Розамунд, скъпа, не обръщайте внимание на Арно. Той обича да си играе на прелъстител. Както вече ви казах, притежава много ценни качества, но според мен е по-добре да си търси равностойни партньори.

Розамунд усети снизходителното отношение на дамата и се ядоса. Не се нуждаеше от закрилата на Агата. Преди да каже нещо, пусна поредната стрела и този път улучи почти в центъра. Обърна се към двамата и забеляза, че си разменят погледи, които я объркаха. Лицата им изразяваха пълно взаимно разбиране. За първи път девойката се запита дали пък безгрижното приятелство, което ги свързваше, не прикрива нещо по-дълбоко… Любовна връзка? Но ако беше така, защо Арно флиртуваше с нея пред очите на любовницата си?

Още не съм дорасла за техните игрички, призна съкрушено тя. Сигурно защото беше нова в двора.

Кавалерът й кимна усмихнато.

— Бързо напредвате, мистрес Розамунд. Хайде да пробваме още веднъж. Обещайте ми този път да улучите черната точка!

Тя се усмихна кокетно и поклати глава.

— За днес приключихме, кавалере.

Направи реверанс и се отдалечи с бързи крачки. През цялото време усещаше в гърба си погледите на двамата.

 

 

Уил бе дошъл в Темпъл Бар малко след другите. Сега седеше в частния салон на кръчмата „Голямата мечка“ и постоянно се оглеждаше. Седнал до него, Антъни Бабингтън нетърпеливо барабанеше с пръсти по масата за карти. В стаята присъстваха още трима мъже, които също проявяваха признаци на безпокойство. Всички очакваха отец Джон Балард. Известен католически мисионер, отритнат от обществото, той обикаляше страната, предлагаше помощта си на гонените заради религията си и неуморно набираше привърженици. За главата му беше обявена награда и хората, изобличени във връзка с него, също се излагаха на опасност от затвор и екзекуция.

Уил изпитваше същото трескаво нетърпение като спътниците си и се стараеше да се присъедини към увеличаващото се нервно напрежение в помещението. Пиеше много, като всички тях. Бе научил от Бабингтън, че срещата ще се състои тази вечер в „Голямата мечка“, и бе изпълнил обещанието си да присъства, макар да трепереше от страх. Това беше първата му сериозна задача за държавния секретар. Преди това му възложиха да спечели доверието на Антъни Бабингтън. След като постигна целта си, той получи поръчение да се включи в групата от заговорници, които имаха връзка с отец Джон Балард. Знаеше, че ако го заподозрат, новите му приятели веднага ще го убият. Не се поддаваше на илюзии, защото, за разлика от Бабингтън, млад и глупав идеалист, Балард беше стар войник и действаше решително. Мисионерът беше минал през арестите и затворите на Нейно величество и няколко пъти бе избегнал на косъм смъртта на бесилката. Беше умен мъж и не вярваше на хората. Уил постоянно си повтаряше да бъде много, много внимателен.

Шпионите на Уолсингъм бяха проникнали в малкия кръг от привърженици на шотландската кралица. Вслушваха се, наблюдаваха, докладваха. При нужда, в съответствие с инструкциите от работодателя си, те окуражаваха заговорниците — повечето фанатици, но неопитни. Уил също имаше задачата да повдигне духа на католиците, забележи ли признаци на нерешителност.

Поднесоха им вино на масата за карти, там им сервираха и вечерята. Кръчмарят знаеше, че мъжете са се събрали тук, за да се сбогуват с някой си капитан Фортескю, преди да отплава към Франция по военни дела. Когато беше на английска земя, отец Джон Балард се наричаше капитан Фортескю.

Тежки стъпки възвестиха пристигането на почетния гост. Отецът се появи облечен като войник, увит в наметка с червени ширити. Следваше го нисък, набит мъж. Бърнард Мод също беше на служба при сър Уолсингъм. Много по-опитен от Уил, той бе получил трудната задача да подпомага главата на заговора. На влизане той изобщо не погледна Уил, който разбра незабележимия намек и се престори, че двамата изобщо не се познават.

— Пийте, приятелю — обърна се Уил към Бабингтън и отново напълни чашата му.

— Да пием за нашия смел капитан и дано Светият отец благослови мисията му — вдигна тост Антъни. — Бог да е с вас, отец Балард.

Всички мъже станаха и вдигнаха чашите си.

— Благодаря, джентълмени. — Балард свали наметката си и седна. — Получих писма от Морган и Шарл Паже от Париж и смятам да се срещна с тях лично. Испанският посланик дон Бернардино де Мендоса също ми е обещал среща. Ако успея да убедя французите и испанците да обединят силите си и да слязат на английския бряг, ние ставаме непобедими.

— Значи очаквате испанци и французи да нахлуят в Англия, за да свалят кралица Елизабет от трона? — поинтересува се Уил. — Къде смятате да я затворите след това?

— Само кралица Мария има право да реши — отговори строго отец Балард и добави бавно: — Ако разбира се, сметне, че свалянето от трона е правилната мярка към тази фалшива кралица.

Уил сведе глава към масата. Побиха го тръпки. Нима Балард предлага друг начин да се отърват от английската кралица? Нима намеква за убийство? Това би означавало, че Нейно величество е в опасност. Уолсингъм сигурно ще се радва да чуе какво замислят привържениците на шотландката. Вероятно трябва да му даде някакви по-сериозни доказателства. Предателите ще свършат до един на Тайбърн Три. Ще ги подложат на мъчения. Ще гледат как изтръгват вътрешностите им от корема, ще горят в огъня и ще се молят смъртта да ги спаси от мъките. Уил се постара да скрие треперенето си и отпи голяма глътка вино.

— Хората са щастливи с Елизабет — призна неохотно Бабингтън. — Народът я обича. Няма да е никак лесно да я свалим от трона, като не разполагаме с подкрепата на поданиците. Страхувам се, че е почти невъзможно да спечелим такава подкрепа.

Балард отхвърли възражението с недоволен жест.

— Не се притеснявайте. Има кой да се погрижи за това. Кралицата няма да стои на пътя ни. Ще бъде отстранена преди инвазията и кралица Мария ще заеме празния трон, който й принадлежи по рождение.

Уил запомняше всяка дума и избягваше да поглежда Мод през масата. Кралицата няма да стои на пътя ни. Ако наистина планираха убийство, шотландската кралица Мария можеше да бъде осъдена заедно със заговорниците според закона за обща вина при държавна измяна, дори да не е знаела какво се готви. Дали Уолсингъм ще успее да убеди кралицата, че такова действие е необходимо?

Уил не смееше да поеме отговорност за случващото се, затова реши веднага да предаде информацията на държавния секретар и да се освободи от тежкия товар. Той беше само незначително колелце в сложния механизъм, задвижван от Уолсингъм, и нямаше желание да играе по-важна роля. Ще предостави тази чест на Бърнард Мод, който не се отделяше от отец Балард. Мод ще остане до края и ще докладва на началника си за по-нататъшните разговори.

Уил бутна стола си и се надигна.

— Много моля за извинение, джентълмени, но е време да се връщам в двореца.

— Нима няма да останете за вечеря? — Бабингтън сложи ръка върху неговата. — Специално съм поръчал деликатеси, които са по вкуса ви. Пастет от чучулиги, печена гъска, рибена супа… Готвачът на „Голямата мечка“ е истински майстор.

Бабингтън беше богат. Повечето заговорници бяха бедни католици, короната бе конфискувала имуществата им и те живееха от онова, което заемаха или изпросваха от събратята си. Кесията на Бабингтън винаги беше отворена за братята му по вяра. Той плащаше и обиколките на Балард.

— Много съжалявам, но не мога, приятелю. — Уил се загърна с дебелата наметка. — Чака ме важна работа. — Протегна ръка на Балард през масата и му кимна окуражително. — Бог с вас, отче, и дано Божията майка ви изпрати попътен вятър. Желая ви успех в Париж.

Балард разтърси ръката му. Уил се поклони на останалите и бързо излезе навън в хладната нощ. Адвокатските сдружения, където се обучаваха бъдещите юристи, се намираха покрай реката и свързващите ги дворове бяха пълни с облечени в черно мъже. Когато остави Темпъл Бар зад себе си и забърза покрай реката, Уил усети, че някой го следи. Градът гъмжеше от улични крадци и убийци, които излизаха, щом се стъмни. Той хвана здраво меча си и продължи напред с отмерена крачка. Стъпките, които го следваха, също смениха ритъма. Пътеката излезе на открито. Уил намери осветено от луната място, обърна се рязко и в същия момент извади оръжието си. Хвърли се срещу фигурата, все още скрита в сянката, но тя се отдръпна светкавично.

— Крейтън…

Гласът му беше добре познат. Уил свали меча, спря и извика задъхано:

— Вие ли сте, Гифърд? За бога, човече, защо не се обадихте по-рано? За малко да ви пронижа!

Гилбърт Гифърд също работеше за сър Уолсингъм. Незнайно по каква причина Уил не го харесваше и не му се доверяваше.

Гифърд се изсмя сухо.

— Просто исках да проверя колко бързо вадите оръжие, Крейтън. Препоръчително е да познаваш оръжията не само на враговете, но и на приятелите.

Уил едва успя да обуздае гнева си срещу намеците в обяснението на Гифърд. Бавно и почти неохотно той прибра меча си в ножницата.

— Вие не присъствахте на изпращането на Балард…

— Не. Бях на Бърнардс Ин и обработвах младия адвокат Джон Савидж. — Гифърд се усмихна ледено. — Младият глупак имаше нужда от известни… стимули. За какво говорихте в „Голямата мечка“?

— За евентуалното отстраняване на кралицата преди инвазията, защото е по-добре Мария да заеме празен трон. — Уил ускори крачка, но Гифърд продължи да върви плътно до него. — Боя се, че знам какво означава това.

Гифърд отново се изсмя.

— Може би, но беше по-умно да си държите езика зад зъбите. Балард и неговата лига също имат оръжие. Младият Савидж се е заклел в името на Дева Мария да отстрани кралицата, но сигурно ще наруши клетвата си. Бях до него и положих големи усилия да го убедя, че е редно да изпълни клетвата си. Мастър Марлоу продължава да му прави компания в пиенето и да го убеждава.

Уил изпита угризения на съвестта. Това, което вършеше Гифърд, беше не само да подслушва, да наблюдава и да се надява да залови заговорниците на местопрестъплението — то си беше целенасочено насъскване към заговор и убийство.

— Това не ми харесва…

Гифърд вдигна рамене.

— Няма значение какво ви харесва, приятелю. Важни са единствено намеренията на Уолсингъм, а той знае как да ги осъществи. Къде отивате? Ще ви придружа до Олдуич.

Уил предпочиташе да върви сам, но Гифърд се оказа приятен спътник, който не държи непременно да води разговор. Попита го само кой още е присъствал на срещата, а после потъна в мислите си. В Олдуич двамата се разделиха и Уил се запъти към Ситинг Лейн.

Намери сър Франсис в добре осветения му кабинет. Уолсингъм поздрави агента си с уморено кимване и го покани да седне.

— Значи бяхте в „Голямата мечка“? Какво се случи там?

Уил му разказа подробно как е протекла срещата. Държавният секретар кимаше от време навреме и си водеше бележки.

— Точно както си мислех — отбеляза доволно той, щом Уил свърши. — Добре сте се справили, Фелипс е на път към Чартли, където е затворена Мария, затова ще ви плати Артър Грегъри, който го замества.

Уил се изправи, но не можа да се удържи и попита:

— Смятате ли да приложите Закона за държавна измяна спрямо Мария Шотландска?

Уолсингъм се намръщи и доста забави отговора си.

— Съмнявам се, че е възможно да убедя кралицата да го приложи. Нужно е Мария сама да се натовари с вина. Затова ще се погрижим да го направи.

Сухият, делови отговор прозвуча повече от страшно. По гърба на Уил пробягаха студени тръпки. Все по-често сравняваше Уолсингъм с Мефистофел. Държавният секретар излъчваше някаква мрачна сила.

Уил се поклони дълбоко и тръгна да търси мастър Грегъри, за да си получи възнаграждението.