Андре Мороа
Дизраели (9)

IX. Независим кандидат

Довиждане, драги лорде, вие ми показахте най-прекрасната картина на нашите Острови — един висш аристократ всред собственото си семейство.

Дизраели

През юни 1832 година избирателната реформа бе гласувана от лордовете. До последния момент те се бяха надявали, че ще могат да се възпротивят. Те даже храбро бяха свалили кабинета на либералите, но щом Уелингтън се опита да състави правителство, народът се бе разбунтувал. По църквите бяха започнали да бият тревожно камбани. Навсякъде работата бе преустановена. Лорд Станлей, най-видният измежду младите либерали, бе скочил върху една маса и бе заявил:

— Ако лордовете упорствуват, Негово Величество може да посади лордовски корони върху главите на цяла дружина от своята гвардия!

Стените бяха покрити навсякъде с позиви — всички англичани се приканваха да изтеглят влоговете си от Английската народна банка.

Английската народна банка беше единственият английски институт на по-голяма почит от Уелингтън. Бунтът на вложителите сломи бунта на лордовете. На Уелингтън не му остана нищо друго, освен да изкомандува:

— Драги лордове, кръгом надясно: ходом марш!

Партията на избирателната реформа го помете; новите избори, според новата избирателна система, не можеха, освен да отбележат нейното възтържествуване; сломяването на консерваторите беше сигурно.

Човек може да си представи, с какъв интерес бе следил един Дизраели развоя на тия събития; при това толкова мощно народно движение, моментът бе дошъл, изглежда, да се добере до един мандат в Парламента. Щом биде гласувана избирателната реформа, той отпътува за Уайкомб, градчето съседно с имението на баща му, и започна да посещава избирателите. Избирателната околия принадлежеше на либералите, обаче Дизраели възнамеряваше да излезе като радикал. В душата си той все повече обикваше консерваторите; той намираше, че старата партия на земевладелческата аристокрация на фермерите джентълмени обладава едно живописно величие, недостижимо за другите. Беше си създал и връзки с някои от тях. В своя собствен окръг Бъкс, Бен беше в приятелски отношения с херцог Бъкингамски, а особено със сина му, лорд Чандос — и двамата висши аристократи по негов вкус, щедри до лудост. Старият херцог се бе разорил с прекалено разкошния прием, оказан от него на френското кралско семейство, и от две години насам живееше на своята яхта, за да съкрати разходите си. Човек тъкмо по вкуса на Дизраели.

Впрочем, колчем се случеше да отиде на някое събрание на фермерите джентълмени, той винаги оставаше възхитен. „Великолепни магарета“ — казваше той. — „Чудесни идиоти“.

Казваше го без някакво презрение; напротив, със завист. Той се удивляваше на тяхната сила, на тяхното спокойствие, но не смееше да се осланя на тях. Формулата беше вече изтъркана, народът не я искаше, какво да се прави? Той дойде, напротив, снабден с препоръчителни писма от видни хора, като Хюм и страшния ирландец О’Конел, писма издействувани му от Булуер. Булуер дори бе положил усилия срещу неговия кандидат да не бъде поставена никоя друга кандидатура, но не бе успял. Видните либерали не обичаха тоя млад мъж, ексцентричен и шумен, прочут повече със своите жилетки, отколкото с привързаност към Реформата. От страна на консерваторите му оказаха добър прием в окръга; първо, защото партията нямаше никакви изгледи да спечели мандата и затова предпочиташе да се яви един независим кандидат; второ, защото консервативните разбирания на стария Исак д’Израели бяха всеизвестни. Противниците на Вениамин казаха за него, че е прикрит консерватор; на това той отговори, че на прикрити консерватори най-много от всички приличат либералите на власт.

Местният избор бе ускорен с няколко седмици поради една неочаквана оставка, така щото той бе произведен по стария избирателен закон. При тия условия градът наброяваше само тридесетина гласове. Правителството предложи официалната кандидатура на полковник Грей, син на министър-председателя.

— Правителството — писа Дизраели на мисис Остън, — изпрати полковник Грей с наети партизани и с музика. Никога досега не е виждан по-жалък неуспех. След като дефилира из града всред платени акламации, той се изправи в своя файтон и произнесе със заекване една реч от около десетина минути. Целият Уайкомб беше излязъл да слуша. Чувствувах, че това е критическият момент, затова изскочих на балкона на хотел „Червения лъв“ и говорих един час и четвърт. Не мога да ви опиша ефекта — всички бяха като луди. Мнозина се разплакаха. Всички жени са за мене и носят моите цветове — червено и бяло. Носете ги и вие.

Когато жителите на Уайкомб видяха да се появява на балкона на „Червения лъв“ тоя беден млад мъж с черни къдрици, с дантелени маншети, с бастун със златна топка отгоре, когато видяха да заглажда старателно косите си, преди да започне да говори, те очакваха да чуят някоя детинска реч; когато обаче един изумително мощен глас изпълни голямата улица със саркастичното си красноречие, когато тоя глас нападна либералите с люто настървение, Уайкомб бе обзет от буен възторг. Колкото се отнася до самия Дизраели, той за пръв път се опияни от това ново удоволствие да се чувствува господар на една публика, да стане свой собствен слушател, да се удивлява на гладките и силни думи, подсказвани сякаш на оратора от някое вътрешно божество.

— Когато резултатът бъде обявен — заключи той и посочи към опашката на лъва върху балкона на хотела, — моят противник ще бъде ей там — а аз (той посочи към главата) ще бъда ей тука.

Уайкомб досега никога не бе виждал своя стар лъв окован в по-внушителна фраза.

В деня на гласуването Дизраели произнесе още една реч.

— Аз не нося — каза той, — ливреята на никоя партия; консерваторите ме подкрепят, обаче народът ме подкрепя преди тях. Аз се боря за подобряване съдбата на бедните (фраза много рядка в предизборните речи, когато бедните не гласуваха); аз произлизам от народа и нямам в своите жили нито кръвта на Тюдорите, нито кръвта на Плантагенетите.

След това тридесет и двамата избиратели се изкачиха един след друг на естрадата и гласуваха явно; резултатът бе обявен. Свенливият, заекващ полковник получи двадесет гласа, бляскавият оратор на „Червения лъв“ — дванадесет. Дизраели не беше при главата на лъва.

Той се качи на естрадата и каза:

— Добре, вигите ме биха, те ще се разкаят един ден.

Но той бе наскърбен, разочарован.

* * *

През октомври общите законодателни избори, с разширено избирателно право, бяха обявени и Дизраели се върна в Уайкомб. Тоя път той пак се представи като независим кандидат.

— Аз не съм от никоя партия, аз не се занимавам с партии… Англичани, освободете се от всякакъв политически жаргон, от тоя разбойнически език — виги и тори, две имена без никакъв смисъл, защото не служат за нищо друго, освен да ви мамят; обединете се, образувайте една национална партия — спасението на страната от предстоящото разорение е само там.

Консерваторите, съветвани от приятеля на Дизраели, лорд Чандос, му оказаха своя благосклонен неутралитет, както и първия път. Някои го упрекнаха за тая подкрепа.

— Аз съм консерватор — каза той, — за да се спаси всичко хубаво в нашата конституция, радикал — за да се премахне всичко лошо в нея.

Той заяви, че е много щастлив да види как поне в тоя окръг консерваторите се връщат към великата традиция на партията, която навремето, под управлението на велики хора като Болингброк, бе направила партията популярна.

Опитаха се да изтръгнат от него демагогски изявления по въпроса за данъците върху житото, обаче той възприе едно мъдро становище:

— Ако се премахнат всички покровителствени мита, може да кажем сбогом на нашия хубав окръг… Трябва ли тогава, ще ме запитате вие, да остане хлябът вечно скъп? Не, по-добре е да имаме скъп хляб, отколкото да нямаме никак.

Тоя здрав разум не бе възнаграден: Грей получи 140 гласа, Дизраели 119. В цяла Англия либералите изнесоха бляскава победа и се върнаха в камарата с такова мнозинство, щото се очакваше да се задържат на власт за дълго време. Като пропусна и тоя случай, Дизраели щеше да остане без съмнение да чака дълго време за нов случай.

Известно време след това, когато новият Парламент бе свикан, Дизраели отиде да слуша своя преизбран приятел Булуер; вечерта той писа на Сара:

— Булуер държа реч; по тяло той не е роден за оратор и никога няма да успее, въпреки усилията си. Маколей бе възхитителен… Но между нас казано, аз мога всички „да ги сложа в джоба си“. Това го пиша само за тебе. Ако има едно нещо, в което съм сигурен, то е това, че мога да ги помета всички в тая Камара. Ще му дойде времето.

В своя дневник той записа:

— Хората ми казват, че съм бил прекалено доволен от себе си. Те се лъжат. Всички грешки на моя живот са дошли от това, че съм жертвал своите мнения заради чуждите. В момента, когато ме смятаха за най-доволен от себе си, аз бях нервен и имах вяра в себе си, но само на моменти. В бъдеще няма да слушам нищо друго, освен своя инстинкт: той никога не ме лъже… Аз съм велик само когато действувам. Ако някога се добера до едно действително високо положение, ще го докажа. Бих могъл да ръководя Камарата на общините, но отначало ще има сигурно големи предразсъдъци против мене.

* * *

Както след пропадането на вестника бе изпитал желание да напише някой роман, така и сега, след двата си политически неуспеха Дизраели изпита желание да напише някоя поема. Той се оттегли в Браденхам, заживя затворен в стаята си или се разхождаше сам под буките в парка и размишляваше върху една велика тема. Върху сюжета беше мислил за пръв път през време на пътешествието си из Ориента, когато съзерцаваше равнината на Троя:

— Омир… беше си казал той… И защо да не се пишат вече такива велики поеми, като поемата на Омир?

За Дизраели, това значеше: „Защо да не напиша аз?“… Сега оставаше само да се намери сюжета на модерната епопея.

Стори му се извън всяко съмнение, че сюжетът трябва да бъде „Наполеон“. В началото на поемата пред Бога се явяват духът на феодализма и духът на Демокрацията. И двата духа защищават красноречиво правото си да управляват хората, защото докато Дизраели се възхищаваше на феодализма в миналото, той смяташе демокрацията като неизбежна за в бъдеще. Първата песен следователно щеше да бъде един диалог между Дизраели и Дизраели; трудното беше да се избере Бог. Обаче Всемогъщият щеше да заяви благоразумно, че се е родил един свръхестествен човек и че партията, избрана от тоя гений, ще възтържествува. Тоя човек беше Наполеон и войната, походът в Италия трябваше да бъде сюжета на втората песен.

— Какво е вашето мнение? — писа той на мисис Остън. — Замисълът ми се струва величествен.

Когато първата песен бе завършена, той отиде една вечер да я прочете на мисис Остън. Няколко приятели се бяха събрали; сцената им се стори неизказано смешна — тоя едър млад мъж, облегнат о камината, си играеше със своите къдрици, поглеждаше самодоволно червените джуфки на обувките си и се провъзгласяваше сам за Данте и Омир на новото време; всичко това предизвика едва сдържано веселие. Скоро след това първите две песни бяха обнародвани; приемът на публиката бе студен. Дизраели никога не бе държал твърде много да стане Омир; поемата започна да го дразни; той я захвърли на една страна и вече не си спомни за нея.