Андре Мороа
Дизраели (27)

IV. Шефът

Шефът — така наричаха вече консерваторите Дизраели и тая дума беше признак на голяма промяна. Гениалният авантюрист, търпян от някои, с оспорван авторитет от страна на други, наричан интимно „Дизи“ в знак ту на обич, ту на презрение, си бе спечелил вече всеобщо уважение. В това отношение му помогна и възрастта. Старостта във всички страни е добродетел за всеки общественик, но в Англия това е още по-вярно. Никой друг не е така чувствителен, както англичаните, към хубостите, с които времето украсява нещата; тоя народ обича старите държавници, похабени и изтъркани от борбата като стара кожа или старо дърво. Консерваторите невинаги бяха разбирали политиката на своя шеф, обаче той ги бе отвел до най-бляскавата победа, каквато тяхната партия е спечелвала когато и да е. Неговите магии следователно, макар и неразбираеми, са могъщи.

С изключение на няколко старци, всички мъже, образуващи сега партията, бяха работили под ръководството на Дизраели — първоначално като помощник на лорд Дерби, а след това сам. Мнозина все още свързваха с неговото име известна смътна представа за ориенталска мистерия, но това вече не ги плашеше. Така както някоя хубава арабска порта, пренесена камък по камък от някой стар колониален деец и построена наново върху някоя гладко окосена морава, постепенно се покрива с бръшлян и пълзящи рози, постепенно придобива една чисто английска красота и се смесва с околната хармония, без да дразни окото, също така и старият Дизраели, отрупан целия с английски добродетели, мании и предразсъдъци, се бе превърнал в една естествена украса на Парламента и на висшето общество. И ако понякога някой внимателен наблюдател съзираше под тъмния листак някаква чудновата извивка на арка или пък странната линия на някоя арабеска, то тая лека дисхармония само добавяше към хубостта на тая благородна развалина и един едва забележим оттенък на поезия и могъщество.

Към уважението на партията се прибави от тоя момент насетне и една очевидна обич. Откритите врагове бяха останали малко на брой. Почти всички бяха признали вече лоялността и доброжелателството на шефа. Дори и всред неговите противници вече открито признаваха, че Дизраели умее да нанася тежки удари на противниците си, достойни за него, обаче винаги щади по-слабите от себе си оратори. Примерът с Пийл и Гладстон бяха доказали, че той никога не напада един повален човек. През време на своето кратковременно властвуване през 1868 година той бе отпуснал пенсия на децата на Лийч, карикатуриста на Пънч, водил безпощадна война срещу него през течение на цели тридесет години. Сега — през 1874 година — първата му стъпка бе да предложи най-високото възможно отличие на Карлайл, който бе запитал някога си „докога ще търпи Джон Бул тая глупава маймуна да играе хоро върху неговите гърди?“ Когато някой по-отмъстителен партизанин се учудваше на неговото благодушие, той отвръщаше:

— Аз никога не се занимавам с това да отмъщавам на хората, обаче когато някой ме изругае, аз си записвам неговото име върху една бележчица и я заключвам в едно чекмедже. Много интересно е да следи човек след това, колко бързо така записаните имена потъват в забрава.

Подкрепян от едно силно мнозинство в Парламента, поддържан и от кралицата, след като тя бе посрещнала с явна радост неговото връщане на власт, Дизраели сега вече държеше здраво в своите ръце това, към което се бе стремил през целия си живот — властта. Споменът за нанесените му на младини оскърбления е вече заличен. На леди Дороти Невил, негова доверена приятелка по времето на някогашните му терзания, той пише:

— Всичко върви сега добре. Чувствувам положението си заздравено.

Чувството на победа води до един вид отслабване на напрежението. Дизраели е станал извънредно естествен в държането си, защото най-после знае, че го приемат такъв, какъвто си е. Изоставя се. Духът му е по-малко груб, по-малко саркастичен. Говори вече с по-малко въздържаност досежно на младежките си години, разкрива вече своето окончателно изкупено минало. Той развежда леди Дерби из своите букови гори, показва й Браденхам и казва внезапно:

— Тука прекарах мизерните си младини.

— Защо „мизерни“? Сигурно трябва да сте били щастлив тука.

— Не по него време. Разяждаше ме неудържима амбиция, а нямах никаква възможност да я удовлетворя.

Дизраели не изпитва вече нужда да се увлича по модата на деня. Когато един херцог веднъж се опитва да го сплаши, той отвръща:

— Херцози ли? Аз ги създавам.

И това беше вярно, тъй като отдавна беше изминало времето, когато Исак д’Израели се питаше:

— Та какво разбира Бен от херцози?

Една принцеса от кралското семейство е за него вече млада дамичка, за която той отказва да си разваля спокойствието заран. Кралицата за него е един добре познат образ, една стара, малко упорита приятелка, но той я обича твърде много. Да, тоя път той се е изкачил вече здраво на върха. Той не изпитва вече в себе си оная безпокойна необходимост да се изкачи още по-нависоко, да властвува. Би трябвало да бъде най-сетне щастлив.

Обаче на един приятел, когато му изказва своите поздравления, Дизраели отговаря:

— За мене тая работа дойде много късно. Беше време, когато, като се събуждах, чувствувах в себе си сили да разклатя династии и правителства, обаче това време мина.

Той винаги е бил тъй голям почитател на младежта, а неговата собствена младост бе прахосана, защото бе започнал от много низко стъпало. Бяха му необходими цели четиридесет години, за да достигне дотам, откъдето бяха тръгнали един Пийл, един Гладстон, един Манерс. Злощастие по рождение, най-тежкото от всичките други злощастия, тъй като е и най-несправедливото. Сега „всичко това дойде много късно“. Едва е станал министър-председател, а старото му тяло отпада във всяко отношение — има подагра и по тая причина е принуден да отива в Парламента по пантофи, има задух и когато взима думата, се задъхва. Край него, с изключение на верния Монтегю Кори, няма никой друг да се грижи за него. Славата няма вече никаква друга цена за него, освен да я раздава на обичните си същества. Какво друго може да се прави с такава досадна слава?

— Може би, както изглежда, би трябвало да бъда щастлив — казва той в едно свое писмо, — но аз не мога, освен да ви кажа самата истина… Изтощен съм до смърт и крайно нещастен… Не вярвам да има по-нещастно същество от мене на света. Богатството, успехът, славата, дори и властта могат да увеличат щастието, но не могат да го създадат. Само чувствата могат да дават щастие. Аз съм сам и нямам нищо да ме крепи на тоя свят, освен малко симпатия надраскана върху книга, и то доста оскъдно. Моето съществувание е страшно, почти нетърпимо.

Какви положителни удоволствия може да достави властта? Само едно удоволствие: твърде много работа, така щото човек може да забрави самия себе си. Но в замяна на това каква досада пък носи властта със себе си: при пътуване на всяка малка гара те пресреща възторжена тълпа и вика: „Ето го!“, малки момчета тичат подир тебе и се спират със зяпнала уста пред вагона, млади момичета искат автографи, музикалните дружества застават пред вратата на хотела… Ах! Колко малко влечение има Дизраели към тоя род интимна популярност! Един ден, докато очаква влака в Суиндън и се разхожда бавно по перона, един търговски пътник се приближава безцеремонно към него и му казва:

— Аз винаги съм гласувал за вас, мистър Дизраели, от двадесет години насам… И бих желал твърде много да ви стисна ръката.

Дизраели вдига изморено очи и поклаща глава:

— Аз не ви познавам — казва той и продължава разходката си.

На негово място Гладстон би стиснал и двете ръце на тоя човек и би записал случката в своя дневник. Обаче мистър Гладстон притежава възторга на жизнерадостен брадвар, докато старият Дизраели е болен и изтощен. Хората все още повтарят неговите думи, обаче тонът им е вече изменен. Жалки останки от ирония вече едва-едва се долавят в цял един океан от меланхолия.

— Радвате ли се на пълно здраве, мистър Дизраели?

— Никой не е напълно здрав — отговаря той. А ако някога домакинята го попита какво да стори, за да го поразвлече малко, той отговаря:

— Ах! Оставете ме да съществувам.

В това победено тяло само една страст още остава да съществува — влечението към фантастичното. Когато е сам, принуден от страданията да мълчи и да стои неподвижен, неспособен дори и да чете, той си мисли с удоволствието на артист за своята удивителна авантюра. Та има ли приказка от „Хиляда и една нощ“, приказка за кърпач станал султан, по-живописна от историята на неговия собствен живот? Нима не е осъществил той, дори и в най-малките подробности, бляновете на малкото момче, изтегнато под дърветата в италианската градина, заслушано в мандолината на своя дядо? „Аз осъществих най-после своя блян“ — мислеше си той. Дизраели е запазил своето влечение към разкази и към рицарските нрави. „Млада Англия“ все още е жива в неговото сърце. Всред „всички тия баби“, както казва руският посланик на присмех, той вярва, че се намира в двореца на царицата на красотата. Той събира всички свои приятелки в един орден и подарява на всяка новоизбрана по една брошка във вид на пчела. Вярно е, че орденът се състои предимно от баби, като леди Честърфилд и леди Брадфорд, обаче членуват и някои млади момичета, като например принцеса Беатриче, с позволението на кралицата. Не ще и дума, Велика Господарка на ордена е кралицата — той я нарича вече не кралица, а фея.

Осборн. Тъмните сенки дават отмора на очите след бляскавата светлина на пътуването. Откъм двореца забелязват синия залив, прорязван от белите платна. Старият посетител едва е имал време да поседне в стаята и ето че кралицата вече го вика при себе си. Той слиза, тя го посреща с такава радост, щото нему за миг му се струва, че тя ще го прегърне. Лицето на кралицата е цялото превърнато в усмивка, тя изглежда по-млада и почти хубава, чурулика и подскача из стаята като птичка. Чувствува се щастлива, защото при нея е отново нейният министър-председател — единственият, който умее да й вдъхва доверие в самата себе си. Защото кралицата е преживяла труден живот. Била е непопулярна, твърде непопулярна. Виждала е как хората в Лондон обръщат гръб, когато нейната каляска минава по улиците. Отначало причина за това беше лорд Мелбърн, след това бедният Алберт — общественото мнение никога не му бе простило неговия германски произход; по-късно народът упрекваше кралицата заради нейната жалейка по принц Алберт, а никой от министрите не бе я защитил. Всички либерали бяха неприязнено настроени спрямо престола. Мистър Дизраели има обаче еднакви разбирания по отношение на монархията като кралицата. Не ще и дума, той не желае държавният глава да се противопоставя на Парламента, но смята, че мъдростта и опитността на един безпристрастен и постоянен свидетел представляват ценен баласт за кораба на империята. Мистър Дизраели тъй добре изразява тия свои разбирания, винаги предусещани от кралицата!

— Мисля, че имате подагра! Колко много трябва да страдате! Вие не бива да стоите прав. Ще ви донесат един стол! — каза му тя.

Мистър Дизраели остава като закован на място от това безпримерно благоволение. Никой никога досега не е сядал през време на аудиенция при кралицата. Лорд Дерби му бе разказвал по-рано, като доказателство за голямо благоволение, как кралицата, като го видяла твърде болен, му била казала:

— Съжалявам твърде много, че етикецията не позволява да ви поканя да седнете.

Мистър Дизраели си спомня за всичко това и въздиша с вътрешно задоволство, но отказва. Той може да стои прав. Кралицата започва да проявява все по-голямо благоволение спрямо него, разкрива му сърцето си по всички въпроси и понеже знае, че той е любопитен, показва му всички свои тайни писма. Тя говори пред него, говори неспирно, говори също като Мери-Ана, както само жените умеят да говорят. Но тя се е и издигнала твърде много в очите на мистър Дизраели в умствено отношение. Тя наистина притежава здрав разум и преценява правилно характерите. Например тя съзира ясно истинския характер на Гладстон. Какво голямо щастие е за Дизраели, че Англия има кралица, а не крал! През време на обедите, разговорът е оживен, приятен. Мистър Дизраели се чувствува отърсен от каквато и да било боязливост, както никога дотогава. Той казва всичко, каквото му е на сърцето, с най-удивителни изрази, а кралицата смята, че никога досега не е виждала по-забавен събеседник. Тя е очарована от смелата простота, с която той я запитва на трапезата:

— Мадам, вярно ли е, че лорд Мелбърн ви бил казвал: „Вие ще направите това, вие няма да направите онова“?…

Понякога, когато са само двамата, комплиментите на министър-председателя стават по-цветисти и почти прями, обаче кралицата го извинява, като има предвид неговата ориенталска кръв. Кралицата обича Ориента. Прави й удоволствие да вижда, изправен зад нейния стол, един прислужник индус, а начело на държавните работи — тоя изобретателен и сантиментален велик везир.

Тя го кани навсякъде. Тя го вика при себе си в Балморал, Шотландия, където животът е по-прост, по-естествен. За нещастие гостът често боледува. Дългите пътешествия го изморяват. Кралицата изпраща своя лекар, знаменития сър Уилиам Дженър, в стаята на мистър Дизраели. Сър Уилиам изисква министър-председателят да пази леглото. Заран кралицата му прави посещение:

— Как ви се струва — пише той на леди Честърфилд, — един министър, който приема своята владетелка по пантофи и по роба?

Когато го вижда така слаб, кралицата започва да изпитва майчински чувства към него. Техните отношения са станали вече напълно общочовешки, без никакъв протокол. Тя говори за Алберт, той говори за Мери-Ана. Министър-председателят и кралицата, и двамата, са намерили навремето своето щастие в женитбата; това обстоятелство добавя още една връзка помежду им. Щом се завърне в Лондон, той получава кутия цветя. По тоя повод той пише:

Мистър Дизраели, по своята твърде скромна обязаност към Ваше Величество: Снощи в Хуайт хол се появи една кутия с изящен външен вид. Когато той я отвори, помисли отначало, че Ваше Величество му пращате звездите на по-главните ордени. И той остана толкова обзет от тая илюзия, щото на един банкет същата вечер, където гостите бяха все хора със звездни ленти, не можа да устои на изкушението и си сложи няколко кокичета на своите гърди, над сърцето; по тоя начин той показа, че и той е бил декориран от своята милостива Господарка.

След това, посред нощ, му мина през ум мисълта, че всичко това би могло да бъде и някаква магия, някакъв фееричен дар, от някой друг монарх: „феята Титания е набрала цветя със своите царедворци на някой прелестен остров и ми е изпратила магическите цветенца, които, както казват, завъртат главата на всекиго, който ги получи“.