Андре Мороа
Дизраели (30)

VII. Война?

Пънч помести една карикатура, представляваща Британия, водена към пропаст от един водач с лице като на Дизраели. В дъното на пропастта пишеше „ВОЙНА“.

— Още мъничко към пропастта — казва водачът.

— Нито един пръст по-нататък! — отговаря Британия, видимо изплашена и недоволна. — Аз и без това съм много близко до пропастта.

Вярно е, че Англия се боеше твърде много да не падне в пропастта. Политиката на Биконсфилд имаше за цел да сплаши Русия с война, без да иска да воюва; позволено беше обаче да се мисли, че когато човек се разхожда твърде често край пропастта, поставя съдбата си в зависимост от всеки хлъзгав камък.

На такова мнение беше и младият лорд Дерби, ръководител на Форейн офис. Съвършено различен от своя баща, той беше непохватен, разсъдлив човек; неговата спасителна апатия му беше от полза в случай на опасност, но същевременно той не беше роден за „тоя танц на дипломатическите яйца“. Той се ужасяваше от романтиката и от театралните сцени. Той не виждаше никаква причина да се заплашва Русия. Не че беше туркофоб като Гладстон — туркофобството в неговите очи не беше нищо друго, освен друг вид роман и затова не го обичаше, обаче той не допущаше, че британската империя трябва да бъде изложена на опасност, защото русите щели да влязат в Цариград. В душата си той не допущаше британската империя въобще да бъде излагана на опасност. Неговият шеф би казал: „Липса на въображение“. Така да бъде. Той нямаше въображение, но не и нежелание да притежава въображение. Той никога не би се решил да пусне в ход едно сегашно и сигурно зло, за да избегне едно бъдещо и несигурно зло. Всички мерки, предложени от Биконсфилд, той ги посрещна с недоволство и враждебно; тъй като носеше едно знаменито име и се ползуваше заслужено с репутацията на човек със здрав разум, той увлече със себе си голям брой от своите колеги — министри.

Докато кабинетът правеше пречки, кралицата бързаше. Тя никога не бе обичала Русия. Тя се считаше за отговорна за целостта на империята, за сигурността на пътя за Индия, затова осъди становището на Гладстон и Дерби. Тя съвсем не разбираше слабостта на такъв голям брой мъже, докато тя, една жена, беше готова да се опълчи срещу неприятеля и бомбардираше своя пръв министър с войнствени писма. Организаторите на русофилски митинги трябваше да бъдат преследвани. Какво чакаше още Англия, та не започваше да се въоръжава?

— Кралицата се безпокои страшно много при мисълта, че цялото това бавене ще завърши с едно такова голямо закъснение за нас, щото ще загубим своя престиж завинаги. Тая мисъл смущава нейните дни и нощи.

— Кралицата апелира към родолюбивите чувства, които — тя е уверена в това — въодушевляват правителството; тя е сигурна, че всеки един член на правителството ще почувствува необходимостта да се излезе пред неприятеля с един обединен и горд фронт, както вътре в страната, така и навън… Въпросът не е да се подкрепи Турция, става въпрос за руско или британско господство в света.

Дори и принцесите се намесиха. Министър-председателят се намираше веднъж на трапеза до принцеса Мери Кембриджска; тя му каза:

— Аз не мога да разбера какво чакате още.

— В тоя момент, мадам, чакам за картофи — отвърна лорд Биконсфилд…

Дотогава той бе лавирал успешно из тясното пространство между кралицата и лорд Дерби, обаче ще има ли тая възможност и занапред? И ще може ли да отбегне третата спънка, либералите, които се дразнеха твърде много от думите: „интересите на Англия“?

— Егоистична политика — казваха те.

— Да, егоистична, както патриотизма — отговаряше старият циник, след това измерваше с извънредно спокоен поглед пропастта и чувствуваше с вътрешна радост, че не му се вие свят.

* * *

Русия обяви война на Турция. Царят изпрати генерал Игнатиев с нарочна мисия при англичаните, за да се опита да изтръгне от тях обещание за неутралитет. Цял Лондон даде банкети в чест на Игнатиев. Генералшата беше руса, хубава жена и пиеше спиртните питиета неразмесени с вода. В Лондон тя има голям успех. Маркиза Лондондери и тя се впуснаха да се надпреварват, коя с повече скъпоценни камъни да се появи пред обществото. Англичанката победи.

* * *

Лорд Биконсфилд предупреди Русия, че не ще остане неутрален, ако Царят не зачита трите точки, необходими за запазването на империята: Суецкият канал, Дарданелите, Цариград. Горчаков обеща. Какво би рискувал той? Неговите шпиони го успокоиха. Общественото мнение в Англия съвсем не беше единно зад Биконсфилд. Мнозина англичани се надсмиваха над неговите заплашвания. Пънч помести една карикатура: „Бенджамин хвалипръцко“ — британският лъв казва на Сфинкса:

— Изслушай ме добре! Аз не мога да те разбера, обаче ти трябва да ме разбереш добре. Аз няма да се бия за тия хора.

Шувалов, великолепен посланик, бе успял да стане до такава степен интимен с всички по-видни хора в Лондон, щото го наричаха интимно „Шу“; той беше разбрал, че всред висшето общество може да се намери ключа на политическия свят; вследствие на това той бе така добре осведомен, щото протелеграфира в Петерсбург имената на министрите, несъгласни с проектите на министър-председателя. Успокоен от това, Горчаков започна двойствена игра. Пред англичаните той заяви:

— Ние признаваме, че въпросът за Цариград може да бъде разрешен само чрез една спогодба между великите сили.

Същевременно на Великия княз Николай, главнокомандуващ на армията, той заповяда:

— Крайна цел: Цариград!

Оставаше победата да уреди всичко. Когато руските войски завземат Цариград, кой ще смее да ги измести оттам?

Великият княз влезе в България. Кралицата ставаше все по-неспокойна. Алберт винаги беше предсказвал сегашните събития. Нима тя, всемогъщата Касандра, ще стане зрителка на провалянето на своята империя?

— Феята пише всеки ден и телеграфира всеки час — беше писал по това време Дизраели.

Тя не вярваше на руските обещания. Тя искаше да се вземат гаранции, да се върши най-сетне нещо.

— Докладите, представени снощи на кралицата, са твърде тревожни. Без съмнение, лорд Дерби не може да остане безучастен пред такива опасности. Получават се предупреждение след предупреждение, а той като че ли всичко си записва, без да казва нито дума! Наистина, кралицата никога не е виждала такъв министър на външните работи.

— Русите скоро ще бъдат пред Цариград. Тогава правителството ще бъде страшно виновно, а кралицата ще бъде на свой ред тъй унижена, щото веднага ще абдикира. Дръжте се смело!

— Ако най-после не пристъпите към дела, опозицията първа ще се опълчи срещу вас. Едно отлагане от няколко седмици, дори от няколко дни, може да бъде фатално.

— Кралицата е просто съкрушена, като вижда, че нищо не се предприема. Лорд Биконсфилд й каза във вторник, че пет хиляди души може да бъдат изпратени да засилят гарнизоните, обаче тя не чува да се говори за никакво раздвижване на войски и затова се плаши все повече и повече.

— Кралицата се почувствува малко по-спокойна, когато се срещна с лорд Биконсфилд, обаче, по една или друга причина, нищо не се върши…

— Ах, тоя език, тоя оскърбителен език на русите срещу нас! Тоя език кара кръвта на кралицата да кипи. Къде останаха чувствата на мнозина от мъжете в тая страна?

Кралицата непрестанно заплашваше да се откаже от своята корона, заприличала на трънен венец; лорд Дерби от своя страна на всяка стъпка предлагаше своята оставка. Старият министър-председател, болен от задух и подагра, натъжен, че не вижда скъпите очи на леди Брадфорд, й писа:

— Много съм болен. Да имах смелостта да посрещна бурята, която ще избухне в главната квартира, ако си подам оставката, бих го направил незабавно. Обаче не мога да понасям никакви сцени…

Съпротивата на турците вдъхна надежда за известно време. Турската армия беше добра, а султанът беше казал на своите войници:

— Вашите саби на правоверни ще ви отворят вратите на рая.

Стана известно, че руската армия, спряна пред Плевен, е дала петдесет хиляди убити и тридесет хиляди ранени; ранените, поради лошите грижи за тях в болниците, вероятно ще измрат всички. През месец август започнаха да считат, че русите са вече бити. Маршал Молтке го вярваше. Англия обича силните народи; общественото мнение се превърна в туркофилско. По улиците на Лондон започнаха да пеят: „Нямаме желание да се бием, но, Джинго^[1], ако стане нужда да се бием“… В Лондон излезе на мода тълпата всяка неделя да освирква Гладстон в жилището му и да замерват с камъни прозорците му. Дедите на същите тия манифестанти навремето бяха замервали с камъни прозорците на херцог Уелингтън.

Двете камари бяха разпуснати. Биконсфилд отиде на почивка в Хюгендън. Дишането му беше станало мъчително, нямаше сили вече да върви. За да отиде на църква, ставаше нужда да взима малката кола на Мери-Ана; пауните му досаждаха.

— Идва ми да извърша някоя жестокост и да изколя тия пауни — казваше той.

Когато се завърна в Лондон, Биконсфилд се прегледа при един лекар, д-р Кид, препоръчан му от мнозина. Кид го накара да се съблече съвършено гол и го прегледа както се преглеждат новобранци. Констатира задух, бронхит и болестта на Брайт. Добър за гробищата.

* * *

За да блъфира човек, не е необходимо нищо друго, освен непроницаемо хладнокръвие, а това беше най-главното качество на министър-председателя. Само че как да блъфира при наличността на двамата си партньори, когато единият от тях непрестанно издава блъфа, а другият се хваща до такава степен на играта, щото иска да се разкрият картите! Особено кралицата беше страшна. Тя обичаше премного своя пръв министър. Разчиташе само на него. Само той единствен имаше същите патриотически чувства към нея, макар тоя патриотизъм, поради различни причини да унищожаваше всякакви други чувства. Тя се бе привързала извънредно много към него и искаше да го отрупва с почести. Предложи му Огърлицата на жартиерата, обаче той отказа, понеже смяташе, че моментът не е добре избран. Тя му направи посещение в Хюгендън — благоволение, каквото не бе проявявала към никого след лорд Мелбърн. Даде му право, когато й пише, да изоставя официалните формули, така щото той можеше вече да започва своите писма с думите: „Мадам и твърде обична Господарке“. На неговите писма кралицата отговаряше: „Драги лорд Биконсфилд“, а се подписваше: „Вярвайте ми“, „С най-искрени привети“, „Ваша предана — Виктория К. И“.

Все пак тя му пречеше на работата със своята буквална настойчивост. Между тях имаше тая разлика, че Биконсфилд беше решен да избегне войната и беше почти сигурен, че ще успее в това; кралицата обаче, много по-разпалена от него, бе стигнала дотам, искрено да желае войната. Когато русите, след като превзеха Плевен, най-после стигнаха върху височините, господствуващи над Цариград, тя припомни наивно за обещанията, направени й от Биконсфилд. Той беше ли заявил пред нея, да или не, че в такъв случай ще обяви война? Какво чака тогава? Ето че русите, без да се допитват до Европа, водят вече тайни преговори за мир с турците. Скоро Англия ще се намери изправена пред свършен факт. Ах! И лорд Биконсфилд не е по-добър от другите. Всички са страхливци. Тя единствена, нещастна жена, трябва да възпламенява всички. Лорд Биконсфилд започна да прави по-ниски поклони и се мъчеше да намери извинение за своето неподчинение, като преувеличаваше изразите на своята преданост.

— Лорд Биконсфилд се надява, че Ваше Величество си спомня за любезното позволение, дадено му да не пише нощно време или най-малкото да пише съвсем малко. Той живее само за нея, работи само за нея. Без нея, всичко ще бъде загубено.

Всъщност, Биконсфилд следеше играта внимателно.

* * *

Имаше и друг един отличен играч, дотогава само ням зрител на ударите, но който очакваше момента, за да вземе и той участие — княз Бисмарк. Внезапно, на 19 февруари, той постави на масата своите карти с една голяма реч пред Райхстага, реч съзнателно неясна следователно твърде ясна. Бисмарк, принуден да избира между Австрия и Русия, изпълнен с мнителност спрямо Горчаков след инцидентите през 1875 година, взе страна против Русия. Той твърдеше, че е дезинтересиран:

— Източният въпрос малко интересува Германия. Цариград не струва костите на нито един-единствен померански войник. Германия желае само едно-единствено нещо — да се избегне нова война. Нейната роля ще бъде между противоположните интереси на другите велики сили на „почтен посредник“. Естествено, договорът за мир между руси и турци, предмет вече на преговори, ще трябва да бъде представен за одобрение от другите европейски велики сили на една конференция или конгрес, който ще се състои, ако другите нямат нищо против, в Берлин.

Цялата реч бе съставена в твърде вежлив тон, с възвишени мисли, обаче Бисмарк всъщност само за два часа беше разрушил цялото дело, сътворено от Горчаков през течение на дълги години. Заплашена вече преди това от Англия, Русия не можеше да се опълчи сега и срещу Германия, затова веднага прие по принцип предложението за свикването на един конгрес, но го прие при известни формули, в които ставаше дума да се съобщи договора на другите велики сили, а не да бъде представен за одобрение.

* * *

Договорът за мир бе най-после обнародван. Английският народ го прочете с изумление. Горчаков привидно бе спазил даденото обещание: Цариград, Суецкият канал и Дарданелите оставаха свободни, обаче всички тия английски позиции бяха обходени. Турция се лишаваше от своите европейски области. Русите създаваха една васална тям България и посредством нея добиваха излаз на Средиземно море. В Армения Русия завземаше Карс и Батум и по тоя начин напредваше към Индия, като обхождаше Малоазиатска Турция.

Цяла Англия, чрез едно от ония силни раздвижвания на общественото мнение, които сплотяват народа пред опасността, се нареди като един човек зад своя министър-председател с лозунга:

— Англия няма да отиде на Конгреса, за да обсъжда един подобен документ. — Лорд Биконсфилд запази пълно спокойствие. Той сметна договора за неприемлив и уведоми Шувалов, че ще отиде на конгреса само след едно предварително пряко англо-руско разбирателство върху най-важните точки. Неговите условия бяха:

1) Никаква Велика България.

2) Никаква руска Армения.

Руският посланик подскочи:

— Това означава, Русия да бъде лишена от всички плодове на победата…

Може би. Във всеки случай Биконсфилд му даде да разбере, че ако Англия не получи удовлетворение, тя ще накара Русия да напусне оспорваните области, дори и със сила. Шувалов напусна кабинета на Биконсфилд обезпокоен, но и скептичен. Лорд Биконсфилд не значи още Англия. Последва заседание на английския министерски съвет. Министър-председателят желае да подготви страната за война.

— Ако ние бъдем твърди и решителни, ние ще имаме мир и ще диктуваме неговите условия на Европа — заяви той.

За тая цел обаче Англия трябва да бъде готова за война. Той предлага да бъдат свикани запасните, да се гласуват кредити, да се изпрати флотата в Цариград, а най-вече, тъй като става дума да се брани пътя за Индия, той желае щото сама империята да участвува в своята собствена отбрана, така щото войските от индийската армия да бъдат изпратени в Средиземно море, да заемат позициите, господствуващи над руските съобщителни пътища, тоест остров Кипър и Александрета. Кабинетът одобрява предложението на своя шеф, с изключение на лорд Дерби, който подава оставка. Той смята, че тия мерки ще доведат до война и затова отказва да поеме подобна отговорност. Лорд Биконсфилд изказа своите съжаления, че ще трябва да се раздели с един стар свой приятел и с един Дерби, обаче прие оставката му.

Тоя път Шувалов се изплаши. Оставката на Дерби е едно указание. Русия не иска на никаква цена война с Англия. Тя е твърде изтощена от своите войни. Няма флота. Освен това тя предпочита да се разбере с Биконсфилд, отколкото с Бисмарк. Посланикът се връща с известни отстъпки. Горчаков отстъпва по въпроса за Велика България, която ще бъде намалена наполовина и оставена без излаз на Средиземно море, обаче ще се запази руска Армения. Биконсфилд е непреклонен. В такъв случай това означава война, освен ако се даде на Англия гаранция, във вид на някакъв Гибралтар в Източно Средиземно море. В тоя момент избухва новината, че войските, докарани тайно от Индия, започват да се разтоварват. Това е окончателният удар. Русия отстъпва по всички посоки. Подписва се една тайна спогодба между английското правителство и султана, по силата на която Турция отстъпва на Англия остров Кипър; в замяна на това, Англия обезпечава на Турция отбранителен съюз срещу Русия, ако тя навлезе в Армения отвъд Карс и Батум. Горчаков се съгласява да отиде на Конгреса, за да се утвърди така изменения договор. Турция си остава европейска сила. Напредването на славянството е спряно. Играта е спечелена, всецяло спечелена, и то без да е бил изгубен нито един войник, без да е гръмнала нито една пушка. Пилотът довежда своите пасажери живи и здрави до брега и се чувства щастлив, но малко изморен.

— Добър пилот — мисли си Британия, — обаче луда глава.

* * *

Лорд Биконсфилд остана най-много възхитен от завземането на остров Кипър. Тридесет години преди това, в своя роман „Танкред“, той бе възвестил това завземане твърде ясно. По тоя начин той си достави удоволствието да превръща своите романи и своите блянове в история. Освен това остров Кипър е островът на Венера. Ричард Лъвското сърце го беше дал на Люсинян, Ерусалимски крал, провъзгласен по тоя случай за граф де Пафос. Сега градът на Афродита и романтичното царство на кръстоносците, ведно с Гибралтар и Малта, ще допълнят английските позиции в Средиземно море. Един хубав ден за стария артист, комуто прави удоволствие да играе вековни игри.