Андре Мороа
Дизраели (18)

VI. Дъбът и тръстиката

Дизраели имаше обичай да казва, че винаги след обнародването на една книга неговият дух извършвал скок. Романът за него бил един способ да анализира, една проверка на собственото си становище, „репетиция“ на една политика.

— Поезията за мене е предпазителна клапа на моя дух, обаче аз желая да привеждам в дела измисленото от мене — казваше той.

След като изложи в Конингсби и Сибил идейната страна на своята политика, Дизраели се върна с удоволствие към действие. За нещастие Млада Англия представляваше едно чувство, но не и една програма; червендалестите, пълни джентълмени около него в Парламента никога не биха могли да погледнат сериозно на неговата доктрина. Сега трябваше да определи точно къде се намира и да плува само във водите на действителността. Къде е политическа Англия?

Повече от всякога Камарата на общините се намираше под влиянието на Сър Роберт Пийл, а Сър Роберт Пийл желаеше да свърши с партийното управление. Изпълнен от съзнанието за своята сила, той вярваше, че е способен да се наложи на възхищението на своите противници, както и на своите партизани. Сигурен в своите добродетели, той започна да счита опозицията за грях. Пийл беше вече заразен от болезнена амбиция в една морална форма — най-тежката от всички политически болести, една от ония болести, които не прощават.

По него време Дизраели повтаряше с удоволствие една максима на кардинал де Рец: „Няма нищо на тоя свят без своя решителен момент и шедьовърът на умелото ръководство е да се познава и избира тоя момент“. След внимателно анализиране на парламентарната атмосфера, Дизраели сметна, че решителният момент е дошъл. След продължителни и търпеливи наблюдения, неговата преценка за Пийл беше вече ясна. Както всички интелигентни хора, лишени напълно от творчески дарби, Сър Роберт имаше една опасна симпатия към творчеството на другите. Неспособен да създаде своя система, той се нахвърляше върху системите на другите с ненаситен апетит и ги прилагаше с усърдие по-голямо дори и от усърдието на самите им изобретатели. По тоя път, поради едно странно отклонение, самото постоянство на неговия ум правеше от него най-непостоянния водач. Той защитаваше една политика дълго време след отминаването на момента, когато би било по-умно да отстъпи; след това, след като бе разбрал изведнъж възраженията на своите противници, той се превръщаше в непримирим защитник на обратната политика. По тоя начин, след като се бе борил с една почти сурова жестокост срещу Канинг, който бе пожелал да освободи католиците, Пийл бе станал след смъртта на Канинг освободител на католиците. По същия начин и сега, избран от джентълмените — земевладелци, за да брани митнишката политика, той се бе хвърлил през глава в защита на свободния стокообмен. Все по същия начин, винаги, когато беше най-уверен в своята добросъвестност и своята интелектуална смелост, другите го смятаха за дезертьор. Дизраели схвана в каква посока беше най-удобно да насочи нападението си и се хвърли с всички сили в борбата.

Първото кръстосване на мечовете бе предизвикано от един отговор на Пийл. Дизраели току-що бе привършил няколко свои забележки и бе помолил министъра да не вижда в неговите думи враждебно деяние, а напротив, една приятелска откровеност. Пийл стана и с пронизващо презрение, обърнат към Дизраели, цитира няколко стиха от своя знаменит предшественик Канинг:

Дайте ми противник явен и борец.

Що идва право срещу мен; борба ще водя аз без страх.

Но от вси злини, о Боже, създадени от твоя гняв.

Боя се само от едно — от искрения си приятел.

Цитат неблагоразумен от страна на един човек, играл пред Канинг точно такава роля на искрен приятел, според някои — роля дори вероломна. Всички се спогледаха и отправиха изпитателни погледи към Дизраели — той не отговори.

Няколко дни по-късно Дизраели стана отново, да протестира срещу системата да се апелира към лоялността на консерваторите, преди да се гласуват либералски законодателни мерки.

— Твърде уважаемият джентълмен — каза той, — издебна либералите, докато се къпят, и им задигна дрехите. Той ги остави да се наслаждават свободно на своята либерална позиция, а той самият се превърна в строг консерватор, облечен в техните одежди.

Цялата камара избухна в смях и ръкопляскания. С безстрастна сериозност, Дизраели продължи:

— Ако твърде уважаемият джентълмен може понякога да счита, че е от полза да мъмри своите партизани, ние може би го заслужаваме. Лично за себе си ще кажа, че съм готов да се преклоня под неговата пръчка, но ако наистина твърде уважаемият джентълмен, вместо да ни порицава, си служи с цитати, той може да бъде уверен, че това е най-сигурното оръжие. С това оръжие той винаги си служи с майсторска ръка и когато цитира някой авторитет, в проза или в стихове, той е уверен в успеха, защото, от една страна, той никога не цитира пасаж неодобряван в миналото от Парламента; на второ място, защото тия негови цитати са винаги така щастливо подбрани. Твърде уважаемият джентълмен знае от какво голямо значение е да вмъкне в едно пререкание едно велико име, колко грамаден е ефектът от това, често пъти същински електрически ток. Той никога не цитира автор, който да не е велик, да не е любим — Канинг например. Ето едно име, което никога няма да бъде споменато пред Камарата на общините — уверен съм в това — без да предизвика вълнение. Ние всички се удивляваме на неговия гений. Ние всички оплакваме, или почти всички, неговия преждевременен край; съчувстваме всички на неговата борба срещу царящия предразсъдък и високопоставената посредственост, срещу откритите врагове и искрените приятели. Твърде уважаемият джентълмен може да бъде уверен, че един цитат от такъв един автор винаги ще си има своя ефект. Няколко стиха например, написани от мистър Канинг върху приятелството и цитирани от твърде уважаемия джентълмен. Темата, поетът, ораторът — каква щастлива комбинация! (Продължителни, бурни ръкопляскания). Ефектът на такъв цитат в едни пререкания трябва да бъде съкрушителен и аз съм уверен, че ако бъде отправен към мене, не ще ми остане нищо друго, освен да поздравя публично твърде уважаемия джентълмен, не само за неговата отлична памет, но и за неговата безстрашна съвест.

Тия леки думи, пропити с отрова, бяха изказани с безподобно изкуство. Преди всичко, с една престорена смиреност, с нисък монотонен глас, с бавна подготовка. След това изведнъж думите „Канинг например“ доставиха на всички слушатели удоволствието да предчувствуват нападението; самото нападение дойде толкова по-неудържимо, защото бе маскирано със съвършенството на външната форма и престорената мекост на гласа. Ефектът бе чудовищен, а възторгът толкова жив, щото един министър, станал от мястото си да отговори, бе принуден дълго време да чака безмълвно. Пийл, с наведена глава, извънредно блед, дишаше тежко. Само Дизраели единствен беше останал безразличен, като че ли човешките страсти нямаха никаква власт над него.

— Сцената би могла да ви накара да плачете от удоволствие — писа Смит на Мери-Ана.

В Браденхам старият сляп баща, седнал край Сара, повтаряше:

— Темата, поетът, ораторът — каква щастлива комбинация!

Пийл почувствува приближаването на бурята. Той беше човек чувствителен, привикнал да го уважават, затова само с голяма мъка можа да се сдържи. Нима камарата търпи един нахалник да се отнася така спрямо най-великия парламентарист? И при това, каква неправда?… Канинг? Да, разбира се, той беше обичал Канинг, обстоятелствата се бяха усложнили, бяха споделяли тежестите както винаги. Пийл се опита да обясни, но се намери пред една враждебна аудитория. Тласкан от едно свое прикрито настроение, той бе прекалил твърде много в своята враждебност спрямо интересите на земеделците — виновници за неговото идване на власт. Когато бюджетът бе дал един излишък, мнозина от консерваторите бяха поискали той да послужи за облекчаване на земеделците. Пийл бе отказал чрез един от своите министри, без дори да си даде труд да отговори самият той. Сега камарата с едно нетърпение, примесено едновременно и с неспокойствие, и с вътрешно доволство, очакваше Дизраели да вземе думата; за камарата беше печално да гледа как благородното лице на Сър Роберт бледнее и потрепва, но гледката беше за нея същевременно и желана. По същия начин както, когато едно красиво животно за борба влиза в арената, с косъм блестящ от сила и здраве, публиката започва да страда, но се и наслаждава на бандерилите, които ще го разярят.

Тоя път Дизраели се обърна към своите приятели привърженици на покровителствените мита и ги смъмри с ирония. Защо са тия смешни оплаквания от поведението на министър-председателя?

— Разбира се, има известна разлика между становището на твърде уважаемия джентълмен като водач на опозицията и като министър на короната. Това обаче си е вечната история. Не бива човек да се учудва твърде много на контраста между кратките часове на победата и продължителните години на владението. Премного вярно е, че твърде уважаемият джентълмен се е променил. Аз си спомням за неговата реч върху покровителствените мита — най-хубавата реч, каквато съм слушал в своя живот. Беше нещо велико да се чуят думите на твърде уважаемия джентълмен: „Предпочитам да бъда шеф на английски джентълмени, отколкото да имам доверието на владетели“… Тия думи бяха нещо велико. Сега ние вече не чуваме да се говори за английските джентълмени, но какво от това? На английските джентълмени им остава удоволствието на спомена, очарованието на възпоменанията. Те бяха неговата първа любов и ако той сега не коленичи вече пред тях, както в часовете на страстната любов, те могат да си спомнят за миналото. Няма нищо по-безполезно и по-нещастно от това да се правят сцени, да се хвърлят обвинения, да се правят упреци. Ние всички знаем много добре, че в такъв случай — когато предметът на любовта е престанал да се харесва — напразно е да се апелира към чувствата. Вие знаете, че моите думи са верни. Всеки човек, или почти всеки, е имал случай да го преживее. Моите уважаеми приятели се оплакват от твърде уважаемия джентълмен. Твърде уважаемият джентълмен прави каквото може, за да ги успокоява. Понякога той се спасява зад надменно мълчание; друг път се отнася към тях с упорита студенина. Ако те познаваха малко нещо човешката природа, биха разбрали и биха мълчали. Обаче те отказват да мълчат. И какво става? Какво става винаги при подобни обстоятелства? Твърде уважаемият джентълмен се вижда принуден да действува, със съжаление в душата си и изпраща своя прислужник да каже много мило: „Ние не можем да търпим тия стенания пред нашата врата“. Точно такъв, Сър, е случаят със земеделието — хубавицата, ухажвана от всички, изоставена сега предателски от нейния любим.

Невъзможно е да се даде една представа за ефекта, произведен от речта. Тонът бе допринесъл твърде много за ефекта. Всичко беше изказано с нисък, монотонен глас; ораторът замълчаваше, когато ръкоплясканията и смехът се усилваха твърде много, след това подкачваше наново все по същия начин, без видимо усилие, подобно на някакъв непрекъснат поток от духовитост и укори, разливан капка по капка върху снажната фигура на министър-председателя. Камарата беше едновременно и възхитена, и посрамена; изплашена от могъществото на човека, срещу когото се бе осмелила да се опълчи, тя ръкопляскаше, без да го поглежда. Пийл бе нахлупил шапката си ниско над очите и не смогваше да прикрие своите нервни движения, а лорд Джон Ръсел шепнеше: „Всичко това е вярно“. Дори и свирепият Елис се смееше, а Маколей имаше самодоволен вид.

* * *

Парламентарната ваканция, за щастие, даде малко отдих на Сър Роберт. Той има удоволствието да се върне при семейството си на село; тоя суров иначе министър беше най-нежен съпруг и баща. Без съмнение Дизраели, понеже сам той изпитваше силно всички семейни радости, би се смилил да бе могъл да прочете писмата, изпращани сега на леди Пийл.

— Моя твърде скъпа любов, не мога вече да понасям нашата раздяла; отпадналост и копнеж ме морят. Връщам се към два-три часа сутринта в една пуста къща; намирам нашата стая, с твоята тоалетна маса и стъкълцата с парфюми, детската стая, изоставени, всички салони тихи и празни… понякога нямам сили вече да понасям. Кажи на малката Юлия, че нейният часовник е у мене, всяка вечер го навивам и го следя…

Обаче същинските лица на хората остават почти винаги скрити за другите, защото им са познати само в обществения живот. Пийл и Дизраели се нападаха, и двамата несправедливи, и двамата достойни за уважение, и двамата твърдо решени. Двама маскирани рицари се борят; копията им не срещат вече нищо друго, освен метал; никога вече нито единият, нито другият не ще могат да вдигнат желязната мрежа от лицето си.

Далеч от Парламента Пийл си възвърна своята самоувереност. Край своята очарователна жена, в своя хубав замък в Драйтън, той намери отново един хармоничен свят, напълно подчинен нему; намери и една атмосфера на доверие и похвали, а от това неговият дух се възобнови. Та нали в края на краищата сесията беше завършила без поражения; нали той си беше останал все така могъщ, както винаги дотогава! Понеже либералите нямаха мнозинство, за да управляват сами, имаха интерес да го подкрепят; без съмнение благородниците — фермери сега го мразеха, обаче продължаваха да се боят от него, слушаха го като овце. Той беше загубил техните сърца, но не и гласовете им. Кобден продължаваше все още да дума, че „нито великият турски султан, нито руският император не са по-силни от Пийл“. Гледан от покоя на това усамотение, дребният Дизраели се виждаше като мухичка на могъщия лъв.

Все пак месец юли се оказа дъждовен и дъждът, който бе удавил навремето турнира в Ерлинтън, подготвяше сега бавно пороя, предопределен да помете Пийл.

* * *

Когато Дизи запита как отива реколтата, Сара му отговори:

— Вали толкова много, че и гълъб даже не може сухо кътче в тоя потоп да намери. Реколтата ще бъде много слаба.

През месец август Пийл узна, че някаква болест била нападнала картофите. Страхът му от настъпването на глад в Англия до такава степен съвпадаше с теориите за свободния стокообмен, към които го влечаха неговите чувства, щото той се изостави напълно и веднага употреби думата „глад“. Няма картофи — следователно глад в Ирландия; няма жито в Англия за подпомагане на Ирландия — следователно няма друг изход, освен да бъдат премахнати покровителствените мита, да се разреши най-после вносът на храни. Да, трябваше да се отворят пристанищата, да се премахнат тия чудовищни мита. Какво ли щеше да каже партията? Няма ли да вдигне вой, че е било извършено предателство? Няма значение! Пийл бе обзет от жаждата да стане мъченик. Кобден и Брайт щяха да одобрят поведението му. Дизраели щеше да произнесе саркастична реч, камарата щеше да й се наслаждава един-два часа, обаче Пийл щеше да остане в очите на идните поколения като благодетел, жертвувал интересите на партията пред интересите на страната.

Скоро Лондон научи, че четири заседания на министерския съвет са били свикани за една седмица; че Пийл отхвърлил доктрините, с които бе дошъл на власт и искал да премахне митата върху житото; лорд Станлей бил заплашил да си подаде оставката; правителството било по-болно, отколкото картофите. Паниката на Пийл изненада всички. Лорд Станлей казваше:

— Не мога да разбера нищо. За реколтата нищо положително не може да се знае по-рано от два месеца. Ако внесем жито, с това няма да нахраним ирландците, защото те нямат нито стотинка да си купят жито. Пийл се готви да запази в сила едни умерени мита през идните три години, а до три години гладът ще бъде отдавна минал.

Министър-председателят отговори, че кризата е световна, че всички държави бяха започнали вече да забраняват износа на храни.

— Добре — каза тогава Станлей, — щом като няма нищо за внасяне, защо тогава да изменяме цялата митнишка политика на страната?

Той не можеше да схване, че решението на Пийл почиваше на сантиментална почва, а не бе продиктувано от разума. Във всеобщото възбуждение хората се питаха:

— Какво мисли херцогът по тоя въпрос? — обаче на херцога тая авантюра не му се харесваше. Той казваше:

— Гнилите картофи докараха цялата тая беда; те хвърлиха Пийл в тоя негов проклет страх.

Херцог Уелингтън продължаваше да се ядосва:

— Никога не съм виждал друг човек изпаднал в такава паника.

Обаче херцогът, привикнал напълно на гъвкавата военна дисциплина, считаше като въпрос на чест да изпълнява заповедите, каквито и да бъдат те, и беше готов да изкомандва още веднъж:

— Драги лордове, надясно кръгом: марш!

Дизраели узна всички тия новини през време на един свой нов престой в Париж и си помисли:

— Тия гнили картофи ще изменят съдбата на света.

Тиер му каза:

— Ако гладът е истински, Пийл е велик човек; ако гладът е празни приказки, Пийл ще стане смешен.

Когато Пийл взе окончателно решение, Станлей се оттегли от кабинета; всички министри го последваха. Кралицата повика лорд Джон Ръсел и го натовари да предаде веднага на Пийл отровната чаша, предадена му от него преди това. Пийл обаче хареса вкуса на отровата; той каза на кралицата:

— Аз ще бъда ваш министър, каквото и да стане.

На един свой приятел той писа:

— Странен сън. Чувствувам се като човек, който се връща към живота.

Другите нарекоха постъпката му предателство; Пийл я считаше като набожно преоглашение. Кралицата и принц Алберт — и двамата разпалени привърженици на свободния стокообмен, повтаряха пред него, че той спасява страната. Пийл се смяташе за непобедим, понеже никой не искаше да заеме мястото му. Всичко се развиваше добре. Също като Одисей, той единствен беше в състояние да опне тоя лък.

Парламентът се събра наново. В камарата на лордовете бе образувана една протекционистическа партия, насочена срещу Пийл. Крокър, изпратен в Ирландия да направи анкета, се завърна и уведоми своя шеф, че — както бе заявил и Тиер — истински глад няма. Джон Манерс писа на Дизраели:

— Гладът е приказка за приспиване; изгледите за новата реколта са отлични.

Ирландия всъщност имаше толкова малко връзка с решението на Пийл, колкото и Камчатка. Той преживяваше своята умствена криза и нищо не бе в състояние да го спре.

Още в първото заседание на Парламента Пийл уведоми партията, че всички негови стопански идеи са се променили. Благородниците — землевладелци изслушаха с ужас неговата декларация, произнесена с толкова авторитетен глас, щото никакъв глас на протест не се чу. Впрочем в своя поход към собственото си мъченичество министър-председателят запази напълно своята ловкост на голям тактик. Един ден Гладстон, преди да стане да говори, бе запитал Сър Роберт с нисък глас:

— Как да говоря — кратко и ясно ли?

— Не — бе отговорил шефът, — надълго и неясно.

Същата тая метода прилагаше и самият той през време на това мъчително заседание. Пред изненаданата камара той заговори за цената на лена и на вълната, вмъкна и една дисертация върху соленото месо за флотата; всичко беше така банално, така сухо, щото слушателите, загледани в добре известната им фигура на Сър Роберт пред червената кутия, а пред него отчаяното лице на Сър Джон, скрито наполовина, както винаги, под широкополата му шапка, се питаха дали тая драма не е някакъв сън. Ловкостта на тоя виртуоз в парламентарни пререкания беше действително забележителна — умееше да понижава тона на разискванията, да им придава дребнав, незначителен вид, или, както казваше Дизраели, да превръща парната машина в обикновено котле.

По всичко изглеждаше, че завесата ще бъде спусната въпреки всичко над един успех на правителството, когато Дизраели стана от мястото си. След няколко думи относно тона на министър-председателя — тон нетърпим от страна на един човек, току-що обявил пълното прекатурване на дотогавашната си политика, той продължи с равномерен глас, с палци втикнати в извивките на жилетката си:

— Сър, мъчно е да се намери в историята пример, подобен на положението на твърде уважаемия джентълмен. Един-единствен пример ми идва на ум — из последната война в Ориента. Спомням си, че по времето на голямата битка, когато съществуванието на турската империя е било поставено на карта, султанът поръчал да построят грамадна флота за защита на своята империя. Корабите били поверени на отбрани хора; офицерите били най-добрите моряци в цялата империя; преди да се пристъпи към действие всички — офицери и моряци — получили богата награда. Никога преди това по-хубаво стъкмена морска експедиция не била излизала от Дарданелите от времето на Сюлейман насетне. Султанът лично присъствувал при отплаването на флотата; всички мюфтии произнесли молитви за успеха на експедицията, както у нас всички се молиха за успеха на изборите. Флотата отпътувала, обаче какво било изумлението на султана, когато видял, че великият адмирал се отправя право към пристанищата на неприятеля. Сър, великият адмирал се опозорил съвършено. И той също така бил наречен предател, и той се опитал да се оправдае:

— Вярно е — казал той, — че аз застанах начело на тая храбра армада; вярно е, че моят повелител ме прегърна; вярно е, че всички мюфтии на империята поднесоха молитви за успеха на експедицията, обаче аз не обичам войната, не виждам никаква причина да продължавам тая борба. Моята единствена цел, когато приех командването, беше да сложа край на войната, като предам незабавно своя господар (страховити ръкопляскания от страна на консерваторите).

По-нататък в речта си Дизраели заяви, че той разбира човек да предпочита една от двете политики — било политиката на свободния стокообмен, било политиката на покровителствените мита; обаче подчерта, че е недопустимо един парламент, избран да води една политика, да се гордее с провеждането на друга политика:

— Това значи — заяви Дизраели, — един човек, посочен пред държавния глава от доверието на партията, да се обърне към нея и да заяви, че доверието на краля му позволява да презре партията, да пренебрегне мнението на камарата, тъй като е уверен в присъдата на потомството.

Ръкоплясканията продължиха няколко минути и бяха отправени тоя път не само към артиста, към оратора — държавникът Дизраели бе попаднал вече върху здрава почва. Щом бе вдигнато заседанието, благородниците — землевладелци обкръжиха Дизраели и заговориха да се образува една протекционистическа партия в Камарата на общините, за борба срещу министър-председателя.

* * *

От три години насам Дизраели често се срещаше с един член на Парламента, лорд Джордж Бентинк, син на херцог Портландски и човек твърде различен по характер от Дизраели. Джордж Бентинк беше известен преди всичко като собственик на една от най-хубавите конюшни с коне за надбягвания. Диктатор на надбягванията, той беше прогонил непочтените жокеи. Бентинк бе почитан с пълно право. Въпреки голямата му строгост, неговите конюхи го обожаваха, защото ценяха високо неговата пълна откровеност и голямата му обич към конете. Всеки кон, излязъл от неговата конюшня, дори и от второ поколение, биваше подкрепян от лорд Джордж при залаганията; един кон, постъпил в неговата конюшня, не излизаше вече оттам до своята смърт. Бентинк считаше за непризнателност да се продава един стар кон, затова че не бил в състояние вече да участвува в надбягванията.

Член на Парламента от осем години, лорд Бентинк никога не беше взимал думата, а се държеше в камарата като в клуб. Често пъти вечер, когато влизаше в Парламента, случваше се червената яка на ловджийския му костюм да се подава изпод грамадното му бяло пардесю. Неговото влияние произхождаше до известна степен от това, че беше интимен приятел и другар на всички депутати, любители на коне (броят им беше твърде голям), освен това цялата камара го уважаваше поради неговия характер. Познаваха го като човек с буен нрав, но иначе верен на своите приятели, упорит в омразата си, със здрав и бистър разум, въпреки доста слабата си култура.

От 1842 година насетне Дизраели бе започнал да посещава лорд Бентинк твърде често. Единият беше човек на открития въздух и рядко отваряше книга, другият — доста изнежен писател, понякога се налагаше да поязди на кон, но само по задължение; по тая причина изглеждаше, че приятелство между тях мъчно ще може да се завърже. Все пак — сигурно поради контраста помежду им — Дизраели изпитваше голямо влечение към такива великолепно развити, снажни хора и понеже съзнаваше ясно почти болнавите прояви на своята нервна система, Дизраели се възхищаваше от подобна безпримерна безчувственост. От приятелство спрямо лорд Джордж той дори стана съдружник с него при покупката на една много хубава кобилка, Кити, дъщеря на един победител на Дерби. Треньорът Джон Кент гледаше с недоверие на тоя странен, блед човек, когато го гледаше да минава през оборите с несръчна предпазливост и да говори за конете като същински невежа. Кент беше с впечатлението, че тоя странен посетител проявява престорена заинтересуваност към надбягванията и вместо да се увлича в тая област, се стреми да спечели лорд Бентинк за политиката. Понякога вечер, когато треньорът отиваше на доклад по тренировката през деня, той заварваше своя господар и неговия приятел седнали край огъня, надвесени над Сините книги. Лорд Джордж потъркваше с ръка изморените си очи и Джон Кент напущаше стаята с чувство на безпокойствие и тъга.

В деня, когато Сър Роберт Пийл оповести смяната на своя фронт, лорд Джордж Бентинк напусна своето мълчание, както див звяр изкача от своето леговище. Той изпитваше вродено отвращение към всяка нелоялност и веднага прояви най-разпалена готовност да подкрепи незабавното образуване на една протекционистическа партия, а Дизраели тутакси му предложи поста водач на партията в Камарата на общините. Бентинк отговори:

— Аз съм човек без образование, нищо не ме привлича към политическия живот; знам, че не съм годен за такава роля, но ако имате нужда от мене, ще приема.

Нужда от него действително имаха — неговият ранг и достойнство успокоиха всички ония, които иначе се биха поколебали да последват Дизраели; освен това в борбата лорд Джордж се прояви като много по-страшен, отколкото би могло да се предполага. Гласът му беше странно слаб, като че ли с мъка го изкарваше от своето грамадно, мощно тяло; движенията му бяха някак чудновати; беше неспособен да се спре, щом като веднъж започнеше да говори, обаче волята му беше непоколебима. С упорит труд лорд Бентинк събираше факти и числа, а след това ги излагаше с неподозирана сила. До каква степен са били искрени и мощни чувствата, които го подтикваха да действува, се вижда от това, че още същия ден, когато прие водачеството на новата партия, той даде заповед да продадат всички негови коне. Тъжните предчувствия на неговия треньор се бяха оказали твърде прави. Оттогава насетне Бентинк започна да посещава най-усърдно всички заседания на камарата и понеже си имаше вроден навик да заспива лесно след вечеря, той си наложи да стои гладен всеки ден, докато излезе от Парламента. Тоя режим, прибавен към умствения труд на тоя човек, привикнал да живее на открит въздух, оказаха най-пакостно въздействие върху неговото здраве.

— Бентинк и Дизраели — каква хубава двойка! — казваха със смях приятелите на Пийл. Обаче гласуването при първото четене на закона за житото показа, че от всички членове на консервативната партия само 112 бяха гласували за Пийл, а 240 души от тях „поддържаха заедно с Бентинк чистотата на своята чест“. Правителството все пак получи мнозинство, обаче съставено в по-голямата си част с помощта на противници либерали. Стана очевидно, че това мнозинство ще изостави гласувания закон и че от тоя ден насетне Пийл е осъден. През време на трите четения на закона, Дизраели и Бентинк подложиха Пийл на жестоки нападки. Като че ли всичко можеше вече да му се казва. Колкото по-остри изрази употребяваха по негов адрес, толкова по-доволна изглеждаше камарата. Дизраели го нарече „обирач на чуждите умове, крадец на системи“ и описа неговите политически спекулации с думите: „Купува една партия на най-ниската цена, а след това я продава на най-високата“. Бентинк, по-малко изобретателен от Дизраели, беше по-груб и шокираше със своята липса на такт рицарските чувства на Джон Манерс. Когато Пийл стана да отговори и произнесе думата „чест“, камарата го посрещна със силни смехове и подигравателни жестове. На спикера, смутен и безсилен, на няколко пъти му се стори, че знаменитият министър ще припадне.

След подобни жестоки пререкания, продължавани понякога до четири-пет часа сутринта, на връщане у дома си Дизраели заварваше Мери-Ана станала вече, голям огън запален вече в камината и всички лампи запалени. „Светлина, много светлина!“ — искаше Мери-Ана, в желанието си нейният мъж на връщане у дома си да намери там весела, ободрителна обстановка. Понякога тя отиваше с кола пред изхода на Парламента и прекарваше там по няколко часа през нощта, със студена вечеря върху коленете си. Както разправяха, нейната преданост, когато придружава мъжа си в Камарата, отивала толкова далеч, щото един ден — с ръка премазана от един лакей при едно невнимателно затваряне на врата — тя имала куража да не произнесе нито думичка, докато се раздели с мъжа си, само и само да не го смути в един момент, когато той е имал нужда от спокойствие.

На свой ред и леди Пийл, от село, подкрепяше своя мъж с трогателни писма.

— Четох вестници, докато най-сетне сили не ми останаха… Искам от тебе само едно нещо да ми обясниш: уверен ли си, че ще можеш да докажеш поне незаинтересуваността и мъдростта на своето поведение? Ще ти дадат ли право след тия жестоки обиди? Ако е така, аз ще мога да си възвърна своя кураж… Уви, аз възлагам сега своята надежда на съдбата; зная, че моята съдба ще бъде помрачена. Бог да те напътствува във всичко и Той да те пази! Аз съм само една слаба тръстика, обаче облегни се на мене, ще намериш винаги в мене преданост и обич.

Лордовете биха могли да спрат закона, обаче херцог Уелингтон ги накара да го гласуват. С мрачно лице, с шапка нахлузена до очите, със същинско кучешко настроение той отговори на опозицията:

— Аз съм всецяло на вашето мнение, Сър, тая работа е една проклета каша… Обаче аз трябва да държа сметка за спокойствието на страната и на кралицата.

Пънч помести едно малко антрефиле, озаглавено „Двуженство“.

— Един човек на име Пийл — казваше се в антрефилето, — бе изправен вчера пред съдията Джон Бул да отговаря, загдето се е оженил за една жена на име Свободен стокообмен, макар че първата му жена, Земеделие, е още жива.

Същия ден вечерта, когато законът за житото бе гласуван на трето четене, Сър Роберт бе свален от една коалиция между протекционисти и либерали. Неговият съсед в камарата му прошепна на ухото:

— Казват, че сме бити със 75 гласа.

Сър Роберт не отговори нищо, дори не обърна глава; той стана само твърде сериозен и издаде напред брадата си — негов навик, когато страда, а не желае да говори.