Андре Мороа
Дизраели (4)

IV. Афери

През време на последните си месеци в кантората на площад „Фредерикс Плейс“ д’Израели бе видял как няколко клиенти на кантората бяха натрупали набързо богатство, посредством спекулации с мини в Южна Америка.

Испанските и португалски колонии — Мексико, Боливия, Перу, Бразилия — бяха по него време почти всичките въстанали; министър Канинг ги поддържаше в името на либералните принципи; английските финансисти получаваха от тия колонии концесии; английската публика — щастлива, че може да служи едновременно и на своите доктрини, и на своите интереси — се нахвърли бясно да купува акции и цените на ценните книжа започнаха да се качват лудо. Заедно с един друг чиновник от кантората, по-възрастен от него, Вениамин д’Израели сметна това покачване за много рисковано и реши да спекулира на спадане. Двамата млади мъже се впуснаха първоначално в спекулата с малък брой акции, загубиха, след това се впуснаха с едно по-голямо количество акции. Покачването продължи; скоро се оказа, че са спечелили хиляда английски лири. Двамата съдружници бързо решиха да обърнат батареята и започнаха оттогава насетне да играят само на покачване.

Тия борсови операции бяха довели д’Израели в досег с Джон Дистън Паулс, един от финансистите — ръководители на пазара на южноамериканските акции. Паулс остана силно изненадан от умствените способности на тоя двадесетгодишен младеж и се заинтересува от него. Д’Израели се почувствува щастлив, че може да проникне в областта на висшите финанси — задкулисна сила, чиято загадъчност винаги дотогава го бе очаровала. Като начало, Паулс го натовари да състави и да отпечата една малка брошура, предназначена за широката публика, относно американските мини.

Д’Израели беше напълно невежа по минните въпроси, обаче имаше преголямо доверие в самия себе си. Той се осведоми за няколко дни по въпроса, състави една малка книжка на твърде достъпен език, но с неимоверно сериозен тон и склони издателя Мърей, приятел на баща му, да я издаде за сметка на Паулс.

Мърей на свой ред остана изненадан от самоуверения и силно убедителен език на тоя хубав младеж, когото бе виждал на някои банкети, без да му обръща внимание и скоро се впусна в най-интимни разговори с него относно бъдещето на своето собствено предприятие. Мърей издаваше едно важно списание — „Куортърли Ривю“, но се запитваше дали не е в негов интерес да основе един всекидневник от вида на „Таймс“. Д’Израели пламна. Мърей, човек по природа нерешителен, боязлив, веднага започна да бие отбой; обаче имаше работа с един характер по-решителен от неговия. Да си има свой вестник — точно за това мечтаеше и младият д’Израели. Вестникът — това е власт под друга форма. Разбира се, трябва да се основе един голям консервативен вестник. Необходимия капитал ще го дадат тримата: Мърей, Паулс и самият д’Израели. Как ще плати той своя дял? За това и не мислеше. Пари ще се намерят. Какво оставаше още да се намери? Един директор? На Д’Израели му дойде една идея на ум — трябва да се привлече за тая цел Локхарт, зет на сър Уолтър Скот. Локхарт живееше в Шотландия? Ще го повикат в Лондон. Д’Израели ще отиде при него, ще го убеди. Трябваше да се намерят и кореспонденти в чужбина, една печатница, помещение? Д’Израели се нагърби да уреди всичко.

Мърей, атакуван, удавен с доводи, не можа да се противи дълго време. Подписаха един документ, с който се основаваше един голям всекидневник, с капитал половината на Мърей, една четвърт — на Паулс и една четвърт — на д’Израели. Бен веднага отпътува със специална мисия за Шотландия. В дилижанса се залови да чете Фроасар, чувствуваше се напълно щастлив и си мислеше самодоволно:

— Авантюрите са за авантюристите.

* * *

Д’Израели бе подготвил предприятието с безкрайна грижа. Спомените за любимите му тайни сдружения му помогнаха твърде много. Преди заминаването си беше оставил на Мърей един шифър, за да могат да си пишат, без да споменават имена — сър Уолтър Скот беше „Кавалерът“, Локхарт — „М“, министър Канинг — „X“, а самият Мърей — „Императорът“. Още с пристигането си в Единбург, д’Израели изпрати препоръчителните си писма на Локхарт, в неговото жилище, във великолепното имение на неговия тъст в Аботсфорд. Поканиха го да се представи на следния ден. Писателят остана смаян, когато видя да влиза едно дете — при прочитане на името д’Израели, той си бе представил, че идва бащата, с когото се бе срещал някога си в Лондон. Студен човек, присмехулник по природа, малко педант, доста надут поради важността на своя тъст, Локхарт сметна младостта на своя гост като обида към себе си и му оказа студен прием.

Д’Израели почувствува как храбростта му отслабва, обаче характерът му бе такъв, че колкото повече биваше изплашен, толкова по-спокоен се показваше. Той седна с тържествена бавност — това му придаде вид на десет години по-възрастен — и започна да развива със съвършено спокойствие проекта, наричан от него проекта на Джон Мърей. Всъщност, проектът беше на Вениамин д’Израели, обаче той си даваше сметка, че мненията на едно двадесетгодишно момче имат много малка вероятност да бъдат изслушани. По тоя начин той си бе възприел навика да измисля цитати и да приписва на прочути автори свои собствени мисли, когато нямаше смелостта да ги изкаже от свое име.

В неговата уста всичко придоби огромни размери; в лицето на Паулс комбинацията имаше подкрепата на „целия Сити“, „всички минни интереси“, „цяла Америка“; Мърей ще привлече политически мъже от първостепенна важност; правителството е зад тях; в заключение, новият вестник — той предлагаше да го нарекат „Representant“ — беше „най-крупното начинание на деня“. Д’Израели толкова силно желаеше животът да бъде един великолепен роман на авантюри, щото го описваше с прекомерно живи краски. Локхарт, въпреки своето недоверие, бе просто смаян от това буйно увлечение и на следния ден представи младия пратеник на своя тъст.

Сър Уолтър Скот беше по него време един от най-видните хора на света. Американците идваха на тълпи на поклонение в Аботсфорд. Той се отнасяше спрямо тях с внушителна доброта, развеждаше ги из своя хубав парк, водеше ги да ловят мрени в реката Туид, като взимаше и ловджийските си кучета със себе си. Къщата, купена от него с желанието първоначално да направи от нея вила, от роман до роман постепенно се разрасна, докато най-после се превърна в същинско подобие на замък на шотландски барон. Тоя начин на живеене му струваше твърде скъпо и издателите на сър Уолтър Скот, въпреки грамадната му популярност, бяха започнали да се огъват под тежестта на фактурите, издавани от предприемачите. Ето защо младият евреин, носител на едно великолепно предложение за зетя, бе приет бляскаво от „Кавалера“. Седнал в своята хубава библиотека, заобиколен от десетина ловджийски кучета, писателят изслуша със симпатия обясненията на госта и пламенната романтичност на младежа му се понрави. Самият той обичаше аферите и одобри проекта, обаче поиска за зетя си един мандат в парламента — необходимо е директорът на един голям вестник да бъде член на парламента. Вениамин обеща искания мандат.

Д’Израели остана три седмици при Локхарт, а почти всеки ден биваше на вечеря у Скот. Тоя живот му допадна великолепно. Вечер Ана Скот пееше шотландски балади със съпровод на арфа или пък старият сър Уолтър Скот сам разказваше увлекателни историйки. Всички бяха очаровани от Вениамин. Баща му писа на Мърей:

— Наистина, нищо друго не му пречи, освен неговата младост, но няколко години житейски опит бързо ще премахнат тоя недостатък… Проектите му са огромни, но със здрав разум, а когато се залови за работа, той е напълно сериозен.

Мърей писа на Локхарт:

— Аз възложих на моя млад приятел д’Израели да дойде при вас с убеждението, че скоро ще откриете неговите качества… Мога да кажа, че никога досега не съм срещал начинаещ да обещава повече от него. Неговото познаване на човешката природа и практическата страна на всички негови идеи често пъти са ме изненадвали, а при това той е така млад, едва прехвърлил двадесет години… Уверявам ви, че заслужава пълно доверие; умението да мълчи е едно от неговите качества. Ако нашият голям план се осъществи, убеден съм, че ще намерите в неговото лице един неоценим приятел…

Д’Израели се завърна в Лондон и донесе съгласието на Локхарт — писателят щеше да ръководи едновременно „Куортърли ривю“ и вестника, със заплата две хиляди и петстотин английски лири годишно. Щом се завърна, д’Израели нае помещения и една печатница; услови един германец за кореспондент — беше се запознал с него в Кобленц, а сега заяви пред него, че новият вестник ще бъде огнище за информации от целия свят; намери и други кореспонденти в няколко столици на Европа, в Южна Америка, в Съединените щати. И така, сметна той, всичко се нареждаше отлично, вестникът можеше вече да излезе, когато изведнъж върху главата на Вениамин д’Израели — тъкмо когато тържествуваше — се разрази най-страшна буря.

Той не познаваше задкулисните работи на издателството Мърей, беше пропуснал било да разпита за тях, било сам той да ги проучи и никак не му мина през ум, че появяването на такъв важен човек като Локхарт, може да вдигне някакъв шум. Джон Уилсън Крокър, даровит писател и политически мъж, държавен подсекретар на войната, виден сътрудник на списанието, но човек със свадлив, злобен характер (Маколей казваше за Крокър, че го ненавижда не по-малко от варено месо студено), се вбеси, когато узна за проектите, съставени без негово знание от издателя с един двадесетгодишен хлапак. Крокър устрои бурна сцена на Мърей, а Мърей на свой ред се скара с д’Израели и го обвини, че със своето плещене е издал плановете, макар че е трябвало да останат в тайна. Почти същия ден в Борсата настъпи крах на всички американски ценни книжа. Първото вдъхновение на двамата млади чиновници е било добро, само че преждевременно. Сега, когато бяха започнали вече да играят на покачване, дойде спадане, и то светкавично. За няколко дни прочутият Паулс бе напълно разорен; д’Израели и приятелят му Евънс изгубиха огромната сума от седем хиляди английски лири.

Нещастният д’Израели по тоя начин изгуби възможност да участвува поне като финансист при създаването на вестника. Той изведнъж се видя отрупан с толкова грамадни дългове, щото с пълно основание си задаваше въпроса как ще може когато и да е да ги изплати. Изгуби едновременно и приятелите си, и кредита си, и мястото си. Би могъл да остане в предприятието — това би било напълно естествено, тъй като идеята беше негова — обаче Крокър го ненавиждаше, а нещо още по-чудно — не беше приятен и на Локхарт, който го беше търпял (защото го бе считал за полезен), обаче го смяташе за авантюрист. Вениамин остана изумен. От два месеца насам бе живял в една атмосфера на успех и похвали. Мърей, Скот, Локхарт и баща му се отнасяха с него като с дете — чудо. Той вярваше, че го обожават. Беше го повярвал лесно, безсъмнено защото бе израснал у дома всред ласки и възторг. Всичко изведнъж грубо бе забравено; струваше му се, че всички го гледат с гняв и презрение; победата бе последвана, без преход, от катастрофа.

Вениамин д’Израели разбра, че е по-мъчно да се управлява тоя свят, отколкото той си бе помислил първоначално.

* * *

Младият д’Израели се върна у дома си извънредно мрачен и съвършено обезсърчен; струваше му се, че всички устои на неговата душа са разрушени. Баща му, без да знае най-лошата част от авантюрата — дълга от седем хиляди английски лири — му заяви, че на неговата възраст е глупаво да се отчайва човек (както Вениамин правеше), да казва, че животът му е проигран.

Няколко дни подред Вениамин не беше в състояние да върши нищо друго, освен да предъвква своя неуспех. Обаче след едноседмична почивка, размишления и опити да разбере в какво именно е играл погрешно, той с голяма изненада за самия себе си изведнъж изпита силно желание да пише, по-точно казано — да напише един роман. След тоя си пръв житейски опит, след тая си борба и пропадане, той почувствува изведнъж желание да опише тая драма и да създаде един герой, за да може от негово име да се обясни.

Героят, едно момче бързо във всичко, така както едва дочакваше края на четената от него книга, едва дочакваше и идването на политическата слава. Възприетата от д’Израели маска беше прозрачна. Също като него затворен всред своите книги. Като него и героят беше изключен от училище. Като него и героят бе обзет от гореща политическа амбиция и като него крачеше несдържано из стаята в копнежа си да стане велик оратор. Първото политическо разсъждение на Вивиян Грей беше:

— В тоя момент съществува един човек от видно потекло, който не може да се добере до властта, само защото му липсват достатъчни умствени способности. В същото това време Вивиян Грей има необходимите умствени способности, но няма видно потекло. Щом като тия двама души могат толкова добре да се допълнят, защо не се обединят?

Вивиян се бе впуснал решително да търси някой мощен, но глупав благородник, за да може да го овладее чрез ласкателство. Мощният и глупав аристократ се намира в лицето на маркиз де Карабас. Вивиян успява да убеди маркиза, че е необходимо да се образува една партия начело с Карабас, като самият маркиз стане министър-председател. Вивиян не се съмнява в успеха: „защото един от принципите на Вивиян Грей е, че всичко на тоя свят е възможно. Има без съмнение хора, пропаднали в живота, обаче всички тия неуспехи се обясняват с липсата на морален и физически кураж. А Вивиян Грей знаеше, че поне един човек на света не знае що е морален или физически страх, затова отдавна беше дошъл до удобното заключение, че кариерата му не може да бъде друга, освен извънредно бляскава“. След като бе създал по тоя начин своя герой по свой образ, не без съзнателна строгост, д’Израели го обрича на неуспех, жертва на интриги и на собствената си несръчност, а след това го изпраща наранен, убит духом да пътешествува из чужбина, за да се опита да забрави.

Романът бе завършен за четири месеца, преди още авторът да бе навършил двадесет и една година и без знанието на неговото семейство. Книгата далеч не беше лишена от качества. Всичко наблюдавано от самия Вениамин д’Израели — младостта на Вивиян Грей, баща му, училището — беше истинно и живо. Тонът беше саркастичен; един проницателен критик би открил влиянието на Волтер и Свифт. Разговорите в книгата бяха същите, слушани от Вениамин при Мърей и сър Уолтър Скот. Измисленото от самия него беше доста детинско.

Съсед на семейството д’Израели беше един адвокат на име мистър Остън. Съпругата на тоя адвокат беше артистка, културна, просветена жена, много хубава, добра музикантка, с книжовен вкус, възхваляван от всички. Тя се интересуваше от дълго време от Вениамин. Когато отиваше на гости при мисис д’Израели, тя обичаше да среща тоя хубав младеж — един ден биваше легнал върху килима в салона, всред купища книги, друг път излизаше от стаята си с ръкавици за бокс, поставени върху дантелените му маншети. Тя веднага бе схванала, че лекомислието на Вениамин е престорено. Тя имаше доверие в него и му вдъхваше на свой ред доверие. Пред нея той слагаше оръжие, снемаше своята маска и броня, махваше бляскавото си нахалство; ставаше скромен, искрен, признаваше страховете си, неуспехите си, желанията си. Знаеше, че тя е почтена и това му допадаше, защото се боеше от любовта. Александър Велики и Юли Цезар не са плакали никога на колене пред една жена. А странното беше, че в същото това време той си оставаше сантиментален и продължаваше да търси (както в детските си блянове) тайнствената принцеса, на която би могъл да посвети живота си. Мисис Остън внесе в неговата душа кавалерските чувства на дружба с жена, без задължение за любовни връзки. Това за д’Израели беше много добре.

Той й довери, че работи върху един роман; щом той го завърши, тя му предложи да прочете ръкописа и ако го намери за успешен, да го предложи на своя приятел Колбърн — по него време най-предприемчивия издател в Лондон. Д’Израели изпрати ръкописа на своята хубава съседка и получи на следния ден едно възторжено писмо. Условиха се, за да възбудят любопитството на Колбърн, да му предадат ръкописа без името на автора — само тя и д’Израели ще знаят тайната; за по-голяма сигурност тя преписа саморъчно целия ръкопис.

Колбърн, виртуоз в изкуството на рекламата, веднага съзря какви облаги може да извлече от тая анонимна сатира. Във всички вестници, във всички списания бяха поместени малки бележки относно скорошното обнародване на един светски роман; изтъкнато бе, че авторът — по очевидни причини — не може да разкрие името си. „Твърде сатирична книга“, „Сбирка портрети, подобна на Национална галерия“, „Един вид Дон Жуан в проза“. Тая реклама подготви публиката, затова успехът на Вивиян Грей бе огромен. Продаваха се ключове с имената на живи лица, послужили — така се твърдеше — за образци на автора; посочваха се няколко имена на видни хора, като вероятни автори на книгата. Романът стана предмет на разговорите на деня във всички салони. Д’Израели и неговата хубава съучастничка бяха във възторг.

Изведнъж, по причина на една маловажна словоохотливост, тайната излезе наяве. Висшето общество избухна в ярост, щом узна — след като цял месец бе възхвалявало таланта и тънкото познаване на английското общество, проявени в книгата — че авторът е един двадесетгодишен младеж, и то без дори да е член на висшето общество. Изведнъж всички се съгласиха, че е глупаво гдето въобще са се съмнявали относно долния произход на автора, че тоя произход се познавал по езика на книгата. Всички ония, разпознали сами себе си в някой смешен портрет, им правеше сега удоволствие да преувеличават смешното стократно. Истинските модели на автора се вбесиха. Мърей разбра, че маркиз де Карабас играе спрямо Вивиян Грей една роля, подобна твърде много на неговата и се скара грубо с цялото семейство д’Израели. Ония, които се бяха забавлявали за сметка на книгата, изпитваха сега гризене на съвестта. Един критик забеляза, че „класата на автора се издава от неговия начин да се занимава с факти, които един истински светски човек не забелязва“. Друг един порица „безсрамния блъф, който бе дал възможност книгата да бъде лансирана“. Трети един критик обвини автора, че „е спечелил публиката с най-долни и най-възмутителни средства“ и осмя надълго „смешния начин, по който авторът си приписва забележителност, без да я притежава.“

Когато д’Израели прочете тая жестока присъда, той изпусна вестника и изпадна в тъжен размисъл. Видя, че е станал смешен, а от това той най-много се страхуваше на света. Смешен… Не му оставаше нищо друго, освен да умре… Опита се да се изсмее, но можа само да се усмихне твърде горчиво. Какви безочливи хора! Той затвори очи и се опита да се освободи от прекаленото си вълнение и да се добере до една безпристрастна, самостоятелна преценка. Беше ли той действително — както претендираха тия хора — неспособен, недостоен да пише? С пълна откровеност той си отговори: „Не“! Книгата му имаше посредствена стойност, вярно е обаче, литературното творчество беше една необходимост за неговото съществувание. Виденията на неговото детство — крале, държавници, хубави и трогателни жени всред светла, разкошна обстановка, се намираха все още в неговата душа и искаха да живеят. В сравнение с красотата на тия негови блянове сарказмите на глупците заслужават презрение. Той се закле, че напук на всички пречки ще стане автор, и то най-великия измежду всички автори.

Обаче от една година насам той бе преживял извънредно големи вълнения; здравето на неговия нервен организъм започна да отслабва. Семейство Остън, когато го видяха така отпаднал, му предложиха да приложи на дело в своя живот последните глави от „Вивиян Грей“ и да го отведат със себе си в Италия.

Д’Израели прие на драго сърце.

Един месец след това той се плъзгаше на лунна светлина по водите на големия канал; снопове сребриста светлина къпеха мавританските сгради; в прохладния въздух се носеха тихи откъслеци от серенади; австрийската военна музика свиреше на площада Сан Марко; три огромни знамена се развяваха по върховете на пъстроцветните стълбове. На д’Израели му доставяше удоволствие да гледа мраморния под на своята стая, завесите от тъмночервен сатен, позлатените столове, таваните, рисувани от Тинторето; самият хотел беше бившият палат на рода Барбелини — род, дал на венецианската република неколцина дожове.