Андре Мороа
Дизраели (31)

VIII. Берлинският конгрес

Международен конгрес: панаир на суетата в пълния смисъл на думата. Преди всичко във вътрешността на всяка отделна страна — съревнование на местната суетност. Всеки отделен министър-председател си мисли, че само той единствен може да представлява своята политика. Всеки отделен министър на външните работи си мисли, че министър-председателят нищо не разбира от дипломация. Всеки посланик от кариерата е на същото мнение по отношение на своя министър. Когато заседанията започнат, великите държавници се сблъскват, започва оркестър на първи цигулки.

Княз Бисмарк се бе надявал, че големите артисти не ще дойдат в Берлин. От руска страна той бе очаквал да дойде Шувалов; него той обичаше и бе нагласил вече с него една част от програмата. Обаче Горчаков сметна, че не може да има доверие в никого и убеди императора в това. Бисмарк си даде дума да го накара да заплати скъпо за миналото.

— Втори път Горчаков не ще има случай — каза си той, — да се качи на раменете ми, да си служи с мене като с пиедестал.

Английският министър-председател също така пожела да отиде на конгреса. Та кой друг, освен него, разбира Ориента? Лорд Биконсфилд и лорд Дерби бяха определени като делегати. От всички страни потеглиха специални влакове. Бисмарк си мислеше:

— Конгресът — това съм аз.

— Немощни старци, изтегнати върху възглавниците на вагоните, се стичат от Брюксел и Петерсбург към Берлин — си казаха Биконсфилд и Горчаков:

На тая конференция, където трябваше да се разисква свободно върху един договор за мир, всички държави се стекоха с готови тайни спогодби. Англия бе сключила с Русия лондонската спогодба. Турция знаеше, че е отстъпила остров Кипър на Англия, но не знаеше нищо за англо-руската спогодба. Австрия имаше обещания от страна на Англия и Русия, че ще й дадат Босна и Херцеговина без пушка да гръмне. Франция се беше осигурила, че Египет и Сирия ще останат вън от разискванията. Английската публика си представляваше с възхищение и ужас как лорд Биконсфилд ще се сблъска с московската мечка, без да й минава през ума до каква степен представлението беше предварително подготвено.

Когато пристигна в хотел „Кайзерхоф“, лорд Биконсфилд намери масата в салона цяла покрита с една грамадна кошница цветя и една грамадна кутия ягоди, заобиколени от портокалови цветя и рози. Подарък от страна на престолонаследницата, дъщеря на кралица Виктория.

Биконсфилд писа до кралицата:

— Принцът и принцесата отрупват лорд Биконсфилд със своето благоволение. Това благоволение му е толкова по-приятно, тъй като предчувствува, че то се дължи на вдъхновението на някого, комуто той дължи всичко.

Посещение на секретаря на Бисмарк:

— Канцлерът желае да се срещне с лорд Биконсфилд, колкото е възможно по-скоро.

Двамата мъже се познаваха и се ценяха взаимно. Бяха се срещали в Лондон преди шестнадесет години. Всеки един от двамата бе предугадил в другия силен ум и твърда воля… Биконсфилд намери сега Бисмарка твърде променен. Бледият исполин с тяло като на оса, какъвто го беше видял през 1862 година, сега беше напълнял и си беше оставил бяла брада върху своето грубо лице. Той обаче намери все същия тон в Бисмарк, който му допадаше тъй много — прост и реалистичен, малко нещо рязък, с груба откровеност; той чу от неговите уста страшни неща, но изречени с мек глас, на който човек се учудва, като го чува да излиза от такова мощно тяло. Бисмарк му каза, че има намерение да ръководи конгреса „с барабан“, но че смята за уместно да използва първите дни, когато умовете ще бъдат още неизморени за по-важните въпроси, които могат евентуално да доведат до война. Ще се започне следователно с България.

На следния ден в два часа след обяд Конгресът се събра за пръв път в един салон с аристократски вид, отговарящ напълно на златовезаните униформи, на звездите и ордените на дипломатите с техните саби. Преди заседанието всички делегати отидоха в бюфета да пият бордо и да хапнат бисквити. Биконсфилд накара да го запознаят с всички делегати — турския делегат Каратеодори паша, млад човек с черна брада, с външен вид твърде добродушен; стария Горчаков, залитащ от слабост; италианеца Корти, на вид същински японец; французина Вадингтон, полуангличанин; австриеца Андраши… Добре, всичко е в ред: освен него и Бисмарк, нито една голяма величина.

Бисмарк пристъпи към работа с войнишка грубост. Разделянето на България на две части посредством една линия, теглена по билото на Балкана, бе одобрено без пререкания. След това обаче целият план се развали. Русия, след като бе дала съгласието си турската граница да бъде на Балкана, не беше съгласна да се даде право на Турция да държи войски в оная част на България, оставена на турците. А това означаваше да се разруши по косвен път цялата лондонска спогодба. Значи все пак тая незаета от русите част от България ще остане на разположение на Русия, така щото русите ще имат достъп до Средиземно море.

Биконсфилд започна да изпуща гръмотевици. Петерсбург трябва да се откаже от илюзията, че ще може да заобиколи волята на Англия. Горчаков подскочи като ужилен и се възпротиви. Лорд Биконсфилд заяви тържествено, че условията на Англия съставляват един ултиматум. Русите, изумени от тия думи, изпратиха нарочен пратеник до своя Цар.

Биконсфилд писа на кралицата:

— Аз не се боя относно резултата, защото казах на когото трябва, че ще напусна Конгреса, ако гледището на Англия не бъде възприето.

В деня, когато ултиматумът изтичаше, Биконсфилд излезе още от сутринта на разходка по „Унтер ден Линден“ под ръка с Кори и му заповяда да се погрижи да бъде приготвен специален влак за отвеждане на английската делегация до Кале. Кори предаде заповедта на германските железници. Резултатът не закъсня. В три часа четиридесет и пет минути княз Бисмарк се яви в хотел „Кайзерхоф“.

— Въведете ме при лорд Биконсфилд — каза той на Кори, — а когато стане три часа петдесет и пет минути, предупредете ме, защото имам среща в четири часа.

Бисмарк запита, не може ли да се постигне компромис.

— Компромисът бе намерен при сключването на лондонската спогодба; сега не ни е възможно да се отклоним от тая спогодба — отвърна Биконсфилд.

— Трябва ли да го разбирам това като ултиматум?

— Разбира се.

— Длъжен съм да говоря с Кронпринца, но ще бъде твърде уместно да поговорим с вас още веднъж по всичко това. Къде ще вечеряте тая вечер?

— В английското посолство.

— Бих желал да вечеряте с мене.

Биконсфилд писа на кралицата:

— Приех поканата му. След вечеря, оттеглихме се в един пушален салон; той запуши, аз последвах неговия пример… Смятам, че по тоя начин съм нанесъл последен удар върху здравето си, но чувствувах, че е абсолютно необходимо. В такъв случай, ако човек не пуши, дава вид като че ли следи думите на своя събеседник… Имах час и половина най-интересен разговор с Бисмарк, всецяло на политически теми. Той се убеди, че ултиматумът не е никакъв блъф, и преди да си легна, имах задоволството да узная, че Петерсбург капитулира.

На следния ден лорд Биконсфилд има възможност да телеграфира в Лондон:

— Русия приема английския проект досежно европейската граница на турската империя, военните прерогативи и политиката на султана.

— Пак ще има Европейска Турция — каза Бисмарк.

— Русия пожертвува сто хиляди войници и сто милиона рубли за нищо — въздъхна Горчаков.

Тоя епизод издигна лорд Биконсфилд твърде много в очите на Бисмарка.

— Der alte jude, das ist der mann (Старият евреин — човек на място) — каза той. Двамата станаха добри приятели и им беше твърде приятно да разговарят „по работа“. Обичаха да си говорят досежно своите отношения с принцовете, с министрите, с Парламента. Толкова е трудно човек да си намери свой събрат, когато е министър-председател! А намери ли го, изпитва спрямо него естествена симпатия. Все пак Бисмарк смяташе, че стои по-горе от Биконсфилд, защото чувствуваше, че е по-независим и по-циничен от него. Лорд Биконсфилд си имаше някои слаби точки — беше уязвим. Щом го нападаха посредством някакво романтично съчетание на идеи, неговата съпротива отслабваше. Бисмарк забеляза неговата суетност, правеше му удоволствие да му се противопоставя и използуваше неговите слабости. Биконсфилд, от своя страна, съзря далечните цели на Канцлера. Когато се изправиха пред една карта на света и заговориха по въпроса за колонизирането, на което Бисмарк смяташе, че е в негов интерес да се представи като противник, Биконсфилд посочи с пръст балканските страни и запита:

— Не смятате ли вие, че и тука има хубаво поле за колонизиране?

Бисмарк го изгледа и не отговори нищо.

След тоя велик ден, Конгресът се превърна в рутина, в един малко по-оживен парламентарен живот, който би доставил голямо удоволствие на Биконсфилд, да не беше се влошила неговата подагра. Той не само бе обикнал Бисмарка, но бе станал приятел и на Горчаков:

— Много ми е жал, че трябваше да откажа нещо на тая стара лисица, преизпълнена на вид с доброта — писа той.

Времето минаваше като в „Сън в една лятна нощ“. Една вечер — излет до Потсдам, столица на царството на Рококо; на следния ден — банкет в турското посолство, най-хубавият от всички банкети, с превъзходен пилаф, от който мосю Вадингтон изяде две порции; след това банкет при банкера Блайшредер, където свиреха само Вагнерови композиции. По улиците народът се заглеждаше твърде много в лорд Биконсфилд. Стана нужда книжарят да телеграфира в Англия да му изпратят нови екземпляри от романите на Дизраели. Читалищата бяха откупили от книгоиздателството Таухниц по цели издания наведнъж.

През време на третата седмица от откриването на Конгреса избухна „бомба“. Спогодбата Шувалов — Биконсфилд досежно Армения бе разкрита от английския вестник „Глобус“, комуто един писар от Форейн офис я бил продал. В Англия настъпи силно вълнение. Придобиването на остров Кипър още не беше станало публично достояние, следователно английското обществено мнение не виждаше никакво обезщетение заради руските придобивки в Азия. Английският печат вдигна такъв шум, щото английските делегати направиха опит да се откажат от своите отстъпки.

— Бисмарк предизвиква инциденти — писаха вестниците, — за да има удоволствието след това да ги изглажда.

За неговия положителен, точен и напълно осведомен ум, тържествените свади на тия изхабени вече старци му се виждаха смешни. Нито Горчаков, нито Биконсфилд разбираха от география. Горчаков обичаше, както той самият си казваше, да хвърчи из въздуха, „да тегли магистрални линии“, тоест да говори бомбастични фрази, но ако го поставят пред една географска карта, не беше в състояние да посочи къде се намира Батум. Шувалов на свой ред се изплаши, когато неговият шеф му каза, че запазва за себе си въпроса за новата граница в Азия и че ще преговаря лично той по тоя въпрос с Биконсфилд.

— Но как така — каза лорд Салисбъри, когато Шувалов му съобщи новината, — но, драги графе, лорд Биконсфилд не е в състояние да води тия преговори; той никога не е виждал картата на Мала-Азия.

Няколко часа след това Конгресът узна с радост, че спогодбата е вече постигната. Княз Бисмарк свика пленарно заседание. Биконсфилд и Горчаков бяха поставени да седнат един до друг, за да пояснят условията на своята спогодба. Тогава всеки един от двамата извади карта на новата граница, само че двете карти бяха различни. Шувалов претендираше, че когато Горчаков получил от руския генерален щаб две карти — едната с исканата от Русия нова граница, а втората — с крайния предел на отстъпките, той бил дал на лорд Биконсфилд по погрешка втората карта. Монтегю Кори пък сметна, че руският министър-председател, след постигането на спогодбата, прави опит да измами английската делегация. Както и да е било, двамата старци, и двамата болни, започнаха да се опровергават един-друг така несдържано и смешно, щото Бисмарк предложи с насмешка да вдигне заседанието за половина час. Шувалов, Салисбъри и принц Хохенлое през това време ще имат възможност да разрешат въпроса. Така и стана — двете страни се споразумяха върху една средна граница, между двете крайности.

На следния ден английските делегати оповестиха спогодбата за остров Кипър. Тоя път английското обществено мнение изпадна във възторг. Тая база в Ориента, това превръщане на Източно Средиземно море в английско море, очарова английския народ. Дори и в чужбина започнаха да възхваляват тоя чисто дизраеловски „удар“.

— Английските традиции — писа „Журнал де деба“ — не са съвсем мъртви; те оживяват в духа на една жена и на един стар държавник.

* * *

При завръщането на английските делегати Лондон им устрои бляскав прием. Гарата Черинг крос бе украсена със знамената на всички държави, участвували в Конгреса; палми и цели планини от цветя и зеленина красяха кейовете и брега; всички стълбове бяха обвити в зеленина. Грамадна тълпа причака делегатите. Когато министър-председателят слезе от вагона, той бе поздравен от четирима херцози, от кмета на Лондон и всички останали по-видни представители на властта. Между посрещачите бяха също така Манерс и Сър Роберт Пийл, син на знаменития държавник. Подръка с лорд Салисбъри старецът мина с мъка всред наредените от двете страни най-висши английски аристократи, аристократки и членове на Парламента.

На излизане от гарата акламациите придобиха страшна сила. Площадът Трафалгар се бе превърнал в море от човешки глави. Размахваха шапки и кърпички. Жените хвърляха цветя в каляската на Биконсфилд. В Даунинг стрийт, цялата сграда в червено, лорд Биконсфилд намери един огромен венец от цветя, изпратени за него от кралицата. Понеже овациите не стихваха, стана нужда Биконсфилд да се появи на балкона, под ръка с лорд Салисбъри. Лорд Биконсфилд каза на тълпата:

— Аз мисля, че ние донесохме мир с чест за нашата страна.

Няколко дни по-късно в двореца Осборн, на колене пред кралицата, Биконсфилд получи от нея Големия кордон на ордена на Жартиерата.

— Малко и голямо — му бе писала кралицата, — цялата страна са във възторг; само мистър Гладстон е побеснял от яд.