Андре Мороа
Дизраели (33)

X. Външният свят

— Сериозното невинаги е вярно — беше писал Биконсфилд един ден на кралицата и бе прибавил веднага след това:

— Това, което е морално на вид, невинаги е морално.

Все пак английският избирател е и сериозен, и морален; който умее да представя пред него нещата като въпрос на съвест, се добира до неговия глас, поне в провинцията.

Изборите бяха всъщност само един двубой между Биконсфилд и Гладстон. В Лондон Биконсфилд беше по-популярен. Не само консерваторите, но дори и умерените либерали изказваха своето доверие към него и своето отвращение от Гладстона. За простия народ в столицата Биконсфилд се бе превърнал в нещо подобно на институция. Когато взимаше някоя бричка, кочияшът му казваше:

— Аз знам кой сте вие, сър, чел съм всички ваши книги.

Когато се връщаше от Камарата на лордовете със своето пардесю с астраганена яка, развявано от вятъра върху мършавото му тяло, облегнат върху ръката на предания Кори, той преминаваше бавно през парка и се спираше навремени, за да си поеме дъх. В това време минувачите го познаваха и се удивляваха на куража, с който тоя полумъртъв вече човек отправяше своите дружелюбни, но тъжни очи върху живота. Понякога бедните проститутки, на лов всред гъстата мъгла, се приближаваха до него, привличани от скъпата кожена яка и предлагаха своите услуги със смирен, печален глас. Старият министър-председател в такъв случай вдигаше с мъка ръка до шапката си и отговаряше с голяма вежливост:

— Друга вечер, драга, друга вечер.

В почти всички слоеве на обществото жените бяха на негова страна. На един банкет на кабаретните артистки поставиха на всички балерини въпроса:

— За кого искаш да се ожениш, за Гладстон или Дизраели?

Всички тия хубави момичета избраха Дизраели; една-единствена каза „Гладстон“, обаче другарките й я освиркаха.

— Чакайте да ви обясня — викна тя. — Искам да се оженя за Гладстон, за да ме отвлече Дизраели и да ми поднесе главата на Гладстон.

Един млад лорд, присъствувал на тая случка, разправи всичко на Биконсфилд и му направи комплимент за неговата огромна популярност:

— Вие трябва да бъдете доволен — каза му той. — Вчера видях кралицата; тя ви счита за най-великия човек в нейното кралство, а танцьорките ви обожават.

Неподвижното лице на стареца светна малко.

— Естествено, аз съм доволен — каза той. — Вие познавате моите нежни чувства към всички жени.

Когато обаче Биконсфилд разправил тая случка в края на един министерски съвет, министрите замълчали хладно и се спогледали.

Партията остана учудена от равнодушието на шефа в навечерието на голямата борба. На един млад народен представител, наскоро избран, лорд Биконсфилд му говори за Скитника евреин, за Байрон — той го наричаше „Моето морално Аз“ — и за кучетата на леди Брадфорд. Пред лорд Кромер, току-що завърнал се от Египет, Биконсфилд възхвали йезуитите и го запита за някои подробности досежно пеликаните по реката Нил. Дори и в своята кореспонденция до кралицата той се отпущаше и се отклоняваше към изкуството:

— Лорд Биконсфилд току-що прочете наново, за да запълни времето си вечер, някои от пиесите на Шекспир; Шекспир, в това число и „Сън в една лятна нощ“. Той не бе чел нито една от тях от четвърт век насам. Направи му най-силно впечатление това, че цялото действие на „Сън в една лятна нощ“ се развива през една майска нощ; откъде произлиза тогава това неуместно заглавие? Ваше Величество има силно развит вкус и култура; може би вие, Мадам, ще можете да размислите и да разясните тая мистерия.

Кралицата и танцьорките не бяха избиратели. В шотландските села народът ни най-малко не се двоумеше между Пророка от Мидлотиан и Магьосника от Даунинг стрийт. Още при първите резултати стана явно, че поражението на консерваторите ще бъде още по-изумително, отколкото онова на либералите преди шест години. Страната преживяваше едновременно и земеделска, и финансова криза; тя боледуваше и като всеки болен, искаше да се обърне на другата страна, с надежда, че ще се почувствува по-добре.

Консерваторите бяха разгромени.

— Ние сме все още — писа Гладстон — смутени от големите събития през последните петнадесетина години, които — уверен съм в това — направиха голямо удоволствие на грамадното мнозинство от цивилизования свят.

Дърварят се готвеше да изсече всичката екзотична и нездравословна растителност, поникнала през последните шест години и разпростряла своята смъртоносна сянка върху добродетелните английски морави. Той вече започваше да запретва ръкави върху своите все още силни ръце.

* * *

Биконсфилд посрещна поражението с равнодушие. Той щеше, значи, да има малко почивка, преди да умре, всред своите дървета и книги. Той съжаляваше само за едно — че в един тежък час ще трябва да предостави на други министерството на външните работи, а най-вече кралицата.

Феята се намираше по това време в Баден и просто не можеше да повярва на известията от Англия. Щом резултатът от изборите стана вече известен с положителност, тя телеграфира:

— Отсега нататък за мене животът ще бъде само грижи и изпитания; аз считам това за едно всенародно бедствие.

Биконсфилд отговори, че и на него му е твърде тежко да се откаже от своите разговори, през течение на които Нейно Величество благоволяваше да смесва и да му доверява свои лични работи, ведно с работите на империята и които за него бяха винаги представлявали едно неизразимо очарование. Тя му обеща, че няма да го изостави, че ще продължи да се съветва с него по своите частни работи и тайно от другите и по държавните работи, така щото той ще може, макар и в опозиция, да бди върху съдбините на Англия.

И двамата — кралицата и министър-председателят — се надяваха, че ще могат да отбягнат Гладстона. В края на краищата, официални водачи на партията бяха Гранвил и Хартингтон. Логично беше, кралицата да покани едного от двамата, за предпочитане Харти-Тарти, който в опозиция се беше държал безупречно. Дизраели винаги бе обичал Хартингтон още от деня, когато го бе видял, още като млад депутат, да срича своята първа реч. Гладстон обаче разбърка всички тия твърде прости планове с едно безпощадно унижение. След един нерадостен разговор с него, Гладстон им даде много ясно да разберат, че ще се бори срещу всяко правителство, ако той не бъде негов шеф. Кралицата се видя принудена да отстъпи.

Следователно край на тая нежна политическа интимност. Прощалната аудиенция бе тежка; кралицата подари на своя стар приятел една своя бронзова статуйка и една гипсова статуйка на своето пони. Биконсфилд целуна ръцете на кралицата; тя го накара да й обещае, че ще й пише често и че ще я посещава. Тя пожела да му изрази своята признателност по някакъв траен начин например като го провъзгласи най-малкото за херцог, обаче той сметна, че това би било една грешка след тоя негов неуспех пред народа. Той поиска от кралицата само едно благоволение — титлата лорд за Монтегю Кори. По тоя начин верният секретар на Биконсфилд стана лорд Раутън — невиждана почест дотогава за един частен секретар.

— Подобно нещо не се е виждало — заявиха завистниците — от времето, когато император Калигула е провъзгласил своя кон за консул.

Биконсфилд удържа своето обещание и посещаваше от време на време кралицата. Когато той вечеря за пръв път в Уиндзор, няколко седмици след падането си от власт, тя му каза:

— Аз съм толкова доволна тая вечер, щото всичко станало напоследък ми се струва като един страшен сън.

На Биконсфилд кралицата му се стори тая вечер въодушевена, очарователна, дори хубава; той си даде сметка още веднъж, че я обича твърде много. Тя продължи да му пише, по-скоро само за да му каже по някоя мила думичка:

— Мисля за вас — и то постоянно — и съм доволна, след вечеря, като виждам как вашият портрет ме гледа от стената.

Друг път кралицата му пишеше, мимо конституцията, за държавните работи. Всичко това Биконсфилд запази в пълна тайна, така щото на кралицата не бе причинена никаква неприятност.

През течение на целия свой живот Биконсфилд бе минавал, в един правилен ритъм, от дела към творчество; така и тоя път, въпреки преклонната си възраст, той пожела да твори:

— Когато искам да прочета някой роман — казваше той, — аз сядам и започвам да пиша.

И кой наистина би могъл да напише за него романи, каквито той обичаше? Още един път стана нужда някой амбициозен герой да стане министър-председател на последната страница на романа и мистериозни, царствени сили да упражняват своето влияние в негова полза. „Ендимион“ беше историята на един млад политик, чийто успех се гради от жени — приятелки. Още в първите страници на романа се появява една съвършена сестра; в нея се прероди смътно сянката на нещастната Сара. В целия роман, от начало и до край, цяла редица хубави жени — конспираторки тласкат към Даунинг стрийт слабия Ендимион. Книгата не беше без грешки, обаче нейното очарование се криеше в това, че в нея бе изразена тъй силно и тъй запазена обичта на тоя старец към младежта.

Лорд Раутън се нагърби със задачата да продаде авторските права върху новата книга и получи десет хиляди английски лири. Те послужиха да се мебелира най-после в Лондон една нова къща за лорд Биконсфилд; за тая цел той подписа един договор за наем за девет години.

— Тоя договор ще ми стигне, докато ме изнесат от тука — заяви той.

Романът бе посрещнат с любопитство, но има по-слаб успех от „Лотер“. Издателят каза на Биконсфилд, че губи от книгата. Авторът веднага му предложи великодушно да унищожи договора. Лонгман отказа; едно издание на народна цена допълни необходимата сума и покри загубата.

* * *

Биконсфилд беше достигнал седемдесет и шест годишна възраст. Борбата за власт беше престанала да го привлича; той не вярваше вече в нея:

— През течение на своя живот аз узнах донякъде какво означава деятелността — казваше той. — Едно съществувание на измамени надежди и разпиляна енергия.

Когато оставяше своя ум да се рови из своите спомени, той намираше там цяла редица уроци по скромност. Той бе видял как либералите гласуват с настървение една реформа, чиято първа последица бе да ги свали от власт; след това бе видял как консерваторите бяха счели като свой триумф разширението на същата тая омразна тям реформа. Бе видял как Пийл бе освободил католиците, след като бе разгромил Канинг; самият Дизраели бе изоставил протекционизма, след като бе свалил Пийл; а сега той наскоро щеше да види как Гладстон заплашва Русия, след като беше прокълнал Биконсфилд по повод на същата тая политика. Той бе видял как тълпата акламира, а след това освирква Уелингтън; бе видял тълпата да акламира, да освирква, а след това наново да акламира Гладстона. Бе видял най-миролюбивия министър да води най-войнолюбива политика и най-германофилски настроената кралица да си създава удоволствие, като се бори против Бисмарка. А какви ли ще бъдат след петдесет години последиците от неговата собствена политика в Берлинския конгрес?

Колкото се отнася до него самия, той бе останал изумително верен на своите младежки идеи; неговата програма от 1880 година би могла да бъде приподписана от Конингсби. Обаче докато по времето на Конингсби той вярваше в почти безграничното могъщество на един гениален човек, сега той признаваше огромното могъщество на външния свят. Той не бе обезсърчен, нито желаеше да обезсърчава другите, но бе станал скромен, безкрайно скромен. Под сенките на Дийпдин тримата приятели — Смит, Манерс и Дизи си бяха представлявали, че един велик човек, с подкрепата на Църквата и на младата аристокрация, ще може да преустрои Англия. Старият Биконсфилд сега съзираше в Църквата преди всичко една сбирщина от завистливи водачи, кандидати за владици, враждуващи помежду си секти; от друга страна, макар и да бе срещал понякога всред младите аристократи великолепни приятели, той не беше открил в нея оная велика школа за родени водачи, описвана от него с такава обич. Той бе желал да даде на цял един народ един романтичен идеал, обаче бе претърпял неуспех. Беше се провалил, именно защото си беше аристократ по душа, докато характерът на Англия се определя от нейните средни съсловия.

Неговото поражение обаче беше само относително. Нищо не би могло да му бъде по-неприятно от това да види своя неуспех изтълкуван като една патетична интелектуална катастрофа. Той бе пресъздал от сбирщина откъслеци една голяма партия. Той беше възстановил равновесието между историческите и реформаторските сили. Благодарение на него, Англия оттогава насетне ще може да се радва на ритъм, без скокове. Неговият живот не беше отишъл напусто. Само че той все повече преставаше да се доверява на думите, а търсеше действителното далеч от тях; той все повече започваше да намира действителното в отделните личности и в по-висока степен, в народите, достатъчно развити, за да се превърнат по тоя начин в същински индивиди. Някои политици — философи твърдяха, че в края на своя живот Биконсфилд бил станал не само либерал, но и най-големият либерал измежду тях. Истината беше, че той бе останал да се числи към известна партия само от лоялност. Също като Солон, ако го запитат:

— Коя конституция е най-добрата? — той би отговорил:

— За кого и за какъв момент?

Впрочем Биконсфилд беше запазил напълно своето влечение към авантюрата на живота. Той не бе престанал да вярва в ефикасността на човешките дела, обаче желаеше те да бъдат отмерени, ограничени. Всъщност той бе загубил вяра само в големите проекти. Той се бе превърнал в тоя безподобен, но приятен иначе феномен: стар романтик, който вече не се мами да вярва в романтични илюзии, но които все пак му правят удоволствие; а същевременно и пламенен циник. В известни отношения неговата старост беше дори по-щастлива, отколкото неговата младост:

— На млади години — казваше той, — всичко изглежда сериозно, непоправимо; на стари години човек знае, че всичко се нарежда, кога с по-малък, кога с по-голям успех.

Биконсфилд си беше останал до голяма степен любознателен; обичаше да се обкръжава от нови хора; полагаше големи усилия да привлече в консервативната партия млади интелектуалци.

— Всяка партия е загубена — казваше той, — ако в нея не се вливат непрестанно млади, енергични хора.

През 1881 година Хиндман, един от най-видните английски социалисти, поиска среща с лорд Биконсфилд. Колкото и да изглеждаше това парадоксално, той се надяваше да го спечели и да получи подкрепата на консерваторите за известни проекти за работнически закони. Хиндман бе чел „Сибила“ и се бе почувствувал привлечен към стария партиен шеф, поради съчувствията, проявявани от него към дребните съществувания. Биконсфилд го прие; въведоха го в един салон със стени, боядисани в червен и златист цвят, с твърде силно позлатени кресла, облечени с червено сукно. Гостът почака малко, след това на вратата се появи странна фигура — един старец, облечен в дълга, червена роба и червен фес, с глава отпаднала върху гърдите, с едното око затворено, а другото полуотворено. Изпод феса се виждаше лъскавата, боядисана извивка на последната черна къдрица. Старецът правеше впечатление на човешка развалина, на грохналост, така щото младият човек се отчая отначало.

— Уви! — помисли си той. — Идвам много късно! Ще успея ли да го накарам поне клепачите си да повдигне? Ще ми отговори ли с нещо повече от някоя саркастична, морна епиграма?

Старецът седна и замлъкна, съвършено неподвижен, и зачака, обаче да се заговори на една статуя е твърде мъчно.

— Лорд Биконсфилд — каза Хиндман боязливо, — „Мир с чест“ беше една мъртва фраза; народът би предпочел да чуе „мир с удобства“.

Един клепач се повдигна.

— „Мир с удобства“ не е лоша фраза — отвърна старецът, отвори след това и двете си очи и се усмихна.

— Вие имате, предполагам, някои свои разбирания по тоя въпрос, мистър Хиндман? Какво разбирате вие под думата „удобства“, е?

— Много за ядене, достатъчно за пиене, приятно жилище, пълно образование и достатъчно свободно време за всички.

— Утопия по заповед ли? Един хубав блян, да… вие вярвате ли, че имате каквито и да било изгледи да осъществите тая политика?… Не с консервативната партия, уверявам ви. Щом като ще пожелаете да действувате, ще се видите обкръжени от цяла фаланга видни родове, мъже и най-вече жени, които при всеки ваш опит ще ви провалят… Тая Англия, виждате ли, мистър Хиндман, много мъчно е да я накарате да се помръдне… една страна, в която можете да очаквате повече разочарования, отколкото успехи… Може да я накарате да направи това (и ръцете на лорд Биконсфилд, отначало стиснати силно една в друга, се отвориха на един сантиметър, с голямо усилие, като че ли старият държавник бе трябвало да повдигне цял един свят, за да ги раздели една от друга) и това… (Биконсфилд разтвори ръцете си още с един сантиметър), но никога не и толкова…

Мършавите ръце на мумията, след един последен и напразен опит да се разтворят още повече, паднаха върху коленете.