Андре Мороа
Дизраели (32)

IX. Афганистанци, зулуси, потоп

Да бе произвел избори на следния ден след завръщането си от Берлинския конгрес, лорд Биконсфилд би си обезпечил властта за нови шест години. Парламентът обаче имаше още две години живот до изтичането на мандата му; тъй като беше верен на своя шеф, кабинетът реши да го остави да умре от естествена смърт. Това означаваше човек да проявява преголямо доверие в благоволението на Съдбата. Народът бързо се насища на славата, която той самият създава, затова трябва допитванията до него да стават докато насищането още не се е появило.

Няколко седмици след триумфалното завръщане, небосклонът в далечината към Изток се помрачи. От дълго време насам русите бяха започнали да кокетират с емира на Авганистан, чиято планинска област господствува над вратите към Индия. В пълно съгласие с емира руснаците бяха изпратили една мисия в Кабул, столица на Авганистан. Литън, вицекрал на Индия, завидя на тоя руски успех. Лорд Биконсфилд го беше избрал за тоя пост, като син на един негов приятел, тъй като притежаваше въображение, амбиция и силна воля. Събитията обаче доказаха, че той притежава от тия качества малко повече, отколкото трябва. Без да държи сметка за мнението на своя шеф и докато лорд Биконсфилд правеше усилия, посредством приятелски преговори, да склони русите да оттеглят своята мисия, Литън реши да изпрати по свой почин една английска мисия в Кабул. Емирът спря мисията, изпратена от Литън, още при встъпването й на афганистанска територия. Биконсфилд се видя изведнъж принуден или да се преклони позорно пред един дребен варварски владетел, или да се впусне в една опасна война. Постъпката на Литън го раздразни силно:

— Когато един вицекрал или един главнокомандуващ се реши да наруши известна заповед, той трябва най-малкото да бъде уверен в своя успех.

Гладстон и неговите приятели отново вдигнаха врява срещу новата несправедлива война и протестираха срещу съзнателно нападателната политика на Биконсфилд. Тоя път внимателни наблюдатели предупредиха министър-председателя, че общественото мнение е с опозицията. Трябваше ли Биконсфилд да отрече Литън и да докаже своята невинност, за сметка на един свой подчинен? Това беше противно на принципите на министър-председателя. Литън получи порицание, обаче получи същевременно и подкрепа. Генерал Робертс разгроми войските на емира. Опозицията се изпари, както винаги става в случай на победа. Страната си възвърна своето доверие в правителството.

Само че, когато човек възбуди завистта на боговете, тя не стихва лесно. От няколко години насам индустрията се радваше на благосъстояние. Изведнъж избухна криза. Тия явления стават през редовни промеждутъци от време. Сегашната криза бе причинена от няколко лоши реколти, дошли една след друга. Обаче трябва да се използва случая, за да се бламира правителството. Опозицията се оплаква от бездействието на министрите. Министрите бяха възпрепятствувани в редовното оползотворяване на реколтата, а освен това не бяха могли да дадат достатъчно поръчки на индустрията. Обаче опозицията смяташе, че като министри те са длъжни да вършат нещо.

— Вие имате право да мислите — писа лорд Биконсфилд на леди Брадфорд, — че в тоя момент твърде много ме занимава общата криза, обаче аз не зная какво да се прави. Има толкова много планове, толкова много проекти, а същевременно и толкова много причини да няма човек нито планове, нито проекти… Страхувам се, понеже опозицията е безсъвестна, да не би да използва това положение за своите партийни цели. Ако ние не подкрепим техните проекти, ще ни афоресат като лоши патриоти, а ако ги подкрепим, славата ще бъде тяхна.

В тоя момент на усамотение, Биконсфилд си мислеше за картофите на Пийл.

* * *

Най-лошото от всичко това беше, че когато човек управлява тая обширна империя, тежки затруднения могат да възникват всеки момент в най-отдалечените краища на света. Пожарът в Авганистан все още димеше, когато Южна Африка пламна. Там три враждебни една на друга сили бяха живели дълго време наедно — англичаните в нос Добра Надежда, холандските бури в Трансвал, негрите в Зулуланд.

Министърът на колониите, Карнарвон, бе успял преди това да федерира в Канада враждуващите помежду си щати в един обединен доминион; както всички хора, след тоя свой успех той започна да смята, че тая негова рецепта е цяр за всяко зло. Той бе започнал да вярва вече, че е в състояние да федерира цялата вселена. За да подготви федерирането на Южна Африка, той завзе Трансвал. По тоя начин изчезна любимият противник на зулусите и те се опълчиха срещу англичаните. Лорд Челмсфорд, главнокомандуващ на английските войски в Южна Африка, прояви прекалено голяма самоувереност. Вследствие на това, английското обществено мнение, съвършено неподготвено за подобен обрат, ненадейно узна, че английските войски претърпели погром, че главната квартира на лорд Челмсфорд била опожарена, че негрите отчасти пленили, а отчасти избили неговите хиляда и петстотин войници и офицери. Тоя път страната се възмути. Дотогава, докато консервативното правителство бе носило „мир с чест“, тя бе ръкопляскала. Но когато Джон Бул се видя замесен в смешни и трудни войни из четирите краища на света, той си каза, че Гладстон има може би право като изтъква опасността от колониите и лудешката политика на своя съперник.

Като връх на всички злини синът на Наполеон III, младият френски принц, пожела да отиде в Южна Африка да участвува във войната. Лорд Биконсфилд направи всичко по силите си, за да му попречи, обаче английската кралица и императрица Евгения настояха толкова много, щото той в края на краищата се принуди да отстъпи.

— Какво мога да направя срещу две упорити жени? — заяви той.

В началото на юни 1879 година принцът бе убит от зулусите в едно незначително сблъскване на предните постове. Кралицата го обичаше твърде много, затова вестта за неговата смърт я опечали силно. Тъй като се чувстваше отчасти виновна за неговата смърт, тя пожела да облекчи отчасти съвестта си, като устрои на принца погребение, съпроводено с царски почести. Министър-председателят протестира. Какво ще каже републиканското правителство, ако на един Бонапарт бъдат отдадени почести, дължими само на короновани глави? Кралицата се разсърди. Ах! Как всичко тръгна наопаки! Биконсфилд в своя яд проклинаше и феята, и лорд Челмсфорд, и зулусите.

— Какъв дяволски народ! — казваше той с огорчение. — Бият нашите генерали, обръщат нашите владици в друга вяра и пишат думата „Край“ под историята на една френска династия.

Той се опитваше да се усмихва, обаче кралицата се мръщеше и го приемаше вече само с официална студенина, а той страдаше от това.

— Моят характер изисква или пълна самота, или пълно съчувствие — писа той на почетната дама маркиза д’Ели в едно свое писмо, за което знаеше, че ще бъде показано на кралицата. — Това ми причинява голяма болка, като си помисля, че моите думи или моите дела могат да причинят недоволство на Нейно Величество. Аз обичам кралицата; тя е може би последният човек на тоя свят, когото все още имам възможност да обичам. Вие ще разберете следователно колко много съм смутен и обезпокоен, когато почувствувам между нас да се появява облак. Твърде наивно е от моя страна, обаче моето сърце за нещастие не е остаряло ведно с моето тяло и когато то бъде наранено, аз се чувствам също така сломен, както преди петдесет години.

Една телеграма го призова в Уиндзор. Феята тоя път се показа нежна и мила, без да споменава нищо за своите грижи; очевидно, беше чела писмото. Не е съвсем без полза човек да бъде романист… Впрочем Биконсфилд действително обичаше кралицата.

* * *

Най-после, към месец август 1879 всичко като че ли утихна. В земите на султана не беше останал нито един руски войник; в Индия една английска мисия бе приета в Кабул; в Южна Африка Улсли плени главатаря на зулусите. Като единствена опасност за правителството остана лошото време, а него нито Робертс, нито Улсли можеха да победят. Очертаваше се вече една пета подред лоша реколта. В Хюгендън валеше ден и нощ. Биконсфилд се разхождаше всред тоя потоп, краката му се хлъзгаха из дълбоката кал; той питаше своите съседи — земеделци: — „Гълъбът излетя ли вече из Ноевия ковчег?“ Пауните, полузатънали в кал, бяха останали почти без пера, но при все това продължаваха да се надуват горделиво със своята изчезнала вече хубост.

Тогава министър-председателят получи ненадейно една страшна вест — всички членове на английската мисия в Кабул избити! Наистина, звездите бяха противни на лорд Биконсфилд.

* * *

Още веднъж стана явно, че в Англия има най-малко един човек, който счита всички тия избивания, тия неуспехи и тоя потоп не като неизбежни повреди на времето, а като наказание, пратено от Господ, Бог на оръжието, защото неговият народ е възбудил неговия гняв със своите жертвоприношения на един чужд бог. За Гладстон биконсфилдизмът не беше нищо друго, освен една страшна ерес, едно осквернение на английската душа; тая ерес го беше подтикнала да поведе борба с всички народи на света и беше привлякла върху неговата глава справедливото Божие възмездие. Сега страната започна да разбира, че е следвала един лъжлив пророк. Много признаци даваха основание да се вярва, че при идните законодателни избори тоя пророк ще има да се кае. Тогава не ще ли бъде дълг на Гладстон да подеме наново кормилото, за да завие напълно кораба? Мнозина в своите писма до него изказваха това пожелание. Един шотландски професор преписа и изпрати на Гладстон следната максима на Гьоте:

— Как може един човек да достигне да опознае самия себе си? Чрез съзерцание ли? Разбира се, че не, а чрез дела. Изпълнявай своя дълг и ти ще разбереш, защо си бил създаден на тоя свят. Обаче кой е твоят дълг? — Това, което часът изисква.

Друг един писа на Гладстон, че децата го били наричали „мистър Гладстон свети Уилиам“. Да, той го съзнаваше ясно, негов дълг е да стане още веднъж министър-председател. Само че как? Той бе заявил тържествено, че напуска ръководството на партията. Той бе имал неблагоразумието да каже това няколко пъти на кралицата и тя си беше взела бележка от неговите думи. Той беше оставил Хартингтон и Гранвил да заемат първите места в управлението на партията. Как да ги изгони в момента на успеха, без да стане смешен? И освен това той искаше ли наистина да се върне начело на управлението? Не беше ли пожелал да се оттегли, за да се подготви за смъртта? Обаче неговата безпокойна и будна съвест съзираше нови, сигурни пътища.

Гладстон си избра една шотландска избирателна околия, в Мидлотиан, и се появи в нея през 1879 година, макар да нямаше насрочени никакви избори. Обиколката му се оказа същинско триумфално шествие. По гарите, където влакът се спираше, хиляди хора, дошли от далечни села, се трупаха и искаха да видят знаменития старец. По покритите със сняг околности на гарите се трупаха същински армии от слушатели. В градовете, когато някой салон побираше шестстотин души, явяваха се петдесет хиляди души да искат места. Гладстон произнасяше по три, четири, пет речи на ден. Лентата на неговите безкрайни мъгляви и мелодични фрази като че ли безспирно се развиваше от сутрин до вечер. Народът го слушаше, очарован. Той им разправяше, че сега вече не се касае да се одобрява такава или онакава политическа стъпка, а да се избира между два морала. От пет години насам се е приказвало само за интересите на британската империя, за научни граници, за нови Гибралтари. А какъв беше резултатът? Русия уголемена и враждебно настроена, Европа неспокойна, Индия във война, Африка — едно грамадно кърваво петно. Защо? Защото има нещо друго на света извън политическите нужди, има морални нужди.

— Помнете, че светостта на живота в афганистанските села, всред зимните снегове, е също така ненарушима в очите на Всевишния, както и във вашите градове.

Обиколката на Гладстон в Мидлотиан накара цялата страна да настръхне. Неговите безкрайни речи изпълваха колоните на вестниците. Цяла пуританска Англия, тъй могъща, последва това поклонение на страсти. Сякаш борбата се поведе отсега нататък между Мидлотиан и Макиавели, между Гладстон и Сатаната. Консерваторите се надсмиваха. Един от тях бе преброил, че мистър Гладстон е произнесъл вече осемдесет и пет хиляди осемстотин и четиридесет думи. Колкото се отнася до Господаря на мрака, той с голяма мъка изпълняваше в Лондон своите всекидневни обязаности на министър-председател. Мъглите и мразовете на декември го бяха накарали да се прегърби низко. Целият този шум на Гладстон, тая морална престореност, тая нечестива и надменна претенция да представлява Божията воля — всичко това изморяваше Биконсфилда. Телесното здраве на неговия противник, безпощадната сила на неговия глас го дразнеха. Когато всичко привърши, той писа на един от своите министри: „Тоя дъжд на красноречие най-после свърши: без съмнение това означава известно облекчение, обаче аз не съм чел досега нито една думичка от неговите речи. Satis eloquentiae sapientiae parum.“

Скоро самият лорд Биконсфилд има случая да говори на годишния банкет на лондонския кмет, пред търговците от Сити. По тоя случай те имат правото, осветено от една стара традиция, след традиционната супа от костенурка да изслушат осветленията на министър-председателя по политическото положение на страната. Биконсфилд се възползва от тоя случай и подчерта с гордост, че неговата политика е отлична:

— Дотогава, докато могъществото на Англия се чувствува във всички столици на Европа, мирът ще бъде, уверен съм в това, поддържан, и то за един дълъг период от време. Ако ние се отдръпнем настрана, войната ми се струва в такъв случай неизбежна. По тоя въпрос аз говоря с доверие пред гражданите на Лондон, защото зная, че те не се срамуват от империята, сътворена от техните прадеди; защото зная, че те не се срамуват от патриотизма — едно твърде благородно чувство, макар и порицавано от философите; защото зная, те не ще се оставят да ги убедят, че като поддържали империята, били рискували да изгубят своята свобода. Един от най-великите римляни, когато го запитали в какво се състои неговата политика, отговорил: „Imperium et libertas“. Такава една програма не е лоша за едно английско правителство. При такава една политика никой съветник на Нейно Величество не би правил опозиция.