Андре Мороа
Дизраели (13)

I. Първа реч

В Браденхам беше възможно да се вярва, че цяла Англия говори само за влизането на Вениамин Дизраели в Парламента. В Лондон хората се занимаваха по-скоро с младата кралица, с нейната непринуденост, с умствените й способности, с обичта, проявявана от нея спрямо нейния пръв министър Мелбърн. Голям брой други пък, завърнали се от ваканция, разправяха за първото си пътуване с железница — бяха изпитали първом чувство на угроза, след това бяха престанали да мислят за нея.

Веднага след пристигането си в Лондон Дизраели намери своите „колеги“ — семейството Уиндам. Мисис Уиндам, горда със своето протеже го заведе на театър да види Кин в една добре отоплена ложа. Дизраели отиде да приеме поздравленията на Линдхърст и да го поздрави на свой ред, защото тоя запазен старик се беше оженил за едно младо момиче и не говореше за нищо друго, освен да си има един син. След това Уиндам Луис му показа Парламента.

Тъй като старият Уестминстерски дворец беше отчасти опожарен, лордовете и членовете на долната камара заседаваха във временни помещения. Бяха малко притеснени там, обаче Дизраели можа да си обезпечи едно място тъкмо зад своя шеф, сър Роберт Пийл. Пийл се отнесе сърдечно към него и покани новоизбрания депутат да участвува в един малък банкет в Карлтон идния четвъртък.

— Един банкет само за депутати. Никой друг. Дотогава ние ще научим нещичко за настроението на тая нова камара.

Това „ние“ беше особено приятно за Дизраели. Уиндам Луис, когато се върна при жена си, й каза:

— Пийл хвана Дизраели под ръка най-сърдечно.

Още при първите гласувания стана явно, че либералното правителство на лорд Мелбърн ще запази властта, с подкрепата на ирландците. В течение на петнадесет дни Дизраели остана безмълвен наблюдател на пререканията. Изпитваше силно желание да говори, но беше страшно изплашен от новата среда — беше обкръжен от велики хора. Пред него, на министерската пейка, пред официалната червена кутия седеше водачът на либералите, лорд Джон Ръсел, съвършено мъничък в своя черен редингот от старата мода, с лице полузакрито под една шапка с огромна стреха; там беше и лорд Джон — верен символ на своята партия, защото изказваше с жаловито лице най-смели идеи, с най-архаичен стил, а пък думата „демокрация“ произнасяше с аристократически тон. До лорд Джон седеше лорд Палмерстън, министър на външните работи, с грамадни боядисани бакенбарди, грижливо разчесани — Палмерстън, за когото Гренвил казваше: „Има вид на старо крупие от Баден, излязъл вече в пенсия“; а либералите го считаха за вулгарен, защото нямаше „тая церемониална почит спрямо короната, каквато либералите винаги бяха проявявали, дори и когато свалят кралете от престола“. По-близо до себе си Дизраели виждаше в гръб внушителната фигура на сър Роберт Пийл, очертана срещу масивната маса между министрите и опозицията; в профил пък виждаше тънкия, извит нос, смело извитите устни, къдравите немирни коси на бляскавия лорд Станлей — така нехаен и надменен, така интелигентен, облечен с едно съзнателно нехайство, пълно с поука за Дизи. Към входа, всред радикалите, беше неговият приятел Булуер; в средата на ирландската група седеше страшният му враг О’Конел.

От всичко най-много го смущаваше смесицата в това събрание от тържествени традиции и нехайно държане: депутатите почти не слушаха, бъбреха през време на речите, безспирно влизаха и излизаха, спикерът^[1] обаче беше по роба, с перука; квесторите разпределяха и разместваха народните представители; за своите колеги всички говореха само с думите: „уважаемият джентълмен“. Всички тия малки подробности очароваха един новак, наблюдавал дълго време дотогава само отвън. Дизраели беше уверен, че в деня, когато ще вземе думата, не ще извърши никаква грешка, че ще се обръща само към спикера съгласно възприетата тук фикция, че ще назовава всеки депутат — адвокат „уважаемият и учен джентълмен“, всеки депутат от бюрото — „уважаемият и доблестен джентълмен“, сър Роберт Пийл — „твърде уважаемият баронет“, а лорд Джон — „благородният лорд от противната страна“. Неговите мисли, когато размишляваше, се бяха влели вече в общоприетите парламентарни форми. Ако стане министър, само как ще умее да удря с юмрук върху тая червена кутия и как след свършване на речта си, посрещната с акламации, ще се отпуща нехайно върху министерската пейка и ще слага на уста фина кърпичка! Но откак бе изпитал от по-близо могъществената бездушност на това велико законодателно тяло, известно безпокойствие се беше примесило с неговото нетърпение.

* * *

При проверката на изборите в Камарата на общините се бе стигнало до разисквания относно една подписка, открита от някой си мистър Спотисууд, с цел да набави на протестантските кандидати в Ирландия необходимите парични средства за борба против католическите кандидати. Тая подписка беше направила лошо впечатление не само на ирландците, но и на либералите и те я сметнаха за противна на изборните свободи. О’Конел току-що бе говорил с разпаленост, когато Дизраели стана. Редът беше на лорд Станлей да отговори от името на консерваторите, обаче Дизраели отиде и го помоли да му отстъпи своя ред; изненадан, но и равнодушен, Станлей се беше съгласил.

Ирландци и либерали изгледаха с любопитство новия оратор, изправен срещу тях; мнозина от тях бяха чували за него, че е шарлатанин, бивш радикал станал сега консерватор, писач на романи, оратор с тържествен замах; знаеше се, че е имал страшна свада с О’Конел, затова една голяма група приятели на ирландеца се събраха накуп още щом Дизраели беше станал от мястото си. В редиците на консерваторите джентълмените — фермери започнаха да разглеждат с безпокойство това лице тъй малко английско на вид. Дизраели беше в тъмнозелен костюм, с бяла жилетка, отрупана със златни ланци („Защо ти си с толкова ланци, Дизи — беше му казал Булуер, — тренираш се да станеш кмет на Лондон или какво друго?“); една голяма черна вратовръзка още повече подчертаваше бледостта на лицето му.

Дизраели беше извънредно развълнуван. Беше настъпил важен за него момент; играеше една голяма карта. Трябваше да покаже на либералите що за човек бяха изгубили в неговото лице, на консерваторите — че между тях се намира един бъдещ шеф, на О’Конел — че денят на разплатата беше дошъл. Имаше няколко причини да бъде уверен в себе си — речта му, старателно подготвена, съдържаше няколко изрази със сигурен ефект, а традицията на камарата изискваше речите на новаците да бъдат посрещани благосклонно.

— Най-хубавата реч след Пит — казваха обикновено на оратора — новак. Например младият Гладстон, когото Дизраели бе срещнал сега наново в камарата, беше произнесъл първата си реч преди пет години всред общи симпатии.

— Говорих за пръв път — около петдесет минути — беше отбелязал той в дневника си. — Камарата ме изслуша много любезно, приятелите ми останаха доволни. След това отидох на чай в Карлтон.

Обаче Гладстон бе дошъл от Итън и Оксфорд, имаше хубаво английско лице, с твърди приятни черти на лицето, скромно облекло и сериозни движения.

Гласът на Вениамин, малко пресилен, изненада депутатите и направи неприятно впечатление. Дизраели се опита да докаже, че ирландците, а особено О’Конел са се ползували от също такива подписки.

— „Тая величествена просия“… — каза той. Камарата се ужасяваше от гръмки думи и тук-таме се зачуха смехове. — „Аз не искам“ — продължи той, — „да затварям очи пред трудностите на моето положение (нови смехове). Аз имам вяра в снизхождението на уважаемите джентълмени (смехове и «На въпроса!»). Аз ги уверявам, че ако не желаят да ме изслушат, ще си седна, без да възразя нищо“ (ръкопляскания и смехове). След едно сравнително спокойствие от около една минута, едно ново доста странно съчетание на думи повдигна буря. Откъм групата на ирландците се чуха подсвирквания, тропания с крака, имитиране на животински гласове. Дизраели запази спокойствие. „Аз бих желал наистина да склоня камарата да ми даде пет минути повече (общ смях). Аз съм тука тая вечер, Сър, не формално, но до известна степен и в действителност представител на голям брой членове на парламента (луд смях). Защо се усмихват? (смехове). Защо ми завиждат? (бурен, общ смях)“.

От тоя момент нататък шумът стана адски, можеха да се чуват само откъслечни думи. „Сър, в момента, когато камбаната на нашата катедрала оповестяваше смъртта на монарха… («О! О!» и многобройни смехове) Ние четем тогава, сър… (ръмжене и викове: «О!»). Ако уважаемите членове на парламента смятат, че е справедливо да ме прекъсват, аз ще се подчиня (луд смях). Само едно мога да кажа — че не бих могъл да се отнеса така към никого (смехове). Желая само да помоля… (смехове). Нищо не е по-лесно от смеенето (луд смях). Когато ние си спомняме за овчарската любовна песен (луд смях), за старинната и за новата любов, която е настъпила между благородния лорд, от пейката на министрите… (луд смях). Когато ние си припомним същевременно, че между освободена Ирландия и поробена Англия, благородният лорд, настанен спокойно върху пиедестала на властта, може да държи в една ръка ключовете на Свети Петър и да размахва в другата… (тук уважаемият член на парламента бе прекъснат от толкова силни и непрестанни смехове, щото никой не можа да разбере как завършва изречението)“.

Когато смехът утихна, Дизраели започна отново: „Ние виждаме тука, мистър спикер, философските предразсъдъци на хората (смехове и ръкопляскания). Аз уважавам ръкоплясканията, дори и когато идват от противници (смехове). Аз смятам, сър… (многобройни викове: «На въпроса!»). Аз съвсем не съм изненадан от оказания ми прием… (смехове). Аз съм започвал много работи по няколко пъти едно след друго (смехове) и често пъти съм завършвал с успех («На въпроса!»), макар мнозина да са ми предричали, че ще пропадна, както те са пропадали преди мене («На въпроса!»).“

На това място Дизраели изгледа прекъсвачите си с презрение, вдигна ръце във въздуха и като зина една огромна уста, ревна със страшен глас и за миг надви на шума: „Сега аз ще си седна, но ще дойде време, когато вие ще ме слушате!“

Дизраели замълча. Противниците му все още продължаваха да се смеят; неговите приятели го гледаха натъжени, изненадани. През време на цялото негово мъчение един човек го бе подкрепял с голяма твърдост — много уважаемият баронет, Сър Роберт Пийл. Сър Роберт нямаше обичай да одобрява шумно ораторите на своята партия; той ги слушаше с почти враждебно мълчание. По тоя случай обаче той се обърна на няколко пъти към младия оратор и викна със силен глас: „Слушайте! Слушайте!“. Когато се обърна пак към залата, той не можа да задържи леката си усмивка.

Лорд Станлей беше станал и с презрение в погледа, без да помене нито дума за недопустимия прием, на който бе станал жертва един от неговите колеги, подхвана въпроса сериозно. Изслушаха го с уважение. Дизраели, мълчалив и мрачен, бе подпрял глава върху ръката си. Още веднъж беше претърпял неуспех, това е същински ад. Никога досега, откак бе започнал да следи разискванията в камарата, не беше виждал толкова позорна сцена. Ще се поднови ли в Парламента животът в училището Когън? Ще има ли нужда пак да се бори, да мрази, когато толкова силно желаеше да обича и да бъде обичан? Защо всичко в живота беше по-трудно за него, отколкото за другите? И защо се беше опълчил той в своята първа реч срещу О’Конел и неговата банда? Сега ще бъде мъчно да плува срещу течението. И дали въобще ще бъде възможно? Беше изгубил вече всякакво доверие в очите на това събрание. Дизраели се залови с горчивина в душата си за мисълта, че се беше погребал с това си начало. Беше си представлявал една камара покорена от неговите думи, очарована от неговите словесни образи, възхитена от неговите сарказми… продължителни ръкопляскания… Незабавен грамаден успех… А то… оскърбителен смях… поражение… Ах! Идваше му да избяга под дърветата в Браденхам…

Едно гласуване го принуди да стане от мястото си. Разискванията преди това не беше чул. Добрият лорд Чандос дойде да го поздрави. Дизраели отвърна, че не е работа за поздравления и прошепна: „Това е същинско проваляне“.

— Съвсем не — каза Чандос, — вие не сте справедлив към себе си. Аз току-що се видях с Пийл и го запитах: „Кажете ми какво точно е вашето мнение за Дизраели?“ Той ми отговори:

— Някои от моите приятели са разочаровани и говорят за неуспех. Аз им казах точно обратното. Той направи всичко възможно при такива обстоятелства. Аз ви казвам, че това е всичко друго, но не и неуспех; тоя човек непременно ще си отвори път.

В кулоарите главният прокурор, либерал, го спря и каза сърдечно:

— Сега, мистър Дизраели — запита той, — можете ли ми каза как завършваше тая фраза във вашата реч, искаме да знаем: „В едната ръка ключовете на Свети Петър, а в другата?…“

— В другата — шапката на свободата, сър Джон.

Другият се усмихна.

— Отлична картина.

— Да — отговори Дизраели с известна горчивина, — само че вашите приятели не ме оставят да завършвам своите картини.

— Аз ви уверявам — каза главният прокурор, — че ние имахме най-живото желание да ви изслушаме. Само една малка група сопаджии ви правеха препятствия, без да имаме ние власт над нея, но вие няма защо да се боите от нищо.

Така, значи! Впечатлението върху другите от неговото непоправимо проваляне не е ли така силно, както върху него самия? Както мнозина нервни хора, Дизраели бързо си възвръщаше самоувереността, както бързо се и отчайваше. Отчаянието беше започнало вече да изчезва. На следния ден той писа на Сара:

— Тъй като искам да ти дам една точна представа за станалото, ще ти кажа веднага, че моето встъпление беше един неуспех, защото не успях да кажа каквото исках да кажа, обаче неуспехът ми не беше причинен от моето проваляне или безсилие, а чисто и просто поради физическата сила на моите противници. Не мога да ти опиша до каква степен бяха противни, бесни, несправедливи. През цялото време се борих с безстрашие и с несмутено добро настроение, като нанасях добри удари на всички страни, щом настъпваше за малко мълчание и завърших, когато сметнах, че няма какво повече да правя…

Под писмото той се подписа: „Твоят Д. в много добро настроение“.

* * *

Същия ден Булуер отиде в Атенеума и там се срещна със стария Шейл, виден ирландски депутат, и с поручик О’Конел, заобиколени от група млади радикали, заети в самодоволни разисквания по случката с Дизраели. Булуер се доближи до тях и се спря в мълчание. Изведнъж Шейл захвърли вестника си и каза със своя пронизителен глас:

— Господа, аз чух всичко, каквото имахте да кажете; нещо повече, чух тая реч на мистър Дизраели и затова ви казвам: ако има на света някой човек роден с ораторска дарба, то тоя човек е Дизраели. Нищо не може да му попречи да стане един от първите оратори на Камарата на общините. Като нищо! Аз познавам, струва ми се, тая камара малко нещо и ще ви кажа и друго: без тия прекъсвания мистър Дизраели би могъл да се провали. Обаче вчерашната случка не е един неуспех, а едно смачкване. Моето встъпление навремето се оказа неуспех, защото бях изслушан; само че се отнесоха към мене с презрение, а него го освиркаха със злоба… Всяко встъпление трябва да бъде без блясък; камарата не позволява на един човек да бъде духовит и да стане оратор, докато той не предостави на нея удоволствието да го открие тя самата.

Тая малка реч, изказана от един противник, изненада всички. Младите хора се пръснаха; малко смутен, Булуер се доближи и каза на Шейл:

— Дизраели ще вечеря с мене тая вечер. Ще ви бъде ли приятно да се срещнете с него?

— Въпреки подаграта си, умирам от желание да го видя. Бързам да му кажа мнението си.

През време на вечерята Шейл бе възхитителен; той дръпна Дизраели настрана и му обясни, че тоя шумен прием разкрива пред него големи изгледи.

— Защото — каза му той, — ако ви бяха изслушали, какъв щеше да бъде резултатът? Щяхте да произнесете най-хубавата реч през своя живот; тя щеше да бъде посрещната студено и вие щяхте да се отчаете от себе си. Напротив, сега вие доказахте на камарата, че имате хубав глас, пълна свобода в говоренето, смелост, характер, живост. Сега, докато трае тая сесия, трябва да се отърсите от своя гений. Говорете често, защото не трябва да дадете вид на изплашен, обаче говорете накъсо. Бъдете много спокоен; старайте се да бъдете досаден; разсъждавайте зле, защото ако разсъждавате правилно, те ще си помислят, че искате да ставате духовит. Изненадвайте ги като говорите по подробностите. Цитирайте цифри, дати. Не след много, камарата ще започне да въздиша за духовитостта и красноречието, за които всички в душата си знаят, че притежавате; ще ви насърчат да се възползвате от тия си дарби. Тогава ще имате на свое разположение ухото на тая камара и ще станете един от нейните любимци.

Тая тъй разумна реч, пропита с дълбоко познаване на англичаните, отвори очите на Дизраели относно бъдещето. Никой не бе в състояние по-добре от него да разбере един такъв съвет и да го последва. Той обичаше да се създава самия себе си като същинско художествено творение. Беше винаги готов да ретушира картината. Още веднъж беше извършил грешката, порицавана тъй често от баща му — беше прибързал, в желанието си да се прочуе изведнъж. Занапред обаче ще знае да напредва бавно.

Осем дни след това Дизраели стана насред разискванията върху авторското право. Почти всички бяха готови да го посрещнат благосклонно. Консерватори и либерали — всички бяха на мнение, че с него бяха постъпили несправедливо. Тая мисъл им беше неприятна. Те бяха ловци по душа; обичаха да се даде на оратора — както и на дивеча — пълна възможност. От онова бурно заседание в душата им беше останало едно чувство на срам. Сега бяха готови да подкрепят тоя странен човек, ако той се осмели да направи още един опит. Бяха готови да понесат дори и неговите прекалено бляскави изрази и неестествени образи. Обаче за всеобща изненада той не каза нищо друго, освен банални, очевидни неща, по един много добре познат на него въпрос и си седна на мястото всред всеобщи одобрения. Авторът на проекта отвърна, че ще държи внимателно сметка за отличните забележки на уважаемия депутат от Мейдстон, самият той едно от забележителните светила на модерната литература. Сър Роберт Пийл одобри с висок глас речта му с думите: „Слушайте, слушайте!“ и мнозина от депутатите изказаха поздравления на Дизраели. Един стар полковник консерватор дойде при него и му каза с дружелюбно ръмжене:

— Ето, виждате ли, сега сте отново в селото; сега вече можете да ударите на галоп!

Дизраели писа на Сара:

— Идния път ще си седна всред бурни ръкопляскания.

Далеч от това да го спъне, първият неуспех му беше създал престиж на жертва. За три седмици си беше извоювал в това толкова взискателно събрание нещо като популярност. Беше смел, говореше хубаво; както изглежда, познаваше добре въпросите, засягани от него. „Защо не?“ — мислеха си английските джентълмени.