Андре Мороа
Дизраели (28)

V. На работа

Да се мисли е лесно; да се действува е трудно. Да се действува съобразно собствената си мисъл е най-трудното нещо на света.

Гьоте

В една добре организирана страна, със стара и непокътната цивилизация, човек по-малко поема властта в свои ръце, а повече властта го подчинява на себе си. Един Наполеон, след една революция, намира съвършено чисто поле за действие, следователно може да наложи на един народ за сто години занапред своя дух. Един Дизраели обаче, министър-председател на Англия, може да се движи само в тесни рамки. Събитията налагат всекидневни деяния, често пъти нежелателни за самия властник. Дните изминават в усилия за поправяне грешките на някой глупак, или за борба срещу упоритостта на някой приятел. Да има човек обширен план за действие е безполезно, а Дизраели беше живял твърде дълго, така щото всичко това му беше добре известно.

Още от първите дни на своето управление, Дизраели бе принуден от епископите и от кралицата да защитава един закон, предназначен да сложи край на известни обреди в Англиканската църква, тоест да сложи край на римското богослужение в Англиканската църква; духовниците ще бъдат занапред преследвани, ако свещените им одежди или олтарите оскърбяват с нещо благочестивия поглед на протестантите. Дизраели се плаши от църковното законодателство; той знае какви бурни страсти ще бъдат повдигнати. Дори и в енорията на Хюгендън, макар да е толкова малка, съществува гражданска война: едните искат да има дискос, а другите желаят даренията да се пущат само в запечатана кутия. „Моят приятел, енорийският свещеник, ще направи, както тука се изразяват, «едно събиране на волни пожертвувания». Събраната сума ще бъде положена върху това, което той нарича олтар, а на което енориашите казват маса“. Епископите обаче са упорити. Кралицата се намесва и пише на Дизраели:

— Нейно Величество има силното желание, мистър Дизраели да отиде в тая посока до възможния краен предел, без да постави своя кабинет в неудобно положение.

Министър-председателят трябва да прекара първите седмици от своето управление зает да попълва, а след това да защитава един закон, считан от него за неуместен. Впрочем тая мярка, макар той да не я одобрява, засили неговата популярност за известно време. Животът е доста налудничав.

Дизраели желае обаче да свърже своето име не с притеснения и гонения. Той иска, напротив, идването на консервативната партия на власт да бъде отбелязано с една великодушна политика. Настъпил е вече моментът да бъдат приведени в действие „Конингсби“ и „Сибила“. Законите следват един след друг: — равенство в задълженията между работодатели и работници; разширение правата на работническите организации; намаление на работните часове на петдесет и шест часа седмично; почивка в събота след обяд; след това многобройни санитарни закони.

— Лозунгът на партията — казва Дизраели, — трябва да бъде „Sanitas sanitatum et omnia sanitas“.

— Политика на нужникочистач — казват неговите противници.

Друга една идея на Дизраели, замислена от него още на млади години и поставена най-после на дневен ред с идването му на власт — това е неговата идея за империята, идеята, че Англия не може вече да бъде считана като отделна от своите колонии. Още преди двадесет години той бе предложил на лорд Дерби да даде право на колониите да си имат свои законодателни представители и да създаде един имперски парламент; още преди четиридесет години той започна да възпява федералната власт, като духа на бъдещето. Колчем в Парламента ставаше някой утилитарист да заяви, че колониите, а най-вече Индия, са украшения, които струват твърде скъпо на Короната и че е по-добре Англия да се откаже от тях, Дизраели винаги ставаше да припомни, че Англия не представлява нищо, ако не е метрополия на една обширна колониална империя и че противниците на колониите, като не гледат на нищо друго, освен на финансовите резултати, занемаряват политическите съображения, които единствени създават великите народи. За да се организира тая империя, Дизраели си има своя програма: автономия на колониите, придружена от една имперска митнишката тарифа; право на короната върху всички незаети земи; една военна спогодба и най-сетне, да се създаде в Лондон един имперски Парламент. Тая политика е толкова нова и изглежда толкова смела, щото тя не може още да бъде приложена на дело, обаче той се възползува от всички случаи, за да изтъква бляскаво своите разбирания и важността, която той придава на имперските пътища.

* * *

На 15 ноември 1875 един журналист, Фредерик Грийнуд, прави посещение на лорд Дерби^[1] във Форейн офис. Предния ден той е вечерял с един финансист запознат добре с Египет. От него журналистът е узнал, че египетският хедив^[2], изпаднал в парични затруднения, иска да заложи своите сто седемдесет и седем хиляди акции от Суецкия канал. Има общо четиристотин хиляди акции от Суецкия канал, мнозинството от тях се намират в ръцете на френски капиталисти. Грийнуд счита, че е в интереса на Англия да се сдобие с акциите на хедива, защото Суецкият канал — това е пътят към Индия. Лорд Дерби не проявява твърде голяма готовност, плаши се от крупните проекти, обаче въображението на Дизраели пламва. Той телеграфира на английския дипломатически агент в Египет и научава от него, че хедивът предложил акциите си на една френска финансова група, за деветдесет и два милиона франка, с право да решат до идния вторник ще купят ли акциите или не. Хедивът е готов да преговаря с Англия, обаче има нужда от пари незабавно. Парламентът е разпуснат, а четири милиона английски лири не могат да бъдат изразходвани по бюджета, без да има гласувани кредити.

— Едва имаме време да дишаме, обаче сделката трябва да стане — писа Дизраели на кралицата.

Френското правителство не прави спънки; напротив, херцог Деказ търси енергично подкрепата на Дизраели срещу Бисмарк и обезсърчава френските банкери, с цел да се откажат от сделката. Обаче трябва да се намерят четири милиона английски лири. В деня, когато английският кабинет заседава, Монтегю Кори чака във вестибюла. Министър-председателят подава глава през полуотворената врата и казва само: „Да“. Десет минути след това Кори е при Ротшилд и го сварва на трапезата. Казва му, че Дизраели има нужда от четири милиона английски лири. Ротшилд тъкмо се готви да яде грозде, взима едно зърно, смачква го със зъби и пита:

— Каква гаранция?

— Английското правителство.

— Ще ги имате.

„Мистър Дизраели, по своята твърде скромна обязаност към Ваше Величество: — Свършено е, акциите ги имате, Мадам… Четири милиона английски лири! И почти незабавно. Само една банкерска къща можеше да го стори — Ротшилд. Държаха се великолепно; заеха ни парите, и то с твърде ниска лихва. Целият дял на Хелива е във ваши ръце, Мадам“…

Кралицата остана възхитена. Дизраели никога дотогава не бе я виждал така весело усмихната; тя го задържа на вечеря и прояви спрямо него хиляди малки приятелски внимания. Феята беше очарована най-много при мисълта, каква ярост ще обхване Бисмарк, който само няколко дни преди това бе заявил нахално, че Англия била престанала да бъде политическа сила.

При управлението на Гладстон Англия бе стояла настрана, а Франция бе победена. По тая причина германският канцлер бе свикнал да се държи като господар на Европа. При Дизраели, Англия отново се бе върнала към своя самостоятелна политика, към свои собствени желания, за чието зачитане държеше. През 1875 година, когато Бисмарк, след като бе заплашил Белгия, се бе скарал с Франция, Дизраели писа на леди Честърфилд:

— Бисмарк стана действително един стар Наполеон, трябва да му сложим юзда.

Дизраели говори с кралицата; тя одобри неговия план и предложи да пишат на руския император. Англия и Русия предприеха едновременно постъпки в Берлин. Бисмарк би отбой. Възвръщането на Англия към една континентална политика се увенча с успех; кралицата грееше от радост. Колко силна се чувстваше тя, когато Дизраели беше консул!

* * *

Ненадейно кралицата поиска титлата императрица на Индия. През 1858 година беше ставало въпрос за това, когато Индия, след потушаването на бунтовете, бе присъединена към Короната. Дизраели беше съгласен по принцип, обаче моментът в 1875 година не бе благоприятен. Дизраели знаеше, че тая идея, тъй малко английска, ще бъде приписана на министър-председателя, от желание за ориенталски блясък. Той положи хиляди усилия и увещаваше кралицата да почака няколко години, обаче напразно. Тя настоя упорито на своето и Дизраели се принуди да внесе необходимия за целта законопроект.

Общественото мнение вдигна голям шум. Англичаните не обичат промените. Кралицата си бе дотогава кралица; защо не си остане и занапред кралица?

— Титлата „императрица“ — казваха пуританите, — буди видения на завладявания, гонения, дори поквара.

Обнародвани бяха брошури: „Как Малкият Бен, съдържател на хотел, променя надписа от «Странноприемница Кралица» в «Хотел Императрица Лимитед»; какво се получава — «Дизи-бен-Дизи» или «Багдадското сираче».“

Посолствата сметнаха тая история за смешна.

— В Дизраели — фантазия на артист и майстор на крале — писа френският шарже д’афер, — а в кралицата — фантазия на парвеню; тя смята, че ще струва повече и че децата й ще се настанят по-добре, ако има императорска титла. Моето впечатление е, че е голяма грешка да се повдига по тоя начин булото, което би трябвало да прикрива произхода на короните — с такива работи игра не бива. Човек се ражда император или крал, опасно е отпосле да става такъв.

Дизи трябваше да успокоява всички. Досежно лошите спомени, будени от титлата „император“, той подчерта, че златният век на човечеството е била епохата на римските императори от 92 до 192 година. Колкото се отнася до титлата „кралица“, тя ще бъде запазена в Англия във всички документи, отнасящи се до Европа; само в документите досежно Индия и в книжките на офицерите, които може да бъдат изпратени на служба в Индия, ще се добавят след „Закрилница на вярата“ и думите „Императрица на Индия“. Кралицата бе твърде огорчена от опозицията срещу нейния закон, а най-вече от личните нападки, предизвикани от нейното желание, срещу нейния твърде скъп мистър Дизраели, обаче от това тя още по-силно се привърза към него. Когато най-после й дадоха исканата титла, тя написа на Дизраели едно благодарствено писмо и го подписа: „Виктория, кралица и императрица“ с детска радост. След това новата императрица даде банкет и се появи на него, противно на всички свои навици, отрупана с ориенталски скъпоценни камъни, подарени й от индийските князе. В края на банкета Дизраели наруши явно протокола, като стана и предложи наздравица за здравето на императрицата на Индия, в една кратка реч, изпъстрена с поетични образи по подобие на персийските поеми. Кралицата, вместо да се възмути, кимна с усмивка, нещо подобно на полуреверанс.

* * *

По тоя начин политическият кораб, носен върху вълните на щастието и климата, на благоволението на Камарата и настроението на кралицата, издържаше доста добре на морето. Пилотът обаче беше тежко болен. Здравето му се влоши толкова много, щото той заяви на кралицата на няколко пъти, че желае да напусне политическия живот. Подобно нещо тя не искаше да чуе на никаква цена, а подхвърли мисълта, че ще му бъде лесно да се явява като министър-председател пред камарата на лордовете, където умората ще бъде много по-малка и откъдето ще може всичко да ръководи. Тоя път той се съгласи. Дизраели прие титлата, дадена от него преди години на Мери-Ана — лорд Биконсфилд, само че докато тя бе провъзгласена навремето само за вице графиня, той бе провъзгласен сега за вице граф Хюгендън, граф Биконсфилд.

— Граф! — каза Гладстон с ирония, когато научи за това ново превъплъщение на „Дявола“ — Аз не мога да му простя, че не се е провъзгласил за херцог.

За да се избегне една прощална сцена, трогателна, но иначе неуместна, Дизраели произнесе за последен път реч пред Камарата на общините в деня, когато указът за неговата нова титла бе подписан. Тайната бе запазена напълно, така щото на депутатите и през ум не им мина, че не ще имат вече случай да чуят своя шеф. Когато заседанието бе вдигнато, Дизраели прекоси бавно залата, чак до дъното, към изхода. Там той се извърна и остана загледан около една минута в столовете, в галериите, в мястото, откъдето бе произнесъл своята първа реч; в пейката на държавното съкровище, където бе виждал толкова пъти снажната и хубава фигура на Пийл; в местата на опозицията, където и той самият толкова години наред бе седял. След това Дизраели се обърна към изхода, мина пред мястото на спикера и загърнат в своето голямо, бяло пардесю, облегнат върху ръката на своя секретар, напусна залата. Един младеж, минаващ случайно, видял сълзи в очите му, без да може да си обясни тяхната причина.

Когато на следния ден при откриване на заседанието народните представители узнаха новината, образуваха се малки възбудени групи; всички заговориха с нисък глас, като че ли в залата имаше погребален ковчег. Един от противниците на Дизраели, Сър Уилиам Харкорт, му писа:

— Аз нямах представа каква голяма промяна ще настъпи. Всичкото кавалерство, всичкото очарование на политиката сякаш са ни напуснали. Не ни остава сега нищо друго, освен рутина.

Такива чувства вълнуваха цялата Камара. Интересът, проявяван от тоя старец към политическия живот, се беше насадил в края на краищата и във всички около него. Когато той беше в Камарата, никой не можеше да знае какво ще донесе следния ден, но бяха уверени, че не ще бъде досаден.

— Той поправяше една огромна блудкавост — така казваха за него.

— Присъствието на тоя голям артист в живота беше превърнало най-после пренията в изкуство. Не само той самият беше бляскав, но правеше и другите да блестят.

Откак си бе извоювал авторитет, Дизраели си бе служил с него, за да наложи на всички вежливост и зачитане на правилата. Когато някой негов партизанин прекъсваше оратора, Дизраели се обръщаше към него и му отправяше недоволен поглед. В разискванията върху финансови въпроси той започна да вижда един рицарски турнир и караше и другите да гледат по същия начин на тях.

— Вашето напущане на камарата — писа му Манерс, — означава за мене края на всякакъв личен интерес към живота в Камарата на общините.

А Сър Уилиам Харкорт му писа:

— Отсега нататък Камарата на общините ще прилича на играта шахмат без царица — една жалка борба с войничета.

В края на писмото си Манерс цитираше думите на Метерних при смъртта на Наполеона:

— Вие може би смятате, че аз съм се радвал, когато съм узнал за неговата смърт, за изчезването на един голям противник на моята политика? Тъкмо обратното. Аз изпитах истинско чувство на съжаление при мисълта, че не ще имам вече никога работа с тоя велик ум.

— Уви! Уви! — писа друг един — Ние никога вече няма да видим равен на вас; дните на гигантите вече се свършиха.

Когато скоро след това кралицата откри сесията на Парламента, край нея бе застанал — една страна фигура, неподвижен, целият отрупан в пурпурни ленти и скъпи кожи — новият лорд Биконсфилд. Най-хубавите съпруги на лордове бяха дошли да го видят как ще заеме новото си място. Дерби и Брадфорд му станаха кръстници. Съвършено спокоен, Дизраели се поклони пред кралицата, ръкуваше се, снемаше шапка, както го изисква церемониалът, след това, провъзгласен за водач на Камарата на лордовете още в първия ден на своето появяване там, той трябваше да произнесе реч още на първото си заседание. На двадесет и пет годишна възраст той бе писал в „Младия херцог“:

— Едно нещо е ясно: трябва да има два различни стила — един за Камарата на общините, друг за Камарата на лордовете. Ако ми остане време през течение на моята кариера, аз ще им дам по един образец и от двата тия стила. В Камарата на общините за мой образец ще служи „Дон Жуан“, а в Камарата на лордовете — „Изгубеният рай“.

Дизраели се беше измамил и в двата случая, обаче бе имал достатъчно време в Камарата на общините да се откаже от байроновския стил. По-добре осведомен вече върху действителните условия, той никога не възприе в Камарата на лордовете стила на Милтон. Разлика съществуваше наистина между двата стила, но тя беше твърде тънка и по-неизразима, отколкото той бе могъл на млади години да предвиди. Той изтъкна тая разлика с едно съвършено майсторство:

— Аз съм мъртъв — каза той на излизане от първото си заседание в Камарата на лордовете след първата си реч там, — мъртъв съм, но в Елисейските полета.