Андре Мороа
Дизраели (12)

XII. Член на парламента

Сезонът на баловете дойде. Отново мисис Ансън разплете коси и се превърна в най-хубава робиня, а мисис Нортън — в прелестна гъркиня; отново Вениамин Дизраели се превърна в лекомислено, бляскаво конте, а сянката му, отрупана със златни ланци, започна пак да се откроява в прозорците на леди Блесингтън. Но колко беше изморен той от тая маска; колко му беше омръзнало да бъде Дизраели. Мълчанието му ставаше все по-продължително, по-често, под тежестта на тъжни размишления, завършвани внезапно с някоя саркастическа забележка. Годините се трупаха — тридесет и две години; за един паж тая възраст означава старост.

Единствено приятелството на лорд Линдхърст го приближаваше малко до действителната мощ. Тоя циничен, очарователен старец се съвещаваше с него като с равен. Двамата заедно критикуваха отклонението на Пийл от истинските насоки на партията. Под неговите заповеди консервативната партия се бе превърнала в армия без вяра, защото самият водач нямаше вяра. Като практик, Пийл се бе видял принуден да брани традиционните институти на страната — монархията, камарата на лордовете, англиканската църква; като теоретик, той изпадаше в изкушението да вярва, че тия институти не могат да бъдат отбранявани. Консервативната партия беше богата; към привържениците на Пийл се числяха притежатели на гори, замъци и фабрики, обаче той самият нямаше нито гений, нито доктрина. Пийл говореше много за консерватизъм, обаче не знаеше върху какво собствено желае да прилага своя консерватизъм.

Колкото повече Дизраели мислеше върху политическия живот на Англия, толкова повече му се струваше, че е необходимо да се създаде храбро един фронт. За него да бъде човек консерватор, не значеше само да поддържа с една извинителна усмивка една конституция, считана вече за остаряла, а означаваше едно романтично и гордо становище — единственото разумно становище, единственото становище, което би държало лоялно сметка за истинска Англия, за селата групирани около замъка на чифлика, за тая жилава и упорита раса на дребните земевладелци — аристократи, за тая аристокрация едновременно старинна и широко отворена, за историята.

— Таченето на традицията, толкова често осмивано от повърхностните умове — казваше Дизраели, — струва ми се има своя произход в дълбокото познаване на човешката природа.

Според него необходимо беше да се издигне открито една реалистична доктрина срещу теоретическата доктрина на либералите и доктрината на утилитаристите.

За него целият спор върху модерната политика се води между една историческа школа и една философска; той се спираше на историческата школа. Една страна според него не е отвлечено понятие, та да може от него да се прави заключение за правата на човека посредством обикновено действие на ума.

— Една нация — казваше той, — е творение на изкуството, творение на времето. Тя си има свой темперамент, също както отделният човек. Частно за Англия, нейното величие не произлиза от нейните природни богатства — те са посредствени, а от нейните институции. Правата на англичаните са с пет столетия по-стари от правата на човека.

Такива бяха обичайните разсъждения на младия доктринист. През 1833 година той обнародва една „Защита на английската конституция във вид на писмо до един благороден лорд“ — съчинение на политическа философия. Най-добрите критици признаха съвършената форма и зрелостта на мислите на тоя труд. Съществуването на една камара на лордовете можеше да се струва абсурдно на ония, които не признават представителство без избиране; Дизраели посочваше, че опасността е още по-голяма ако има избиране без представителство. Една олигархия, съставена от професионални политици, може да направи да бъде избирана и да управлява една страна, без да бъде неин представител; напротив, камарата на лордовете представлява истинската мощ в страната; тя представлява църквата в лицето на лордовете — владици, закона — чрез лорда министър на вътрешните работи, окръзите — чрез лордовете — заместници, земята — чрез наследствените земевладетели. Колкото се отнася до Камарата на общините, той желаеше, напротив, тя да бъде разширена много повече, отколкото беше сторила тъй ограничената реформа на либералите от 1832 година. На него му се струваше, че задачата на един водач на консервативната партия е да има смелостта да защитава миналото във всички негови жизнеспособни и живи части, но също така и да освободи партията от предразсъдъците и от отживелите принципи, а най-вече — да я насочи смело към една щедра политика, вдъхновявана от обич към дребните съществувания и способна да ги спечели на своя страна.

Книгата има голям успех. Уелингтън заяви:

— На тоя млад мъж трябва да се намери един мандат в Парламента.

Пийл му написа едно почти любезно писмо. Колкото се отнася до стария консерватор Исак д’Израели, той бе възхитен:

— Сега имаш това, което допреди десет дни го нямаше — име всред политическия свят. На тебе никога не ти е липсвал гений, но се случваше от голямо изобилие да се разлива в погрешна посока. Ти си се отърсил вече от оня сух и повърхностен стил, признак на вечно напрягане. Сегашният ти стил е един непрекъснат поток на мисли и на изрази, едновременно и мъжествени, и приятни.

— Ще бъде срамота — писа му Линдхърст, — да не могат да намерят за вас един мандат, който ще позволи на партията да се възползува напълно от вашите таланти, от вашето усърдие и вашата деятелност.

Плодът беше вече зрял; не можеше да се забави падането му. Впрочем беше вече и крайно време. Кредиторите му надаваха вой по-силен от всякога досега. Понякога Дизраели виждаше съдебни пристави да се навъртват чак до вратите на Браденхам. Четири кандидатури, една метреса разсипница, едно скъпо контене бяха утроили дълговете на Дизраели. Той раздаваше с готовност на своите приятели пари, взети в заем нарочно за тях, а те никога нищо не му връщаха. Само веднъж, в един много труден момент, той напомни на д’Орсей за един дълг, обаче графът му отговори:

— Кълна се пред Бога, че нямам нито една стотинка при моя банкер.

Нищо на света не беше по-вярно от това.

* * *

Крал Уилиам IV почина като стар лъв в навечерието на годишнината на Ватерло. Една малка кралица на осемнадесет години го наследи. На следната сутрин в единадесет часа Виктория свика своя пръв съвет. Дизраели придружи лорд Линдхърст до двореца — лордът отиваше да поднесе на владетелката своите верноподанически почитания. На връщане Линдхърст беше твърде развълнуван и описа на Дизраели това събрание на всичко най-бляскаво на Англия, това море от бели пера, звезди и униформи; внезапното отваряне на вратите, дълбокото мълчание като в тиха гора, покачването на младата девойка върху престола всред тая тълпа от владици, генерали и държавници. Описанието предизвика възторг в Дизраели. Той намери в него всичко бленувано от него — тържествена церемония, лъчезарна сериозност, кавалерски почитания спрямо една жена от страна на цялата английска мощ. Колко би се радвал да можеше и той да коленичи пред кралицата, да целуне тая толкова млада ръчичка. Обаче той беше едно нищо, а годините минаваха.

Идването на новата владетелка на власт повлече със себе си разтурването на Парламента и нови всеобщи избори. Тоя път Дизраели, подкрепян здраво от Линдхърст, получи много предложения за сигурни избирателни околии. Между другото, Уиндам Луис, съпруг на малката бъбрива женичка, любителка на флирта, която беше срещал преди у Булуер, го запита дали иска да му стане колега в Мейдстон, избирателна околия с два мандата, където консерваторите трябваше да бъдат победители. Това предложение Дизраели го дължеше на мисис Уиндам. Той дълго време я беше считал за отегчителна. Един ден у Ротшилд, когато домакинята му беше казала:

— Мистър Дизраели, ще бъдете ли така добър да отведете мисис Уиндам на трапезата? — той бе отговорил:

— Ах! По-скоро всичко друго, отколкото тая нетърпима жена! Е, добре… Аллах е велик! — и като бе сложил палците си в ръкавните извивки на жилетката си — както имаше обичай често пъти да прави — отиде да се подложи на отреденото му мъчение.

Обаче след няколко срещи с тая жена той промени мнението си. Тя нямаше нито духовитост, нито култура, но говореше за живота със здрав разум. Нейните мнения върху политическите мъже не бяха глупави. Неведнъж Дизраели бе получавал добри съвети от нея. Най-после той започна доста често да приема поканите им да обядва у тях, в голямата къща на Уиндам Луис в Лондон, срещу Хайд парк. Явно беше, че мисис Уиндам се интересува от него. Тя му се удивляваше и имаше възможност да му бъде полезна — странна смесица, приятна на жените в приятелството; той пък я ухажваше полусериозно, полунасмешливо и с това правеше удоволствие на тая доста зряла вече хубавица.

През време на изборната борба тя игра за него ролята на изборна кръстница. Дизраели й написа няколко любезни писма и изказа в тях своята радост, че вижда техните две имена едно до друго върху афишите. Той беше вече напълно забравил своята по-раншна антипатия спрямо нея. Никой — дори и самата Сара — не го хвалеше повече от тая жена:

— Да запомните моето пророчество — писа тя: мистър Дизраели ще стане не след много години един от най-великите хора на своето време. Неговият талант, подкрепен от хора като лорд Линдхърст и лорд Чандос, с влиятелната подкрепа на моя мъж в Парламента, ще обезпечи успеха му. Всички го наричат моето парламентарно протеже.

Нейното добро мнение за кандидата се споделяше най-малко от един човек, освен нея — от самия кандидат.

— Когато се върна при вас като ваш депутат — каза той на избирателите в Мейдстон, — никой от вас не ще може да ме гледа без известно задоволство, а може би и с гордост.

На 27 юли стана гласуването. Луис и Дизраели бяха избрани. По тоя начин Дизраели се добра, почти без борба и само за няколко дни, до мандата бленуван от него от толкова време насам. Животът е странен. Побеждаван винаги в Уайкомб, където вярваше, че го познават и ценят, той изведнъж се видя победител в Мейдстон, макар че тоя град допреди една седмица въобще не беше го виждал. Колко объркан път беше избрала съдбата, за да го отведе до целта! Своя мандат той дължеше на майчинските грижи на една мъничка, бъбрива жена. Запознанството си със самата мисис Уиндам пък дължеше на своето приятелство с Булуер. Това приятелство бе произлязло от „Вивиян Грей“. „Вивиян Грей“ никога не щеше да бъде написан, ако не бе неуспехът с вестника на Мърей и с южноамериканските спекулации. Тези спекулации бяха замислени от Дизраели благодарение на службата му в адвокатската кантора на площад „Фредерикс плейс“. В тая адвокатска кантора го бяха изпратили, защото гоненията в училището на Когън бяха показали на баща му, че е невъзможно да му даде едно университетско образование. Така стъпка по стъпка, та чак до детинството му, той виждаше една непрекъсната верига от злополучни обстоятелства и събития, станали причина за щастливи събития, а щастливите събития на свой ред бяха предизвикали нещастия и неуспехи. Колко мъчно беше в тая съвършена, но прикрита верига да се намери известно правило, известен закон! Колко мистериозно беше всичко това! Дизраели започна да счита живота като едно непрекъснато чудо. Обаче през тая тъмна гора водеше една бляскава „нишка на Ариана“^[1] — волята на Вениамин Дизраели. Относно своите начини на действие, относно последиците от делата си той можеше да се излъже; почти винаги се лъжеше. Обаче никога не бе загубвал из очи нито своята цел, нито твърдото си решение да я постигне. Може би това би му било достатъчно… Сигурно би било достатъчно, защото кракът му беше стъпил вече в стремето. — Бенджамин Дизраели^[2], член на Парламента… каква хубава титла, каква хубава авантюра! След няколко месеца Народното събрание ще слуша с възторг неговите съвършени изрази, жилавите му изречения, изумителните му съчетания на редки прилагателни и внушителни съществителни. След няколко години сър Бенджамин Дизраели ще управлява колониите или финансите на тая велика империя. По-късно…

До Сара Дизраели:

Мейдстон, 27 юни 1837, 11 часа.

— Мила, Луис 707, Дизраели 616, полковник Томсън 412. Гласуването е почти привършено. Бързам много.

Дизи

До мисис Уиндам Луис:

Браденхам, 30 юни.

— Ние всички тука желаем мистър Уиндам и вие да ни посетите всред нашите букаци; не можем да ви предложим друго, освен прости удоволствия, един горски пейзаж, един приятелски дом… Най-мили привети на моя колега и на вас.

Дис

Мисис Уиндам Луис до Майор Евънс (неин зет):

— Току-що бяхме на гости у семейството на мистър Дизраели. Живеят близо до Уайкомб, в една голяма къща, повечето от стаите дълги по осем-десет метра; много слуги, коне, кучета, една библиотека, пълна с най-редки книги. Как да ти опиша бащата? Най-прелестния, най-съвършения възрастен джентълмен, какъвто съм срещала досега в живота си. Мис Дизраели е хубава и интелигентна. Има двама братя. Най-възрастния, нашия политически любимец, наричан обикновено Дизи, ще имаш случай често да го виждаш, защото, както знаеш, Уиндам накара да го изберат заедно с него в Мейдстон.

Дизраели до мисис Едуард Булуер Литън:

„Интересно е, че завърших изборните си борби като станах депутат от Мейдстон. Ние сме божии деца и никога не сме по-големи роби на обстоятелствата, отколкото когато се смятаме за техни господари. Каква ще бъде следната сцена в лъчезарната комедия на живота? Само орисниците го знаят.

Дизраели“.

Д’Орсей до Дизраели:

„Най-главно — стига любов, стига любовни интрижки. Имате си вече своя мандат, недейте рискува вече! И ако намерите някоя вдовица, оженете се“.

* * *

Дизраели прекара в Браденхам трите месеца от своето избиране до влизането си в Парламента; имаше нужда да размисли върху миналото и да се подготви за бъдещето. Сам, а понякога заедно със Сара, той предприемаше продължителни разходки из тия прелестни поля. Времето беше меко и слънчево, въздухът напоен с мириса на цветята, оживен от летенето на бели пеперудки и от бръмченето на пчелици. Често пъти, след като бе следвал дълго време криволиченето на някоя тясна пътечка, той внезапно съзираше пред себе си обширна поляна, заляна от слънчевите лъчи, осеяна с кедрови дървета, някой стар чифлик, потънал целия в бръшлян или дива лоза. Заради гледки като тия именно се възхищаваше той толкова много на Англия. Във всяка една от тия къщи се намираше по един здравеняк джентълмен със загоряло лице, някой син със сини очи, хубави момиченца, тайнствени и чисти. В тях се криеше резервоарът, от който Лондон черпеше своята мощ; оттам идваха мъжете, крепители на империята за своята кралица. Това величие и тая красота именно, съчетани наедно, трябваше човек да разбере, за да може да бъде достоен да управлява тая страна; Вениамин Дизраели, през време на своето скитане всред тия дървета и цветя, си казваше, че може би защото принадлежи на една по-стара, по-изстрадала раса, обича англичаните малко повече, отколкото те самите себе си можеха да обичат.

Но с каква мъка в душата си щеше да се отдели той от това убежище! Сам със своите родители и със сестра си той се чувстваше всемощен — там той имаше правото да бъде самия себе си, без превземки; както и да направеше, беше сигурен в тяхната преданост; каквото и да кажеше, удивляваха му се; никакъв посредствен ум и никакъв завистлив съперник не го дебнеха. Още от училищната скамейка той беше запазил в душата си едно чувство на страх при мисълта за връщането си в живота. Връщането в живота означаваше битка за водене, роля за играене, опасност. Нервното му тяло молеше за милост, той го възвръщаше към препятствията посредством удари с махмузи^[3], но не без страх или без умора. Тоя път особено, в навечерието на предстоящото парламентарно сражение, той се питаше какво ще бъде това ново училище, какви ще бъдат страшните му другари? С какво море щеше да се сблъска, като излезе от едно така спокойно пристанище?