Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La Vie de Disraeli, 1927 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Борис Табаков, 1941 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Андре Мороа
Заглавие: Дизраели
Преводач: Борисъ Табаковъ
Език, от който е преведено: френски
Издател: Издателство „М. Г. Смрикаровъ“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1941
Тип: биография
Печатница: Печатница „Братя Миладинови“ ул. „Ив. Вазовъ“ 13 — София
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10666
История
- — Добавяне
II. Женитби
От януари нататък успехът на Дизраели в камарата стана вече сигурен. Беше минал периодът на чакането, на досадната сериозност, предписана му от Шейл. Както му беше предсказал старият ирландец, сега вече искаха той да бъде бляскав в речите си. Брат му Джем дойде веднъж да го слуша и след това можа да разкаже в Браденхам, как щом станал Бен, всички депутати побързали да си заемат местата, как дълбока тишина настанала, за да го слушат. Старият Исак бе изслушал това описание дълбоко разчувстван; Сара беше прошепнала: „Бог да те благослови, мили!“ Тя винаги си беше знаела, че той, нейният брат, е велик човек.
Политиката беше принудила Дизраели да намали връзките си с обществото. Впрочем за мнозина от неговите приятели, животът се беше променил. Семейният живот на Булуер, бляскав, но без здрава опора, се бе разбил. Булуер бе отвел жена си в Италия, с цел да се опита там да възстанови старата нежност между двамата, обаче в Неапол се беше заловил да пише „Последните дни на Помпей“ и беше зарязал и тоя път Розина, също както в Лондон. Горкото „Бараче“, изоставена сама всред тоя чужд град, лишена дори от своите любими кучета, беше позволила на един италиански принц да я ухажва. Булуер беше се събудил от своя блян и се разгневи пред тая действителност. След две-три болезнени сцени, стана нужда да се разделят. Розина Булуер, бедна, злощастна, се срещаше сега с приятелите на мъжа си само за едно — да се оплаква от него. Булуер започна да изпитва гризене на съвестта си и не беше щастлив. Дизраели намери в това едно потвърждение на своето недоверие в браковете по любов.
Хубавата Каролина Нортън също така бе загубила своята веселост. Нейният отвратителен съпруг, след като бе използувал приятелството на лорд Мелбърн към жена му, бе завел грубо и против двамата дело за прелюбодеяние. Тя можа да докаже, че той стотици пъти сам я бил отвеждал до вратата на министъра. Съдебните заседатели я бяха оправдали. Обаче Нортън въпреки това бе напуснал жена си и бе взел със себе си децата, защото английският закон не позволяваше на мисис Нортън да ги иска. Тя помоли своите приятели, Булуер и Дизраели, да прокарат едно изменение на закона. В малкия апартамент на улица „Стори Гейт“ балконът с цветя и муселиновите завеси не чуваха вече нищо друго, освен оплаквания и молби. Броят на посетителите беше намалял.
Дизраели продължаваше да прекарва понякога вечер при леди Блесингтън, когато камарата не заседаваше. Но и там картината бе станала мрачна. Д’Орсей беше живял толкова нашироко, беше играл толкова много на комар, щото парите вече не достигаха. Пред вратите се срещаха кредитори. Единствената къща, запазила своето спокойствие и гостоприемство, беше къщата на Уиндам Луис. Мисис Уиндам нямаше грацията на сестрите Шеридан, нито тяхната духовитост, но може би младият член на парламента имаше повече нужда от преданост, отколкото от грация, затова нейното приятелство беше ценно за Дизраели.
* * *
Една сутрин, около шест месеца след влизането му в парламента, Дизраели узна за внезапната смърт на своя колега, изтича при вдовицата и я намери твърде сломена.
Дизраели до мисис Уиндам Луис:
„Много естествено е, след тежкото изпитание, преживяно от вас, да се изоставите на чувствата на самотност и тъга. Това е естествено и неизбежно; обаче вие не трябва да се изоставяте твърде много на тия чувства, трябва да си наложите да не мислите само за миналото. Бъдещето все още може да бъде за вас изпълнено с щастие и надежда… Колкото до мене, аз мога да ви кажа, че нещастието, току-що преживяно от вас, забележителните — ще ви призная това — и неочакваните качества, с които вие го понесохте, вашата твърдост, нежността на вашия характер, ме направиха завинаги ваш верен приятел и доколкото моите съвети, моята подкрепа или моята дружба ще могат да ви донесат утеха, вие можете да разчитате на мене.“
И действително, той продължи да отива с преданост при нея. Розина Булуер, домашна приятелка на мисис Уиндам Луис, започна да следи с неспокойно презрение тия посещения на един приятел на бившия й мъж. Мери-Ана й беше признала, че Дизраели изпитва спрямо нея обич повече от приятелска. Розина се беше приучила да няма доверие в писателите и я посъветва да бъде твърде осторожна. При коронясването на кралицата, всички депутати бяха получили по един златен възпоменателен медал. Дизраели беше подарил своя медал на мисис Уиндам, а не на Сара.
Крайните обръщения в писмата между Дизраели и мисис Уиндам бяха започнали да стават все по-пламенни. От „Ваш винаги предан приятел“, той беше започнал да се подписва: „Сбогом, щастлив съм, ако и вие сте щастлива“. Важен признак — той беше започнал да поделя между нея и Сара разказите за своите успехи изпълнени с открита гордост. Сега вече и пред нея маската му бе паднала, бронята бе свалена.
— Всички вестници в Лондон — на консерватори и либерали — се произнесоха за последната ми реч с най-големи похвали… Лорд Чандос дава голям банкет на херцог Уелингтън. Всички поканени са най-малко министри. Вие ще останете изненадана, мисля, че и аз съм между поканените, но Чандос е мой добър приятел и се гордее с моите успехи в Парламента… Семейството Лондондери дават банкет на петстотин души — елита на Лондон. Фани ми е вярна приятелка и ме покани; следователно и аз ще вляза в колоните на „Морнинг пост“… Аз смятам, че от нейна страна това е най-голямата любезност на света, дето ме покани, защото всъщност такова нещо не можеше да се очаква.
Описанията на залите, изпълнени с портокалови дръвчета, на трапезите, отрупани с великолепна стъклария, с пушена пъстърва, хайвер и други най-разкошни блюда, бяха изпратени едновременно и на Сара, и на мисис Уиндам Луис. Тя беше започнала да бъде нещо като член от семейството.
Мислеше ли Дизраели за женитба? Той не беше забравил съвета на граф д’Орсей: „Ако срещнете някоя вдовица…“, но същевременно виждаше и неудобствата. Той беше тридесет и три годишен, тя на четиридесет и пет и далеч не можеше да му даде едно тъй бляскаво положение във висшето общество, каквото той вече имаше; домакините на домовете, които си оспорваха Дизраели, не бяха във възторг от Мери-Ана. А богатство? Уиндам Луис беше оставил на жена си на доживотно използване къщата на улица „Гросвенър Гейт“ и една рента от около четири хиляди лири. Това би било достатъчно да се живее и да се посрещат гости достойно, обаче не представляваше твърде голямо богатство; никакъв свободен капитал нямаше, за да може Дизраели да изплати своите дългове; освен това богатството не можеше да се прехвърля върху трето лице и понеже мисис Уиндам беше по-възрастна от него, Дизраели рискуваше да бъде принуден по средата на своя живот да се откаже от своя дом и от своя начин на живеене. От друга страна Мери-Ана не беше културна; висшето общество я смяташе за смешна; казваха, че никога не знаела кои са живели по-преди — гърците или римляните. След един разговор върху Свифт, тя беше поискала неговия адрес, за да го покани на обяд. Другите жени я считаха за глупава, лекомислена; тя говореше много, със страшна словоохотливост; нейната откровеност отиваше чак до липса на тактичност. По отношение на мебели и рокли имаше чудат, отвратителен вкус. Един млад писател и бъдещ министър можеше да си намери по-бляскава жена.
Дизраели обаче не беше на това мнение. Противно на висшето общество, той не я считаше за глупава. Вярно е, беше невежа, но какво значение има това? Той я бе виждал на работа през време на няколко избора; тя разбираше хората, имаше вярна преценка за нещата; вършеше добре и докрай каквото вършеше; би могла да му бъде полезна другарка. Нейното лекомислено бъбрене го забавляваше, беше отмора за него. Той беше имал прекомерно много бляскави приятелки; не желаеше да се принуждава и пред нея да поддържа ума си в напрегнато състояние.
А най-главно, Мери-Ана се възхищаваше от него; той чувстваше, че тя ще живее само за него. В ония моменти на униние, доста чести, той имаше нужда от утеха. Той беше страдал много повече от своите мъчителни начинания, отколкото би могло да се отгатне по неговата студена външност. Да намери втора Сара, една Сара едновременно и съпруга, и сестра — това беше неговото желание от дълго време насам. Някои мъже изпитват нуждата да пазят своята свобода за романтични приключения; Дизраели беше преживял страстната любов и беше констатирал, че тя е в разрез с неговата амбиция. Убежището на дълготрайната нежност го привличаше сега много по-силно.
Дизраели винаги си беше импулсивен. Щом се убеди, че Мери-Ана е желана жена за него, той й го каза. Неговите думи не бяха посрещнати зле. Тя имаше най-високо мнение за неговите дарования и най-голямо доверие в неговото бъдеще, но спокойна и отмерена по характер, тя пожела той да й даде време да обмисли, една година време да проучи неговия характер.
Парламентът беше във ваканция. Браденхам беше спокоен, разцъфнал. Дизраели беше включен. Залови се да пише една трагедия. Ден след ден той държа Мери-Ана в течение на своя труд и на своята любов.
„Правя бърз и бляскав напредък. Вие знаете, че аз не се задоволявам лесно със самия себе си и че нямам навик да говоря със снизхождение за своите съчинения. Вие можете следователно да ми вярвате, когато ви казвам, че моят сегашен труд ще надмине далеч всичко онова, което бихте могли да очаквате… Тук цветя вече почти не се намират. Изпращам ви все пак няколко грахарчета“.
Четири дни след това:
„Пиша ви в добро здраве и добро настроение. Работата ми напредва добре, доволен съм от написаното досега. Гледам своето творение и виждам, че е добро. Имам ли здраве, бистър ум и вашата скъпа любов — чувствам, че мога да покоря света.“
Шест дни по-късно:
„Аз не мога да примиря мисълта за любовта с тая на раздялата. Моето разбиране за любовта е — да се наслаждавам непрестанно на дружбата на очарователната жена, към която съм се привързал, да споделям с нея всички свои мисли и всички свои фантазии, всяко мое щастие, всички мои грижи… Искам да бъда с вас, да живея с вас, да не бъда никога разделен от вас — малко ми важи дали ще бъдем на небето или на земята, или пък може би на дъното на морето.“
Скоро обаче отговорите на неговите писма започнаха да стават по-редки, по-хладни. Едно странно, продължително мълчание го разтревожи относно чувствата на Мери-Ана. Какво ставаше? Тя му бе поискала една година време да проучи неговия характер. Да не би нейното окончателно заключение да е било неблагоприятно? Той поиска от нея среща, получи я; последва доста болезнен разговор. Мисис Уиндам Луис бе обкръжена от приятели, противни на нейното намерение да се жени за Дизраели. Те знаеха, че тоя малък Дизраели е отрупан с дългове. Как тогава да повярват, че обича една жена с дванадесет години по-възрастна от него? Без съмнение той я ухажваше, за да смири своите кредитори с тоя свой проект за женитба. Розина Булуер често говореше за голямата обич на Дизи към рентата от четири хиляди лири на Мери-Ана. Това дойде като завършек на портрета на тоя безскрупулен авантюрист: беше флиртувал с всички партии, докато се добере до мандат в Парламента, сега пък искаше да се ожени за една стара жена, за да се добере до къща и рента. Тия слухове бяха стигнали до Мери-Ана и я бяха разтревожили. Тя беше жена на реда и държеше стегнато сметките си; обичаше го, но не желаеше да я смятат за глупава и му го каза в очите доста грубо. След като се раздели с нея, той й писа:
„… Заклевам ви се, че по отношение на материалните интереси, тая женитба не би могла да бъде от никаква полза за мене. Всичко, каквото светът може да ми предложи, аз го имам. Привидното притежаване на една рента не може да подобри положението на един мъж. Мога да живея така, както си живея, без безчестие, докато неизбежният ход на събитията ми даде нужната независимост, а повече от това аз не желая. Ако говоря за тия неприятни подробности, то е само защото вие ме упрекнахте, че съм бил заинтересуван. Не, аз не бих се съгласил да стана любимец дори и на една принцеса; всичкото злато на Офир не би било в състояние да ме отведе до олтара. Съвсем други качества очаквам аз от своята бъдеща другарка в живота. Моят характер изисква, животът ми да бъде една вечна любов…
Сбогом! Няма да се преструвам да ви пожелавам щастие, защото не ви е по характер да го получите. Няколко години още вие ще се движите в известни повърхностни среди, но ще дойде време, когато ще въздишате за едно любящо сърце; ще се отчаете, че не ще можете да намерите сърце, което да ви бъде вярно. Това ще бъде часът на отплатата. Тогава вие ще си спомните за мене с гризене на съвестта, с възхищение и отчаяние. Тогава ще си спомните за любящото сърце, загубено от вас, за гения, спрямо който извършихте предателство“.
Мисис Уиндам Луис до Дизраели:
„За Бога, елате. Болна съм, почти луда. Ще отговоря на всички ваши въпроси. Никога не съм искала да напуснете моя дом, никога не съм искала да говоря за парични въпроси… Няма още година, откак останах вдовица и често пъти ми се случва да чувствам привидната некоректност на моето държане. Аз съм ви напълно предана“.
На 28 август 1838 година те се венчаха в църквата Сент Джордж. В своя бележник за разходите Мери-Ана записа: „Ръкавици 2/6, внесени 300 лири. Ожених се на 28 август 1838 година. Милият Дизи става мой мъж“.
— Аз зная — беше й писал той няколко дни преди това, — че никога досега не се е представял пред две човешки същества по-добър случай за по-голямо и по-дълготрайно щастие. Мисля си за деня на нашето бракосъчетание като за оня ден на моя живот, който ще запечати моята кариера. Каквото и да стане след това, нищо никога не ще може — сигурен съм в това — да разколебае моята душа, защото ще имам винаги убежището на твоето сърце в дни на скърби или разочарования, вашия здрав разум, тъй безпогрешен, тъй бърз; той ще ме напътствува към възход и тържествен триумф.
Точно това очакваше той от своята женитба.
* * *
През същата година се ожени и друг един член на Парламента, по-млад, но не по-малко виден — оня същия Уилиам Гладстон, с когото Дизраели се бе срещнал на една вечеря у Линдхърст, когато им бяха поднесли лебед с трюфели. Неговата женитба беше съвършено различна, така щото не е без интерес да отбележим обстоятелствата около нея.
Гладстон бе срещнал бъдещата си жена през време на едно свое пътешествие из Италия; тя беше дъщеря на леди Глин и пътуваше заедно с майка си, със сестра си и прислуга, в едно голямо ландо. Във Флоренция един млад мъж с правилни, внушителни черти ги беше поздравил и Катерина Глин беше запитала:
— Кой е той?
— Не го ли познаваш? Младият Гладстон. Както всички твърдят, един ден, той ще стане министър-председател на Англия.
Младият държавник в отпуск веднага бе станал интимен с тая хубава и набожна млада девойка. Беше имал с нея продължителен разговор в Санта Мария Маджоре; бяха разговаряли с нея върху контраста между скъперничеството на англичаните при украсяването на техните църкви и техния разкош в частния им живот. Тя го бе запитала:
— Смятате ли, че ние имаме правото да живеем така?
Той си беше записал в своя дневник:
— Обикнах я заради това нейно запитване. Колко е сладко като си помисля, че нейното сърце, нейната воля са всецяло в ръцете на Бога; дано Той във всичко да бъде с нея…
Той бе поискал нейната ръка, когато бяха останали сами в Колизея, под светлината на римската луна. Тя се бе поколебала, обаче в Англия той се бе срещнал наново с нея, бе излязъл с нея на разходка в една градина недалеч от една река; беше й разказал историята на своята душа, как е искал да стане духовник, как баща му се противопоставил; как се примирил да се отдаде на политика, защото разбрал, че един държавник може да посвети своята власт за славата на Църквата. Трогната от неговите думи, тя бе дала съгласието си да стане негова жена.
— Ние ще направим като правило на своя живот — беше й казал той тогава — тоя стих на Данте: „In la sua voluntate e nostra pace“. Бяха се венчали в едно село, цялото окичено с цветя от неговите внимателни жители; със своите бедни килими селяните бяха постлали пътя, следван от сватбената им каляска. Към пет часа след обяд, същия ден, те бяха чели Библията наедно.
— Тоя всекидневен навик ще продължи, надявам се, докато ще трае и нашият съвместен живот.
Мисис Гладстон беше вляла малко нещо фантазия в строгия живот на своя мъж. Той представляваше системност и акуратност — тя притежаваше вроден здрав разум и усет към хумора. Той скътваше всичко на мястото му — тя губеше всичко. Тя го дразнеше, като казваше, че за него е добре, гдето жена му не спазва порядък, защото по тоя начин той става по-човечен. Той я бе приучил, от своя страна, да анализира своите чувства, да бди над душата си и да си води дневник.
— Наех готвачка след един продължителен разговор върху религиозни въпроси, главно между нея и Уилиам — бе писала тя в дневника си.
Катерина Гладстон беше очарователна.