Андре Мороа
Дизраели (34)

XI. Любимото му цвете

Хюгендън, усамотение, книги, възпоменания.

— Не съм говорил с жив човек от петнадесет дни насам — писа лорд Биконсфилд на херцогиня Рътланд.

Това пълно усамотение му даваше пълна отмора. На другиго той писа:

— Едва ли съм разменил думица с някого през последните три седмици, обаче насладата да живея всред природата беше за мен винаги все нова. Неподвижните пауни се припичат на слънце по зеленото кадифе на моравата. Те не само стоят неподвижно, но и мълчат; толкова по-добре. Сутрин се надуват, крещят, въртят любов или се бият.

Той самият обича да припича на слънце старото си тяло, а вечер да се разхожда под звездите, по времето на шекспировия час, когато прилепите започват своя плавен, нощен танец. Той продължава да се обкръжава с цветя, като започне от теменужки и иглики, та завърши с гардении и орхидеи. На второ място след цветята, той обича хубавите лица и музикални гласове, тая недействителна и самобитна грация, излъчвана от децата и жените. На млади години бе желал животът му да бъде едно неспирно, славно шествие; точно така беше преминал неговият живот; сега, изморен от това бляскаво шествие на своя живот, той не желаеше нищо друго, освен неподвижно равнодушие. Когато някои важни разисквания го призовават в Камарата на лордовете, той взима вечерния влак:

— Не мога да противостоя на обаянието на глухите отгласи на кукувицата, на шумоленето на вейките, на розовите цветчета на глогинката…

* * *

Биконсфилд прекара Коледа през 1880 година сам в Хюгендън. На трапезата той си донасяше по някоя книга и прекарваше по десетина минути след всяко блюдо в четене: ту историята на венецианската република — любимата му тема от шестдесет години насам, ту някой класик като Лукиан, Хораций, Теокрит или Виргилий, любимия му класик. Пред него в трапезарията в рамка от дъбово дърво беше окачен портретът на кралицата, рисуван от фон Ангели. Феята в тоя портрет изглеждаше не толкова свежа, малко груба. Биконсфилд сядаше край огъня в библиотеката, препрочиташе още малко, затваряше очи, отдаваше се на бленуване. Сегиз-тогиз викът на някой бухал откъм старите тисови дървета му припомняше изпитото лице на Мери-Ана, тъй изморено и тъй скъпо. В такъв момент му се струваше, че дочува веселото бъбрене на жена си, продължавано от нея с такава храброст чак до последния й час. Един пън в огнището пада върху жарта, докато старецът стъква огъня; рояк искри се пръскат из въздуха, блясват за миг и изгасват — и животът е също такова бляскаво, краткотрайно видение. Преди близо петдесет години, в един мъничък салон със завеси от бял муселин, той бе виждал да се усмихват около него прелестните личица на сестрите Шеридан… Каролина Нортън, колко хубава беше тя със своите черни коси и гълъбовосини очи… Все така хубава си беше останала и докрай. „Аз ще си остана хубава и в моя ковчег“ — бе казала тя веднъж. Сега тя лежеше в тоя свой ковчег от три години насам, след един мъчителен живот.

— Любовта — казваше тя през последните си години, — любовта в живота… ми напомня винаги за моята стара хазайка в Брайтън… тя ми казваше: „Вие живеете в къщата, знаете, но всичко останало е допълнително, ще се заплаща отделно“… Да, любовта в живота е нещо допълнително… трябва да се заплаща за всичко допълнително в живота.

Старите жени съзират истината… също и кралицата:

— Колкото повече остарявам — казва тя, — започвам малко по малко да разбирам света… не мога обаче да разбера неговите дребнавости… когато виждам цялото това лекомислие, струва ми се, че ние всички на тоя свят сме малко налудничави…

Да, ние всички сме малко налудничави… Той например беше прекарал целия си живот в търсене на… На какво? Какво му даде в живота истинско щастие? Няколко признателни погледа на Мери-Ана, хубавото приятелство на Манерс, Бентинк, доверието на стария Дерби и на кралицата, няколко усмивки на леди Брадфорд… Младият секретар изненадва стареца, докато стъква огъня и си повтаря полугласно с тежко дишане: „Блянове, блянове“…

Биконсфилд се прибира в стаята си. Беше му доставило голямо удоволствие да украси залата и стълбището с портретите на всички хора, красили неговия живот със своето приятелство и ги нарече „Галерия на приятелството“. При всяко изкачване по стълбите, бавно и с мъка, той може да се спира за малко пред всеки отделен портрет… Ето ги дългите къдрици около малкото личице на леди Брадфорд… „Добър вечер, Селина, лекомислена и любима“… Ето мечтателните очи и тъжното лице на Луи-Наполеон… Ето и Байрон… Дизи никога не можа да се запознае с него, обаче той все пак създаде Дизи… Ето Тита, с неговите дълги галски мустаци… Линдхърст с резки черти, рисуван от д’Орсей… Ето го и самият д’Орсей, с черна брада… „Ха! Ха! Драгий приятелю!“ Брадфорд… Мери, Дерби… последното стъпало.

* * *

На 31 декември Биконсфилд се завърна в Лондон.

— Искам да се срещна с много хора и да привикна отново на божествения човешки глас. Не е лесна работа да изляза от дълбокото усамотение, в което живея, за да вляза в Камарата на лордовете и да произнеса реч върху една рухваща империя.

Говоренето му беше станало още по-мъчително, тъй като задухът вече никак не го напущаше. Лорд Гранвил, водач на либералите, се изненада, когато видя търпеливият иначе лорд Биконсфилд да иска тъй настойчиво думата. Гранвил дори го смъмри малко. Биконсфилд понесе мълчаливо забележката. По-късно лорд Раутън обясни на Гранвил, че болният старец няма вече сили да говори, освен когато вземе някакво специално лекарство, чието действие трае само един час. „Та това можехте много лесно да ми обясните“ — каза Гранвил смутено. Лорд Биконсфилд обаче никога не даваше обяснения.

Щом като се подобряваше здравословното му състояние, Биконсфилд се появяваше в обществото. Понякога той очароваше своите събеседници с тъжния оттенък на своите стари епиграми и с отживялата грация на своите вежливи обноски. Неговото краткодумие в скоро време се прочу, също както на младини се бе прочул с блясъка на своята словоохотливост. На една малка дама, когато протегна веднъж голата си ръка, Биконсфилд прошепна просто: „Канова“^[1].

Друг път той оставаше в пълно мълчание през цялото време на обяда или вечерята, със съвършено неподвижно тяло и лице, така щото човек би могъл да помисли, че има пред себе си някоя мумия на фараон, балсамирана от благоговейни ръце и поставена всред любимите вещи — кристални съдове, сребърни прибори, цветя.

Въпреки своя неуспех в последните избори, Биконсфилд бе запазил своя престиж. В клуба на консерваторите неговият портрет си оставаше на почетното място, а неговият страшно неподвижен поглед привличаше неволно очите на всички. Върху рамката на портрета беше гравиран един стих от Омир: „Само той е мъдър, всички останали са бегли сенки“. Старецът си оставаше без злоба в душата, без съжаления. Веднъж той посети ателието на ваятеля Сър Джон Миле и остана продължително загледан в една скица на Гладстон.

— Бихте ли желали да имате тая скица? — запита ваятелят… Аз не бих посмял да ви я предложа.

— Ах! Ще бъда очарован да я имам. Недейте си въобразява, че аз съм мразил Уилиам Гладстон когато и да е. Не, моята единствена мъчнотия с него беше това, че никога не можах да го разбера.

Месец януари 1881 беше мразовит. Студът накара лорд Биконсфилд да изпадне в нещо подобно на вцепеняване, а това го принуди да лежи по цели дни върху една кушетка. През тия дни един краткотраен слънчев лъч беше за него много по-ценен от огърлицата на Жартиерата. Разбуждаше се само за да напише писма на леди Брадфорд и леди Честърфилд. През месец февруари и в началото на март той все още можеше да излиза за малко, да говори пред лордовете, да обядва с Галския принц, с Харкорт; старецът очакваше пролетта с нетърпение, обаче тя все не идваше. Към края на март старецът се простуди и се принуди да пази леглото. Дишането му стана трудно. Когато кралицата получаваше от него записчици, надраскани с мъка, тя се безпокоеше и разпитваше, кой се грижи за него? Лекуваше го д-р Кид — хомеопат. Кралицата предложи лекарски консулт, обаче правилникът на лекарите не им позволяваше да имат нещо общо с лекари — хомеопати. Най-после волята на кралицата надви над професионалната омраза. Лекарите се произнесоха: бронхит, със спазмодически задух.

Отначало лекарите все още имаха надежда, обаче болният заяви:

— Аз не ще преживея тая болест. Чувствувам, че е съвършено невъзможно.

В една своя книга беше писал:

— Човек трябва да върви гордо към смъртта.

Старецът поиска настойчиво да му кажат дали е на умиране и добави:

— Предпочитам да живея, но не ме е страх от смъртта.

Той присъствува на своята собствена агония с безгрижието на артист и проявяваше търпение както никога досега; всички околни бяха очаровани от неговото твърдо държане. Въпреки болките си, изтегнат върху леглото, той коригира отпечатките на своята последна реч.

— Аз не искам — заяви той, — идните поколения да ме запомнят като слаб по граматика.

До последния си миг Биконсфилд запази своята омраза към прозаическия разкош. На една милосърдна сестра, когато тя пожела да го подкрепи, като му сложи гумена възглавница под гърба, той прошепна:

— Махнете, махнете тоя символ на смъртността.

Кралицата следеше с безпокойствие болестта на своя стар приятел. Тя на няколко пъти предложи да дойде да го види, обаче лекарите се опасяваха да не би това посещение да развълнува твърде много болния. От Уиндзор кралицата всеки ден телеграфираше да й изпращат последните известия за хода на болестта.

— Изпращам ви няколко иглики; бих желала да ви направя едно малко посещение, но сметнах, че е по-добре да си стоите спокоен и да не говорите. Искам от вас да бъдете много разумен, да слушате лекарите и да не вършите нищо необмислено.

Благодарение на добрите грижи на кралицата, стаята на болния беше винаги пълна с иглики и теменужки. Очите на болния се разхождаха с наслада по хубавите букети с живи багри. Когато кралица Виктория се принуди да отпътува за остров Уайт, тя изпрати при болния свой пратеник с нови цветя и едно писмо. Биконсфилд нямаше сили да прочете сам писмото; той го повъртя малко из ръцете си смутен и след като размисли, каза:

— Това писмо трябва да ми бъде прочетено от лорд Барингтон, като частен съветник.

Той винаги бе обичал да се придържа в традициите. Частният съветник бе повикан. Писмото гласеше:

— Скъпи мой лорд Биконсфилд, изпращам ви вашите любими пролетни цветя.

Колко хубаво подхождаше тая смесица от тържественост и идилична поезия край смъртното легло на Дизраели!

Навън тълпата очакваше за новини. Един джентълмен предложи своята кръв. Народът с мъка можеше да разбере, че другоземецът — магьосник, станал по един тъй странен начин англичанин, може да изчезне като простосмъртен. Затова очакваха да стане нещо неочаквано, дори и в смъртта. Носеха се най-чудновати истории. Казваха, че бил повикал един изповедник — йезуит. Истината беше обаче, че лорд Биконсфилд не беше с нищо по-мистериозен от всички останали и че постепенно потъваше в сетния си сън. На 19 април, към два часа сутринта, д-р Кид разбра, че наближава краят. Лорд Раутън се намираше край умиращия и държеше в ръцете си дясната ръка на това вкочанено вече тяло. Умиращият изведнъж надигна гърдите си и отхвърли рамене назад; събраните около леглото с изненада разпознаха обичайното движение на лорд Биконсфилд, когато става в Камарата, за да вземе думата. Устните му се раздвижиха, обаче неговите приятели, надвесени над него, не можаха да чуят нито думица… Биконсфилд падна по гръб и не се пробуди вече от своя сън.

* * *

Гладстон предложи от името на правителството държавно погребение и гробница в Уестминстерското абатство, обаче изпълнителите на завещанието изказаха мнение, че лорд Биконсфилд е пожелал да почива в Хюгендън, ведно със своята жена, в гробищата край малката църквица.

Погребението стана следователно твърде скромно, в парка, в присъствието на Галския принц и неколцина приятели. Върху ковчега бяха положени два венеца от кралицата. Единият, от свежи иглики, носеше надпис: „Неговите любими цветя“. Върху лентата на другия кралицата беше написала саморъчно: „В знак на истинска обич, приятелство и почитание“.

В тоя момент кралицата се намираше в Осборн твърде далеч, за да може да присъствува на погребението, обаче при завръщането си тя отиде на гроба, като извървя пеш пътя, изминат от погребалното шествие. В църквата тя нареди да издигнат на нейни разноски един паметник — върху мрамора, под оръжията на лорда, бе издълбан образа на лорд Биконсфилд, а под него думите:

На скъпата и почитана памет на Вениамин, лорд Биконсфилд тоя паметник е посветен от неговата признателна кралица и приятелка Виктория К. И.

Царете обичат оногова, който говори по право. Псалом XVI — 13.

Много бе разисквано върху кралевския надпис: „Неговите любими цветя“. Иглики… символ на простота… един подобен избор караше упоритите противници на Биконсфилд да недоумяват. Гладстон, седнал на една трапеза до леди Дороти Невил, заяви, че се съмнява твърде много, дали Биконсфилд действително е обичал тия цветя:

— Кажете ми, леди Дороти, на вашата честна дума, чували ли сте някога лорд Биконсфилд да изказва някаква особено възхищение от игликите? Разкошните кремове като че ли, струва ми се, повече биха отговаряли на неговия вкус.

На следната година обаче, когато наближи 19 април — годишнината от смъртта на Биконсфилд, мнозина от неговите последователи и приятели поръчаха на лондонските цветари да приготвят „букетчета Биконсфилд“. Когато дойде 19 април, по улиците на Уестенд се виждаха многобройни минувачи, окичени с такива „букетчета Биконсфилд“. Обичаят от година на година все повече се разпространяваше. Скоро бе основана голяма консерваторска лига, назована „Лига на игликата“. На малкия площад пред Парламента статуята на Дизраели всяка година биваше посещавана от безброй негови почитатели, дошли да я украсят с „неговото любимо цвете“.

* * *

Няколко години след смъртта на Дизраели, лорд Юстъс Сесил се срещна в Карлтон клуб с д-р Бол.

— Спомняте ли си — каза д-р Бол — нашите обичайни разговори тука в библиотеката, по времето, когато, възмутени срещу нашите водачи, ги наричахме „Евреинът и жокеят“?… А сега, тая заран, когато минавах край Уестминстер, видях статуята на Дизраели, цялата отрупана от цветя… Ех! Да! Канонизираха го като светец!

Като светец? Не, Дизраели далеч не беше светец. Но може би се прекланяха пред него като пред стария Дух на пролетта — вечно побеждаван и вечно възраждащ се; като пред символ на онова, което може да сътвори в един враждебен и равнодушен свят една дълголетна младост на сърцето.