Андре Мороа
Дизраели (22)

X. Сенки

Петдесет години. Петдесет и една. Петдесет и пет. Времето прорязва бръчки по лицето на Дизраели; две бразди се проточват от двете страни на носа до ъглите на устата. Под очите кожата става по-тъмна; долната устна се отпуща тежко надолу; Дизраели, бедуин, пресаден в чужда страна, старее по-бързо от англичаните, надарени със светла кожа. Младите жени, които не са го виждали по времето на неговите везани жилетки и златни ланци, по времето на буйните му къдрици, го намират за грозен. Обаче Мери-Ана не е на това мнение.

— Мистър Дизраели — каза й веднъж някой, — говори тая вечер в Камарата с голямо красноречие. Колко хубав беше в тоя момент!

— О! Нали? — каза тя. — Красив е, нали? Хората казват, че бил грозен, но не са прави, хубав е. Да го видят само като спи какъв е хубав!

Дизраели е станал вече още по-мълчалив; в Лондон са останали сега само двама души, които си спомнят да са го виждали усмихнат. Той запазва всички свои сили за голямата борба, обаче ще може ли някога да я спечели? Той започва да се съмнява. Сто пъти досега е произнасял реч, за която казваха, че била най-хубавата реч, чувана дотогава в Парламента. Десетки пъти вече той се е втурвал в пристъп към властта, обаче или шефът се спасява при последното препятствие, или пък образуваното правителство пада след няколко месеца. След това Кримската война наложи за дълго време нещо като „свещен съюз“. Празнотата, създадена от излизането на пийлистите, не можа никога след това да бъде запълнена — партията си остана немощна.

Лорд Дерби бе станал приятел на Дизраели. Когато му поставяха сега стария въпрос:

— Защо никой няма доверие в мистър Дизраели? — той отвръщаше:

— Аз имам доверие в него.

Обаче лорд Дерби имаше от време на време атаки от подагра и тогава не обичаше да му говорят за държавните работи. Когато Дизраели го посети веднъж, за да говори с него по избирателната реформа, лорд Дерби му прочете превода на една френска поема „Окапването на листата“, от Милвоа:

Сбогом, мили гори! Вашите печални багри

предсказват тъжната участ,

що виси над мен…

Лорд Дерби не е недоволен от тия стихове, обаче какво мнение има за тях Дизи, самият той поет? Милият Дизи въздиша и иска да се покаже храбър. Неговото патетично и прозрачно примирение забавлява стария джентълмен. Какво значение има за него кабинетът? Нищо не би могло да му попречи да бъде четиринадесетият лорд Дерби; първият е още от времето на Шекспир, а дванадесетият по ред е основал надбягванията Дерби. Веднъж, след като току-що бе отказал да състави кабинета, влиза синът му Станлей.

— Здравей, Станлей — посреща го бащата, — какъв добър вятър те носи насам? Да не би Дизи да е прерязал гръцмуля си, или пък да не би да се жениш?

Ако обаче някой предложеше да замести Дизи в Камарата със Станлей, лорд Дерби ставаше сериозен. Капитанът е също така лоялен, както и помощникът.

Цяла една враждебна клика държи отговорни капитана и помощника му за продължителното бедствено положение на консервативната партия. Една част от съпартизаните, по-бунтовнически настроени, ги наричат: „Евреинът и жокеят“. Дизраели се чувствува твърде изнурен. Той е направил всичко по силите си, държал се е почтено, отдал е живота си на една партия. Амбициозен? Разбира се, бил е амбициозен и смята, че влечението към славата единствено вдъхновява великите дела на хората. Циничен? Разбира се, обаче каква романтика се крие под тоя цинизъм! Впрочем той е подчинявал често пъти своята амбиция и своя цинизъм на верността. Той дори написа едно писмо на самия Гладстон и му предложи помирение — опасна стъпка, тъй като би могла да върне в партията единствения опасен съперник. Обаче Гладстон отговори студено и намери морални причини, за да престане да бъде консерватор. Скоро без съмнение ще го видят либералски министър-председател. При все това не друг, а Гладстон минава за светец, а Дизраели за чудовище. Защото Дизи смята, че е твърде непопулярен много повече, отколкото е всъщност. С честолюбие, наранено още от детските си години, той е чувствителен.

— Ах! Драга Дороти — пише той на леди Дороти Невил, — не моята политика не обичат те, а мене самия!

Старите приятели са вече изчезнали. Леди Блесингтън е починала вече в Париж, през 1851 година. Била е принудена да избяга от Лондон заедно с д’Орсей, след като е разпиляла и последната си стотинка. Преди да издъхне, тя е имала все пак възможност да поздрави с една дума новия шеф на партия, нейното бивше протеже, станало вече знаменит човек. Д’Орсей я преживява само за кратко време; двамата почиват сега в Шамбурси, близо до Мант, под една и съща гранитна пирамида. Циничният и очарователен Смит, който бе позирал за Конингсби и бе измислил „Млада Англия“, е починал почти в мизерия. На Дизи той завеща стиховете:

Какво е животът? Кратка борба:

победата е суета,

победителят нищо не добива,

печелившият нищо не взима…

Дизи често пъти си приповтаря тия стихове „Какво е животът?“

Херцог Уелингтън най-после е мъртъв. Тоя железен човек изглеждаше безсмъртен. Войските образуваха шпалир чак до Сент Пол. Две хиляди души изпяха погребалния химн на Хендел; когато хористите обърнаха своите ноти, сякаш вихрушка прошумя. Дизраели произнесе реч, обаче има неблагоразумието да копира от Тиер; това скоро бе разкрито и направи лошо впечатление. Старият Линдхърст е още жив; вече е на осемдесет и осем години, сляп, обаче духът му е бодър както винаги досега. Тъй като не може да чете, той учи наизуст своите любими поети и своя молитвеник. Неговата внучка, едва осемгодишна, го кара да й разказва нейните уроци. Булуер се е променил твърде много. Станал е на свой ред консерватор, но не е твърде благонадежден другар. Булуер живее в постоянен страх от безумната Розина, защото тя го преследва с безразсъдна омраза. Нейната ярост е превърнала Булуер в победен човек; той не мечтае вече за нищо друго, освен за една титла, за Камарата на лордовете, за богатство, покой.

Каролина Нортон е все още хубава; нейните къдрици около челото имат приятен черно гълъбов оттенък, обаче самата тя е вече мрачна. Леди Сеймур, бившата царица на хубостта, има вече син на тридесет години и се вижда вече принудена да се крепи върху ръката на своя съсед, за да може да стане от трапезата. Дизраели е претърпял и една тежка загуба — вярната Сара почина през 1859 година. Семейното огнище, спасителното пристанище, кътчето на нежности не съществува вече. Сега Мери-Ана трябва да бъде и съпруга, и майка, и сестра; тя изпълнява всички тия роли великолепно. Тя винаги разбира своя Дизи и никога не му досажда. Тя го счита за най-големия гений на всички времена и запазва внимателно дори и най-малките късчета хартия с негови бележки по тях. Понякога, дори и пред чужди хора, тя взима неговата ръка и я целува смирено. Тя продължава да говори своите смешни приказки. Веднъж в Уиндзорския дворец тя казва на една от кралските принцеси:

— Но вие може би, драга, не знаете какво нещо е да има човек любящ съпруг!

Джордж Смит, дързък и студен по характер, се осмели един ден да запита Дизраели, дали разговорът на жена му не му досажда донякъде.

— Не, никога не ми досажда — отговаря Дизраели.

— Тогава, Дизи, вие трябва да сте човек, надарен с изключителни качества.

— Съвсем не! Притежавам само едно качество, но което липсва на повечето хора — признателност.

А на едного другиго, Дизраели даде следния отговор:

— Жена ми повярва в мене тогава, когато другите ме презираха.

Всяка година, в деня на годишнината от тяхната сватба, той написваше за нея по една малка поема.

Една странна личност се вмъкна в техния живот. От дълго време насам Дизраели получаваше писма от някаква неизвестна почитателка, някоя си мисис Бридж Уилиамс, от Торкей. Тя заявяваше в писмата си, че е еврейка като него и християнка.

— Познавате ли — питаше Дизи своите приятели, — някаква завеяна стара жена от Торкей?…

Един ден мисис Бридж Уилиамс го помоли да стане изпълнител на нейното завещание и да приеме едно голямо дарение. Той отиде да я види, заедно с Мери-Ана, и намери една жена на седемдесет и пет години, огромна, смешна, но същевременно и приятна. Съпрузите Дизраели и старата жена завързаха приятелство. Хюгендън изпращаше теменужки на Торкей, Торкей изпращаше рози на Хюгендън. Всекидневните писма до мисис Бридж Уилиамс заместиха писмата до Сара.

— Моята най-голяма радост тая година бяха вашите рози. Те живяха в моята стая, върху моята маса, повече от една седмица. Уверен съм, че никой не е виждал по-хубави рози, с тъй блестящи багри, с тъй нежен мирис… Аз наистина вярвам, че вашите рози трябва да са дошли направо от Кашмир… Къде уловихте омара, който ми изпратихте тая заран за закуска? В пещерите на Амфитрит? Беше така вкусен! Имаше в себе си всичката сладост и приятния солен вкус на океана…

И други жени — приятелки разхубавяваха доста мрачния живот на Дизраели. Преди всичко, леди Лондондери, след това леди Дороти Невил.

— Скъпа моя Дороти, вашите ягоди бяха така свежи и така възхитителни, като вас самата. Пристигнаха твърде навреме, в един момент, когато бях отпаднал и трескав.

Той си спомня все още за бала, когато я бе видял за пръв път. „Моля ви, кажете ми — бе запитал той тогава, — коя е тая млада дама, слязла сякаш от някоя картина от времето на Джордж II?“ Колко грациозни и духовити бяха жените тогава! Сега, в 1860 година, младите девойки като че ли имат само една амбиция — да бъдат смятани за Дамата с камелиите. Разхождат се с къси рокли до коленете, разкриват хубавите си крака, наричат мъжете Том, Джон или Дик и разискват с младежите само по най-новите скандали, измислени в клубовете.

Владетелите минават по своя път. Мъдрият Луи-Филип, който в своя дворец изпращаше на Дизраели тъй фино нарязани резенчета шунка, Дизи го бе виждал да плаче в своето легло, в своята стая на изгнаник. В замяна на това, Дизраели бе приет в същия тоя дворец Тюйлери от един император, който в миналото го бе разхождал с лодка по Темза. Мери-Ана, седнала отдясно на Наполеон III, му бе припомнила тоя случай и как той винаги е предприемал неща, от които не разбира. Императорът се разсмя, а императрицата бе казала: „Точно такъв си е“. Влечението на Дизраели към „Хиляда и една нощ“ бе удовлетворено от тоя Париж на Втората империя. „На своята лебедова шия императрицата носеше огърлица от смарагди и диаманти, каквито могат да се намерят само в пещерата на Аладин“. Обичта на Дизраели спрямо Франция си остава неизменна; често пъти той дава на императора чрез тайни пратеници отлични съвети, за нещастие много рядко спазвани.

Малката английска кралица, до чийто дворец някога си Дизраели бе придружил своя стар приятел Линдхърст, се бе превърнала в строга и могъща владетелка. Тя започва постепенно да свиква с Дизраели и се отнася към него и жена му с голяма доброта. Принц Алберт е покойник от една година насам.

Едно нещо кара Дизраели да смята, че не е похабил напълно своя живот — възхищението на младите. Във фантастичността на неговата политика има нещо, което ги привлича. Един млад възторжен секретар, Монтегю Кори, се е привързал към него и проявява трогателна преданост. Синът на Дерби Станлей, е негов ученик; прекомерно благоразумен последовател, обаче признателен.

— Само че — казва му Дизраели, — вие, останалите Дерби, нямате въображение.

Един ден гърците, тръгнали да търсят свой цар, предложиха престола на Станлей. Станлей, тъй като не беше Байрон, отказа. Ах! Да бяха предложили престола на Гърция на Дизи!

През 1853 година Дизраели отиде в Оксфорд, за да бъде провъзгласен за почетен доктор. Той отиде там не без безпокойство, защото знаеше, че студентите имат навик да се присмиват и че дори знаменити хора са бивали посрещани с освиркване. Обаче никога, от времето на херцог Уелингтън насетне, не бе виждан подобен възторг. Блед, невъзмутим, Дизраели се отправи към ректора, а в това време амфитеатърът кънтеше от ръкопляскания.

— Placet ne vobio, Domini? — запита ректорът.

— Maxime placet! Immense placet! — извикаха студентите.

Тогава неподвижното лице на Дизраели се оживи малко; той обходи с поглед трибуната на дамите и щом съгледа Мери-Ана, изпрати й с ръка една почти невидима въздушна целувка.

* * *

Шестдесет години. Шестдесет и една година. Годините, бавни и кратки, изминават. Ритъмът на парламентарните сесии, човешко творение, се преплита с божествения ритъм на годишните времена. Дизраели старее. Без съмнение той никога вече не ще може да стане министър-председател. Ще бъде министър още веднъж или дваж под председателството на Дерби, след това ще дойде редът на Станлей — видните родове си имат свои привилегии. Жалко! Дизраели толкова силно обича властта! Обаче не бива да оставя ума си да мисли за това, което човек няма; това, що има, не е лошо, ако си припомни за своите скромни наченки. „Forti nihil difficile“ — „За храбрите нищо не е мъчно“ — казваше си той по него време. Детински девиз, защото всичко е трудно. От известно време насам той бе възприел друг един девиз: „Never explain, never complain“ — „Никога не обяснявай, никога не се оплаквай“. Трябва да се избягват излишните думи.

Мисис Бридж Уилиамс почина, като остави близо тридесет хиляди английски лири на своите стари приятели. Това даде възможност на Дизраели да уреди една част от дълговете си. Остатъкът не е вече толкова тежък, благодарение на един скромен и щедър човек, Андрю Монтегю, крупен собственик в Йоркшайр, който от възхищение спрямо Дизраели откупи от лихварите всички негови дългове — близо петдесет и седем хиляди английски лири — и намали лихвата на три на сто.

Старата жена пожела да бъде погребана в гробищата на Хюгендън. Тя почива сега там, край мъничката църквица. Скоро и Дизраели ще я последва; той никога не е бил силен, а е водил при това и тежък живот. Паркът се бе превърнал в прелестно място за разходка. Мери-Ана бе направила в него чудеса. Върху терасата, в бели флорентински вази, розови герании се редуват със сини агапанти. Замъкът бе възстановен, както е бил по времето на Стюартите. В градините, подредени във вид на тераси, украсени със статуи на богини пазителки на входовете на алеите, бяха изобразени рицарите под ръка със своите дами. Вън от някои посещения на приятели, животът в Хюгендън е усамотен и монотонен. Църквицата в неделни дни нарушава тая монотонност.

Седнал върху пейката на древните господари на Хюгендън, Дизраели бленува. Реверънд Клъб през време на божествената служба се заглежда с безпокойство в тоя могъщ човек, който един ден може би ще назначава владици. Псалм 102 прозвучава:

— Господи, вслушай се в моята молитва и нека моят повик стигне до Тебе… защото моите дни се пръснаха като дим и моите кости се изсушиха… Аз станах подобен на пеликан, който живее в самота… Станах като бухал, който се укрива в къщите… Аз прекарах в бдение, подобно на врабец, сам върху покрива… Моите врагове ме упрекват, а моите приятели кроят заговори против мене… Моите дни се изпариха като сянка, аз изсъхнах като дърво, обаче Ти, Господи, Ти ще пребъдеш вечно и споменът за Твоето име ще се разпростре върху всички човешки родове…

Дизраели се връща пеш, край малката кола на Мери-Ана, която кара сама своето пони и същевременно показва с оживление своята ръчна работа. Тя говори. Как умее да говори тая Мери-Ана! В езерото тя е пуснала два хубави лебеда, а Дизи ги кръсти Херо и Леандра, но тя не разбира защо им е дал тия имена. При преустройването на градината тя смути бухалите, поселени в старите тисови дървета, обаче Дизи казва, че бухалът бил птицата на Минерва и се грижи за тях с набожна преданост. Вечер бухалите понякога идват на прозорците и чукат със своите закривени човки; грамадните им валчести очи блестят в нощната тъмнина.