Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (77)

LXXV

На Томаш, който бе прекарал последните две нощи в пътуване — първата в камиона, а втората във влака, уютната стая в третокласния хотел в околностите на катедралата „Санта Мария дел Фиоре“ му се струваше по-комфортна от апартамент в „Риц“.

След като си взе душ за пръв път, откакто бе напуснал апартамента си в Лисабон, за да посети майка си в Коимбра преди два дни, той се излегна на леглото и усети клепачите си натежали. Знаеше, че тази нощ ще спи дълбоко. Но имаше нещо, което трябваше да свърши, преди да заспи. Погледът му се спря върху дисплея на електронния часовник на нощното шкафче.

Два и половина сутринта.

Не беше най-подходящият час да се обажда на някого, нали? Само че въпросът бе спешен и той нямаше да се успокои, докато не го разреши. Кошмарът, който бе преживял през последните четиридесет и осем часа, го бе държал под напрежение до такава степен, че не бе имал възможност да се занимае с проблема, но сега, когато вече никой не го преследваше и най-сетне имаше свободен достъп до телефон, трябваше да го разреши. Вдигна слушалката на телефона в стаята и набра цифрите, като започна от международния код нула-нула, кода на Португалия — три-пет-едно, и накрая номера.

Сигналът свободно прозвуча три пъти.

— Дом за отдих, добър вечер.

Отговори му сънен женски глас, вероятно на нощната дежурна.

— Добър вечер, госпожо — каза той спокойно, съзнавайки, че часът не е особено подходящ. — Простете, че се обаждам толкова късно. Аз съм синът на дона Граса Нороня, една от настанените в дома. Можете ли да ми кажете дали майка ми е добре?

От другата страна на линията се чу нещо като прозявка.

— Разбира се — отвърна жената, очевидно отегчена. — Защо?

— Ами… имах проблеми с месечната такса и ми дадоха срок до тази нощ, за да разреша ситуацията, иначе… иначе майка ми ще бъде изписана утре сутринта в осем. Знаете ли нещо за това?

— Аз съм само помощничка, не знам нищо за тези неща. Ако става дума за административни въпроси, ще трябва да се обадите утре сутринта.

— Да, но тогава може да е твърде късно, защото тя… ще бъде изключена от дома, нали? Исках да разреша въпроса, преди това да се случи, както, предполагам, разбирате.

— Както ви казах, аз съм само помощничка — отвърна жената с тон, който издаваше раздразнението й. — За административни въпроси, моля, обадете се утре сутринта.

Гласът от другата страна на линията започваше да звучи като на запис. Томаш разбра, че тя няма да може да му помогне.

— Дали случайно имате телефона на госпожа директорката?

— Госпожата не е тук.

— Разбира се, че не, но имате ли телефона й?

Жената се поколеба.

— Не може да се обаждате на госпожа директорката в този час — отвърна възмутено тя накрая. — Моля, обадете се утре.

Не беше лесно да се разбере с тази жена.

— Имате право — каза Томаш с все така мек глас. — Но както вероятно разбирате, проблемът е, че бих искал да избегна изхвърлянето на майка ми на улицата утре сутринта. Затова спешно трябва да говоря с госпожа Мария Флор.

— Обадете се утре.

Томаш масажира скалпа си с върха на пръстите, сякаш се надяваше, че така ще му хрумне как да убеди упоритата служителка.

— Слушайте, наистина ли няма някакъв начин да…

— Вече ви казах да се обадите утре!

Последните думи бяха изречени по-остро, сякаш жената си показваше, че търпението й се изчерпва.

Томаш въздъхна.

— Добре тогава. Много благодаря.

Затвори и зарея поглед през прозореца. Над покривите се виждаше осветеният купол на катедралата, но архитектурните чудеса на Флоренция бяха последното, за което можеше да мисли в момента.

Сега, след като се бе измъкнал от невероятната каша, в която се бе забъркал, трябваше да разреши проблема с дома, преди да изхвърлят майка му, но късният час и разстоянието го оставяха с вързани ръце.

Всъщност не беше сигурен дали вече има достъп до банковите си сметки. Властите най-вероятно не бяха имали време да се погрижат за това. Дори подозираше, че за да стане това, ще трябва да подаде молба в Лисабон и да се оплете в сложни бюрократични процедури. При това положение за какво му беше да разговаря с Мария Флор? Директорката ясно му бе казала, че собствениците не се нуждаят от обяснения, а от липсващата сума. А истината е, че той нямаше достъп до собствените си пари.

Единственото, което можеше да направи, бе да отиде да я вземе от дома, докато получи достъп до банковите си сметки. Само че той се намираше във Флоренция и дори да хванеше първия сутрешен полет, в най-добрия случай щеше да пристигне в Лисабон в ранния следобед, като освен това трябваше да направи връзка до Коимбра и да пристигне там два часа по-късно. През това време само бог знае какво може да се случи с майка му. Как да се измъкне от тази каша?

Почукване по вратата го изтръгна от мислите му. Изненадан, че някой го търси в такъв късен час, Томаш се уви в хотелската хавлия, отвори вратата и надникна в коридора.

— Може ли?

Беше Ракел.

— Случило ли се е нещо?

Красивата испанка, загърната в бял халат, измъкна ръце иззад гърба си, показвайки бутилка италианско шампанско и две чаши.

— Донесох ги, за да празнуваме — каза тя с безгрижна усмивка. — Кошмарът ни свърши и това ми се струва отличен повод, за да импровизираме една малка фиеста, не мислиш ли?

Томаш отвори широко вратата и й направи знак да влезе.

— Да започваме.

Агентката от Интерпол нахлу в стаята и напълни чашите с шампанско.

— Qué pasa? Потънали са ти гемиите…

— Заради майка ми. Тревожа се за нея.

— Майка ти ли? — учуди се испанката. — Случило ли се е нещо?

Историкът поклати глава; да разказва за ситуацията с майка му, бе прекалено сложно и безполезно, защото Ракел не можеше да му помогне.

— Не, нищо. Забрави за това. — Томаш се взря в чашите, които тя току-що бе напълнила, и се опита да се отърси от тревогите, макар и само защото не можеше да стори нищо в момента. — Е, за какво е шампанското?

Гостенката му подаде едната чаша и вдигна високо другата.

— Salud!

— Наздраве!

Историкът бе жаден и изпи чашата на един дъх с притворени очи. Когато отново ги отвори, едва не изпусна чашата. Халатът на Ракел се бе свлякъл в краката й и тя стоеше гола пред него. Тялото й бе стройно и изваяно, гърдите й се повдигаха от учестеното дишане, смарагдовозелените й очи блестяха.

— Фиестата върви с екстри… — измърка тя, като се плъзна по чаршафа и протегна приканващо ръка. — Направи онова, което започна в залата на демоните, cariño…

— Шампанското не беше лошо — прошепна португалецът, съзерцавайки красивото й тяло, — но основното ястие изглежда великолепно.

Испанката се засмя дяволито и с бързо движение дръпна хавлията, с която се бе покрил, оставяйки го напълно гол.

— Hola! — възкликна тя, поглъщайки с поглед онова, което виждаше. — И аз не мога да се оплача…

Томаш скочи в леглото и подобно на корабокрушенец, потъна в ласки със стонове и въздишки, усещайки горещата, пулсираща кожа на гърдите и дупето под пръстите си. Затвори очи, тя се задъхваше от желание. Телата им танцуваха в синхрон, устните им се притискаха влажни, копнеещи и ненаситни, с изгарящата жажда на обезумели любовници, изгубени в задъхана симфония от стенания — сблъсък между лед и пламък, кинжал върху копринена възглавница, танц с ускоряващ се ритъм — в началото бавен, за да се насладят докрай на ласките, вкусвайки нежната сладост на момента, а после все по-бърз, докато телата жадуваха още и още…

— Не! — внезапно промълви той. — Не!

Отдръпна се от нея и се обърна на другата страна. Изненадана, Ракел отвори очи, без да разбира какво се е случило.

— Qué pasa? — попита тя, разтревожена и объркана. — Какво става?

Португалецът поклати глава, очите му бяха затворени.

— Не.

Тя подпря главата си на лакът и се взря в него.

— Какво не?

Томаш си пое дълбоко дъх и поклати глава.

— Прости ми, но не мога — прошепна той. — Не мога, не мога…

— Защо? Какво става?

Португалецът махна с ръка към вратата на стаята.

— Не си виновна ти, няма нищо общо с теб, но… имам нужда да остана сам.

Испанката отвори уста да каже нещо, без да знае какво да мисли.

— Искаш да си тръгна?

— Да, моля те — потвърди той. Не му се обясняваше. — Извинявай, но не мога. Трябва да остана сам.

Ракел скочи от леглото и с рязко движение навлече халата си. В гърдите й се надигаше гняв, лицето й бе почервеняло от възмущение.

— Cabrón de mierda! — процеди тя. — Hijo de puta, coño de maricón!^[1]

Без да се обръща, тя изхвърча от стаята като ураган и хлопна вратата. Най-сетне останал сам, Томаш се сви в леглото и дръпна чаршафа, като сам не разбираше какво бе направил и защо. Единственото, което знаеше е, че докато целуваше и любеше тази жена, която така неочаквано бе отблъснал, в съзнанието му бе изникнало едно лице, толкова ясно, че бе неспособен да продължи. Лице, което се бе появило пред очите му, бе вцепенило тялото му и го бе заставило да спре.

Мария Флор.