Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (3)

I

Миризмата на плесен и прах, която се излъчваше от антиките, бе достатъчна, за да държи всеки разумен човек на дистанция от старинните документи, но застоялият мирис на разпадаща се хартия действаше на Томаш Нороня като прекрасен аромат. С ръце в ръкавици, както е редно при работа с толкова стари ръкописи, португалският историк взе стария пергаментов свитък и го разгъна върху плота. Приближи пожълтялата лампа и освети мистериозните редове, които изпълваха стария документ като таен код; приличаше малко на арабски, но беше нещо различно, много по-загадъчно и по-трудно за разчитане.

— Каква е тази писменост, професоре?

Въпросът бе зададен от мъжа, който му беше дал свитъка, ръководителя на екипа от археолози. Преди няколко дни той го бе повикал в Атина и го бе довел в тази тъмна пещера на Археологическия музей.

— Авестийски^[1] — отвърна португалският историк, който удивено разглеждаше думите върху пергамента, — Един от езиците на зороастризма^[2], използван в Персия до VI в. пр.Хр.

— Значи, потвърждавате, че този текст действително е от Авеста?

Вглъбен в текста пред себе си, Томаш не отговори; всъщност дори не бе чул въпроса — толкова бе съсредоточен в текста, който поглъщаше с несдържан възторг. Не си бе и представял, че ще дойде ден, в който да стои пред подобен ръкопис. Изумлението му нарастваше, докато превеждаше думите, изписани преди повече от две хилядолетия; сякаш древният писар ги бе изрисувал специално за него. Струваше му се невероятно, че откритие от подобен мащаб бе попаднало в ръцете му по такъв начин.

— Кажете ми, професор Маркопуло, къде го намерихте?

— Сред руините на Библиотеката на Пантен^[3] — отвърна археологът. — Близо до Агората.

— Това вече ми го казахте, когато ме поканихте да дойда — отбеляза Томаш, без да откъсва поглед от старинния пергамент, сякаш се страхуваше да не изчезне. — Но къде по-точно?

— В изкопа от страната на библиотеката, близо до Арката на Атина Архегетис. Натъкнахме се на подземна галерия, напълно защитена от влага. Там бяха скрити свитъците.

Томаш не сваляше очи от ръкописа; съдържанието му беше покоряващо и го хипнотизираше. Не бе способен да откъсне поглед, дори и да искаше. И кой можеше да го съди? Нима това не бе мечта на всеки историк? Изглеждаше невъзможно толкова древен документ да е оцелял във влажните климатични условия, типични за Европа. Ако беше в Близкия изток, това не би го учудило; откритията от Кумран и Наг Хамади бяха доказателство, че сухият климат на Израел и Египет беше най-подходящ за съхранение на древни ръкописи. Но… Гърция?

— Този текст е изумителен — прошепна той удивен. — Наистина изумителен!

Гръцкият археолог, който го придружаваше, се приближи, за да разгледа свитъка, разгънат на плота, сякаш с един поглед би могъл да проникне в тайните му.

— Наистина ли е от Авеста? — попита отново той. — Потвърждавате ли, професоре?

Томаш леко кимна с глава.

— Да, това е Авеста — увери го. — И по-точно Гата, книгата със седемнадесетте химна, за които се смята, че са писани от самия Зороастър.

Професор Маркопуло посочи древния свитък, чиито загадъчни думи сякаш оживяваха под жълтата светлина на лампата, изтръгнати от мрака, който в продължение на хилядолетия ги бе пазил от човешкото любопитство.

— Какво пише?

Португалският историк се взря в една дума, чиито последни букви липсваха и на тяхно място имаше малка дупчица, издълбана от времето и вероятно от молец; явно се опитваше да проникне в смисъла, скрит в празнотата.

— Откъс, разказващ за Ангра Майню^[4].

— Кой е той?

Томаш за пръв път вдигна поглед от ръкописа и се взря в колегата си с усмивка, която сенките в пещерата правеха леко зловеща, сякаш атмосферата на това мрачно място беше най-подходяща за темата, която текстът разглеждаше.

— Дяволът.

Като чу прокълнатото име, археологът отвори широко очи и инстинктивно отстъпи назад изплашен, сякаш се страхуваше от самия ръкопис.

— Моля?

Португалецът прокара длан по разгънатия върху плота свитък, изписан с авестийско писмо, сякаш го галеше.

— Този откъс от Гата ни разказва за появата на Ангра Майню — започна той с глас, приглушен от потискащата обстановка в тъмното подземие. — Знаете ли, зороастризмът е първата монотеистична религия. Юдаизмът, християнството и ислямът са стъпили върху зороастризма, възникнал в древна Персия. Протозороастрийските текстове разказват за появата на Митра^[5], който щял да бъде роден в пещера — събитие, което щяло да бъде ознаменувано от звезда.

— Звучи ми познато…

— Виждам, че сте наблюдателен. Християнските евангелисти очевидно се вдъхновили тъкмо от тази легенда, за да разкажат за раждането на Исус в пещера и Витлеемската звезда — обясни Томаш. След това идва Зороастър — човек, свързан с Бог, който налага монотеизма. Истинското му име е Зарощ Спитама, познат и като Заратустра, който, изглежда, е бил zaotar, тоест някой, който извършва жертвоприношения. С други думи маг, принадлежал към жреческата каста, която по онова време съществувала в Персия.

— Маг? Това също ми е познато…

— Разбира се. Идеята за тримата влъхви, които последвали Витлеемската звезда, е друго явно зароастрийско влияние върху християнските евангелия. Всъщност Зороастър постановява съществуването само на един Бог — Ахура Мазда, преведено буквално — Мъдрия господар, създател на небето и земята, върховен съдник, повелител на материята и духа, единствен, всемогъщ и всезнаещ. За първи път в историята на човечеството религия установява новаторската идея, че съществува един-единствен Бог. Цялата доктрина на зороастризма е представена в нейните свещени писания, Авеста, сборник от текстове, събирани в продължение на векове, част от които е Гата.

Професор Маркопуло махна с ръка към свитъка, изучаван от португалския му колега.

— Това Гата ли е?

— Откъс от Гата.

— И казвате, че се разказва за… Дявола?

Томаш отново приближи лампата до свитъка. Изместването на светлината раздвижи сенките и породи сюрреалистичен ефект, сякаш пещерата бе обитавана от духове и из застоялия въздух се носеха призраци.

— Гата разкрива, че Бог, или Ахура Мазда, е баща на няколко същества, включително и на двама братя близнаци, на които е дал свободата да избират между доброто и злото. Един от тях, Спента Майню^[6], или Светия дух, предпочел доброто и живота. Другият, Ангра Майню, наричан още Ариман, избрал злото и смъртта. Неговите ученици са дрегванти^[7], тоест последователи на лъжата, и друджи^[8] — в плен на заблуждението.

Археологът ококори очи.

— Този Ариман е… той е…

— Дяволът, да — потвърди историкът. Светлината на лампата се отразяваше в зелените му очи. — Това е първият религиозен текст, в които се споменава за съществуването на Княза на мрака. — Показалецът му докосна ръкописа. — Точно този текст. — Томаш вдигна глава и се загледа в ръкописните редове по свитъка, сякаш им се възхищаваше. — Сега разбирате ли неговото значение?

Гръцкият учен преглътна сухо, смутен от безмълвната зловеща сила, която тези загадъчни писмена навярно криеха.

— Да.

Португалският историк посочи един ред в пергамента, сякаш искаше да подсили ефекта на думите си.

— Този откъс, драги мой, разказва за раждането на Дявола.

Тишината в подземието на Атинския археологически музей продължи повече от час; чуваше се само моливът на Томаш, който драскаше нещо в бележника си и от време на време развиваше древния ръкопис, за да види още текст. Застанал до своя гост, професор Маркопуло дишаше възможно най-тихо, за да не събуди Господаря на Ада, призован от този хилядолетен текст; ученият бе потънал в дълбоко мълчание, докато наблюдаваше с почтителен страх странните букви, осветени от жълтата светлина на лампата.

След като стигна до края на пергамента и нахвърли последни записки, португалският историк затвори бележника си и се взря в домакина.

— Казахте, че сте намерили този ръкопис в тайно помещение под руините на Библиотеката на Пантен?

— Точно така.

— Това ли е единственият документ, или има и други?

Професор Маркопуло се поколеба.

— Единственият… мисля.

При последните думи на професора Томаш присви очи.

— Мислите?

Гъркът веднага се притесни.

— Искам да кажа, че ми се стори единственото нещо там. Но признавам, че… ами, в помещението беше тъмно и може да не съм търсил много внимателно. Възможно е да има и още нещо, не твърдя, че няма.

Томаш се изправи и се размърда, за да прогони болката в тялото си, причинена от дългите часове, прекарани в една поза. След това махна с ръка към професора, сякаш го викаше.

— Да тръгваме — каза той. — Чака ни още работа.

Археологът го погледна учудено.

— Къде искате да отидете?

— На разкопките, разбира се. Трябва да проверим дали там има още нещо.

Двамата учени прибраха свитъка в един климатизиран шкаф, който професор Маркопуло заключи. След това се отправиха към стълбището и приземния етаж на музея.

— Какво всъщност търсите?

— Авестийските писания са много древни — обясни Томаш. — Разполагаме с няколко книги като Гата, Вендидад, Денкарт, Шах-наме, Зардущ-наме, Ящ, Висперад и други. Вендидад например, „Закон, даден срещу демоните“, разказва как Дяволът приканва Зороастър да се отрече от вярата си в Бог шест века преди Сатаната да стори същото с Исус в пустинята.

— Нима намеквате, че епизодът за изкушаването на Исус в пустинята, описан в евангелията, е вдъхновен от зороастрийските текстове?

— Това е очевидно — потвърди историкът. — Зороастризмът е важен за разбирането на някои митове в християнството и другите авраамически^[9] религии. Още тук са въведени основополагащите концепции за свободната воля и индивидуалната отговорност, един Бог, митът за Спасителя на човечеството, образът на Дявола, битката между доброто и злото, краят на света, Страшният съд, възкресението на мъртвите — идеи, които щели да повлияят на останалите религии и да формират света такъв, какъвто е той днес.

Стигнаха до приземния етаж и след като минаха през един служебен вход, влязоха в галериите за посетители. Докато вървяха към изхода, минаха покрай колекцията на Карапанос и Градината със скулптурите. Навсякъде имаше туристи, чуваха се различни езици, най-често немски, което, изглежда, притесни археолога.

— Проклети нацисти! — каза професор Маркопуло с внезапно напрегнат глас. — Защо не си ходят у дома?

Агресивната и ксенофобска реплика на домакина бе толкова неочаквана, толкова далеч от контекста на разговора, че завари Томаш съвършено неподготвен.

— Защо? Какъв е проблемът?

Гръцкият учен посочи с палец група туристи, които слушаха обясненията на екскурзовода на немски и разглеждаха маската на Агамемнон — златно погребално украшение, което бе един от най-интересните експонати на Археологическия музей.

— Тези кретени ни вгорчават живота — обясни археологът със сърдито изражение. Разтърси глава, сякаш искаше да прогони нещо от мислите си, и си пое дълбоко дъх. — Е, да не им обръщаме внимание. — Обърна се към Томаш и опита да се концентрира, за да продължи разговора. — Кажете, професоре, какво очаквате да намерите в помещението, където бе открит ръкописът?

Случилото се озадачи Томаш, но той реши да не го коментира и се съсредоточи върху работата, която го бе довела в Атина.

— Изгубените книги от Авеста.

— За какво говорите?

— Някои от зороастрийските свещени текстове не са достигнали до нас — обясни историкът. — Когато мюсюлманите нахлули в Персия през VII век, те наложили културен геноцид на зороастризма. Грабили храмове, горили документи, клали вярващи. Канонът включва двадесет и една книги, но повечето от тях изчезнали. Успяхме да възстановим едва една четвърт от оригиналните текстове. Например от документи, написани на пахлави^[10], ни е известно, че са съществували апокалиптични текстове, разказващи за края на дните и велика война, в края на която Небесата ще изпратят един велик Бог, който да срази злото с огън и меч.

— Хм, напомня на месианството.

— Така е. Смята се, че тази изгубена книга е вдъхновила няколко юдейски секти, както и доктрината за края на света и Деня на Страшния съд на есеи и християни.

— Тази книга ли търсите?

— Тази и още една — тринадесетата книга (наск) на Авеста — Сфенд наск, която разказва за живота на Зороастър. Знаем за съществуването на Сфенд наск, но след мюсюлманското нашествие никой повече не я видял. — Той духна. — Пуф, изпарила се. — Един невидим лъч озари интелигентното лице на Томаш. — Това е все едно да намериш мистичния кивот, разбирате ли? Тринадесетият наск на Авеста крие разрешаването на големите мистерии около трите монотеистични религии, които се основават по някакъв начин на живота и философията на Зороастър.

Стигнаха до фоайето и видяха дневната светлина, която се процеждаше през главния вход на музея; след малко щяха да излязат на улицата.

— И какво ви кара да мислите, че тези книги са тук, в Атина? — попита заинтригувано археологът. — Доколкото ми е известно, Гърция е далеч от Персия.

— Да, но много древногръцки писатели неведнъж споменават Зороастър, наричат го „принц на магьосниците“ и вдъхновител на Питагор. Платон например твърди, че той е син на Ормазд. Ормазд е Ахура Мазда, разбира се. Плутарх също свързва Зороастър с божественото.

— Това за сина на Бог прилича на друга юдейска и християнска концепция — отбеляза гъркът. — И какво? Това не отговаря на въпроса ми.

Стигнаха до главния изход на Археологическия музей и Томаш спря, сякаш онова, което имаше да каже, бе толкова важно, че не можеше да говори в движение.

— В Книгата на Арда Вираф^[11] има една легенда, според която книгите от Авеста били съхранявани в Царската библиотека на Ахеменидите^[12], изгорена от Александър Велики — обясни той. — Възможно е хората на Александър да са донесли тези книги в Атина. Ако е така, зороастрийските писания вероятно са избегнали мюсюлманското аутодафе. Може би ръкописът, който сте открили при разкопките на Библиотеката на Пантен, е част от плячката на Александър. И ако е така, кои други ръкописи бихме могли да намерим?

— Смятате, че там може да е…

Археологът замълча, неспособен да си спомни заглавието на книгата — толкова странно му бе прозвучало. Томаш довърши изречението вместо него, но тихо, сякаш се страхуваше, че самото произнасяне на името на изгубената книга може да прогони невероятния шанс, за който копнееше.

— Сфенд наск.

Стигнаха до четирите колони, които украсяваха входа, и спряха на върха на просторното стълбище. Този път не спряха да си поговорят. Двамата учени замръзнаха на местата си, поразени от онова, което се случваше пред градината на музея.

— По дяволите! — изумено възкликна Томаш. — Какво е това?