Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (38)

XXXVI

Решиха да затоплят храната с няколко глътки чай и прекъснаха разговора си, за да може Ракел да отиде в кухнята да го приготви. Но домакинята бе толкова любопитна да научи как за девет години банките са успели да причинят хаос в икономиката, че остави чайника на котлона и побърза да се върне в хола, за да продължат разговора.

— Е, кажете ми — подкани госта си тя. — Какво се случило, след като през 1999-а отменили закона?

Чувствайки се изморен и дори отегчен, Томаш нервно цъкна с език.

— О, ще ви разкажа по-късно! — отвърна той. — Сега ме оставете малко на спокойствие, може ли?

Ракел удари с ръка по масата.

— Не! Кажете ми сега!

— Закъде бързате? Нека си почина.

Но испанката не беше от жените, които се предават толкова лесно. Тя смени тактиката и с изкусна изобретателност се наведе над масата, като се взираше в очите на събеседника си, и се усмихна смущаващо приканващо.

— Знаете ли, че интелигентните мъже ме привличат?

Изрече тези думи толкова съблазнително, че историкът, който неволно си бе изпънал краката под масата, скочи като ужилен на стола, смаян от това изявление.

— Сериозно?

— Да. Много. — Отново се настани на стола, уверена в таланта си на прелъстителка. — Сигурна съм, че няма да ме разочаровате…

Томаш се покашля. Аргументите на испанката може и да бяха малко елементарни, но наистина постигнаха ефект.

— Говорех за закона „Глас-Стийгъл“, нали? — попита той, вероятно защото копнееше да се представи блестящо. — Първата важна последица от отмяната на този закон през 1999-а било прекомерното разрастване на някои банки. През 1995-а петте най-големи американски банки контролирали осем процента от пазара, дял, който няколко години след официалната отмяна на закона „Глас-Стийгъл“ нараснал на тридесет процента. Подобен растеж бил опасен и налагал намесата на Фед. Но тъй като регулаторните органи били идеологически против регулацията и против принципите на закона „Глас-Стийгъл“ скръстили ръце и не направили нищо.

— Защо твърдите, че развитието на най-големите банки е опасно? — учуди се Ракел. — Какво значение има това?

— Една от основните идеи на капитализма е свободната конкуренция — напомни Томаш. — За да има свободна конкуренция, пазарът трябва да бъде регулиран внимателно. Ако не е така, както в случая, капиталистическата система атрофира и се създават олигополи^[1] и монополи, които са пагубни за конкуренцията. И точно това се случило. Първото голямо сливане било през 1998-а между „Ситикорп“^[2] и „Травълърс“^[3], което създало най-голямата компания за финансови услуги в света — „Ситигруп“^[4]. Едно незаконно сливане, впрочем, тъй като нарушавало закона „Глас-Стийгъл“. Всъщност това сливане е моторът на отмяната на закона през следващата година. Тогава големите банки започнали да поглъщат други и да стават все по-големи, до такава степен, че в един момент станали изключително могъщи. Превърнали се в такива гиганти, че евентуален фалит бил немислим, защото щял да повлече цялата икономика, разбирате ли?

— Създал се риск от срив на системата, както през 1929-а.

— Именно. Но с едно усложнение: тъй като самите те знаели, че са прекалено големи, за да се признае фалитът им, започнали да действат безнаказано. Тоест поемали и най-невъобразими рискове, за да печелят още пари. Ако сделката била успешна, печалбата оставала за тях; ако се проваляла, държавата щяла да се намеси с парите на данъкоплатците, за да ги спаси и да предотврати глобален крах на икономиката. Разбирате ли каква е схемата? Рискът си струвал, защото големите банки печелели дивиденти, без никога да търпят щети, тъй като държавата нямало да ги остави да се сринат.

Испанката леко поклати глава.

— Хм… Разбирам — прошепна тя. — Но какви точно рискове поели те?

Историкът потри ръце с нескрит ентусиазъм, приготвяйки се да премине към основното.

— Тук започва интересното! — възкликна той. — Първо, създали бонусна схема, от която получавали цяло състояние за годишни и дори тримесечни постижения. Например, ако предприемали нещо, което да им донесе незабавна печалба, макар и пагубно в дългосрочен план, те получавали бонус в края на годината или в края на тримесечието. И когато след няколко години се проявявали негативните последици от решението им, вече никой не можел да им отнеме тлъстите бонуси. — Томаш й намигна. — Виждате ли къде е измамата?

— Да, да.

— Това отворило врата към несекващи печалби, очевидно — продължи историкът. — Обикновено търговските банки печелели от отпускане на заеми с парите от депозити с по-висока лихва от тази, която плащали на вложителите. Но с новите правомощия, дадени от дерегулацията, те открили нови начини за правене на пари. Един от тях били комисионите. Клиент изпраща пари в сметката на баба си? Плаща комисиона. Клиент купува парфюм на гаджето си с кредитна карта? Плаща комисиона. За всичко се плаща комисиона!

— Ужасно е, самата аз се оплаквам от това — сподели испанката. — Банката ми взима пари и за най-малкото нещо…

— Когато през 1999-а законът „Глас-Стийгъл“ най-сетне бил анулиран, на мода бил балонът „дот ком“ и народът инвестирал като луд в онлайн фирми — каза Томаш. — Този балон се пръснал още на следващата година, предизвиквайки бърза рецесия в Щатите. Какво направил Фед? Свалил лихвения процент, опитвайки се да стимулира икономическото развитие. Парите станали достъпни и накъде потекли? Към пазара за недвижими имоти, тъй като президентът Буш току-що бил освободил от данъци жилищата с цена до половин милион долара. Недвижимите имоти са скъпо нещо и тъй като комисионите обикновено се таксуват в проценти, тук банките съзрели златна мина. Следователно трябвало да отпускат заеми за жилища.

Погледът на Ракел почти инстинктивно се отклони към изоставените сгради в Сесеня, които се виждаха от прозореца на хола.

— Това ли е началото на балона на недвижимите имоти?

— Абсолютно — потвърди събеседникът й. — За да го надуят, банките разчитали на ниските лихвени проценти и на серия от финансови иновации, които малко хора разбирали. Например дериватите^[5] — нов продукт, който според закон от 2000 година не може да бъде регулиран.

Испанката го погледна неразбиращо.

— Дери… какво? Какво е това?

— Дори самите банкери не са особено наясно — разсмя се Томаш. — Както самото име подсказва, стойността на дериватите е производна от стойността на друг инструмент. Например аз залагам, че цената на акциите на вашата авиокомпания „Иберия“ ще бъде по-висока след една година. Този залог е дериват, разбирате ли? Всъщност става въпрос за пазар на залози. Правят се залози за бъдещата стойност на акциите на компании, за времето, за цената на петрола, за златото… за каквото и да е. Това са деривати. Залагането на залог, че след една година акциите на „Иберия“ ще струват повече, е дериват, базиран на друг дериват.

Ракел завъртя блестящите си зелени очи.

— Santa Madre de Dios!^[6] Какво ли не измислят!

— Същинско казино, както виждате. Стойността на пазара на деривати достигнала петдесет билиона долара според латинската числова система, или петдесет трилиона — според англосаксонската^[7]. Важното е, че не съществували никакви ограничения и банките получили зелена светлина за инвестиции в тези хазартни игри на парите, които вложителите им поверявали.

Агентката от Интерпол започна да осъзнава реалните измерения на проблема.

— Joder!^[8]

— Виждате ли? Значи, пазарът за недвижими имоти е имал и има своите деривати. Става въпрос за процес, наречен секюритизация^[9].

— Друга система за залози?

— Нов начин за погасяване на дълг. Да си представим например, че „Иберия“ има нужда от пари. Финансовото й положение обаче е толкова съмнително, че банките й отпускат заем само при много високи лихви. В такъв случай „Иберия“ може да издаде търговска полица с обещание да върне парите с лихвите.

— Това не са ли облигации?

— Да — потвърди историкът. — Проблемът е, че ако финансовото състояние на „Иберия“ не е стабилно, агенциите за кредитен рейтинг ще дадат лоша оценка на тези облигации, което ги прави по-малко привлекателни на пазара. Кой би заел пари на компания, която утре може да фалира? Само луд. Изправена пред този проблем, какво може да стори „Иберия“? Може да прибегне към секюритизация. Група инвеститори изкупуват облигациите й и ги разделят на десет части — като наденица, нарязана на десет парчета. След това вземат облигации с висок рейтинг, например от ТАП^[10], и също ги разделят на десет.

— Ay, coño!^[11] — възропта саркастично Ракел. — Естествено, за един португалец испанската компания ще е лошата, а португалската — добрата…

Томаш сдържа усмивката си.

— „Иберия“ си е много добре, използвах името й в примера само за да изясня механизма — каза той, притеснен да не би да я е засегнал. — След това инвеститорите взимат парче от облигациите на ТАП и го залепват за парче от облигациите на „Иберия“, след това за парче от облигациите на „Ал Италия“ и накрая за парче от облигациите на „Бритиш Еъруейз“. Полученият продукт е микс от дялове на облигации от различни авиокомпании, някои от които с висок рейтинг, други — с лош. — Той разпери ръце. — Това е секюритизация.

— Държа да отбележа, че не ми хареса как подценихте нашата авиокомпания — промърмори испанката, преструвайки се на обидена. — Но добре, този път ви прощавам.

— Може да се секюритизират облигации на дългове в автомобилния сектор, кредитни карти, компании… с две думи, всички видове дългове.

— Но какво е предимството на тази система?

— Ако компанията не се котира добре, чрез секюритизация може да се свърже с облигации на фирми с висок рейтинг и по този начин да повиши своя. С добро котиране няма да плаща толкова високи лихви на заемите си.

— Разбирам.

— Оказва се, че се секюритизират и ипотеки на хора, закупили жилища. — Томаш почука с пръст по масата. — И тук, драга, възниква проблемът, който води към крах международната финансова система.

Продължително изсвирване разсече въздуха. Двамата се обърнаха в посока на шума и си дадоха сметка, че идва от кухнята.

— Чайникът! — извика Ракел, скочи и се затича към кухнята.

— Водата е извряла! — Махна с ръка от прага на кухнята, правейки знак на госта си да я изчака. — Сега се връщам.

Испанката изчезна зад вратата и Томаш се загледа в изоставените сгради от другата страна на улицата. Докато наблюдаваше празните апартаменти зад мръсните стъкла, историкът се замисли за странното време, в което живее; време, в което събития, случващи се от другата страна на Атлантика, се разпространяваха почти със скоростта на светлината и променяха живота на отсамната страна завинаги. Промените бяха толкова големи, че той самият бе изгубил онова, което осмисляше живота му. Работата.