Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (36)

XXXIV

Десертът беше сладкиши Petits gateaux^[1], които Ракел извади от фризера и бързо приготви в микровълновата печка. Държа ги вътре прекалено дълго, докато започнаха да димят и замръзналият шоколад се разтече. Томаш отряза парченце от десерта и боязливо го опита.

— Е? — попита испанката. — Кое е престъплението на века?

Събеседникът й посочи с лъжичката сладкиша на масата пред него.

— Този petit gateau — отвърна той. — Приготвянето му по този начин е престъплението на века. Не можахте ли да спасите поне шоколадовия пълнеж?

Домакинята се намръщи.

— Хайде, не злоупотребявайте. Поне има десерт, тук не е ресторант, все пак. — Прехапа долната си устна. — И така, говорехте за престъплението на века. Обяснете ми.

Томаш си хапна още едно парче от сладкиша. Вярно, бе престоял в микровълновата фурна, но въпреки това беше вкусен.

— Изправени сме пред перфектната буря — започна той, докато се цапаше със своя petit gateau. — Към структурната криза на Запада, и по-специално на икономиките в Южна Европа, се прибави американската финансова криза и структурната криза на еврото.

— И всички те са свързани?

— По един или друг начин — потвърди историкът. — Всъщност структурните кризи — в Западна Европа, в южноевропейските икономики и тази на еврото — бяха невидими и продължителни. Те се проявиха единствено благодарение на финансовата криза, която извади всичко на светло. Все едно сме живели в къща с пропукани стени, разбирате ли? Един ден удря земетресение и — бам! — къщата рухва! Какво казваме ние? Ах, домът ми бе разрушен от земетресението! — Томаш присви очи. — Но дали това е истината?

— И да, и не — отвърна агентката от Интерпол. — Да, защото земетресението е непосредствената причина. Не, защото къщата вече е била с пропукани стени и всеки момент е щяла да се срути.

— Същото е и с тази криза. Западните икономики и еврото са къщата с нестабилните колони, а американската финансова криза е земетресението. За да разберем този трус, трябва да се върнем във времето и да видим какво е станало при предишното земетресение през 1929-а година.

— Тоест при Голямата депресия — отбеляза Ракел. — Защо, по дяволите, историците обясняват всичко с препратки към миналото?

— Защото миналото е ключът към настоящето! — възкликна Томаш, защитавайки академичното си образование. — Не сте ли чували, че за да разбереш нещо, случващо се в настоящето, трябва да познаваш историята? — Той се прокашля. — Да се върнем в двадесетте години. Почти през цялото десетилетие Федералният резерв на Съединените щати изкуствено поддържал ниски лихви, което насърчавало банките да отпускат заеми при рискови условия. Тъй като пари се взимали лесно, хората натрупали дългове, създавайки балон на потреблението, особено на борсата и на пазара за недвижими имоти. При такъв ръст на търсенето цените започнали да се покачват. Опасявайки се, че инфлацията ще излезе извън контрол, през 1928-а Фед^[2] бил принуден да увеличи лихвите. Това спукало балона. Изведнъж кредитите, с които потребителите били свикнали, се оказали трудно достъпни и тъй като вече имали по-малко пари, престанали да плащат дълговете си и да купуват акции, имоти и имущество. Банките не успявали да си върнат парите, които били отпуснали, а компаниите произвеждали стоки, които никой не купувал. Бизнесът също не вървял. Свалили цените, за да привлекат клиенти, но продажбите останали ниски поради големите лихви. Компаниите търпели загуби и започнали да фалират. Загубите и фалитите на компаниите довели до срив на курса на акциите и това предизвикало краха на Уол стрийт.

— Знаменитият крах на Уол стрийт през 1929-а?

— Така нареченият черен вторник. Сриването на борсата още повече застрашило ликвидността на банките, много от които сериозно били инвестирали в акции. Вложителите се уплашили от слуховете, че банките не са стабилни, хукнали да теглят доларите си, за да купуват злато или да ги крият под дюшека. Вместо да инжектира пари в икономиката, където долари липсвали, Фед запазил високия процент на лихвите. При празни трезори банките моментално фалирали. Тези, които оцелели, научили урока си и трудно отпускали заеми. При липсата на банково финансиране, ниските цени на акциите, златото и скритите пари под дюшеците на потребителите компаниите не били в състояние да продават, не можели да се финансират и неплатежоспособността нараснала. Още хора изгубили работата си. Хаосът обхванал Америка, а след това и целия свят.

— Не е ли странно? — запита се Ракел. — Щом проблемът е бил на Америка, защо тогава е плъзнал из останалия свят?

— Защото Европа съществувала благодарение на парите, които идвали от Америка. Европейските съюзници участвали в Първата световна война с пари, заети от американски банки. След края на войната дошъл часът за разплата. Но с какво, след като Европа нямала пари? Така европейските лидери поискали нови заеми, за да погасят старите. Тоест върнали дълга си с друг дълг — пирамидална схема, която била много характерна за живота през 20-те години. От друга страна, Германия, претоварена с репарациите от войната, също се издържала само с пари, заети от Америка. Когато американските банки фалирали, пирамидата рухнала. Европейските страни, живеещи от американските заеми, видели как кранчето секва и останали без пари. Икономиките били парализирани и държавите затънали в дългове. Тъй като половината свят се управлявал от Европа, кризата станала глобална.

Ракел подсвирна.

— Madre de Dios^[3], чувала съм за кризата от 1929-а, но никога не съм разбирала същността й — сподели одобрително тя. — Вие я обяснихте много добре, наистина.

Историкът шеговито повдигна вежди.

— Неслучайно съм… по-скоро бях най-строгият професор във факултета.

Испанката се разсмя.

— Ама че сте суетен — каза шеговито тя. — Вече ми е ясно колко сте взискателен.

— Не бъркайте искреността със суетност — не й остана длъжен Томаш. — Така или иначе си струва да отбележим, че всичко, което ви разказах за Голямата депресия, днес звучи странно познато, не мислите ли? — Томаш започна да изброява на пръстите на ръцете си. — Лесни пари, частни заеми, държавни заеми, издуващи се балони, покачване на лихвите, спукани балони, дългове, банки, които не отпускат пари, задлъжнели държави, нарастваща безработица…

— Имате право, днес слушаме всичко това по новините.

— Икономическата история е малко еднообразна — отбеляза португалецът. — Има тенденцията да се повтаря с дразнеща предвидливост. Както казва Олдъс Хъксли^[4]: „Очарованието на историята и нейния енигматичен урок се крие в това, че от век на век нищо не се променя, но въпреки това всичко изглежда съвършено различно“.

— Смятате ли, че днешната криза е идентична с тази от 1929-а?

Историкът обра с показалец шоколадовия пълнеж от десерта, останал по чинията.

— Знаете ли, добре е да изясним как бе посрещната Голямата депресия — каза той, облизвайки пръста си. — Едно от нещата, които американските управляващи проумели, е фундаменталната роля на банките в предизвикването на кризата. Единадесет хиляди банки в Америка фалирали, което било абсурдно. Управляващите се опитали да разберат какво се объркало и си дали сметка, че в търсене на лесна печалба банките се били замесили във високорискови инвестиции. Освен това отпуснали заеми на хора, компании и държави, които не били в състояние да плащат вноските, и когато проблемите започнали, изпаднали в несъстоятелност. От друга страна, съществувал и проблемът за доверието на вложителите, които по това време и при най-малкото подозрение за нестабилност на банките тичали да теглят спестяванията си от страх да не ги изгубят. Това трябвало да се промени.

— Така възникнала държавната гаранция за депозити до определена сума, права ли съм?

— Точно така. Тази мярка била предприета през 1933-та, за да се спре напливът на хората към банките. Проблемът е, че има нещо неморално в тази гаранция. На практика въвеждането й означава, че ако банката не била управлявана добре, за това щели да платят данъкоплатците, но ако се справяла добре, дивидентите оставали за нея; за данъкоплатците, които рискували парите си с тази гаранция, не оставало нищо. Това не можело да продължава. Така, за да компенсира риска за джоба на данъкоплатеца, американското правителство наложило на банките пазарна регулация, която ограничила дивата конкуренция и достигнала връхната си точка с приемането на закона „Глас-Стийгъл“, който разделил инвестиционната банкова дейност от дейността на търговските банки. Това решение е жизненоважно.

— Защо? Как едно обикновено разделение на банките променя нещата?

— Вижте, какво са търговските банки и какво — инвестиционните? Търговските банки само съхраняват спестяванията на вложителите и отпускат заеми, докато инвестиционните банки управляват парите на богатите и се занимават с рискова дейност, като инвестиции в акции и облигации. А какво било преди въвеждането на закона? Банките, които събирали депозити, предприемали рискови инвестиции с парите на вложителите. Освен това, сливайки двете дейности — търговска и инвестиционна, банките се превръщали в прекалено голям фактор и фалитът им би повлиял на цялата система и би парализирал икономиката. Това не бивало да се допуска. Ето защо законът „Глас-Стийгъл“ ги разделил.

Испанката се намръщи и скептично отбеляза:

— Добре, но тази мярка не проработила…

— Напротив — побърза да изясни Томаш. — Регулационните мерки имали голям успех и практически прекратили фалитите веднага след като влезли в сила. Търговските банки станали много по-предпазливи при управлението на парите от депозити. От една страна, обикновеният гражданин в никакъв случай не искал парите му да бъдат рискувани в борсови залози, поради което рисковите инвестиции секнали. Търговските банки, от друга страна, започнали да живеят само от разликата между лихвите, които изплащали на вложителите, и лихвите, плащани от хора, компании и страни, на които отпускали заеми. Тогава не е ли очевидно, че те имали интерес само да заемат пари на тези, които плащат? Това гарантирало стабилността на системата.

— Простете, но ако беше така, нямаше да го има краха от 2008-а, не съм ли права? Съществуването му доказва, че тази регулация не е проработила.

— Грешите, драга — обори я Томаш, наблягайки на думите си. — Крахът от 2008-а всъщност доказва, че регулационните мерки са изпълнили своята функция. Забележете, че в продължение на четвърт век финансовата система не е претърпявала никакви сътресения, нали?

— Тогава какво се е объркало?

— Объркването идва през 60-те години, когато банките започват да бъдат управлявани от ново поколение банкери — хора, които не били живели в годините на Голямата депресия и които искали да разширят дейността си в по-рискови сфери, носещи повече печалба. Новите управляващи също не притежавали опита от тежката криза от 1929-а и се съгласили да раздвижат някои регулационни правила, резултат от което били много по-рисковото поведение на банките и последвалият ръст на фалитите през 70-те години.

— Щом фалитите се увеличили, защо не възстановили отменената преди това регулация?

— Защото идеологическата обстановка се променила — обясни историкът. — Спомнете си, че новото поколение лидери не били преживели Голямата депресия, те смятали, че времената вече са други и някои рестриктивни мерки са отживелица. Затова през 1980-а президентът Картър приел закон, който позволявал банките да бъдат по-конкурентни при изплащането на лихвите на вложителите. Но големите инвеститори от Уол стрийт сметнали, че това не е достатъчно, и започнали да се оплакват, че ограничавайки рисковата дейност, регулацията не им позволява да печелят повече пари. И това била самата истина. Ограничаването на риска предотвратявало катастрофални загуби, но също така пречело на грандиозните печалби. — Той разпери ръце и се усмихна. — Така през 1981-ва Америка избира за Белия дом един холивудски актьор, който имал, и то неслучайно, подкрепата на Уол стрийт.

Изумена, Ракел се ококори и бавно произнесе името.

— Роналд Рейгън?

Историкът кимна.

— С избирането на президента Рейгън реториката на свободния пазар и регулацията преживяла нов и могъщ подем. Идеята била проста: пазарите се справят добре и сами, правилата възпрепятстват работата на свободната икономика. Регулацията не е решение, а проблем — пазарът трябва да е абсолютно свободен. Махнете правилата!

— Има някаква логика…

— Логика, която само наивник би признал! — отвърна категорично Томаш. — Представете си, че няма закон, който да забранява убийствата. Какво би станало тогава? Гладен мъж вижда старица да излиза от супермаркета и я убива на улицата, за да изяде покупките й. Хората щяха да се избиват за щяло и нещяло. Точно за това е забранено да убиваш. Законите ни разграничават от зверовете. Те са регулация, създадена, за да попречи на дадена система да бъде поразена от късо съединение. Глупаво е да мислим, че не е необходимо да забраняваме убийствата, защото убийците могат да се регулират сами. Това няма да проработи. Във футбола например има правило, което забранява докосването на топката с ръка. Ако то се премахне, футболистите ще започнат да хващат топката с ръце, когато им скимне, а това би съсипало играта. — Той махна с ръка към прозореца на хола. — Дори в природата има закони. Законите са регулатор, драга моя. Щом вселената, природата, животът, обществото и дори спортът се нуждаят от правила, за да функционират, защо пазарите трябва да са изключение и да не бъдат регулирани? В това няма никакъв смисъл!

Ракел обмисли аргументите.

— Имате право — призна тя. — Истината е, че в самата природа има закони. Но щом е така, как дерегулацията на пазарите е набрала поддръжници?

— Това било в интерес на финансовите акули, тъй като им отваряло вратите към несметни богатства. Фактът, че дерегулацията ще срине пазара и ще застраши икономиката и обществото, не бил техен проблем. Те организирали идеологическа кампания в полза на дерегулацията и започнали да финансират със стотици милиони долари предизборни кампании на политици от различни партии в замяна на обещанието, че щом ги изберат, ще премахнат ограниченията, които пречели на висшите финансови кръгове да печелят грешни пари.

— И премахнали ли са ги?

— Разбира се! Първото нещо, което Роналд Рейгън сторил, било да отмени ограниченията на лихвения процент, предлаган на вложителите, като така позволил жестоката конкуренция между банките и мотивирал рисковото поведение. Разрешил на банковите фондове да правят рискови инвестиции с парите на вложителите. Сетне се опитал да отмени закона „Глас-Стийгъл“ и да увеличи правомощията на банките, но не успял. И какво направил тогава? Назначил за финансов министър директора на инвестиционната банка „Мерил Линч“, а за председател на Федералния резерв започнал да търси човек, който да не подкрепя регулацията. Избрал Алън Грийнспан. С Грийнспан начело регулаторите видоизменили правомощията си, за да позволят на банките да се занимават с рискова дейност, която до онзи момент им била забранена. Идеологията на дерегулацията се разпространила, подкрепяна от икономисти, които също били платени от висшите финансови кръгове. Следващите президенти Джордж X. Буш, Бил Клинтън и Джордж У. Буш следвали същата политика и успели да изнесат идеологията на дерегулацията и в останалия свят. Докато през 1999-а крайната цел най-сетне била постигната.

— Отменили ограниченията навсякъде?

— На практика да. Това било постигнато със закона „Грам-Лийч-Блилей“, който анулирал онова, което било останало от закона „Глас-Стийгъл“. На търговските банки било позволено да развиват инвестиционна дейност, точно както преди кризата през 1929-а.

Ракел присви очи и се взря в Томаш.

— Казвате, че законът е отменен през 1999-а?

— Точно така — потвърди историкът. — Девет години по-късно, през 2008-а, се случва финансовата криза.

— Мислите ли, че е съвпадение?

Историкът отмести чинийката от десерта, след като бе обрал остатъците от шоколад с пръст, и се взря в събеседничката си с предизвикателно изражение.

— Не ми казвайте, че вярвате в Дядо Коледа…