Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (15)

XIII

Първоначалната изненада премина в шок. Видът на Филипе наистина бе окаян. Косата му бе мръсна и разрошена, брадата му се нуждаеше от бръснене, очите му бяха потънали в тъмни сенки, а най-смущаващото бе, че миришеше лошо; от него се носеше остра воня на пот и урина.

— Какво е станало с теб?

Очите на приятеля на Томаш от гимназията излъчваха тревожен блясък, който контрастираше с изнемощелия му вид.

— Имам нужда от помощ…

Дрехите на мъжа изглеждаха така, сякаш не бяха прани повече от месец. Освен това приятелят му носеше голям сак, вече прокъсан и с петна от напластена мръсотия.

— Виждам — отвърна историкът. — Не ми казвай, че и теб са уволнили!

Стояха по средата на тротоара и Филипе кимна към входа на сградата на няколко метра от тях, където живееше неговият приятел историк.

— Ще ме пуснеш ли да вляза?

Не се наложи да го обсъждат. Томаш го заведе в апартамента си и му предложи останките от обяда, като изпържи още две яйца. След това му помогна да се съблече и го бутна във ваната със заповед да излезе оттам „по-парфюмиран и от госпожица“.

Докато Филипе се къпеше, навярно за първи път от много време насам, домакинът хвърли мръсните дрехи в коша за пране и отиде да донесе чисти. След това взе сака и го отвори, търсейки още неща за пране. Беше пълен с вонящи парцали, които Томаш също хвърли в коша. Домашната прислужница, която впрочем трябваше да уволни предвид новия си статус на безработен, идваше всеки четвъртък и тази седмица очевидно щеше да има повече работа. Върна се при сака, за да провери дали няма и други неща за пране. Намери само един хартиен плик със странна комбинация от букви, надраскани на мястото за адрес на изпращача.

— Що за шарада е това?

Струваше му се невероятно подобно нещо да е написано от ръката на стария му приятел Филипе Мадурейра; в края на краищата покрай него се бе запалил по загадките и криптограмите преди много години, когато двамата учеха в гимназията в Кащело Бранко. Млади и изобретателни, те запълваха свободното си време през летните ваканции с една игра, която сами бяха измислили — единият криеше книга или друго „съкровище“ и картата към него в шарада, която другият трябваше да разгадае. Задачата винаги бе поставяна с думите „имаш мисия, войнико“, на което играчът отговаряше „да, капитане“, като отдаваше чест, преди да започне да разрешава загадката. Томаш се усмихна на спомена за тези времена; ако не го лъжеше паметта, той почти винаги печелеше. Картините от миналото се разсеяха в съзнанието му като облак прах, внезапно разпръснат от вятъра. Не беше време да се отдава на спомени от младостта си. Историкът не възнамеряваше да се рови в тайните на приятеля си, затова остави плика на пода и отново бръкна в сака, като разбърка нещата вътре. Пръстите му докоснаха студен и твърд предмет, който не можа да идентифицира. Извади го и изтръпна ужасен, когато видя какво държи в ръцете си.

Пистолет.

Вратата на банята се отвори и Филипе излезе от гъстия облак пара, увит в хавлия. Изглеждаше подмладен; най-сетне бе успял да се избръсне и косата му беше сресана. Томаш му подаде чисти дрехи и му показа стаята за гости. Приятелят се върна след десет минути и изглеждаше различно; бяха останали само торбичките под очите, но и двамата знаеха, че един здрав сън ще разреши този проблем.

— Чувствам се прероден! — възкликна Филипе, видимо доволен. — Не съм се къпал, откакто бях в Италия. — Поднесе ръка към носа си и вдиша дълбоко. — По дяволите, вече мириша на хубаво!

Домакинът заведе госта си в хола и двамата се настаниха на канапето. Сакът на Филипе беше на пода, сплескан като празен балон, но въпреки това Томаш се наведе и го придърпа в краката си. Извади плика с пиктограмата и го показа на Филипе.

— Това е твое — каза той. — Ще го пазиш ли, или да го изхвърля?

Приятелят му пое плика с пиктограмата с такова внимание, сякаш бе от кристал.

— Това е много важно! — възкликна той. — Не мога да изгубя тези документи!

Томаш остана изненадан от настоятелността на своя гост и странното му притеснение за плика с шарадата, но не попита нищо; след като Филипе не пожела да му обясни за какво става дума, значи, имаше своите причини. Кой бе той, че да му се бърка?

Ръката на домакина отново изчезна в сака и се появи с пистолета. Държеше го внимателно, сякаш беше чуплив предмет.

— Какво е това?

На лицето на Филипе се появи пресилена, леко смутена усмивка.

— Играчка.

— Извинявай, тези не ми минават. — Томаш отново показа предмета и повтори въпроса. — Какво е това?

Гостът примирено въздъхна.

— Оръжие за самозащита.

— Ходиш с пистолет?

Филипе протегна ръка и взе оръжието.

— Това не е точно пистолет — отбеляза той, вдигайки оръжието, за да може приятелят му да го разгледа по-добре. — Виждаш ли?

Всъщност Томаш бе забелязал това, но сега го разгледа по-внимателно. Имаше сходна конструкция, но наистина не беше обикновен пистолет. Прикладът беше същият, но цевта имаше вертикално отвърстие и върху жълта ивица беше гравирано X-26; приличаше на футуристично оръжие, реквизит от фантастичен филм като „Беглец по острието“ или „Зов за завръщане“.

— Да, наистина — съгласи се историкът. — Изглежда странен.

Филипе докосна вертикалната бразда отпред на цевта.

— Виждаш ли това? — попита той. — Електрическа дъга между два електрода.

В погледа на домакина се четеше любопитство.

— Електрическо оръжие?

Гостът кимна.

— Тейзър — каза той. — Електрошоков пистолет. Произвежда електрически разряд, който възпрепятства мускулния рефлекс. Тоест, който бъде поразен, веднага е нокаутиран, но не умира. Това оръжие не е смъртоносно.

Томаш се взря в електрошоковото оръжие и бавно кимна с глава; беше изпитал ефекта му преди седмица в Атина. Беше го зърнал в ръцете на гръцките полицаи, но само мимоходом, затова не успя да разпознае предмета в сака на своя гост.

— Значи, това наричат тейзър, а? — попита той с реторичен тон, без да очаква отговор. — Добре знам как действа. Наистина… наистина е ефикасно.

— Нали? — Филипе погали електрошоковото оръжие. — X-26 е най-добрият ми приятел.

Томаш отмести очи от оръжието към своя приятел и го погледна въпросително.

— Няма ли да ми кажеш за какво ти е оръжие за самозащита?

Филипе се изправи и затъкна електрошоковия пистолет в колана си като истински гангстер.

— Нали ти казах, че съм в опасност? — припомни той първите думи, които бе казал на приятеля си, когато го заговори на улицата. — Или мислиш, че съм стигнал до тази мизерия по собствено желание? — Той поклати глава. — Не, това не е избор. Истината е, че бягам. — Филипе отново извади електрошоковото оръжие. — X-26 ме пази. X-26 и, разбира се, ти.

Разговорът бе стигнал до най-важния момент. На Томаш му бе ясно, че всичко, случило се през последния час — от неочакваната поява на приятеля му, окаяния му вид до оръжието за самозащита, — всичко това бе свързано с бягството, което току-що спомена.

— От какво бягаш? — попита историкът. — От кого?

Гостът замълча. Очите му бяха полузатворени и втренчени в нищото, сякаш обмисляше какво би могъл да разкрие.

— Опасявам се, че не мога да ти кажа — отвърна накрая той. — Прости ми, но е за твое добро.

Томаш се взря в приятеля си, после отново погледна тейзъра, колебаейки се дали да приеме да го държат в неведение. Всъщност Филипе вече бе въвлякъл и него в този проблем, какъвто и да бе той. Трябваше да му помогне, но нямаше право да знае защо го прави? Това не му се струваше честно. От друга страна, бе убеден, че трябва да се довери на приятеля си. Щом той смяташе за по-уместно да не разкрива нищо относно ситуацията, защо Томаш да не го приеме?

— Добре — съгласи се накрая той. — Но има нещо, за което трябва да се погрижа.

— Какво?

— Утре трябва да пътувам за Коимбра да посетя майка си каза той. — Тя страда от Алцхаймер, от… ами, откакто се видяхме последния път в Австралия, помниш ли? Оттогава живее в дом за възрастни. Не съм ходил да я видя, откак се върнах от Гърция. Освен това ми се обадиха с молба да говорят с мен. Не ми се пътува особено. Откакто останах без работа, съм страшно зает с…

Гостът му зяпна, шокиран от новината.

— Уволнили са те?

Томаш махна примирено с ръка.

— Криза е, какво очакваш? Факултетът трябваше да съкрати преподавателския състав и… какво, сега си търся работа.

— О! Ами сега?

— Трябва да отида да видя майка си. — Томаш се поколеба, нещо се въртеше в главата му. — Слушай, защо не дойдеш с мен? Ще тръгнем сутринта и ще сме тук в късния следобед. Хубаво ще е да се разсееш. Два часа отиване и два връщане. Ще закарам един младеж, когото срещнах в бюрото по труда, а ти ще се присъединиш към нас.

Филипе веднага се съгласи.

— Разчитай на мен — каза той. — Разходка до Коимбра ми звучи много по-добре, отколкото да стоя затворен в дома ти.

Домакинът се изправи въодушевен.

— Значи се разбрахме! — възкликна той, приключвайки темата. — Ще тръгнем към осем, става ли?

Томаш излезе в коридора и се отправи към кабинета си, за да довърши някои неща — преди всичко бюрократична работа, свързана със заведението, където бе настанена майка му.

— Томаш!

Гласът на приятеля му го накара да се закове по средата на пътя. Обърна се и надникна в хола.

— Какво има?

Филипе се усмихна топло.

— Благодаря.

— Няма за какво да ми благодариш.

Ръката на госта докосна тейзъра, затъкнат в колана му.

— Мисля, че ти дължа обяснение за това, дори да е накратко — каза той. — Ти го заслужаваш.

— Не, не се тревожи.

— Не, наистина — настоя Филипе. — Не мога да ти разкажа с подробности, това само ще усложни нещата, но е важно да си наясно, че присъствието ми в твоя дом може да те изложи на опасност.

Въпреки че го очакваше, тези думи поразиха Томаш със силата на изречената заплаха. Домакинът дълго се взира в събеседника си, опитвайки се да прочете в очите му истинските измерения на онова, което току-що бе чул.

— За каква опасност говориш?

Гостът си пое дълбоко дъх; очевидно се бореше със себе си. Можеше да не казва нищо и всичко да продължи постарому или да разкрие истината с риск да изгуби убежището, в което се бе превърнал домът на приятеля му.

Решението да повдигне завесата на истината все пак взе превес.

— Търсят ме.