Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (56)

LIV

Нощта не бе особено приятна, но Томаш нито за миг не се бе залъгвал, че ще е така. Да спи седнал, не изглеждаше най-забавното преживяване, но предвид обстоятелствата успя да си почине по-добре, отколкото бе очаквал. Сънят му бе неспокоен, буди се на няколко пъти, разбира се, главно когато композицията спираше на някоя гара, но после заспиваше отново, полюшван от равномерното клатушкане на вагоните.

Влакът току-що бе потеглил от гарата в Генуа и се плъзгаше по крайбрежието на Лигурия. Слънцето бе изгряло преди малко и макар че все още бе ниско над хоризонта, се отразяваше в хиляди блестящи светлинки в заспалите води на Средиземно море. Все още сънен в този ранен час, Томаш разбра, че този път няма да успее да заспи. Стана и отиде до тоалетната, за да се облекчи. Всички във вагона дремеха, включително двойките и монахините, облегнати в неудобни пози със смешно отпуснати глави. Коридорът бе пълен с хора, напъхани в спални чували, и историкът трябваше да се придвижва на подскоци по празните места на пода, за да не настъпи някого.

Когато след няколко минути се върна на мястото си, завари Ракел да се протяга.

— Здрасти! — поздрави я той с усмивка. — Добре ли спа?

Испанката все още изпъваше ръцете си.

— Никак даже — промърмори тя. — А ти?

— Не беше толкова зле.

— Ay, coño! — изруга тя с дрезгав глас. — Как ти завиждам само! Успях да заспя едва към три часа.

— Не се оплаквай. Всеки път, когато се събуждах и те поглеждах, спеше като ангелче.

— Нима? — засмя се тя.

Агентката от Интерпол се изправи, взе чантата си и се отправи към тоалетната. Познавайки жените, историкът прозря, че тя ще прекара известно време там, за да се освежи. Облегна се на седалката и се загледа навън. След малко се изправи и извади компютъра от чантата, която бе оставил на мястото за багаж над седалките. Включи го и зачака.

След няколко минути влакът пристигна на гара Специя. Томаш провери дали на гарата има безжичен интернет. Иконата на Wi Fi стана активна. Знаейки, че не разполага с много време, Томаш влезе директно в електронната си поща и провери кутията. Нямаше отговор от дома; това не го притесни, тъй като бе още рано. За сметка на това съзря ново писмо от Филипе. Кликна на реда и отвори съобщението.

Прочете го три пъти, колебаейки се как да постъпи. Помисли да отговори, но влакът потегли и той си даде сметка, че всеки момент мрежата ще изчезне. Изключи лаптопа и го върна в чантата на мястото за багаж.

— Липсвах ли ти?

Беше Ракел, която се връщаше, след като бе направила тоалета си. Беше красива, с алени устни, сресана коса и блестящи очи.

— Я, какво парче!

Испанката се завъртя, за да се покаже.

— Нали, нали? — Тя се наведе над Томаш и приближи шията си до лицето му. — А как ухая?

Сладкият парфюм нахлу в носа му.

— Прекрасно!

Ракел седна на мястото си, запремига по-често от обичайното, пое дълбоко дъх и постави ръце на гърдите си.

— Знаеш ли, сънувах те…

— Сериозно?

— Да — потвърди тя. — Сънувах онова, което ми разказа снощи.

Историкът се замисли и като си спомни за какво бяха говорили, се намръщи.

— Какво? Разговора ни за еврото?

— Да, винаги съм смятала, че еврото е много ценно за икономиката — призна тя. — Но когато ти каза, че не е вярно, бях направо шокирана, повярвай ми. Как е възможно?

— Не съм казал, че еврото не е ценно — поправи я Томаш — Просто оспорих забележката, че единната валута помага на икономическото развитие, нищо повече.

Ракел махва с ръка, сякаш това беше просто игра на думи.

— Bueno, все същото. Нима еврото не подпомага икономическия растеж на нашите страни?

— Не и според цифрите.

Испанката продължаваше да го гледа скептично.

— Така ли? И какво казват те?

Томаш въздъхна. Не му се искаше да започва отново този разговор. Беше рано, той бе гладен и имаше други неща, за които да мисли, но разбираше любопитството и ентусиазма на испанката, поради което нямаше смелост да й откаже.

— Добре, да видим тогава…

Ракел се надигна и залепи една гореща целувка на бузата му.

— Gracias, cariño!

— Да започнем например с преглед на събитията в португалската икономика от началото на еврото — предложи той. — С въвеждането на единната валута лихвените проценти паднали до наистина смешни стойности и при толкова евтини кредити хората задлъжнели. Държава, компании и семейства взимали пари от банките и харчели като луди. През 2000 година португалският външен дълг бил четиридесет и четири милиарда евро, което съответства на 38% от БВП, а през 2010-а стигнал до сто осемдесет и пет милиарда евро — 109% от БВП. Тоест външният дълг нараствал с дванадесет милиарда евро на година! Всяка домакиня знае, че подобен скок не е нормален. Но тъй като управляващите са тъпи, или по-скоро дипломирани престъпници, те не сторили нищо. В учебниците пише, че в такава ситуация държавата трябва да свие разходите или да увеличи данъците, за да намали частните разходи, или и двете, но онези глупаци, страхувайки се да не изгубят гласове, направили точно обратното.

— Значи, вината не е в еврото.

— Реално погледнато, не — призна историкът. — Но единната валута с ниските си лихвени проценти е създала условията за последвалия провал. Лошото управление свършва останалото.

— Да, имаш право.

— Сега да видим безработицата — продължи той. — Нивото на безработицата в Португалия през 2000 година е 4%. През 2011-а, годината на създаването на Тройката, процентите са 14. Това означава, че еврото не е помогнало за намаляване на безработицата.

— Coño! — изруга тя. — Ами развитието на икономиката? Как влияе еврото на икономическия растеж?

— Трагично — отвърна Томаш. — Икономическият растеж в Португалия през 1998-а е бил 5%.

— Не е зле…

— Това е годината преди създаването на еврото — отбеляза историкът. — Единната валута се появява през 1999-а и оттогава започва спад. От 1999-а до 2009-а, годината, в която започва държавната дългова криза, растежът на португалската икономика е бил средно 1,2% годишно, като с течение на годините този процент пада, за разлика от случващото се в останалите европейски страни. Най-ниският годишен ръст от Първата световна война насам.

Ракел поклати глава, докато осмисляше цифрите.

— Dios mío! — възкликна тя. — Не съм си и представяла, че е толкова зле. И всичко това заради еврото?

— Няма как да се уверим в това. Периодът на въвеждане на еврото съвпада с евтините кредити от Америка, с присъединяването на страните от Източна Европа към ЕС, с присъединяването на Китай към Световната търговска организация през 2001-ва и с пика на застаряване на населението — фактори, които повлияха негативно на европейската икономика като цяло и в частност на португалската. Но всички тези събития и процеси са публични и различните правителства — в случая португалските — трябваше да предприемат действия, за да посрещнат предизвикателствата, които ги очакват. Не направиха нищо от страх да не изгубят скъпоценните гласове на избирателите. Португалските управници проявиха престъпна небрежност при подготовката на страната за предизвикателствата на еврото. Икономистите предупреждаваха, че загубата на националната валута и последвалата я невъзможност за девалвация, която да намали вноса и насърчи износа, налага структурни реформи, които да създадат гъвкав трудов пазар. Нищо не беше направено. И още по-лошо — управляващите в Португалия започнаха да увеличават заплатите над процента на икономическия ръст. Докато средногодишният ръст на икономиката между 1999-а и 2009-а бе 1,2%, заплатите в държавния сектор нарастваха годишно с 1,7%, което означава, че част от тези средства не са идвали от ефективно нарастващите богатства на страната, а от външни заеми. Тъй като ръстът на заплатите бе по-висок от икономическия ръст, португалските стоки поскъпнаха и следователно станаха още по-малко търсени в чужбина. При тези условия португалската икономика се озова на прага на катастрофа.

— Добре, но как повлия еврото за тази катастрофа?

— Виж, Ракел, след въвеждането на еврото всичко в Португалия тръгна на зле — каза историкът. — Темпът на икономически растеж спадна, безработицата скочи, държавният дълг излезе извън контрол, конкурентоспособността ни намаля. Еврото може и да няма нищо общо, но е факт, че не ни предпази. — Той вдигна пръст, сякаш имаше какво да добави. — Освен това разработените от икономистите модели показват, че Португалия би отчела ръст със средно половин пункт повече годишно между 1999-а и 2009-а, ако бе извън еврозоната, и би настигнала останалите европейски страни. Естествено, щяхме да сме по-засегнати от финансовата криза, така както се случи с Исландия и прибалтийските страни, но и по-бързо щяхме да се възстановим. — Томаш разпери ръце и цялото му тяло заприлича на огромна въпросителна. — В крайна сметка какво печелим ние от единната валута? Някой може ли да ми обясни?

— Ами… можем да пътуваме, без да сменяме пари, което е твърде добре — каза испанката. — Трябва да имаме предвид и надеждността на парите. Еврото е много по-надеждно от песетата или ескудото.

— Така е, но не смяташ ли, че това е прекалено малко на фона на недостатъците?

Ракел прехапа устни.

— Може би — призна тя. — Така или иначе, ти говориш само за Португалия. В другите страни от еврозоната ситуацията вероятно е различна…

— Всъщност Португалия, противно на това, което си представяш, е типичният случай. С малки разлики в този разказ би могло да стои името на всяка една от страните от Средиземноморския клуб. Вярно е, че в този период икономическият ръст на Испания има интересно развитие, но той няма нищо общо с увеличаване на производството. Поддържан е изключително от кредити за поддържане на балона на недвижимите имоти и регионалните разходи. След като кранчето за пари от чужбина секнало, балонът се спукал, банките и регионалните бюджети се сринали и кризата бързо обхванала испанската икономика. За Гърция няма смисъл да говорим, всички вече знаят каква анархия цари там. Гръцкото правителство използвало парите от чужбина, за да наеме хора за несъществуващи проекти. Така пръснали парите. — Историкът се размърда и смени позата си. — Впрочем има един интересен случай. Ирландия.

— Тя не е от Средиземноморския клуб…

— Не, но също е страна от периферията с показателна история. Когато ирландското правителство намалило корпоративния данък на 12,5%, икономическият ръст скочил. Всички искали да инвестират в Ирландия. През 1993-та — годината, когато данъкът бил намален, икономическият растеж на страната бил 2,5%. През 1997-а, само четири години по-късно, този процент нараснал на 10%.

— Joder! — смая се Ракел. — Сериозно?

— Ирландия влязла в еврозоната с космическа скорост при добре уредени държавни финанси и контролирана инфлация. Еврото обаче й донесло ниски лихвени проценти, които захранили огромен балон на недвижимите имоти. В резултат на това националният дълг на страната спрямо БВП се увеличил повече от два пъти в периода 2001–2008 година. За да разберем какво се е случило, е достатъчно да знаем, че от всеки осем евро в страната Ирландия генерирала едва едно, а останалите седем били от заеми. Когато немските банки престанали да отпускат пари, в тази страна, която до въвеждането на еврото се развивала добре, настъпил хаос. — Той скръсти ръце, давайки да се разбере, че е приключил с аргументите. — Извод: за ирландците еврото се оказало истинска катастрофа.

— Сигурен ли си, че е било заради еврото?

— Съвпадението във времето на въвеждането на единната валута и упадъка на европейските икономики е тревожно — каза историкът. — Разбира се, навлизането на Китай на глобалния пазар, заедно с евтините кредити, е основният фактор, допринесъл за голяма част от тези проблеми, но някак си ми е трудно да освободя еврото от отговорност.

Ракел се взря в него; искаше ясен отговор на основния си въпрос, а още не го беше получила.

— Много добре — каза тя. — Но ако еврото оцелее, ще напуснем ли еврозоната, или не?

Непримиримата упоритост на испанката накара Томаш да се усмихне.

— Нека ти отговоря така — започна той. — За да останем в еврозоната — нещо, което ми се струва напълно възможно, — е жизненоважно някои неща да се променят. Първо: трябва да спазваме строга бюджетна дисциплина; нещо, което досега не успявахме да постигнем, без МВФ или Брюксел да се намесят. Второ: трябва да намалим инвестициите в нетъргуемия сектор и да се фокусираме върху търгуемия сектор на външния пазар — друго условие, което до момента не бяхме способни да изпълним. Трето: да приемем директно орязване на заплатите, обезщетенията и пенсиите, за да могат стоките, които произвеждаме, да поевтинеят, а вносните да станат по-малко достъпни — нещо, което правехме само когато МВФ или Брюксел наредят. Четвърто: да се съгласим почти напълно да загубим суверенитета си и да заменим конституцията с федерални закони, които ще превърнат държавите в европейски региони и ще подчинят бюджетите на чуждо управление — клауза, която много европейци заявяват, че няма да толерират. И пето: германците да се съгласят да прехвърлят пари към периферията, нещо, което те не са склонни да направят.

— Мислиш ли, че ще успеем да изпълним тези пет условия?

Историкът бавно поклати глава.

— Съмнявам се.

— Защо?

— Защото избирателите обикновено гласуват за политици, които им продават илюзии и им обещават несъответстващи на производителността облекчения, обезщетения, пенсии и заплати. Държавната партия владее страните от Средиземноморския клуб, чиито фискални приходи отиват директно в държавния сектор, социалната и здравната система. А бюджетната дисциплина и инвестициите в търгуемия сектор налагат по-малко участие на държавата. Освен това поддръжката на еврото означава, че при всяка криза, след като валутата не може да се обезценява, ще се налага директно намаляване на заплатите и пенсиите за ограничаване на вноса и стимулиране на износа. Мислиш ли, че португалските и испанските управляващи ще го направят? Избирателите на тези страни няма да приемат подобно нещо и при първа възможност ще изберат политици, които залагат на разходите и трупането на дългове.

— Да, прав си — призна накрая Ракел. — Това означава, че наистина трябва да излезем от еврозоната…

— Или да се променим, това е неизбежно — каза той. — Остава да разберем кога ще се случи. Може да стане всеки момент под натиска на внезапно и необратимо изостряне на кризата или да отнеме години на страдание с икономика в стагнация и криза, докато се убедим, че идеята на еврото е да защитава интересите на икономики като немската, а не нашите.

— Но как се напуска еврозоната? — попита испанката. — Тук, в Испания, икономистите казват, че последствията биха били ужасяващи…

Историкът кимна.

— И са прави.

— Така ли?

Томаш отправи поглед навън. Крайбрежието на Лигурия беше невероятно красиво място със своите малки скалисти плажове и спретнати тенти. Обзе го желание да излезе навън и да се гмурне в турскосините коприненогладки води, които милваха скалите и целуваха плажовете.

— Би могло да предизвика катастрофа.