Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (30)

XXVIII

Хартиеният плик, който Филипе му бе оставил, съдържаше една приятна изненада. Между стотиците страници документация за кризата и листче с името и телефона на връзката му в Мадрид — въпросната Ракел де ла Конча, Томаш намери пачка с банкноти, прихванати с ластик. След като разбра какво е, побърза да я прибере обратно, да не би шофьорът на камиона да я види, да се стресне или да заподозре спътника си.

При цялото вълнение, натрупано през деня, беглецът си даде сметка, че няма да успее да заспи толкова рано, затова запали лампата за четене и прекара часовете на пътуването в проучване на документите. Прекъсна заниманието си само един-два пъти, когато водачът на ТИР-а, явно за да пребори съня и скуката, подхвърли няколко реплики за футбол, и по-специално за последния мач на Великите, както той наричаше отбора на „Бенфика“, възмущавайки се от шмекериите на Бимбо^[1].

— Щом съдиите са купени, работата не става — изръмжа той. — Не видяхте ли дузпата, която ни отмъкнаха? Пладнешки грабеж, това е то!

Шофьорът беше от градчето Алфандега да Фе в Траз-уш-Монтеш, а Томаш, който не разбираше много от футбол, отвръщаше простичко с „ами да!“, „тази година ще ги бием“ и „трябва ни нов Еузебио^[2]“, преди да се върне към четивото си.

Към три сутринта водачът слезе от магистралата и паркира в една от зоните за почивка на някаква бензиностанция.

— Не мога повече, очите ми се затварят — призна той. — Да му ударим по една дрямка.

Той изключи мотора и в купето на камиона се възцари приятна тишина. Двамата мъже спуснаха седалките назад и Томаш, най-сетне победен от съня, скри тейзъра в плика, тъй като се страхуваше, че ако го остави затъкнат на колана, спътникът му би могъл да го види. Затвори очи, приготвяйки се да поспи.

Изведнъж усети остра, неприятна миризма на развалено сирене и отвори едното си око.

— Какво става?

Хвърли поглед встрани и разбра, че шофьорът току-що бе събул обувките си. Примирен, измърмори нещо и се обърна на другата страна. Все още усещаше зловонната смрад, докато се унасяше в сън.

 

 

Пристигнаха в Мадрид към десет сутринта. Камионът излезе през автомагистрала „Екстремадура“ и остави Томаш в района на Алкоркон^[3], близо до Парке де лос Кастийос.

Не бе лесно да намери телефонна кабина в ерата на мобилните телефони, но накрая съзря една до банков клон. Влезе вътре, извади листчето, което Филипе му бе оставил, и набра номера.

На третото позвъняване отговори женски глас.

— Hola?

— Buenos días!^[4] — поздрави Томаш и сам се ужаси от потресаващия си портуньол^[5]. — Ракел де ла Конча?

— Sí, soy yo.^[6]

— Името ми е Томаш Нороня — представи се той, като предпочете да говори бавно на португалски пред портуньол. — Приятел съм на Филипе Мадурейра, не знам дали си спомняте…

— Sí, muy bien. Cómo está Filipe?^[7]

Историкът преглътна сухо.

— Филипе… Ами… той е мъртъв.

— Perdón?^[8]

— Филипе е мъртъв — повтори той, почти изричайки думите буква по буква. — Вчера… а, ayer^[9]. Беше убит.

— Филипе? Asesinado?^[10]

— Страхувам се, че да.

— Dios mío!^[11]

Жената от другата страна на линията беше толкова шокирана, че трябваше да й остави време да възприеме новината. Не знаеше какви точно са били отношенията между приятеля му и испанката и реши, че е по-добре да бъде предпазлив.

— Преди да умре, той ми даде телефона ви — обясни той. — Убиецът му сега преследва мен и Филипе ме посъветва да се срещна с вас. В момента съм в Мадрид и у мен има важен материал за разследването, в което е бил замесен и…

— Sí, venga, venga^[12] — прекъсна го Ракел, която все още не се бе съвзела съвсем от шока. — Живея в малко градче на няколко километра южно от Мадрид. Можете ли дойдете?

— Разбира се — каза Томаш, чувствайки облекчение от готовността на приятелката на Филипе да му помогне. Приготви химикалка, за да запише адреса. — Къде е това?

— В Сесеня, на четиридесет минути с кола.

— Не съм с кола и се страхувам, че не мога да си позволя такси. Има ли автобус или влак?

— Има спирка на автобуси, тръгващи от Мадрид. Можете ли да записвате?

— Да, кажете.

— Отидете до площад „Беата Мария Ана де Хесус“ и се качете на номер 304 в 11:30 ч. Пътуването трае четиридесет минути.

— Ще ме посрещнете ли?

Ракел замълча, за да помисли.

— По-добре да се срещнем на входа на кафе „Нирвана“. Какво ще кажете за дванадесет и половина?

— Чудесно.

Когато затвори и излезе от телефонната кабина, Томаш погледна часовника си; беше десет и двадесет. Имаше много време. Спря поглед на банката наблизо и се зачуди как да постъпи. Можеше ли да се довери изцяло на Ракел, или трябваше да е предпазлив? Филипе го бе уверил, че може да й се има абсолютно доверие, но историкът не беше толкова сигурен. Събитията от последните двадесет и четири часа го бяха научили да бъде благоразумен.

Преодолявайки съмненията си, той влезе в банката и се нареди на опашката от клиенти. Когато дойде редът му, той се облегна на перваза на гишето и се взря в служителката.

— Hola, señorita!^[13] — поздрави историкът, връщайки се към заплетения си портуньол. — Мога ли да наема сейф?

— Sí, como no^[14] — отвърна тя. — Ще трябва да си откриете сметка, por supuesto^[15].

Служителката на гишето посочи едно пространство, отделено с параван, където друга жена седеше зад една маса. Томаш отиде при нея и й обясни какво желае. След като цялата бумащина бе попълнена и всички формалности — изпълнени, втората служителка му връчи един ключ и го заведе при един мъж от охраната, който го поведе по един коридор до помещението, където бяха сейфовете. Охранителят му показа отредения за него и се отдалечи, оставяйки го сам.

Почувствал се най-сетне свободен, Томаш извади пачката пари от плика и ги преброи. Бяха петстотин евро в банкноти по двадесет; не бяха много, но стигаха за дневните му разходи сега, след като сметките му бяха блокирани. Доволен от това малко богатство, той провери дали тейзърът също е вътре. Беше там. Накрая постави плика в сейфа и завъртя ключа.

— Готов съм — каза той, правейки знак на охранителя, че е приключил. — Можем да тръгваме.

Мъжът го придружи до изхода и го остави на тротоара. Усещайки парещите слънчеви лъчи по лицето си, Томаш погледна часовника си; беше почти единадесет — време да тръгне за Сесеня.

Излезе на улицата, за да хване такси, но погледът му бе неустоимо привлечен от телефонната кабина; трябваше непременно да проведе този разговор. Отново се осведоми за часа с почти машиналния жест на човек, който проверява дали ще има време за още едно обаждане.

Пусна монетата в процепа и набра номера. В кабината беше горещо, но това не го притесняваше. Чу два пъти сигнала свободно, който след това бе прекъснат от леко изщракване.

— Дом за отдих, добър ден.

Томаш разпозна гласа на жената, която бе отговорила, и не можа да сдържи усмивката си. Колко хубаво бе да чуе приятелски глас в ситуацията, в която се намираше в момента.

— Мария Флор? Обажда се Томаш Нороня, как сте?

От другата страна на линията настъпи кратка пауза.

— Професор Нороня! — накрая възкликна директорката на дома с изненада. — Признавам, че… — Тя се поколеба, сякаш нямаше да довърши мисълта си. — Видях ви… видях ви в новините.

— Не им вярвайте — побърза да изясни Томаш. — Това е едно ужасно недоразумение, което в момента се опитвам да разреша. Можете да сте сигурна, че не съм убиец.

Томаш чу въздишка на облекчение от другата страна на линията.

— Нямате представа как си отдъхнах, като чух тези думи — сподели тя, а гласът й внезапно стана по-мек. — Не знаете какъв шок преживях, когато видях новините снощи. Не можех да повярвам! Струваше ми се… не знам, че светът е полудял…

Мария Флор говореше така, сякаш огромен товар се бе смъкнал от плещите й, с глас, преливащ от симпатия и топлота. Дори създаваше впечатлението, че двамата са близки отдавна, че го познава добре и по гласа му разбира, че й казва истината.

— Положението е ужасно — оплака се Томаш. — Убиха приятеля ми и сега ме обвиняват, че аз съм го извършил.

— Не е за вярване! — възкликна тя. — Добре ли сте, професоре?

— Доколкото е възможно — отвърна той. — Моля, наричайте ме Томаш. Мислех, че вече сме се разбрали.

— Добре… Томаш.

— Вижте, исках да разбера как е майка ми. Как се справя тя?

— Следя приема на лекарствата и тази сутрин забелязах подобрение. Поговорихме си малко за времето — нещо, което преди не се случваше.

Томаш си пое дъх, събирайки кураж да подхване въпроса, който всъщност го интересуваше.

— Знаете ли, колкото до плащането на таксата за нея… в момента нямам достъп до спестяванията си, както сигурно се досещате. Дали не може да изчакаме още малко?

От другата страна на линията настъпи неловко мълчание, което не предвещаваше нищо добро.

— Когато ви видях в „Тележурнал“, аз предвидих този проблем и реших на своя глава да разговарям със собствениците на дома.

— И… какъв е резултатът?

— Съжалявам, но те казаха, че не могат да направят изключение. Липсващата сума трябва да бъде изплатена до четвъртък вечерта.

— Но това е утре!

— Знам. — Мария Флор замълча смутено. — Наистина настоявах, повярвайте ми…

Стиснал телефонната слушалка, Томаш опря чело в стъклото на кабината и отчаяно впи пръстите на свободната си ръка в скалпа си; възможностите му бързо се изчерпваха — без работа и с полицията по петите си той не виждаше начин да разреши проблема. Как е възможно целият му живот да рухне за толкова кратко време?

— Ами сега? — прошепна в слушалката. — Какво ще правя?

От другата страна настъпи мълчание.

— Не се отчайвайте, Томаш — каза тя. — Ще измисля нещо.

— Но какво? Какво може да се направи?

Нова пауза от неловка тишина.

— Не знам — призна директорката. — Знаете как е, списъкът на желаещите да постъпят при нас е толкова дълъг, че собствениците могат да си позволят лукса да бъдат безкомпромисни към закъсненията на плащанията. Затова ми казаха, че ако ситуацията около майка ви не бъде разрешена до утре вечер, ще бъде изхвърлена на улицата още на следващата сутрин.

— Мили боже! — извика отчаяно Томаш. — Не могат да го направят!

— Ще го направят, и още как!

— Вижте, говорете с тях, помолете ги за още време.

— Ще опитам.

— Трябва да успеете. Нямам достъп до сметката си, докато не изясня ситуацията. Обяснете им!

— Ще го направя — обеща тя с глас, изпълнен със съчувствие.

— Ще помисля за други варианти. Обадете ми се възможно най-скоро. Ще го направите ли?

— Разбира се.

Размениха още няколко думи, сбогуваха се и Томаш затвори. Когато излезе от кабината, въпреки тревогата, която го измъчваше, образът в съзнанието му не беше на майка му, а на Мария Флор.