Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (2)

Пролог

Прохладният бриз полюшваше листата на палмите по зелената ивица между двете платна на крайбрежния булевард и те сякаш танцуваха, увлечени от жизнерадостния ритъм на града в летния сезон. Слънцето потъваше зад крайбрежната ивица и в старинните фенери по лъкатушещия „Промнад дез Англе“ блещукаха светлини, които къпеха Ница в сияйния блясък на диамантена тиара. Безброй отражения трептяха като пламъци в развълнуваните води на Средиземно море.

Туристите напускаха на групички плажа „Нептун“, където вместо пясък имаше килим от сиви камъчета. Върху тях се стелеха сини платна, където се излежаваха най-упоритите плажуващи.

По тротоарите се тълпяха хора, които се връщаха към хотелите и квартирите, чуваха се безгрижни разговори и смях.

Тревогата в очите на русия мъж, който се движеше по алеята, контрастираше със спокойната атмосфера на летния сезон в големия град на Лазурния бряг. Мъжът смутено хвърли поглед назад и ускори ход, след секунди почти се затича по широкия тротоар, заобикаляйки туристите, които се изпречваха на пътя му. Внезапно изскочи на платното и едва не попадна под гумите на черен мерцедес, а след това се размина на косъм с един астън мартин металик, който идваше от другата страна, но някак си успя да се изплъзне от автомобилите, които се разминаваха по шестте ленти на крайбрежния булевард, и въпреки явната си напрегнатост стигна без повече инциденти до отсрещния тротоар. Мъжът премина в бяг и профуча край вратата на „Негреско“^[1], без да спре поглед върху великолепната фасада с обли ъгли и купол в розово и зелено на великолепната бяла сграда, която приличаше на парче слонова кост, вмъкната в „Промнад дез Англе“.

Хладният бриз бе напоен с ухание на море, слънце, йод и ваканция, но той не забелязваше нищо. Тръгна по улица „Риволи“ и излезе на оживената „Буфа“. Една табела указваше, че за централната част на града се тръгва надясно, и той свърна в същата посока. Спря пред вратата на първата постройка от отсрещната страна на улицата — светлосива пететажна сграда с много тераси и метални решетки с орнаменти, чиято фасада напомняше елегантните постройки на парижката улица „Риволи“. Мъжът се огледа предпазливо на двете страни; приличаше на уплашен заек. Не забеляза нищо подозрително по широката улица, но това не го успокои. Натисна продължително звънеца на втория етаж вляво, изчаквайки нетърпеливо някой да отговори.

— Кой е? — попита ядосан глас от домофона, очевидно подразнен от припряната настойчивост. — Кой е там?

— Аз съм, Ерве. Отвори вратата! Бързо!

— Сега, сега. Успокой се!

Входната врата се отвори с жужене и изщракване и Ерве влезе в сградата, след като отново хвърли поглед към улицата, за да се увери, че никой не го е проследил. Прекалено нетърпелив, за да чака асансьора, той хукна по стълбите, прескачайки стъпалата по две, и спря задъхан едва когато стигна до втория етаж. Вратата на апартамента отляво беше притворена и новодошлият се натъкна на приятеля си, който го чакаше, скръстил ръце на гърдите си.

— Трябва да се махнем от тук! — каза гостът, докато се вмъкваше вътре. — Колкото е възможно по-скоро.

Приятелят му се отдръпна, за да може гостът да мине, и докато затваряше вратата, му хвърли въпросителен поглед.

— Какво става?

Новодошлият се затича към хола, отмести леко пердето на прозореца и погледна навън. Оттам се виждаше Средиземно море и огромният лайнер, който отплаваше от съседния град Вилфранш сюр Мер към хоризонта, но Ерве не го забеляза и се съсредоточи върху случващото се долу на улицата.

— Мисля, че ме видяха.

Думите заинтригуваха приятеля му.

— Защо мислиш така?

Ерве не отмести поглед от прозореца и продължи да оглежда улицата за някакво подозрително движение, което да потвърди съмненията му; трябваше да се убеди, че не са го проследили.

— Видях един човек на „Пром“^[2], който ме снимаше. Когато усети, че съм го забелязал, се обърна на другата страна и скри фотоапарата.

— Как изглеждаше? С какво беше облечен?

— Млад мъж с бели къси панталони и синя тениска с яка на яхтклуба в Монако.

Приятелят му наклони глава и го погледна укорително.

— Ама че си глупав! — смъмри го бащински той. — По-страхлив си от заек. Zut alors^[3], дори някакъв обикновен турист те кара да трепериш от страх. Не знаех, че в Париж се страхувате от туристи.

Парижанинът отмести поглед от пердето и се обърна към събеседника си.

— Разбери, Ерик, този тип наистина ме следеше!

Ерик се усмихна.

— Сериозно? Шпионин по къси панталони и тениска на яхтклуб? Да не е бил 008? Или Арсен Люпен? — Поклати глава. — Сигурно се шегуваш…

— Облеклото му беше камуфлаж.

Усмивката на приятеля се превърна в смях.

— Нима знаеш какво е камуфлаж? — възкликна Ерик, като прекара пръсти през посивялата си коса. — Навремето, когато бях студент, се сблъсках с полицаите в Сорбоната през май 68-а, по времето на комунягите, след това Индокитай, Алжир и цялата онази лудост — тогава наистина имаше шпиони! — Той махна отегчено към прозореца. — Човекът, когото си видял, е бил просто турист, драги, който е снимал „Пром“ на свечеряване. Нима има по-нормална гледка в Ница? — Обърна се и тръгна към коридора. — Мисля, че този случай ще ти съсипе нервите. Хайде, ела тук и се успокой.

Ерве внезапно се почувства неловко и се поколеба; може би приятелят му имаше право — случаят наистина го караше да се държи като параноик.

— Наистина ли мислиш, че е бил турист?

Ерик дори не се обърна.

— Хайде, идвай — повтори бащински той. — Чака ни работа.

Спокойствието на партньора му успокои Ерве. Само преди миг би се заклел в живота на децата си, че мъжът с късите панталони го наблюдаваше, но вече не беше толкова сигурен. В крайна сметка може би Ерик имаше право, мъжът с късите панталони беше обикновен турист, очарован от „Промнад дез Англе“, а той, изнервен от работата, смяташе, че го наблюдават, и виждаше опасности навсякъде. Какъв глупак беше!

Мислеше да надникне през прозореца за последен път, но накрая реши, че си е въобразил всичко, надви колебанието си и излезе в коридора, следвайки Ерик. Наистина имаха много работа.

Сгреши, защото ако беше последвал инстинкта си и беше погледнал отново към улицата, щеше да види мъжа с късите панталони и синята тениска на яхтклуба в Монако, който наблюдаваше сградата от ъгъла.

Щеше да установи и още нещо, не по-малко важно — непознатият не бе дошъл сам.

 

 

Мониторите на преносимите компютри светеха с отворени таблици, изпълнени с цифри. Вече бе станало време за вечеря, но Ерве и Ерик бяха толкова увлечени в работата си, че не обръщаха внимание нито на времето, нито на мълчаливите протести на стомасите си. Изглежда, всичко, от което се интересуваха, бяха символите върху екраните на компютрите им.

— Виж това — каза Ерик, нарушавайки тишината, и посочи едно от числата върху екрана. — Не се учудвай, че стигнахме дотук.

Парижанинът надникна в съседния монитор.

— Обичайно, нали?

Отново се потопиха в цифрите и тишината се завърна в апартамента, нарушавана само от тихото бръмчене на компютрите и откъслечно нервно тракане по клавиатурата. Проектът, по който работеха, беше може би най-важният професионален проект, с които някога се бяха заемали. Той изискваше внимание към детайлите, огромна концентрация и много усърдие и те бяха решени да го завършат.

Внезапно се чу метален звук.

Стреснати, Ерве и Ерик изправиха гърбове и вдигнаха глави. Звукът идваше от коридора. Първоначалната изненада премина в ужас, когато проумяха, че в този момент някой се опитваше да пъхне ключ или друг метален предмет, вероятно тел, в ключалката на входната врата.

— Какво става?

Разтревожени, двамата скочиха на крака. Очевидно някой се опитваше да влезе в апартамента, но кой? Сетиха се за няколко възможности, но бързо ги отхвърлиха. Никой не знаеше, че се бяха скрили тук, за да довършат работата си. Следователно човекът, който се опитваше в този момент да отвори вратата, който и да беше той, не идваше с добри намерения. Какво да правят? Да издебнат натрапниците? Но как да се изправят срещу тях? Те не бяха бойци, нито можеха да се бият; смятаха, че физическата сила е за първобитните хора. Дали не бе по-добре да избягат? Втурнаха се в една посока, после в друга — лутаха се като подплашени пилци, без да знаят как да постъпят.

Шумът от металния предмет, който тракаше в ключалката, стана по-силен. Накрая, давайки си сметка, че не са в състояние да се бият, Ерве кимна към кухнята, в дъното на която имаше врата, водеща към аварийното стълбище на сградата. Хвана Ерик за лакътя и силно го бутна напред.

— Хайде! — каза той. — По-бързо!

Изтичаха в кухнята и отвориха вратата в дъното. В момента, в който Ерве стъпи на металното стълбище, откъм коридора се чу изщракване и те разбраха, че ключалката може би поддава.

— Побързай! — извика Ерик с изтънял от паниката глас. — Идват!

Ерве беше толкова уплашен, че почти му се искаше да се хвърли долу. Все пак се намираха на втория етаж и той овладя самоубийственото си желание. Прескочи две стъпала, после три и след това още три; металната стълба се клатеше, дрънчеше и се люлееше. Той се закова още преди първата площадка, като видя двама мъже по-надолу, които препречваха пътя и се взираха заплашително в него.

— Назад! — каза той. — Назад!

— Полудя ли? — изненада се Ерик две стъпала по-нагоре, без да разбира реакцията на приятеля си. — Върви!

Но парижанинът вече отстъпваше, като махаше към края на стълбището, за да посочи мъжете, които междувременно бяха започнали да се изкачват към тях.

— Те са там!

Ерик погледна в указаната посока и съзря силуетите, които приближаваха. В този миг разбра какъв е проблемът, спря и отстъпи. Двамата заизкачваха стълбите с надеждата, че ключалката все още не е поддала, че ще имат време да се въоръжат с кухненски ножове и може би ще успеят да се обадят за помощ.

Върнаха се в кухнята и се оказаха обградени от трима души, които препречваха пътя им като вълци. Трима непознати със сурови лица, заели заплашителна поза — двама отпред и един отзад.

— Кои са господата? — попита Ерве, стараейки се да придаде тежест на гласа си. — Какво правите тук?

Двама от пришълците пристъпиха напред. В следващите секунди Ерве и Ерик усетиха силните им ръце, които притискаха гърбовете им и завързваха ръцете им, обездвижвайки ги напълно. Опитаха да се освободят от хватката, но нападателите бяха силни и можеха само да ритат с крака. Напразно.

Парижанинът смени тактиката, укроти се и се взря в непознатия, който ги наблюдаваше; явно бе шефът на бандата. Помисли да преговаря, но си даде сметка, че това бе мъжът с късите панталони и синята тениска на яхтклуба в Монако — „туристът“, когото бе зърнал преди няколко часа на „Промнад дез Англе“ и който странно се усмихна, когато вече бе очевидно, че двамата домакини няма накъде да бягат.

— Шах и мат.

 

 

Въжетата, с които Ерве бе вързан за стола, бяха толкова стегнати, че ръцете го боляха. Погледна към Ерик и разбра, че по-възрастният му приятел не се чувства по-добре; лицето му беше неестествено бледо.

Огледа се наоколо и забеляза бъркотията, която цареше във всекидневната. Не можеше да види какво се случва в останалите помещения на апартамента, но шумът беше показателен и не му бе трудно да си представи какво става там. Неканените гости изтърбушваха стаите и претърсваха всичко, което можеше да се претърси, разхвърляйки по пода дрехи, книги, документи, украшения и всичко, което намираха по чекмеджетата и рафтовете.

След половин час мъжът с късите панталони и синята тениска се върна във всекидневната и се приближи до Ерве.

— Къде е дивидито?

Заложникът поклати глава.

— Какво дивиди? Не знам за какво…

Два жестоки удара в лицето, последвани от ритник, прекъснаха отговора.

— Не се прави на тъп! — изкрещя нападателят заплашително. — Къде е дискът?

Ерве опита да се свие, за да се защити, но беше прекалено здраво завързан и успя единствено да обърне глава. Усещаше, че бузата му гори и носът му пулсира, но разбра, че кърви едва когато видя червените капки по дървения под, образуващи неправилни последователни кръгове.

— Аз… не знам — заекна той. — Не знам за какво… за какво говорите.

Отнесе нов ритник в лицето, който сигурно бе сцепил долната му устна, защото усети силно и болезнено туптене.

— Говори, идиот такъв! Къде е дивидито?

Заложникът се опита да отговори, но първите думи заседнаха в гърлото му и не излязоха. Пое си дълбоко дъх и се концентрира.

— Моля ви, спрете — прошепна той задъхано. — Не знам нищо за никакво дивиди.

Мъжът с късите панталони се взира в него около пет дълги секунди, сякаш се опитваше да прецени дали човекът пред него лъже, или казва истината. Изглежда, му повярва или просто реши да смени тактиката. Приближи се до другия пленник. Застана пред него с разкрачени крака и мрачен поглед, като тореадор, който се подготвя за битка.

— Къде е дискът?

Беше ред на по-възрастния заложник да се свие.

— Не знам.

Мъжът с късите панталони се нахвърли върху втория заложник, влагайки още по-голяма ярост, отколкото когато удряше Ерве. Тялото на Ерик беше вързано за облегалката на стола и главата му беше напълно открита. Когато ударите спряха, лицето на втория заложник беше покрито с кръв и подутини; дясната част на челото му беше толкова подпухнала, че не можеше да си отвори окото.

— Къде е дискът? — настоя разпитващият. — Къде е проклетото дивиди?

Но главата на Ерик бе клюмнала като на захвърлена марионетка; изглеждаше така, сякаш всеки момент ще загуби съзнание; очевидно побоят го бе направил неспособен да отговори. Мъжът с късите панталони изруга гневно и бързо донесе компютър, който започна да свързва върху масата в средата на стаята.

Стартирането на видеовръзката по скайп отне десет минути. Ерве прекара това време в обмисляне на възможности как да се измъкне от този капан, но бързо осъзна, че положението му е безизходно. Беше здраво завързан и дори да успееше да се освободи, трябваше да се изправи срещу петимата непознати, от които трима доста яки. В действителност бяха оставени на милостта на тези мъже.

Екранът на компютъра оживя и един неясен силует изплува върху него. Нападателят кимна почтително.

— Всемогъщи Магус, имам нужда от твоя ценен съвет.

Ерве се опита да различи чертите на човека, който беше на линия, но екранът бе далече и той чуваше само гласа му.

— Е, Балам — попита образът от екрана, — какво има? Залови ли Дюпон и Дюпон^[4]?

— Да, тук са.

— А дивидито? У теб ли е?

— Не.

Мъжът с късите панталони и синята тениска отговори тихо, почти със страх; имаше своите причини.

— Ти гарантира, че ще донесеш дивидито! — изръмжа мъжът от скайпа. — Очаквам да спазиш обещанието си!

— Не се тревожете, всемогъщи Магус — побърза да отвърне Балам. По челото му се стичаха капчици пот. Колебаеше се как да формулира проблема. — Въпросът е, че… вече ги разпитах, а те твърдят, че не знаят за какво говоря. Възможно ли е?

— Разбира се, че не! — отвърна Магус. — Тези типове лъжат! Трябва да ги притиснеш повече.

Балам погледна към Ерик, който изглеждаше замаян след жестокия побой, на който бе подложен, и си пое дълбоко дъх.

— Само по-младия — отбеляза той. — Старецът вече не е в състояние да говори.

Образът от екрана замълча за момент, може би за да обмисли най-добрия подход.

— Убий един — отсъди той с леден глас. — Това ще накара другия да запее като канарче.

Без да се колебае, Балам се изправи и извади сгъваем нож от задния си джоб. Ерве го наблюдаваше с нарастващ ужас, опасявайки се, че заповедта се отнася за него. Но нападателят се приближи до Ерик. Сграбчи го за косата, дръпна главата му назад и с бързо движение прокара острието през гърлото му. Бликнаха струи кръв. Ерве извърна глава и затвори очи, но съзнанието му запечата бликащата кръв и слабите конвулсии на Ерик, продължили няколко секунди до последния предсмъртен хрип.

Когато отново настъпи тишина, Ерве усети как нападателят се приближава до него.

— Това е последната ти възможност — прошепна той, сякаш му доверяваше някаква тайна. — Къде е дивидито?

Картината и звуците от бруталната екзекуция на Ерик изпълваха съзнанието на пленника, когато, изплашен, той отвори очи и срещна погледа на палача. Ръцете на Балам бяха целите в кръв, по синята тениска на яхтклуба на Монако се виждаха алени петна. Изцапаният нож танцуваше между пръстите му.

— Моля ви! — простена той. Сълзи се стичаха по подутото му лице, покрито с кръв и пот. — Не ме убивайте!

Нападателят се наведе и се вгледа настоятелно в него, сякаш търпението му бе на изчерпване.

— Дивидито?

Ерве осъзна, че не му остава друг избор. Ако искаше да оцелее, трябваше да съдейства. Един вътрешен глас му подсказваше, че каквото и да реши, съдбата му вече е ясна; щяха да го убият. Но една сляпа надежда заглуши този глас. Желанието за живот го накара да повярва, че би могъл да се измъкне, ако даде на нападателя онова, за което беше дошъл.

— Не е тук — промълви той, като за пръв път непряко признаваше, че добре знае какво търсят непознатите. — Дивидито е… у друг човек.

Балам сви устни и показа зъбите си.

— Кой?

Ерве чу въпроса толкова близо до себе си, че усети винения дъх на главореза. Сърцето на пленника препускаше лудо в гърдите му, устните му, подпухнали от ударите, трепереха от болка и страх.

— Португалеца — призна той, като се тресеше от страх. — Португалеца… проклетото дивиди е у него.

Разбирайки, че неговият пленник бе казал истината и най-сетне бе разкрил всичко, което знае, Балам се изправи, докосна главата му, сякаш да го погали, и внезапно го сграбчи за косата. С бързо движение на все още изцапаното проблясващо острие той преряза гърлото на Ерве по същия начин, както постъпи с Ерик преди две минути.