Метаданни
Данни
- Серия
- Професор Томаш Нороня (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Mão do Diabo, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от португалски
- Дарина Миланова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Silverkata (2021)
- Корекция и форматиране
- Стаси 5 (2021)
Издание:
Автор: Жозе Родригеш душ Сантуш
Заглавие: Ръката на Сатаната
Преводач: Дарина Миланова
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: португалски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: португалска
Печатница: Печатница „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 17.10.2014
Отговорен редактор: Даниела Атанасова
Коректор: Атанаска Парпулева
ISBN: 954-26-1339-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15352
История
- — Добавяне
LVIII
Рамото на Ракел служеше на Томаш за опора — крепеше се на него, за да може да се придвижва. Да върви приведен, с мъчително бавни стъпки, се оказа по-трудна задача, отколкото предполагаше, но историкът беше доволен, че бе успял да премине така през целия перон, без да разпознаят нито един от двамата.
— Видя ли ги? — прошепна испанката, не смеейки да погледне назад. — Joder! Дори не си направиха труда да се прикрият!
— Бяха подготвени — отвърна историкът. — Уоки-токита и снимки. Забеляза ли, че от якето на единия се подаваше пистолет?
— Мислиш ли, че не забелязах? Madre mía, измъкнахме се…
— На мен ли го казваш!
Най-сетне излязоха от гарата. Вече на улицата, почувстваха слънчевите лъчи по лицата си. Изглежда, бяха в безопасност. Едва сега агентката от Интерпол се осмели да се обърне към своя спътник.
— А аз да си помисля, че ми въртиш номера, за да не носиш куфарите! — сподели тя. — Как разбра, че ни чакат?
Томаш й посочи с глава един ресторант с тенти на червени и бели райета от другата страна на гаровия площад.
— Шшшт, да отидем в онази trattoria[1] — предложи той. — Онези може още да ни наблюдават.
Испанката го послуша и се отправи към пешеходната пътека. Светофарът светеше червено, затова изчакаха.
— Добре, но как разбра?
— Не знаех — отвърна той, без да движи устните си, все още в роля. — Подозирах.
— Но какво те накара да мислиш така?
Томаш тайно се усмихна.
— Наречи го интуиция, ако щеш. — Докосна носа си с върха на пръста. — Надуших, че може би ни следят.
Ракел го изгледа с изражение на човек, който не се оставя да го водят за носа, и махна с ръка към чантата с лаптопа.
— Каква интуиция, поднасяш ли ме? — отвърна тя. — Заради компютъра е, нали? Разбрал си, че онези са те проследили с GPS! — Тя го погледна с възхищение. — Ах, че си ми умник!
Историкът се усмихна, но предпочете да не разкрива картите си.
— Виж ти, нищо не ти убягва.
Светна зелено за пешеходците и двамата пресякоха улицата, все така трудноподвижни. Стигнаха от другата страна на площада, отправиха се към траторията с червено-белите тенти и влязоха вътре. Един сервитьор със засукани мустаци — очевидно ревностен католик, ги посрещна с почтителен поклон.
— Buon giorno[2], сестри — поздрави ги той тържествено. — За мен е piacere[3] да посрещна Божии невести в скромното си заведение. — Посочи изискано с ръка към една свободна маса. — Prego[4], сядайте, сядайте! Какво ще обичате?
Томаш, който до онзи момент ходеше приведен, подпирайки се на Ракел, внезапно се изправи, сякаш болката в гърба му току-що се бе изпарила, и се взря в него.
— Трябва да посетим тоалетната — неочаквано заговори той с мъжки глас, който стресна сервитьора. — После ни донесете две пици. — Поколеба се, докато се чудеше каква точно пица иска. — A la puttanesca, per favore.
Сервитьорът стоеше като закован и го зяпаше, втрещен от онова, което виждаше и чуваше. Без да обръща внимание на реакцията на италианеца, историкът забърза между масите и се отправи към тоалетната. Испанката го последва и двамата се затвориха в помещението с мивките.
— Видя ли лицето му? — разсмя се Ракел, като заключи вратата. — Не си е представял монахиня да говори с мъжки глас, а?
Томаш вече се измъкваше от робата, която затрудняваше движенията му. Останал по боксерки, извади дрехите, които бе прибрал в една от пътните чанти, и започна да се облича.
— Тъпото е, че зарязахме горките монахини така — каза той, докато нахлузваше панталоните си. Като се събудят, ще видят, че сме им откраднали торбата с църковните одежди. Рискуват да отнесат сериозно конско от игуменката си.
Агентката от Интерпол сви рамене.
— Не го мисли, беше за добро — отбеляза тя. — Нали казват: „Неведоми са пътищата Господни“, и други подобни? Ако ти не го беше предвидил и не бяхме откраднали дрехите, щяхме да се озовем право в ръцете на онези. — Тя потрепери. — Не искам и да мисля какво щеше да се случи!
Преоблякоха се, излязоха от тоалетната и се отправиха към масата си. Сервитьорът със засуканите мустаци все още ги гледаше зяпнал, със слисано изражение и опулени очи, без да разбира как две почтени монахини изведнъж се бяха превърнали в толкова различни хора. Едната приличаше на филмова звезда, а другата… другата беше мъж!
— Mamma mia, всички са се побъркали! — промърмори той, клатейки примирено глава, докато се отдалечаваше към кухнята, за да поръча две пици a la puttanesca. — Ма che cosa[5]…
Двамата клиенти се настаниха на масата в траторията и избухнаха в неудържим смях. Напрежението през последните десет минути беше огромно, особено моментът, когато, преоблечени като монахини, слязоха от влака и се влачиха като охлюви под носа на убийците. Томаш беше висок, прекалено висок, за да мине за жена, затова трябваше да се преструва на възрастна монахиня с болки в гърба — единственото, което му хрумна, за да не бие на очи. Недостатъкът на тази идея бе, че трябваше да вървят много бавно, поемайки риска по-дълго време да останат в полезрението на мъжете, които се опитваха да ги разпознаят на перона. За щастие всичко приключи добре.
Очаквайки с нетърпение новини за майка си, Томаш постави лаптопа на масата и го включи. Хвана безжична мрежа за туристи, поради това безплатна, и без да губи повече време, влезе в електронната си поща. Имаше съобщение от дома.
Здравейте, професор Нороня.
Надявам се, че сте добре.
Страхувам се, че новините не са добри. Въпреки моите усилия, собствениците на дома не са съгласни майка ви да остане при нас, ако не платите цялата месечна такса. Настояват роднините да поемат разликата между орязаната пенсия и пълната сума и напомнят, че имат дълъг списък с чакащи, затова няма да им е трудно да намерят човек за стаята на дона Граса. Съгласно това получих ясни писмени нареждания да я изпиша утре сутрин, ако до днес в полунощ парите не бъдат преведени.
Нямате представа колко ми е трудно да ви го съобщя. Опитах всичко, за да не се стига дотам, защото освен майка ви, подобна съдба заплашва и други пациенти. Казах на шефовете си, че няма да остана в дома, ако започнем да изхвърляме възрастни хора на улицата, но те ми отвърнаха, че с тази безработица лесно ще ме заменят, а аз трудно ще си намеря нова работа.
Живеем в тежки времена, затова се моля на Бог да ни помогне в свят, в който хората нямат никакви права, а нещастието завладява всички ни.
Томаш дълго остана така, с хипнотизиран от екрана поглед докато съзнанието му се изпълваше в глухо възмущение. Ще изгонят майка му от дома! Как е възможно да се стигне дотам? Щеше да се озове на улицата заради някакви си мизерни сто евро! Що за страна може да се отнася така към възрастните хора? А той стоеше тук — беглец, неспособен да изпълни синовните си задължения и да отиде в Коимбра, за да разреши този абсурден проблем! Беше бесен, беше…
— Лоши новини?
Ракел бе разгадала изражението му. С непроницаемо лице португалецът реши да запази ситуацията с майка си в далечен кът на съзнанието си и да се концентрира върху най-неотложни въпроси. Ако искаше да й помогне, първо трябваше да се измъкне от кашата, в която се бе забъркал.
Отвори една търсачка и въведе „Международен наказателен съд“. Излязоха няколко резултата, включително и официалната страница на институцията. Влезе в сайта и започна да търси делото за световната криза. Отвори се страница със съобщението, че предварителното изслушване е насрочено за 15 часа днес, в Залата на петстотинте в „Палацо Векио“ във Флоренция. Това бе всичко, което му трябваше, за да действа.
Бързо изключи лаптопа. Съзнавайки, че ще трябва да ускори хода на събитията, за да се освободи възможно най-скоро от капана, който му пречеше да действа, историкът се взря в спътницата си.
— Имам план — каза той. — Слушай внимателно…