Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (6)

IV

Мъжът в бяла престилка се приближи до Томаш, разгледа подутините по тялото му и каза нещо на гръцки. Преди португалецът да успее да обясни на английски, че е чужденец и не разбира езика, професор Маркопуло се притече на помощ и заговори с лекаря. Двамата размениха няколко думи, след което археологът се обърна към колегата си.

— Имате ли двеста евро? — попита той. — Дайте му парите.

Томаш го погледна с празен поглед, без да разбира какво иска да каже професор Маркопуло.

— За какво?

Гъркът посочи с палец към лекаря.

— За да се погрижи за вас.

Португалецът се ококори.

— Моля? — заекна той.

— Платете на лекаря.

На Томаш му просветна или поне така реши.

— О, това е частна клиника?

— Не, държавна.

Томаш отново се обърка.

— И трябва да платя двеста евро, за да бъда прегледан в държавна болница? Еха, тук здравните такси никак не са здравословни.

Археологът завъртя очи, подразнен от факта, че колегата му не схваща.

— Какви здравни такси? Парите са за лекаря, не за болницата!

Погледът на Томаш се спря върху мъжа в бяла престилка, който кротко изчакваше края на разговора.

— За лекаря ли? — учуди се отново Томаш. — Не разбирам…

— Това е подкуп — обясни професор Маркопуло. — Платете му, за да се погрижи за вас.

Португалецът се взря в колегата си, после погледна лекаря и отново колегата, смаян от онова, което току-що бе чул.

— Трябва да подкупя лекар в държавна болница, за да може той да ме излекува?

— Разбира се — отговори археологът. — В Гърция е така, не знаете ли? Нарича се факелаки^[1], трябва да бутаме пари под масата на държавните служители, за да си вършат работата.

На Томаш му бяха необходими още няколко секунди, за да проумее напълно ситуацията. Когато най-сетне разбра, не зададе повече въпроси. Бръкна в джоба си, извади двеста евро и примирено ги подаде на лекаря.

 

 

Транспортирането до участъка с полицейския бус премина в мълчание. Полицаите бяха завели ранените в болница, за да им се окаже медицинска помощ, и сега, след като бяха прегледани и излекувани, ги караха в управлението, където щяха да ги задържат до съдебното изслушване.

— Не ми казвайте, че ще трябва да подкупвам и съдията, за да ни съди — пошегува се Томаш, все още впечатлен от онова, което се бе случило в болницата преди няколко часа. — Само това остава.

Професор Маркопуло дори не вдигна глава.

— Нормално е да им платим нещо…

Слисан, португалецът се взря в колегата си.

— Сериозно ли говорите?

Археологът не си направи труда да отговори и тишината се завърна в микробуса. Отвън една след друга се чуваха сирени; линейки, полицейски и пожарни коли профучаваха от всички страни в трескава суматоха. Денят бе изпълнен с тревожни събития и макар нощта вече да бе настъпила, човек оставаше с впечатление, че вълненията още не са стихнали.

— Изглежда, са загинали трима души — проговори накрая професор Маркопуло. — Задушили са се по време на пожара.

— Откъде знаете?

— Чух полицаите в болницата. Телата са били докарани там.

— А жената и момиченцето, които извадихме от сградата? Спасили ли са се?

Гъркът сви рамене.

— Не знам — отговори той с престорено безразличие. — Но мисля, че да. Тримата загинали са били открити в сградата от пожарникарите.

Томаш въздъхна от облекчение.

— Чудесно е, че са оцелели — отбеляза той, усещайки как от гърдите му се смъква огромна тежест. — Интересното е, че вместо да ни поздравят, тези типове ни арестуваха. Каква ирония, нали?

Професор Маркопуло уморено вдигна поглед и лицето му се сгърчи в пресилена усмивка.

— Може би, ако ги подкупим, ще ни поздравят — пошегува се той. — Кой знае?

 

 

Изсвистяха спирачки и микробусът спря. Отвън се чуха гласове и вратите се отвориха с трясък. Полицаите издърпаха задържаните навън и ги съпроводиха до управлението. След като изчака реда си на една дървена скамейка, Томаш бе повикан да даде личните си данни. Попитаха го за името му, поискаха паспорта и записаха информацията в една тетрадка.

— Вижте, бях арестуван погрешка — обясни португалецът. — Дори не съм грък, както знаете. Щях само да мина по улицата и…

— Тишина! — сряза го дежурният на развален английски. — Ако имате нещо да кажете, направете го пред съдията. Не съм тук да си говорим.

Служителят записа последните данни за задържания и когато приключи, го предаде на един надзирател. Полицаят хвана Томаш над десния лакът и го поведе по коридорите на участъка до помещение, чиито стени представляваха решетки, спускащи се от тавана до пода, като клетките в зоологическа градина. Пъхна ключ в ключалката на една килия, отвори вратата и бутна Томаш вътре.

Португалецът все още свикваше с новата обстановка, когато доведоха професор Маркопуло и го хвърлиха в килията с още двама мъже. Имаше общо десет души, наблъскани в тясно пространство с две легла и една тоалетна чиния; килията, изглежда, бе предназначена за двама затворници, но заради протестите и последвалите ги сблъсъци управленията бяха препълнени.

— Как вървят нещата? — прошепна Томаш на новодошлия. — Добре ли се отнесоха с вас?

— Като към принцеса — отвърна гъркът иронично. Той огледа килията. — Ще се оплача от този апартамент. Няма джакузи.

На португалеца не му беше до шеги и не се засмя; ситуацията беше достатъчно неприятна. Кимна към мъжете около тях.

— Видяхте ли с кого ни затвориха? Типовете, които предизвикаха безредиците.

— Шшшт! — изсъска археологът, разтревожен да не привлекат вниманието им. — Те са анархисти. Не се забърквайте с тях.

Томаш замълча. Вече ги бе виждал в действие и знаеше, че са способни да стигнат до крайност. Заради онова, което бяха сторили на протеста, трима души бяха загинали от задушаване, но както изглежда, това не тревожеше съвестта им.

— Какво ще стане сега? — прошепна той, сменяйки темата. — Ще ни представят на съдията?

— Да. Утре или по-късно.

Отговорът изненада португалеца.

— Сериозно? Ще трябва да прекараме нощта тук?

— Със сигурност. Задържаните са много и изслушването им в съда ще отнеме време. Трябва да сме търпеливи.

— Мислите ли, че мога да разговарям с посолството на моята страна?

— Когато ви позволят. — Невъзмутим, гъркът въздъхна шумно. — С толкова много работа се съмнявам, че ще е скоро.

Професор Маркопуло се облегна на стената и се свлече надолу, като приклекна на пода. Чакането щеше да е дълго и не си струваше да си хаби силите. Осъзнал, че трябва да прояви търпение, Томаш последва примера на колегата си и се плъзна към пода, за да клекне до него.

Вечерята се състоеше от толкова отвратителна помия, че професор Маркопуло отказа да яде. Вместо това тикна две банкноти от по двадесет евро на дежурния и онзи се върна с найлонова торбичка и бутилка бяло вино. Макар и напълно по вкуса на гърците, с които споделяха килията, виното леко накиселяваше, което го правеше непоносимо за небцето на Томаш. Храната обаче го изненада приятно — две порции мусака, която му напомни емпадаото^[2], което майка му приготвяше, когато беше дете.

Докато довършваха получената с подкуп вечеря, надзирателят отвори вратата на килията и бутна вътре още един задържан. За всеобща изненада, новодошлият не приличаше на демонстрант. Имаше руса разрошена коса и панталони на бели и сини райета. По-важното бе, че носеше бяла тениска с кръгла черна емблема на гърдите. Това бе символът на „Маншафт“ — националния футболен отбор на Германия.

Появата на новодошлия предизвика шепот сред мъжете в килията. Анархистите размениха няколко думи и един от тях се обърна към русия с тениска на бундестима.

— Deutsch?

Като чу думата, която го идентифицира, погледът му светна.

— Jawohl.^[3]

Утвърдителният отговор надигна нова вълна шушукане сред останалите задържани.

— Какво правиш тук? Дошъл си да се присъединиш към протестите?

Германецът повдигна вежда, сякаш това предположение само по себе си бе най-абсурдното нещо, което е чувал.

— Аз? В никакъв случай!

— Тогава защо те арестуваха?

— Вървях към Партенона, когато се натъкнах на тълпа от хора, които хвърляха камъни по витрините и обираха магазините. Изведнъж се появи Polizei^[4] и задържа всички, които бяха там. Просто бях арестуван, докато разглеждах забележителностите.

Отново се размениха реплики на гръцки с възбуден, разгорещен тон. По някое време анархистите, изглежда, стигнаха до съгласие и се размърдаха; те свирепо запристъпваха към мъжа и го обградиха.

— Това ще свърши зле — прошепна професор Маркопуло. По лицето му се четеше напрежение. — Наистина зле.

— Защо? Какво става?

Разтревоженият поглед на гръцкия археолог се спря върху затворника, появил се в килията преди минути, а след това огледа кръвожадните лица на мъжете, които го бяха наобиколили.

— Смятам, че… че…

— Какво че?

Професор Маркопуло преглътна сухо, като се опитваше да изрече думите, заседнали в гърлото му. Когато възстанови говора си, от устата му излезе само сподавен шепот.

— Ще го убият.