Жозе Родригеш душ Сантуш
Ръката на Сатаната (75)

LXXIII

Атмосферата в залата на Уфици беше напрегната, сякаш в пространството се бе спуснала гъста мъгла. Томаш приближи пръста си до бутона play на лаптопа. Преди да го натисне обаче, той се взря в главния прокурор на МНС.

— Следващото видео, заснето от двамата французи, засяга именно начина, по който банките на централните страни финансирали разходването на средства в страните от периферията — каза той. — Сега ще проследим един телефонен разговор между германски и американски банкер. След среща с испанския министър на благоустройството германският банкер е останал сам в кабинета, без да знае, че го наблюдават. Стационарният телефон, който е ползвал, също е подслушван, което ще ни позволи да чуем и думите на събеседника му от Ню Йорк.

Томаш натисна play и стартира видеозаписа. На екрана се виждаше дебел мъж с вратовръзка, който седеше зад бюрото и набираше някакъв номер.

— Hallo, Джон? Обажда се Матиас Глок от Munchner Eurobank, как си?

— Hi, Мати! Как върви, old pall.

— Wunderbar. Слушай, Джон. Тъкмо приключих една среща с министъра на благоустройството на Испания. Поиска десет милиарда евро за финансиране на още една високоскоростна линия. Дали разполагаш с толкова пари?

— При каква лихва, Мати?

— Обичайната, разбира се.

— Обичайната лихва е много ниска, Мати. Вече ти преведох пет милиарда за магистрали в Португалия, още седем милиарда за субсидии на клиентите на гръцкото правителство, а сега ти искаш още десет милиарда за испанците? Вече изпратихме тридесет милиарда за благоустройствени проекти в Испания и още петнадесет милиарда за пазара на недвижими имоти в Ирландия! Тези хора пръскат пари като луди! Дали после ще ги върнат?

— Ach, Джон, що за въпрос? Нали знаеш, че всички сме в еврозоната? Сега всички сме едно, mein Freund! Да отпуснеш кредит на испанец или португалец, е като да го дадеш на германец.

— Сигурен ли си? Слушай, дългът на тези страни вече започва да ни тежи…

— Имай ми доверие, Джон.

— Тези страни не се ли страхуват от свръхзадължения?

— Какво говориш? Слушай, директорът на Португалската централна банка например публично обяви, че щом страната му е в еврозоната, въпросът за задлъжнялостта вече не стои. След това в частен разговор с португалските банкери той ги насърчи спокойно да взимат заеми. Така че само трябва да се възползваме от ниските лихви и да оползотворим парите. Отпускането на кредит на която и да е страна от еврозоната е абсолютно сигурно. Ако възникне проблем, се подразбира, че икономиките на развитите страни ще послужат като гаранти на дълговете на по-слабите страни.

Американецът се поколеба.

— Yeah, прав си — каза накрая той. — Okay, buddy, пращай документите и ще се погрижа. Ще спечелим добри пари от комисиони, нали?

— Jawohl, Джон. Ще говоря с испанците да подготвят заявката. Възможно е да има още една поръчка от португалците. Изглежда, сега искат да построят летище…

— Wow, Мати! Европа е заприличала на строителна площадка! Навсякъде се строи! А ние пишем фактури!

Екранът почерня и Томаш натисна стоп.

— Този разговор е интересен, защото ни разкрива как работи схемата — каза Томаш. — Лесните пари, идващи от ниските лихвени проценти, са се превеждали на банките в централноевропейските страни. Въпреки клаузата no bailout в Договора от Маастрихт, според която еврозоната не е отговорна за държавните дългове на отделните страни — членки и няма да ги плаща, европейските банки и централни банки, като португалската например, били убедени, че по въпросната клауза няма да бъдат предприети действия, и поддържали илюзията, че един заем, отпуснат на Гърция, е толкова сигурен, колкото би бил заем, отпуснат на Германия. Американците повярвали в тази илюзия и отпуснали нисколихвени кредити на немските, френските, австрийските, белгийските и холандските банки, които ги разпределили между страните от периферията. Там те били усвоени от лоши инвестиции в нетъргуемия сектор и от прекалено разрасналата се система на социални плащания. Така еврото се превърнало в сложна схема за рециклиране на пари от централните европейски страни към периферията, превръщайки половината континент в кредитор, а другата половина в спекулант. Банките действали като посредници и трупали огромни комисиони, приемайки като обезпечение надценена от балона за недвижимите имоти собственост. Когато американският балон за недвижими имоти се спукал и цената на имотите паднала, цялата картонена кула се срутила. Страните от центъра, които насочвали парите към периферията и ги принуждавали да сключват сделки, за да финансират косвено собствените си фирми, видели накъде духа вятърът и какво направили? Започнали да обвиняват периферията, че харчи неразумно. И с право, разбира се. Не казали обаче, че те самите имали вина за тези разходи и че техните банки безразборно отпускали кредити, без да си правят труда да проверяват дали страните са в състояние да върнат дълговете си. Заключение: парите свършили. Банките на централните европейски страни, по-специално френските и германските, се превърнали в големите кредитори на периферията. Тези държави от своя страна били толкова задлъжнели към банките от центъра, че ако обявели несъстоятелност и не платели, голяма част от тези банки щели да фалират.

Разтревожена, Агнес Шално отново срещна погледа на Карло дел Понте и въздъхна.

— Това наистина ще бъде един много сложен съдебен процес. Не знам как ще…

Историкът вдигна ръка, за да й покаже, че още не е свършил, и отново се обърна към лаптопа.

— Сега ще чуем друг телефонен разговор от Брюксел. Участниците в диалога са португалският министър-председател и министърът на парламентарните въпроси в Лисабон. Премиерът е в офиса на португалското представителство в Европейската комисия. Записът е направен няколко часа преди важно заседание.

Томаш натисна play и кадърът, показващ мъж, седнал зад бюро, с телефонна слушалка в ръка, оживя.

— Антонио, откъде ти хрумна идеята да подготвяш закон за престъпления по служба от лица, заемащи държавни длъжности? — попита възмутено министър-председателят. — Полудя ли, или какво?

— Но, Гонсало, вече говорихме за това…

— Говорихме, но не точно за това! Преди малко Пауло ми прочете някои клаузи и… честно казано, съм потресен! — На видеото се виждаше как премиерът преглежда някакъв документ. — Осем години затвор за политик, действал неправомерно с цел да облагодетелства или навреди на някого? Пет години затвор за държавен служител, приел или поискал материална или нематериална облага за себе си или друго лице? Три години затвор за нарушаване на регулационен план? Една година затвор за неизпълнение на показателите на бюджета? — Премиерът вдигна поглед от документа, който четеше. — Полудя ли, Антонио? Ако всичко това е наказуемо, всички отиваме в затвора, по дяволите! Какво правим всеки ден, ако не да облагодетелстваме или ощетяваме някого неправомерно? А не искаме ли материални облаги от спонсорите за партийните банкови сметки? Не нарушаваме ли нормите за изпълнение на бюджета? Не можеш да представиш подобен закон, Антонио! И дума да не става!

— Гонсало, вече говорихме за това! — настоя министърът по парламентарните въпроси. — Трябва да покажем, че държим на морала, разбираш ли? Това създава добър медиен имидж.

— Да, но всички тези членове ми идват в повече, Антонио. Представи си, че утре изпаднем в криза, страната ни фалира или нещо подобно. Какво ще се случи? Основавайки се на този закон, който ти подготвяш, прокуратурата ще заведе дело срещу нас за неизпълнение на бюджета например и рискуваме всички да отидем в затвора.

Министърът по парламентарните въпроси се разсмя.

— Добре знаеш, че това няма да се случи, Гонсало. Държим прокурора под контрол…

— Да, но когато слезем от върха, нашите наследници ще назначат друг и тогава…

— Те също ще бъдат много внимателни. И те като нас ще имат да връщат услуги и да делят печалби. Всички сме от един дол дренки.

Министър-председателят изгуби търпение.

— Така е — каза той. — Но проблемът си остава. Този закон ми се струва много опасен. По-добре престани с тези глупости. Не бива да рискуваме!

— Не се тревожи, Гонсало — отвърна министърът по парламентарните въпроси. — Всичко е обмислено.

— Какво искаш да кажеш?

— Виж какво гласи член шести от закона — каза той, като прочисти гърлото си, за да прочете текста. — Наказанието за престъпление по служба, извършено от лица на политическа длъжност при изпълнение на задълженията им, може да бъде смекчено, в добавка към случаите, предвидени в общото законодателство, ако се докаже, че съответните блага или суми са били изразходвани за запазването на други конституционално значими такива или когато степента на служебна отговорност на извършителя е незначителна и изключва наказуемост или вина, съгласно общите условия.

За миг по линията настъпи тишина.

— Нищо не разбрах — призна министър-председателят. — Какво, по дяволите, означава това?

Смехът на събеседника му се разнесе от телефонната слушалка.

— Нарочно е написано на неясен юридически език, за да не се разбира — обясни той. — Юридически приказки, вратички в закона, изготвени от адвокатската кантора на нашия бележит депутат Манел. — Всъщност с този член се казва, че никой за нищо не може да бъде осъден.

— Сигурен ли си?

— Гонсало, моля те! Наистина ли смяташ, че ще прокарам закон, който би заробил всички ни? Разбира се, че не. Дори да настъпи и най-тежката криза, ще видиш, че никой няма да бъде съден, още по-малко признат за виновен за каквото и да било! Погрижил съм се за всичко. Ще си останем само заподозрени.

Министърът по парламентарните въпроси замълча, за да даде възможност на премиера да обмисли думите му.

— Всъщност смятам, че този закон е много важен за морала в политическия живот в Португалия — заяви той, гласът му внезапно бе станал спокоен. — Ще го представя като фундаментална реформа, която има за цел да вдъхне доверие в националната политика, доказателство, че подхождаме сериозно и отговорно към задълженията си спрямо португалския народ и не се страхуваме от последствията от управленските си действия. Чистата съвест е най-добрата възглавница. И точно затова не се страхуваме да приемем такъв закон!

Събеседникът му от другата страна на линията отново се разсмя.

— Премиер, който говори така, е опитен и мъдър политик.

Екранът отново почерня. Томаш спря записа и се обърна към прокурорите.

— Мисля, че това, което чухме, ясно показва безнаказаността на политиците — отбеляза той. — Показателен е фактът, че в страна като Португалия например има корупция, но не и корумпирани. Никога политик не е осъждан за корупция, всички са чисти. Обвиненията не водят до нищо, след като законът е направен така, че да е изключително трудно да осъдиш когото и да било. Един кмет на община в Лисабон записа разговор със собственика на някаква компания, който се опитваше да го подкупи, и бе осъден за клевета и незаконни записи, а онзи не прекара дори минута в затвора. Корупцията е престъпление, извършвано от онези, които присвояват държавните пари, и политиците нямат никакъв интерес да приемат ефикасен закон в борбата с престъпление, в което са пряко замесени. Единствените наказани са хората, които подават жалби за корупция. Една секретарка свидетелства в съда, че е чула разговор, в който директно се казва, че е платено на министър да одобри важен образователен проект, и на следващия ден беше уволнена.

— Няма ли защита за онези, които съобщават за корупция?

Никаква. Явно не е в интерес на законодателите да налагат сериозни наказания за корупция и да защитават онези, които подадат сигнал, защото това би означавало самите те да бъдат застрашени. Пишат законите в своя полза. Нима не забелязахте в последния запис споменаването на адвокатската кантора на определен депутат — онзи Манел? Това е препратка към една от схемите за „изчистване“ на корупцията, като се преструват, че се борят с нея. Работата е там, че управляващите натоварват с изготвянето на законите големи адвокатски кантори, които съставят текстове с неясно и объркващо съдържание.

— Тогава вероятно не са добри юристи — отбеляза Агнес Шално. — Един добър юрист съставя прости и ясни закони.

— Вие не разбирате — каза Томаш. — Техните текстове умишлено са написани объркващо.

Французойката го погледна неразбиращо.

— Умишлено?

— Разбира се. Колкото по-объркан и противоречив е законът, толкова повече вратички предлага. Адвокатите, наемани от партиите и управляващите, съставят закони, пълни с неразбираемо формулирани клаузи и подходящи изключения. И тъй като тези текстове са умишлено объркващи, адвокатските кантори взимат пари и за да напишат становище за закон, който самите те са съставили. Истински грабеж. Орязват заплатите и пенсиите на хората, за да платят щетите, причинени от цялата тази корупция.

Главният прокурор от Международния наказателен съд въздъхна.

— Така е — съгласи се тя. — Въпросът за финансирането на партиите и този проблем заемат централно място в нашето разследване.

— Двете неща са свързани — каза Томаш. — Но най-важният въпрос възниква в следващия, между другото, последен материал. Отнася се за разговор между министър-председателя на Португалия, който се намира в Брюксел за заседание на Европейския съвет, и министъра на финансите в Лисабон. Вижте сами.

Историкът натисна play и кабинетът на португалското представителство отново се появи на екрана на лаптопа, с премиера, седнал зад бюрото, с телефонна слушалка в ръка.

— Е, Гонсало? — попита гласът от Лисабон. — Готов ли си за следващата среща?

— Уф, все същата досада! Ще трябва да измоля няколко услуги… — Смени тона. — Слушай, уреди ли онази американска инвестиция в Сетубал?

— Не ми говори! — отвърна финансовият министър. — Отидох в Сиатъл, казах им, че инвестициите в Португалия са добри и така нататък, но онези веднага ми отказаха. Изглежда, са проучили и са разбрали, че две трети от разходите за един сравнително добре платен работник отиват за данъци. Научили са, че сме една от страните с най-висока данъчна тежест в света, и заявиха, че няма да идват тук да пилеят пари. Освен това са наясно, че никой не може да бъде уволнен, знаят за адската бюрокрация и че съдебните дела се влачат по петнадесет-двадесет години. Решиха да инвестират в Полша.

— Много лошо. Ти не им ли обясни, че имаме хубаво слънце, добра храна, хората са симпатич…

— Инвеститорите не се интересуват от тези неща, Гонсало. Знаеш ли какво ще ти кажа? Трябва да променим законите, защото иначе няма да…

— Не си го и помисляй! — прекъсна го премиерът, който нямаше никакво желание да продължава този разговор. — Само ако искаме да загубим изборите! Освен това синдикатите ще ни разкъсат.

— Празни приказки! Наистина ли смяташ, че синдикатите ще се обявят против мерки, които биха позволили създаването на нови работни места?

Министър-председателят се разсмя.

— Сигурно се шегуваш! Нашите синдикати искат нови работни места и същевременно да се запазят сегашните закони, които затрудняват този процес. Те не разбират или се преструват, че не разбират, че с тази глобализация големите компании имат голям избор къде да инвестират и че при нашите закони никой няма да започне бизнес в Португалия. — Той въздъхна. — Е, не се ядосвай. Когато нещата се прецакат, друг ще ги решава. Трябва да се погрижим за себе си, нали така?

Финансовият министър не настоява повече. Шефът му бе категоричен. Вместо това той прочисти гърлото си.

— Добре, обаждам ти се за нещо друго — започна той тихо. — Имам сериозен проблем и спешно трябва да поговорим.

— Какво става, Аугущо? Не ми казвай, че вестникарските лешояди отново са…

— Не е това — прекъсна го министърът. — Получих информация от Главна дирекция „Данъци и такси“, че… всъщност сложно е, наистина е много сложно…

— Какво? Какво се е случило?

— Изглежда, търпим огромен спад на постъпленията.

— Как така огромен?

— Данъкът за физически лица, корпоративният данък, ДДС… фискалните постъпления се сринаха.

— Шегуваш се!

— Де да беше така! Американската криза засегна икономиката ни по начин, който не сме предвиждали. Продажбите спаднаха, компаниите печелят по-малко и закриват работни места, безработицата расте и… затова плащат по-малко данъци. Приходите направо се стопиха!

По линията настъпи тишина, докато премиерът обмисляше онова, което току-що бе чул.

— Слушай, това известно ли е вече?

— Не, не, нищо. Вътрешна информация.

Министър-председателят въздъхна с облекчение.

— О, това е добре — каза той. — Пази тези неща в тайна, ясно ли е? Идват избори и не искам повече проблеми. Опозицията може да се хване за това и вестниците…

— Гонсало, не разбираш добре проблема — настоя министърът на финансите. — Щом имаме по-малко приходи, трябва да намалим разходите или да увеличим данъците.

— Да не си полудял? — попита ядосано шефът на кабинета, подразнен от предложението. — С изборите, които чукат на вратата?

— Ако не предприемем нищо, дефицитът ще скочи.

— Държим нещата под контрол.

— Кой ги държи под контрол? Щом постъпват по-малко пари, не можем да харчим толкова. Проста аритметика. Трябва да намалим разходите или да увеличим приходите. Проблемът е, че приходите се сриват.

— Не, не! — възкликна министър-председателят. — И дума да не става!

— Тогава какво ще правим?

— Ще теглим нов кредит, за да запушим тази дупка.

— Но така държавният дълг ще нарасне.

— Изобщо не ми дреме за държавния дълг! — повиши отново глас шефът на кабинета. — Идват избори и трябва да отпуснем някоя пара на тая паплач. Затова дори ще увеличим заплатите и ще намалим данъците.

От другата страна на линията министърът на финансите почти изкрещя.

— Какво?

— Каквото ти казвам: ще увеличим заплатите в държавния сектор. Мислех си за… не знам, 3%.

— Три процента увеличение на заплатите?

— Много ли ти се струва? — Той се поколеба. — Добре, нека бъдат 2,9%. — Помисли отново. — Но ако увеличението бъде по-малко от 3%, ще трябва да ги зарадваме с данъците. Как ти се струва да свалим ДДС-то с един пункт?

— Но… но…

— Изборите чукат на вратата, драги приятелю! — настоя министър-председателят. — Искаш да ги загубим ли, или какво?

— Гонсало, това е лудост! Нямаме пари, за да направим подобно нещо.

— Успокой се. Чуй ме, сега ще ти обясня как ще го извъртим. Вдигаме заплатите в държавния сектор и намаляваме ДДС-то, нали така? Казваме, че това се дължи на по-стабилната икономика и нашето строго управление на държавните финанси и т.н. Ще оберем овациите. Идват изборите, ние печелим като едното нищо и после — пуф! Казваме, че всъщност международната обстановка се е влошила, което впрочем не е лъжа, орязваме социалните облаги и данъчните облекчения, като така косвено ще намалим заплатите. Отново вдигаме ДДС-то и дори данъка за физически лица, ако е необходимо. Чиста работа.

Гласът от Лисабон заговори с неодобрителен тон.

— Не ми се струва никак добре…

— Изборът е прост: искаш ли да спечелиш изборите, или не?

— Не е това. Въпросът е, че раздаването на пари по този начин е пагубно. Освен това никой няма да повярва на тези приказки…

— Разбира се, че ще повярват — сряза го шефът на кабинета. — Де Гол е казал, че политикът до такава степен не вярва на думите си, че се удивлява, когато другите го разбират буквално. И това е самата истина, приятелю! Понякога със сериозно изражение говоря най-големите глупости, които можеш да си представиш… и хората се връзват. Самият аз се изненадвам! Така че бъди спокоен. В политиката съм от много години и добре знам как стават нещата…

— Наистина ли смяташ, че хората няма да забележат, че тези противоречиви мерки се взимат само заради изборите?

— И да забележат, какво от това? Ще кажеш, че увеличението на заплатите в година на избори е „просто съвпадение“, и какво могат да направят? Някой ще се противопостави ли на по-високата си заплата? — Той се разсмя. — Според мен всичко ще мине добре.

Гласът от другата страна на линията се поколеба.

— Да, може би си прав.

— Разбира се, че съм! — възкликна министър-председателят.

— Но е много важно информацията от Главна дирекция „Данъци и такси“ да остане поверителна, ясно ли е? Нито дума за това!

— Добре — обеща финансовият министър. — Но докладът съществува, Гонсало. Какво ще правим, ако някой го намери след изборите?

— Ще кажем, че не е пристигнал, че не сме го прочели, че не сме знаели нищо… и други подобни лъжи.

— Нима някой ще ни повярва? — все още скептично попита гласът от Лисабон. — Та това са държавните приходи, Гонсало! Как е възможно толкова важна информация да не достигне до нас? Не сме били информирани, че постъпленията са в стагнация? Това е все едно японският император да каже, че не е чул за падналите в страната му бомби. Това е невъзможно. Никой няма да се хване на толкова зле скалъпено оправдание!

— Ще се хванат, ще се хванат — отвърна уверено премиерът. — Ако говорим убедително, хората ще повярват. Не бери грижа! Дори някои да не повярват, никога няма да го докажат!

Екранът почерня, Томаш натисна stop и се обърна към прокурорите.

— Последният разговор ни показва главния проблем, който тласна света към кризата — отбеляза той. — Фактът, че политиците поставят въпроса за своето избиране и преизбиране над държавните интереси. В този случай имаме португалски управляващи, информирани за срив на държавните приходи в навечерието на избори, които въпреки това са увеличили заплатите и намалили данъците с единствената цел да бъдат преизбрани. Впрочем този проблем не се отнася до партия А или партия Б от държавата X или държавата У. Не хванаха ли Американския президент да споделя с руския си колега, че се налага да използва по-твърда русофобска реторика заради предстоящите избори, но след това ще бъде по-гъвкав? Това е общ фундаментален проблем в нашата демокрация. Макар и да имат съществен принос за тези проблеми, в основата им не стоят идеологическите грешки на лявото и дясното, а изключително важният факт, че политиците поставят изборите над всичко. Това създава условия за корупция при партийното финансиране и политическите решения и прави възможни всякакви сделки, в които частните интереси надделяват над колективните. Това кара политиците да дават нереалистични обещания и да провеждат политика, която в дългосрочен план води до банкрут. Когато кризата настъпи, те дори успяват да убедят избирателите, че вината е на предшествениците им и преди всичко на спекулантите — подходяща изкупителна жертва без лице, която не може да се защити. Политиците искат да ги изберат и не се спират пред нищо, готови са да продадат дори майките си и да жертват интересите на страната си, за да постигнат тази своя лична цел. Поставят изборите и личните си интереси над всичко останало. Ще кажете, че кризата възниква поради факта, че всички живеем над възможностите си. Това отчасти е вярно и се дължи на неспособността ни да се конкурираме със стоките от нововъзникващите пазари. Но най-голяма вина за кризата имат далаверите на управляващите, търговията с влияние и безобразната корупция — нещо, за което обикновеният гражданин няма никаква вина, но плаща за него. — Томаш посочи към Марилу. — Това е основният въпрос, с който Международният наказателен съд трябва да се справи директно и неотстъпно, ако иска делото да успее.

Томаш замълча и в зала „Ботичели“ настъпи напрегната тишина. Агнес Шално, която тези въпроси засягаха пряко, заговори първа.

— Ще бъде един изключително труден процес — сподели тя, в очите й тежеше умора. — Ще трябва да призовем управлявалите на редица страни на подсъдимата скамейка.

— Не забравяйте и предишните…

— Кои предишни?

— Вината за кризата не се ограничава само до държавниците от последните години — припомни историкът. — Тази отговорност се поделя между много хора от миналото. За престъпления срещу човечеството трябва да бъдат съдени и много бивши управляващи. Премиери, финансови министри, министри на благоустройството, ръководители на регионални правителства, директори на централни банки, много кметове…

— И кметовете ли? Но така списъкът ще стане безкраен!

— Това е положението! — разпери ръце Томаш. — Ако искаме да съдим виновниците за кризата, трябва да сме наясно, че са замесени много хора, макар и с различна степен на вина. И щом това се случва в Португалия, ситуацията едва ли е по-различна в Испания, Гърция, Ирландия, Италия… навсякъде.

Главният прокурор размаха ръце.

— Това прави стотици, вероятно хиляди заподозрени! Говорим за мегадело, каквото досега не е имало!

Томаш не отговори веднага. Обърна се, натисна eject и лаптопът изплю дивидито. Извади металическия диск и го размаха пред главния прокурор от Международния наказателен съд.

— Петима души загинаха, за да може този материал да стигне до вас — напомни й той. — Сега бих искал да разбера какво възнамерявате да правите с него.

Прокурор Агнес Шално се взря в него с широко отворени очи, без да знае какво да отговори. Тя, както и всички присъстващи в залата на Уфици, добре знаеше, че това е най-важният въпрос в момента.

Проблемът бе в това, че осъзнавайки мащабите на процеса, Агнес Шално нямаше отговор.