Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (6)

6

— Пристигнахме, госпожице Съмървил.

Буик Парк авеню се разклоняваше от магистралата в двулентов страничен път, маркиран със синьо-бял дървен знак, на който пишеше „Старс Драйв“. Анет Майлс, която взе Фийби от „Охеър“, беше секретарка на Бърт от няколко години. Беше в края на четирийсетте си години, с наднормено тегло и къса посивяваща коса. Макар и любезна, не беше особено общителна и разговорът между двете беше кратък.

Фийби беше уморена, защото бе станала призори, за да хване ранния полет, и беше напрегната от предстоящата среща. В опит да се отпусне, се загледа през прозореца към покрития с гори пейзаж. От двете страни на пътя се простираха насаждения от дъбове, орехи, кленове и борове и през една пролука в дърветата отдясно успя да зърне телена ограда.

— Какво има там?

— Стандартно тренировъчно затревено игрище, около седемдесет ярда. Дърветата прикриват района от дръвниците. — Тя премина едно разклонение с квадратен синьо-бял знак, който указваше входа. — Баща ви купи този парцел от Католическата църква през 1980 година. Някога тук е имало манастир. Комплексът не е модерен — не е като съоръженията на „Каубойс“ или „Форти Найнърс“ — но е функционален, а и „Мидуест Спортс Доум“ не е далече. Построяването на стадиона предизвика много противоречия, но и привлече огромни суми към Дюпаж Каунти.

Пътят свиваше надясно и над една лека падина към архитектурно невпечатляваща двуетажна L-образна сграда, изработена от сиво стъкло и стомана. Най-приятната й характеристика беше начинът, по който стъклото отразяваше околните дървета и смекчаваше утилитарния й изглед.

Анет посочи към павирания паркинг за ограничено ползване.

— Докарах колата на баща ви от къщата, както ме помолихте. Паркирана е до страничния вход. Обикновено използваме него, но днес ще ви въведа през фоайето.

Тя отби към зоната за посетители, най-близка до главния вход, и изключи двигателя. Фийби излезе. Докато наближаваше сградата, откри, че й се иска да е взела и Пух като един вид опора, вместо да я оставя с Виктор. Зърна отражението си в двойната стъклена врата. Перленосивият костюм с панталон беше най-близкото до бизнес облекло, което имаше. Носеше индигова копринена блуза без ръкави под сакото и подходящо подбрани в същия цвят сандали, затегнати със златни каишки. Косата й, оформена в гладки руси сърпове, откриваше лицето. Единствената фриволност, която си бе позволила, беше лилаво-бялата игла с дървена панда на ревера. И очилата с кристали.

Анет й отвори една от двойните врати. На всяко крило се виждаше логото на отбора, съставено от три припокриващи се златни звезди в небесносин кръг. Фийби вдигна очилата на главата си и влезе в света на своя баща.

В полукръглото фоайе, покрито с небесносин килим, имаше златни винилови столове и извита бяла рецепция със сини и златни ивици. В единия край имаше шкаф с трофеи, заедно с цитати, плакати и всички отборни лога на НФЛ, окачени в рамка.

Анет й посочи стол.

— Бихте ли изчакали тук само за момент?

— Разбира се.

Фийби свали очилата си и ги прибра в чантата. Не беше изминала и минута, когато по коридора към нея забързано се приближи някакъв мъж.

— Госпожице Съмървил. Добре дошли.

Тя се вторачи в него.

Беше очарователен, нисък, книжен Том Круз с приятелско почтително изражение, което значително успокои нервния й стомах. Макар че вероятно беше на нейната възраст, изглеждаше толкова момчешки, че й заприлича на тийнейджър. Тя раздруса ръката, която й беше протегнал, и се взря в чифт великолепни сини очи, разположени на нивото на нейните.

— Сигурен съм, че сте уморена от полета. — Той имаше най-гъстите мигли, които бе виждала у мъж. — Съжалявам, че не сте имали възможност да починете, преди да се гмурнете във всичко това.

Гласът му беше тих, а маниерите — толкова съчувствени, че тя почувства първи пристъп на надежда, откакто Дан Кейлбоу я беше изнудил. Може би този свят не беше чак толкова лош.

— Добре съм — увери го тя.

— Сигурна ли сте? Знам, че много хора чакат да се срещнат с вас, но ще направя всичко възможно да ги отклоня, ако желаете.

Тя искаше да му върже панделка и да го постави под коледната елха. Вътрешният й радар не пращаше нито един от обичайните сигнали да го съблазни, нещо, което обикновено се случваше в присъствието на привлекателни мъже. Ниският му ръст и приятелските му обноски не й позволяваха да се почувства застрашена.

Тя сниши глас, за да я чува само той.

— Защо просто не стоите до мен? Имам чувството, че ще ми е нужно приятелско присъствие.

— За мен ще е радост. — Те си размениха усмивки и тя изпита успокоително усещане за свързаност с него, сякаш се познаваха от години.

Поведе я през една арка към офисите, украсени с възпоминателни топки, знаменца и отборни купи, натъпкани с химикалки. Докато преминаваха оттам, я представи на неколцина мъже, повечето от които носеха сини поло тениски с логото на „Старс“ и всеки от които си имаше титла: директор, мениджър, асистент.

За разлика от своите по-ежедневно облечени колеги, нейният нов съюзник носеше антрацитен костюм на ситно райе, колосана бяла риза с френски ръкавели, бургундскочервена вратовръзка и заострени обувки от блестящ кордован.

— Не ми казахте името си.

— Божичко. — Той се плесна по челото с длан и се ухили, при което на лицето му се появиха очарователни трапчинки. — Толкова се притеснявах за срещата ни, че забравих. Аз съм Рон Макдермит, госпожице Съмървил.

— Моля те, Рон, наричай ме Фийби.

— За мен е чест.

Преминаха през оживен участък с бюра, отделени с прегради, после завиха по коридора в дългото задно крило на сградата. То беше също толкова прозаично украсено, както и фоайето: син килим, бели стени, покрити с фотографии и плакати на отбора в прости хромирани рамки.

Рон погледна часовника си и се намръщи.

— Имаме среща в кабинета на Стив Ковак сега. Той е директор на играчите и иска да подпишете договорите при първа възможност.

— Според тренер Кейлбоу тези договори са въпрос на живот и смърт.

— Така е, Фийби. Поне за „Старс“. — Той спря пред една врата, върху която имаше малка месингова табелка, обявяваща, че това е кабинетът на директора. — През последния сезон този отбор записа един от най-лошите резултати в лигата. Феновете ни изоставиха и играем на полупразен стадион. Ако изгубим Боби Том Дентън, ще има още повече празни седалки.

— Казваш ми, че е по-добре да подпиша, или не?

— О, не. Ти си собственикът. Мога да те посъветвам, но това е твоят отбор и ти вземаш крайното решение.

Той говореше толкова откровено, че й се прииска да го прегърне и да го целуне шумно по сладката малка уста. Вместо това влезе през вратата, която й отвори.

Стив Ковак беше кален ветеран от десетилетия на терена. Беше облечен само в риза, имаше оредяваща кестенява коса, квадратна челюст и червендалест тен. Фийби го сметна за напълно ужасяващ и докато се запознаваха, й се дощя да не си е облякла панталон.

Тъй като не можеше да демонстрира краката си, тя остави сакото да се отвори, докато сядаше срещу него на бюрото.

— Разбрах, че трябва да подпиша някакви договори.

— Правилно. — Той отклони очи от гърдите й и побутна купчинка листове към нея. Тя извади очила за четене с рамки на леопардови шарки от чантата си и ги сложи.

Вратата зад нея се отвори и Фийби се стегна. Нямаше нужда да се обръща, за да разбере кой е дошъл. Нещо във въздуха й го подсказа. Може би беше лекият цитрусов аромат, който бе доловила, докато беше в апартамента й, а може би беше просто турбуленцията от прекомерно мачовското му излъчване. Идеята, че все още си спомня миризмата му, я изплаши и тя остави сакото да се отвори още малко.

— Наистина се радвам, че успяхте, госпожице Съмървил. — Алабамският му акцент бе подчертан от отчетлив саркастичен нюанс. Тя никога не бе смятала южняшкия акцент за особено привлекателен, но бе принудена да признае, че в удължените гласни има нещо определено съблазнително.

Задържа очите си върху договора, който четеше.

— Бъдете добър, господин Кейлбоу, или ще насъскам Пух срещу вас. — Преди да успее да й отговори, главата й се вдигна от договора на Боби Том Дентън. — Осем милиона долара? Давате на този мъж осем милиона долара, за да хваща топки! Мислех, че този отбор е в трудно финансово положение?

Дан се облегна на стената от лявата й страна, скръсти ръце и зарови пръсти под мишниците на синьото си поло, което бе облякъл над чифт сиви панталони.

— Добрите уайд рисийвъри не са евтини. Забележете, че сумата е за четири години.

Тя все още се опитваше да възстанови нормалното си дишане.

— Това е неприлично голяма сума.

— Той си заслужава всяко пени — възрази Стив Ковак. — Баща ви одобри този договор, между другото.

— Преди или след като почина?

Дан се усмихна. Фийби инстинктивно погледна към единствения мъж в стаята, на когото вярваше, да потвърди, че баща й наистина е знаел за този възмутителен договор. Рон кимна.

Столът на Ковак изскърца, когато той се обърна към Дан, на практика изключвайки я от обсъждането.

— Знаеш ли, че „Колтс“ плащаше на Джони Юнитас само десет хиляди долара на година? И то след като той им спечели два шампионата.

Тези мъже определено бяха луди и тя реши, че трябва да бъде гласът на разума.

— Тогава защо не се отървете от Боби Том Дентън и не наемете този Юнитас? Можете да утроите предложението на „Колтс“ и пак ще сте напред с няколко милиона.

Дан Кейлбоу се разсмя. Наклони глава с все така скръстени ръце и започна да се тресе. Стив Ковак я зяпна с изражение, в което се примесваха шок и ужас.

Очите й се стрелнаха към Рон, който се усмихваше леко.

— Къде сгреших?

Той се наведе напред, потупа ръката й и прошепна:

— Джони Юнитас вече се е оттеглил. Той е на, ъъъ, около шейсет. И беше куотърбек.

— О.

— Но ако все още играеше и беше, ъъъ, по-млад, щеше да е отлично предложение.

— Благодаря — отвърна тя с достойнство.

С все още наклонена глава Дан избърса очи с палците си.

— Джони Юнитас. Ииисусе…

Вече напълно раздразнена, тя извъртя краката си към него, докато си махаше очилата и ги забождаше в неподписания договор.

— Толкова пари ли изкарваше, когато се състезаваше?

Той я изгледа с все още влажни очи.

— Куотърбековете изкарват малко повече от това, след като са прекарали известно време на терена.

— Повече от осем милиона?

— Аха.

Тя запрати договорите на масата.

— Добре. Ами тогава защо ти не подпишеш това!

Фийби се изправи на крака и излезе.

Беше стигнала едва до средата на коридора, преди да осъзнае, че няма къде да иде. Вляво имаше един празен офис. Влезе вътре и затвори вратата, щеше й се да бе успяла да се овладее. За пореден път остави езика й да командва мозъка.

Втъкна очилата в джоба на сакото си и тръгна към големите френски прозорци, които се простираха зад бюрото и гледаха към две празни тренировъчни игрища. Какво знаеше тя за уайд рисийвърите и за осеммилионните договори? Можеше да си говори с любители на изкуството на четири различни езика, но точно сега това не й вършеше никаква работа.

Вратата зад нея се отвори.

— Добре ли си? — попита тихо Рон.

— Добре съм.

Видя загриженост в погледа му, когато се обърна.

— Трябва да ги разбираш. Както и футбола.

— Мразя тази игра. Не искам да разбирам.

— Опасявам се, че ще се наложи, ако искаш да си част от това. — Той й се усмихна тъжно. — Те не вземат заложници. Професионалният футбол е най-затвореният мъжки клуб в света.

— Какво имаш предвид?

— Затворен е за външни лица. Има тайни пароли и сложни ритуали, които само те разбират. Няма писани правила и ако ги питаш какви са, значи не си от тях. Това е затворено общество. Жените не се допускат. И никой мъж, който не е достоен.

Тя се отдалечи от прозореца и тръгна към едно от чекмеджетата, като го огледа любопитно.

— За себе си ли говориш?

Той се разсмя притеснено.

— Това е болезнено очевидно, нали? Аз съм на трийсет и четири. Казвам на всички, че съм метър и осемдесет, но всъщност съм около метър и седемдесет. И все още се опитвам да вляза в отбора. Така е през целия ми живот.

— Защо това е още важно за теб?

— Просто е важно. Когато бях дете, не можех да мисля за нищо друго. Четях за футбола, сънувах футбол, ходех на всеки мач, на който можех — на детските площадки, в гимназиите, на професионалистите, нямаше значение. Обожавах моделите в играта — ритъма и липсата на морална двусмисленост. Обичах дори насилието, защото по някакъв начин изглеждаше безопасно — без ядрени гъби, без купчини мъртви тела след края на всичко. Правех всичко друго, освен да играя. Бях твърде дребен, твърде тромав. Може би просто го исках твърде силно, но никога не можах да се докопам до топката.

Той пъхна ръка в джоба на панталона си.

— В горния курс в гимназията бях национален стипендиант, приеха ме в „Йейл“. Но бих се отказал от всичко това незабавно, ако можех да съм в отбора. Ако само веднъж можех да пренеса топката до ендзоната.

Фийби разбираше копнежа му, макар да не проумяваше страстта му към футбола. Как можеше този сладък, нежен мъж да има толкова нездрава обсесия?

Кимна с глава към книжата, които носеше.

— Искаш да ги подпиша, нали?

Той се приближи с блеснали от вълнение очи.

— Мога само да те съветвам, но мисля, че този отбор има вълнуващо бъдеще. Дан е своенравен и изискващ. Понякога е твърде суров с играчите, но е страхотен треньор, и разполагаме с много млади таланти. Знам, че тези договори са цяло състояние, но във футбола шампионатите правят пари. Мисля, че това е добра дългосрочна инвестиция.

Тя грабна договорите от него и бързо надраска името си на местата, които й беше отбелязал. Когато приключи, почувства замайване при осъзнаването, че току-що е дала милиони долари. Но в крайна сметка това щеше да е проблем на Рийд, така че защо да се тревожи?

Вратата се отвори и в кабинета влезе Дан. Видя химикалката в ръката й, докато връщаше договорите на Рон, който му кимна леко и утвърдително.

Дан очевидно се отпусна.

— Ще ги върнеш ли на Стив, Роналд?

Рон кимна и излезе от стаята, преди тя да го спре. След като вратата се затръшна и останаха сами, кабинетът вече й изглеждаше значително по-малък. С Рон се чувстваше в безопасност, но сега във въздуха пращеше нещо опасно.

Когато Дан отиде зад бюрото и седна, тя осъзна, че това е неговият офис. За разлика от останалите части на сградата тази стая нямаше ласкателна стена с препоръки и фотографии. Срещу износения диван имаше практични стоманени шкафове и чекмеджета, подредени край стената. Бюрото и шкафът зад него бяха отрупани с вещи, но не и в безпорядък. В далечния ъгъл на стаята имаше телевизор с видеоуредба. Тя отклони очи от грозната дупка в изолацията на стената, която изглеждаше да е направена с юмрук.

Фийби очакваше от него да започне да вади празни бирени кутийки от чекмеджетата и да ги троши с юмруци, но той кимна към един от сините хромирани столове. Вместо това тя се настани на дивана, защото се намираше по-далече.

Столът изскърца, когато той се облегна.

— Вече обядвах, така че не е нужно да се плашиш. Няма да те изям.

Тя вирна брадичка и го дари с полуусмивка.

— Това е твърде лошо, тренер. Надявах се да си гладен.

Той се усмихна.

— Радвам се, че те срещам на трийсет и седем, а не на седемнайсет.

— И защо?

— Защото сега съм много по-умен, отколкото бях тогава, и защото си точно от онзи тип жени, за които ме предупреждаваше майка ми.

— Умна майка.

— Цял живот ли си била мъжемелачка, или си започнала едва напоследък?

— Забърсах първия си едва на осем. Пале, на име Кени.

— На осем години. — Той подсвирна одобрително. — Дори не искам да си представям какво е ставало с мъжката популация, когато си била на седемнайсет.

— Не беше красива гледка. — Игричките с този мъж бяха изнервящи и тя потърси начин да смени темата. Спомняйки си празното тренировъчно игрище, кимна към прозореца. — Защо играчите не се упражняват? Мислех, че търпите поражения.

— Днес е вторник. Това е единственият свободен ден на момчетата. Много от тях го използват за обществени прояви, като да говорят на неофициални обеди, неща от този сорт. Треньорите също го правят. Миналия вторник например прекарах следобеда си да правя запис за „Юнайтед Уей“ в общинските ясли.

— Ясно.

Закачката беше изчезнала и той беше напълно делови, докато й побутна пликовете от кафява хартия през масата.

— Това са биографиите на тримата мъже, които аз и Стив Ковак смятаме за най-квалифицирани да вършат работата на генералния мениджър, заедно с коментарите ни. Защо не ги погледнеш довечера? Можеш да оставиш на нас да вземем крайното решение или да го обсъдиш с Рийд.

— Докато съм собственик, тренер, аз ще вземам решенията.

— Добре. Но трябва да го направиш бързо.

Тя взе плика.

— Ами настоящият генерален мениджър? Уволнен ли е вече?

— Още не.

Когато не добави нищо друго, стомахът й се сви. Не можеше да си представи по-лошо нещо от това, да уволнява някого, дори човек, когото не познава.

— Няма да го уволнявам аз! Обичам мъжете си живи и здрави!

— Обикновено това е работа на собственика, но предположих, че може да се чувстваш така, затова помолих Стив да се погрижи вместо теб.

Фийби въздъхна облекчено.

Дан настоя да я разведе из комплекса и обиколката им из двуетажната L-образна сграда им отне почти час. Фийби бе изненадана от броя на класните стаи, които видя, и го отбеляза пред Дан.

— Срещите и гледането на записи отнемат по-голямата част от дните за тренировки — обясни той. — Играчите трябва да усвоят плана на играта. Получават критики и изслушват разузнавателни доклади. Футболът не е само пот.

— Разчитам на думата ти за това.

Заседателната зала за треньорите имаше дъска в единия край, която бе надраскана с думи като „Кинг“, „Джокър“, „Джейхок“ и някакви диаграми. Тренировъчната стая миришеше на гума и имаше гигантски кантар, а в мъничката видео лаборатория бяха натъпкани рафтове от пода до тавана, отрупани със скъпа техника.

— Защо ви е цялото това снимачно оборудване?

— Голяма част от тренирането включва гледане на филми. Имаме собствен операторски екип и те заснемат всяка игра от три различни ъгъла. В НФЛ всеки отбор трябва да прати записи от последните си три мача на следващия си съперник една седмица преди срещата.

Тя погледна през прозорците в тренировъчната зала, единствената наистина подредена зона, която видя при обиколката си. Стените бяха разчертани от шкафове. Вътре имаше тапицирани скамейки, няколко стоманени хладилника, машина за напитки „Гаторейд“, червен пластмасов варел с обозначение „Биологични отпадъци“ и маса, върху която имаше видеокасети във високи контейнери.

Тя посочи към тях.

— Защо са толкова много?

— Играчите трябва да бъдат заснемани преди всяка тренировка, обикновено два пъти на ден. Използваме доста.

— Това сигурно отнема много време.

— Имаме петима асистенти за тренировките и трима по време на сезона.

Продължиха нататък. Тя забеляза, че малкото жени, които срещнаха, видимо се оживяваха, щом забележеха Дан, докато мъжете го поздравяваха с различна степен на уважение. Спомни си какво й бе казал Рон за клуба и осъзна, че Дан е неговият президент.

В съблекалнята за ветераните отворените шкафчета бяха затрупани с обувки, чорапи, тениски и подплънки. Някои от играчите бяха закачили семейни снимки на вратичките. В единия край имаше машина за безалкохолни, както и няколко телефона и дървена картотека с писма от фенове.

След като му обеща, че ще му съобщи решението си до десет на следващата сутрин, Дан я остави във фоайето. Фийби беше толкова облекчена, че се е измъкнала от него без повече големи щети, че вече изваждаше ключовете, които Анет Майлс й беше дала за кадилака на Бърт, от чантата си, когато си припомни, че не е благодарила на Рон за помощта. Също така искаше да го помоли за съвет относно избора на нов генерален мениджър.

Докато се отправяше към крилото, където се помещаваше мениджмънтът на „Старс“, край нея мина набит мъж със снимачна техника.

— Извинете, къде мога да намеря офиса на Рон?

— Рон? — Мъжът изглеждаше озадачен.

— Рон Макдермит.

— А, имате предвид Роналд. Последната врата в дъното.

Тя тръгна по коридора, но когато стигна до края, реши, че не е разбрала указанията, защото на тази врата имаше месингова табелка с надпис „Генерален мениджър“. Озадачена, тя се взря в нея.

И тогава сърцето й изтуптя глухо. Тя влетя в малкото преддверие, където беше бюрото на секретарката и имаше няколко стола. Телефонът звънеше и всичките му бутони светеха, но нямаше никого. За няколко лудешки секунди изпита надежда, че Рон е асистент, но тази надежда умря, когато застана пред вратата във вътрешния кабинет.

Рон седеше зад бюрото, столът му бе с гръб към нея, гледаше към прозорците отзад. Беше по риза, с лакти на облегалките.

Тя пристъпи предпазливо.

— Рон?

Той се обърна.

— Здравей, Фийби.

Сърцето й почти се разби, когато й се усмихна печално. Въпреки примирението му тя си позволи да се надява.

— Говори ли вече… говори ли със Стив Ковак?

— Искаш да знаеш дали вече ме е уволнил? Да, направи го.

Тя го изгледа поразена.

— Аз не разбрах, че ти си главният мениджър. Защо не ми каза?

— Мислех, че знаеш.

— Ако знаех, нямаше да позволя това да се случи. — Още докато изричаше думите, си спомни за уговорката си с Дан. Част от нея включваше обещанието й да уволни действащия генерален мениджър.

— Всичко е наред. Наистина. Беше неизбежно.

— Но, Рон…

— Получих длъжността асистент на генералния мениджър, защото баща ми и Бърт бяха добри приятели. Баща ти не беше впечатлен от мен и щеше да ме уволни след шест месеца, ако Карл Поуг не ме беше подкрепил.

Тя се хвърли в един стол.

— Поне някой е застанал зад теб.

— Обичах работата с Карл. Допълвахме се идеално, което беше причината Карл да не иска Бърт да ме уволнява.

— Какво имаш предвид?

— Карл има добри футболни инстинкти и е силен лидер, но не е много интелигентен. Аз притежавам качествата, които му липсват — организационни способности, усет към бизнеса — но съм пълен провал като лидер. Двамата се сработихме така, че аз да поема планирането и стратегията, а той да ги прокарва.

— Да не би да ми казваш, че ти си този, които ръководи отбора?

— О, не. Карл беше начело.

— Осъществявайки твоите идеи.

— Точно така.

Тя потри челото си.

— Това е ужасно.

— Ако това е някаква утеха, уволнението ми е правилно решение. За да е ефективен генералният мениджър на един професионален отбор, хората, които работят за него — от офиса чак до треньорите — трябва поне малко да се страхуват от него. Мъжете дори не ме уважават, какво остава да се страхуват. Имам мозък за работата, но изглежда, личността ми не е подходяща. Или може би ми липсва кураж.

— Но на мен не ми липсва. — Тя се изпъчи в стола си, изненадана, колкото и Рон, че е произнесла думите, които си помисли.

— Моля?

Умът й препускаше. Бърт искаше от нея да е предпазител. Очакваше от нея да прекарва дните си в стария му офис и да подписва послушно документите, които й носят, да прави каквото й казват. Едва ли му беше хрумвало, че тя може и да се опита да научи нещо от работата.

Беше се заклела, че няма да участва в играта на баща си, и сега видя начин да изпълни условията на завещанието му и да запази самоуважението си.

— Аз имам кураж — повтори тя. — Но нямам знание.

— Какво точно искаш да кажеш?

— До момента единственото, което знам за американския футбол, е колко много го мразя. Ако баща ми беше очаквал, че Карл Поуг ще напусне, никога нямаше да ми позволи да доближа „Старс“ дори за няколко месеца. Бях принудена да се съглася първо от Бърт, а после от Дан Кейлбоу, но това не означава, че ще правя всичко по техния начин.

— Все още не разбирам…

— Трябва да науча някои неща за това, как се ръководи футболен отбор. Дори ако ще съм собственик само за няколко месеца, искам да вземам самостоятелни решения. Но не мога да направя това, без да разполагам с доверен човек. — Тя посочи към документите, които все още държеше. — Не знам нищо за тези мъже.

— Кандидатите за длъжността на генерален мениджър?

Фийби кимна.

— Сигурен съм, че можеш да вярваш на Дан и на Стив, че ще изберат най-подходящия.

— Откъде знаеш?

— Вероятно братовчед ти Рийд може да те посъветва…

— Не! — Тя се насили да говори спокойно. — Рийд и аз не се разбираме. Няма да ида при него при никакви обстоятелства. Трябваш ми ти.

— Не мога да ти опиша колко много означава доверието ти за мен.

Тя се стовари в стола си.

— За жалост, обещах на Дан да се отърва от теб.

— Молбата му не е била неразумна. Не си вършех добре работата.

— Това е само защото не разбира на какво си способен. Той не те познава, както те познавам аз.

— С Дан работим от няколко години — изтъкна внимателно Рон. — С теб се срещнахме преди два часа.

Тя нямаше търпение да оборва подобна логика.

— Времето не е от значение. Имам усет за хората.

— Дан Кейлбоу не е от мъжете, които би искала да подхлъзнеш, а точно сега той ти е необходим много повече от мен. Да печели футболни мачове, е единственото нещо, което има значение в неговия живот. Знаех това, когато убедих Карл да го наеме от „Беърс“.

— Ти си бил човекът, който го е наел?

Тя вече познаваше Рон достатъчно добре, за да предвиди отговора му.

— О, не. Бърт и Карл взеха решението.

На базата на неговите усилия.

— Трябва ми време да помисля.

— Не смятам, че има много за мислене. Обещала си на Дан, нали?

— Да, но…

— Тогава това е всичко.

Рон беше прав за едно, помисли си тя мрачно. Идеята да подхлъзне Дан Кейлбоу не й харесваше.