Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (11)

11

Фийби се чувстваше объркана и потисната, докато пиеше първото си сутрешно кафе. Въртеше се бавно в стола си, гледаше през прозорците на офиса си към празното игрище. Беше понеделник, „денят на цицините и синините“, когато играчите получаваха оценката от треньора за представянето си по време на играта, минаваха през физически прегледи и гледаха филми. Не тренираха чак до сряда и тя беше благодарна, че не трябва да прекара деня, гледайки как Дан тича нагоре-надолу по страничната линия по тениска и шорти, крещи и вика, и хвърля клипбордове, сякаш може да избута отбора до футболната слава само със силата на волята си.

Защо му беше позволила да я целуне снощи, след като знаеше, че не е в състояние да го понесе? Не можеше да го вини за гнева му, и двамата знаеха, че тя бе паднала в прегръдките му по своя воля. Но когато бе чула горещото стържене в гърлото му, когато бе усетила силата му и разбра, че не може да го контролира, се беше паникьосала.

Погледна надолу към тялото, което бе създало лъжата за нея. Ако външността отговаряше на вътрешността й, тя щеше да е с плосък бюст, кльощава, чуплива от липсата на влага. За какво й бяха извитите хълбоци и пълните гърди, ако не можеше да позволи на някой мъж да ги милва, ако не можеха да доведат на белия свят бебе или да подхранват младия му живот?

Не искаше да е такава повече. Искаше да се върне в онзи момент, преди страхът да я завладее, когато целувката на Дан бе изпратила прилив на нова свежа кръв из цялото й тяло. Искаше да се върне в онези мигове, когато се чувстваше отново млада и безкрайно женствена.

Чу почукване и вратата се отвори.

— Фийби, не се ядосвай. — Рон прекоси килима до нея, в ръцете си държеше куп вестници.

— Зловещо начало.

— Е, колкото до това… Предполагам, че зависи от гледната точка. — Той постави вестниците пред нея.

— О, не.

Цветните снимки на Фийби в цикламената й рокля и очилата с кристали проблясваха от страниците на различните вестници, които той бе разпилял на бюрото й. На една от тях тя бе притиснала кокалчетата до устата си. На друга ръката й почиваше на кръста, а гърдите бяха изхвръкнали напред, така че изглеждаше като пинъп момиче от времето на Втората световна война. На повечето обаче целуваше Боби Том Дентън.

— Това ми е любимото заглавие. — Рон посочи към един от вестниците. — СОБСТВЕНИЧКАТА НА „СТАРС“ ИЗПЪЛНЯВА ПАС. — Макар че и това има някаква поетична стойност: — БОБИ БАЦВА ШЕФА БОМБА.

Фийби изръмжа.

— Изкарали са ме глупачка.

— Това е само една интерпретация. От друга страна…

— … е добре за продажбите. — Тя вече четеше мислите му с лекота.

Той седна до нея.

— Фийби, не съм сигурен, че разбираш колко лошо е финансовото ни положение в момента. Този вид публичност ще запълни местата, а ние търсим всеки възможен начин да генерираме незабавни приходи. С този брутален договор за стадиона…

— Все споменаваш този договор. Може би трябва да ме осветлиш за него.

— Вероятно трябва да започна от началото. — Рон изглеждаше замислен. — Наясно ли си, че дните на чисто фамилното управление на футболен отбор вече са в миналото?

— Колко такива са останали?

— Само два. „Питсбърг Стийлърс“, собственост на семейство Руни, и „Финикс Кардиналс“, притежание на Бидуелс. Просто футболът стана твърде скъп за едно-единствено семейство. Тим Мара продаде своята половина от „Джайънтс“ в края на осемдесетте, Макаски се отърва от част от „Беърс“ и разбира се, Бърт продаде петнайсет процента от „Старс“ на някои от своите приятели.

— Те ли са хората, които продължават да ми оставят съобщения по телефона, на които не обръщам внимание?

— Същите. Засега корпоративната собственост нарушава правилата на лигата, но вероятно това е бъдещето, към което вървим. Как могат например „Грийн Бей Пакърс“, които са публично притежание, да се съревновава с всички тези поземлени барони, нефтени и газови магнати и автомобилните милионери, които наливат пари в „Чийфс“ и „Каубойс“, „Лайънс“, „Сейнтс“ и други? — Той поклати глава. — Отборите имат астрономически разходи и само ограничен набор от начини да генерират приходи: договори с кабелните мрежи, продажба на билети, лицензионни споразумения и за някои от тях — договорите за стадионите. Не получаваме и стотинка от храната и напитките, които се продават там. Не получаваме дял от рекламите, които се показват, наемът ни е астрономически и трябва да плащаме за охрана и почистване.

— Защо Бърт е допуснал това да се случи?

— Защото позволи на сърцето му да ръководи главата. В началото на осемдесетте, когато лицензът на „Старс“ стана достъпен, Бърт толкова много искаше да го купи, че не беше много делови с бизнес консорциума зад стадиона. Той също така очакваше в крайна сметка да предоговори условията с малко заплахи и мускули.

— Очевидно не е преценил правилно.

— Консорциумът, който притежава стадиона, се ръководи от Джейсън Кийн. Той е суров бизнесмен.

— Чувала съм за него. Появява се често в клубовете на Манхатън.

— Не позволявай репутацията му на плейбой да те заблуди. Кийн е умен и няма намерение да губи сладката си сделка със „Старс“. Договорът трябва да бъде подновен през декември и дотук не сме напреднали особено по подобряването на условията.

Тя се облакъти на бюрото, прекара едната си ръка през косата и я плъзна по бузата си. „Старс“ бяха изгубили последните три мача, както и откриващия сезона, така че имаше малка вероятност отборът да се класира за конференцията. Всички спортни журналисти предричаха, че „Портланд Сейбърс“ ще се доберат до Суперкупата, а и тя самата бе забелязала, че „Сейбърс“ бяха спечелили откриващата среща срещу „Бъфало Билс“ с 25 на 10.

Договорът за стадиона щеше да е проблем на Рийд и нямаше причина да си губи времето с него освен неизбежната нужда да завърши нещо, което баща й не беше успял. Но как очакваше тя да оправи ситуация, след като Бърт не беше способен да го стори, когато не разбираше нищо от подобни неща?

Рийд й беше звънял няколко пъти след срещата им до басейна. Дори й беше изпратил цветя преди откриването. Всеки път, когато говореха, беше неизменно любезен, макар че не беше щастлив от двугодишния договор, който бе подписала с Рон. Той никога не би разбрал, че нуждата да бъде нещо повече от фигурантка, както баща й си беше представял, надхвърляше всяко евентуално желание да му отмъсти за времето, когато я беше тормозил.

Загледа се в компютъра, който седеше неизползван на бюрото й.

— Можеш ли да ми намериш някой, който да ме научи как да използвам това нещо?

— Искаш да се научиш да работиш с компютър?

— Защо не? Склонна съм да опитам всичко, от което не се дебелее. Освен това може би ще е забавно да използвам отново мозъка си.

— Ще ти изпратя човек. — Рон се накани да тръгва. — Фийби, сигурна ли си, че не искаш да се преместиш в офиса на Бърт? Чувствам се виновен, че цялото това пространство е само за мен.

— На теб ти трябва повече.

След като Рон излезе, тя огледа синьо-зелените стени, металните шкафове и футболните символи. Реши, че няма да се задържи достатъчно дълго, че да се занимава да префасонира стария офис на Рон със собствените си вещи. Практичната мебелировка осигуряваше отчетлив контраст с луксозния апартамент, в който тя и Моли се бяха преместили. Една от любовниците на Бърт очевидно беше благословена с добър вкус в обзавеждането, но не и за мъже.

Пег Ковалски, бившата икономка на Бърт, наглеждаше пренасянето на личните вещи на Моли и Фийби през деня. Пег, която беше в края на петдесетте си години и се бе уморила да управлява голяма къща, незабавно се съгласи да помага с чистенето, прането и покупките, както и да остава вечер с Моли, ако Фийби трябва да е навън.

Моли не бе проявила интерес към преместването. Отказа поканата на Фийби да отидат да пазаруват, за да подновят безнадеждно скучния й гардероб, преди да тръгне на училище в сряда. Фийби бе решила, че няма смисъл да се конфронтира с нея заради лъжите, които бе наговорила на Дан. Само щеше да влоши и бездруго недобрата ситуация.

Имаше да чете доклади и да провежда телефонни разговори, но вместо това за пореден път завъртя стола, така че да гледа през прозореца. Играеше игрички с мъжете от толкова отдавна, че нямаше представа как да даде на някого да разбере, че е искрено привлечена от него. Към чувството на тъга и смущение се примесваше и съжалението. Ако беше пълноценна жена, за да позволи на Дан Кейлбоу да прави любов с нея, може би щеше да се изцели.

 

 

Дан видя, че Валъри го оглежда подозрително, щом влезе в офиса, който държеше в една от търговските сгради от стъкло и гранит в Оук Брук. Тя му посочи тапицираните розови столове, подредени около малката заседателна маса.

— Искаш ли кафе?

— Не, благодаря.

Той седна, като избута стола назад, така че да може да протегне краката си. Докато се изправяше зад бюрото си и се приближаваше към него, той огледа консервативния й син бизнес костюм и бялата копринена блуза, закопчана догоре. Но тъй като познаваше Валъри, сигурно отдолу носеше прашки.

— Чух, че отново сте загубили в неделя — каза тя, сядайки до него. — Съжалявам.

— Стават такива работи. — Той искаше да направи всичко правилно, така че й беше казал, че трябва да поговорят, и я помоли да се срещнат на вечеря в „Гордън“, нейния любим ресторант. Когато тя му отказа и му предложи да дойде в офиса й, той прецени, че вероятно знае какво му се върти в главата и просто иска да приключат работата.

Валъри грабна пакет цигари от масата.

— Този инцидент в къщата ти снощи беше ужасяващ. Надявам се, че тя ще си държи устата затворена.

— Вероятно да.

Валъри се изсмя цинично.

— Целият ми живот премина пред очите ми, когато осъзнах какво се случва.

— Предполагам, че и нейният е минал пред очите й, докато я влачех към гората. За разлика от теб, тя не знаеше, че няма да пострада.

— Успя ли да я успокоиш?

— Поговорихме.

Тя си дръпна силно от цигарата, която тъкмо беше запалила, и направи първата не много деликатна забележка.

— Това ще провали ли евентуалните ти планове за съблазняването й?

— Повярвай ми, Вал, единственият план, който имам за Фийби, е да стоя колкото се може по-далече от нея.

И наистина го мислеше. Беше бесен на себе си, че позволи нещата с нея да отидат толкова далече. Не биваше да я целува и си обеща да не допуска да се увлича толкова отново. Най-накрая беше подредил приоритетите си.

Вал го гледаше внимателно.

— Тогава за какво става въпрос?

Той знаеше, че тя няма да хареса онова, което ще каже, затова започна внимателно.

— Срещнах някого.

Валъри го прие хладнокръвно, призна й го и ако не я познаваше по-добре, би повярвал, че не е засегната от новината.

— Познавам ли я?

— Не. Тя е детска учителка. — Нямаше да разбере, ако й кажеше, че още не е поканил официално Шарън на среща, но след снощния инцидент, знаеше, че не може да си позволява повече секс игрички с бившата си жена, не и когато се приготвяше за сериозно ухажване.

— От колко време се виждате ти и тази детска учителка? — Тя дръпна бързо и ядосано.

— Отскоро.

— И разбира се, тя е всичко, което аз не съм. — Устата й се сви, докато забождаше цигарата си в пепелника.

Валъри имаше солидно его и обикновено не си позволяваше да проявява раздразнение, но той разбираше какво я е засегнало.

— Сигурен съм, че не е умна като теб, Валъри. Не е и толкова секси. Но работата е там, че тя наистина се разбира с децата.

— Ясно. Минала е изпита за Мама Гъска. — Тя му се усмихна лъчезарно и безжалостно. — Всъщност, Дан, радвам се, че стана въпрос за това, защото изчаквах да говоря с теб за същото нещо.

— Какво имаш предвид?

— Нашата уговорка вече не ме удовлетворява.

Той се престори на изненадан.

— Искаш да я отменим?

— Съжалявам, но да. Просто не знаех как да ти го кажа, без да те нараня.

Той скочи от стола и я дари с малкия гневен изблик, на който знаеше, че се надява.

— Кой е той? Друг мъж ли имаш, Вал?

— Беше неизбежно, Дан. Нека не правим сцени.

Той погледна надолу. Порови малко с крак в килима.

— По дяволите, Валъри. Със сигурност знаеш как да поставиш един мъж на мястото му. Дори не знам защо се опитвам да имам последната дума с теб. Виж ме, идвам, за да кажа, че късаме, а ти през цялото време си се приготвяла да ме зарежеш.

Тя го погледна подозрително в опит да разбере дали не я занася, но той запази същото искрено изражение на лицето си, което бе използвал за интервюто след мача в неделя, когато говореше за това, колко добре бяха играли „Бронкос“ и колко страхотно много заслужаваха да победят.

Тя изтропа енергично с нокти по масата и се изправи.

— Е, тогава предполагам, че няма повече какво да си кажем.

— Май няма.

Докато гледаше към нея, си припомни хубавите им моменти, а не лошите. Повечето от тях бяха в леглото, но си мислеше, че много разведени двойки не разполагаха дори с това. Не беше сигурен кой се е раздвижил първи, но изведнъж се озоваха прегърнати.

— Грижи се за себе си, чу ли? — каза той.

— Живей добре — прошепна му тя.

Двайсет минути по-късно, докато отбиваше на паркинга пред яслите „Слънчеви дни“, той вече не мислеше за Валъри. Вместо това гледаше намръщено в огледалото за обратно виждане. Сивият ван, който го следваше, му изглеждаше същият, като онзи, който бе видял зад себе си вече няколко пъти миналата седмица. Имаше смачкан десен калник. Ако по петите му беше някой репортер, защо беше тази шпионска драма? Опита се да види шофьора, докато ванът минаваше край входа на яслата, но прозорците бяха затъмнени.

Игнорирайки инцидента, той паркира ферарито си и влезе в ниската тухлена сграда. Усмихна се при звука на различните училищни звуци: писъци от смях, фалшиво пеене, скърцане на столове. Трябваше да говори в Уийтън след половин час на обяд на ротарианците, но не успя да се въздържи да не се отбие за няколко минути. Може би това щеше да изчисти съвестта му заради случилото се с Фийби снощи.

Вратата към класната стая на Шарън беше отворена, той надникна вътре и пое дълбоко въздух. Те печаха курабийки! Беше готов да падне на колене на секундата и да й предложи брак. Точно това му бе липсвало като дете, да пече курабийки с майка си. За жалост, тя беше твърде заета да се напива. Не че я обвиняваше. Животът с мръсник като баща му би накарал всеки да се пропие.

Шарън вдигна поглед от голямата купа и изпусна лъжицата, която държеше, когато го забеляза. Лицето й почервеня. Той се усмихна, като видя колко е омърляна.

В къдравата й червена коса имаше брашно, а по бузата й се точеше ивица синя боя. Ако притежаваше списание „Космополитън“, щеше да я сложи на корицата така, както си беше. В неговите очи Шарън със своето елфическо лице и луничавия си нос беше много по-съблазнителна от едрогърдите блондинки с пайети и ликра.

През ума му проблесна образът на Фийби Съмървил, но той го прогони. Нямаше да позволи на похотта да се намесва в намирането на майка на децата му.

Шарън затърси дървената лъжица, която бе изпуснала.

— О, ъъъ… Здрасти. Влизай.

Нервността й го очарова. Беше хубаво да е край жена, която не беше свикнала с мъже като него.

— Отбих се само за минута, за да видя как е приятелят ми Робърт и счупената му ръка.

— Робърт, имаш посетител.

Едно малко сладко чернокожо момче по шорти и тениска се втурна към тях, за да се похвали с гипса си. Дан се възхити на подписите отгоре, включително неговия собствен, който беше най-изтрит.

— Познаваш ли Майкъл? — попита най-сетне детето.

В град като Чикаго нямаше съмнение за кой Майкъл става въпрос, дори когато въпросът бе зададен от четиригодишно дете.

— Разбира се. Понякога ме пуска да играя баскетбол с него в къщата му.

— Сигурно те бие много.

— Неее. Той се страхува от мен.

— Майкъл не се страхува от никого — каза тържествено детето.

Толкова с опитите му да се шегува с Джордан дори след оттеглянето му.

— Прав си. Доста ме бие.

Робърт поведе Дан към масата, за да одобри бисквитите, и не след дълго и другите деца се надпреварваха да спечелят вниманието му. Бяха толкова сладки, че не можеше да им се насити. Децата му доставяха удоволствие, може би защото обичаше много от нещата, които обичаха и те: да яде бисквити, да гледа анимация по телевизията или просто да се мотае. Макар че закъсняваше, не можеше да се насили да ги остави.

Междувременно Шарън разсипа една мерителна чаша със захар и почти изпусна едно яйце. Той грабна хартиена кърпа, за да й помогне да почисти, и видя, че тя отново се изчервява. Харесваше къдравата й червена коса и начина, по който обкръжаваше лицето й.

— Днес явно ми е ден за изпускане — заекна тя.

— Това е нещо, което не бива да казваш около куотърбекове. Дори около пенсионирани.

Отне й няколко секунди да схване, но после се усмихна.

— Имаш боя по бузата.

— Толкова съм мръсна. — Тя наведе глава и потърка бузата си в рамото и така размаза боята на две места, вместо само на едно. — Честно, не изглеждам по този начин през цялото време.

— Не се извинявай. Изглеждаш страхотно.

— Итън ми взе украсата — проплака едно малко момиче.

Шарън незабавно прехвърли вниманието си към детето, което я дърпаше за панталона с мръсни пръсти. Това беше друго нещо, което Дан харесваше у нея. Дори когато говореше с възрастен, децата бяха основната й грижа. Наблюдаваше я с възхищение, докато уговаряше споразумение, с което би се гордял и дипломат.

— Може да те използват в Близкия изток.

Тя се усмихна.

— Предпочитам да се придържам към украсите.

Той погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам. След пет минути имам реч. В момента програмата ми е доста напрегната, но когато се поосвободя, хайде да вечеряме заедно. Харесваш ли италианска храна?

Тя отново се изчерви.

— Аз… да, италианска храна, става.

— Добре. Ще ти звънна.

— Добре. — Тя изглеждаше леко зашеметена.

Той импулсивно се наведе напред и бързо я целуна. На път към паркинга се усмихна и облиза устните си.

Може би само си въобразяваше, но му се стори, че усети ванилия.