Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (4)

4

Дан отвори хладилника, измъкна кутия с мляко и разви капачката. Чу, че Валъри влиза зад него в кухнята на къщата, която някога бяха споделяли. Тъй като знаеше, че ще я подразни, вдигна кутията до устните си и отпи голяма глътка.

— За бога, Дан, вземи си чаша — каза тя с ядосаната интонация, която мразеше.

Той изпи още една глътка, преди да завие капачката и да върне кутията в хладилника. Облегна хълбока си на вратата и я загледа. Беше махнала грима от лицето си, разкривайки остри кости с твърде дълъг, но добре балансиран от гладкото чело нос. Светлокафявата й коса, сега освободена от сребърната шнола, падаше почти до раменете, а тийнейджърските й дрехи бяха заменени от тъмносин пеньоар, обточен с черна дантела.

— Откъде взе мажоретното яке?

— От дъщерята на секретарката ми. Казах й, че ще ходя на купон с маски. — Тя си запали цигара, макар да знаеше, че той мрази да е близо до дим.

— Днешната лудория пресече границите на отвратителното. Не се бях възбуждал от шестнайсетгодишни момичета, откакто бях на дванайсет.

Тя сви рамене и издиша.

— Просто беше различно.

Не чак толкова, помисли си Дан. По един или друг начин, всички сексуални фантазии на Валъри се свеждаха до мъжка доминация. Беше доста смешно, като се вземеше предвид фактът, че тя беше първокласна мъжемелачка. За жалост, единственият човек, с който би могъл да сподели шегата, беше самата Валъри, а той знаеше, че тя няма да се засмее. Освен това, щеше да се раздразни, ако критикуваше някой от странните сценарии, които измисляше, а те вече имаха достатъчно други неща, за които да се карат.

Ръката й пропълзя към дупето й. Потърка го през тъмносинята коприна и се взря в него с възмущение.

— Не трябваше да ме удряш толкова силно.

— Скъпа, всъщност се сдържах.

По изражението й можеше да заключи, че се опитва да реши дали да се заяде, или не. Очевидно се отказа, защото отиде до малкия кухненски плот и започна да рови в бележника, който бе оставила там.

— Няма да е необходимо да съм във Вашингтон още няколко седмици. Каква е програмата ти за уикенда?

— Ще съм в Медоуландс. Играем с „Джетс“. — Той се дръпна от хладилника и си взе банан от стоманената купа с плодове, която изглеждаше като терминала в Дълес.

Тя си сложи очилата за четене, които лежаха на плота и постави цигарата в ниския пепелник от черно стъкло.

— Какво ще кажеш за четвъртък вечерта, преди да тръгнеш?

— Среща. Петък обаче става.

— Тогава вицепрезидентът ще е в града и има прием.

— Сряда вечерта, ако е след полунощ.

— Това може да се получи. Освен ако… — Тя затръшна тефтера. — Тогава ще ми дойде. — Свали очилата си и потърка основата на носа си, взе си нова цигара и каза бързо: — Но няма значение. И преди сме го правили така.

— Разведени сме от почти година, Вал. Не мислиш ли, че е време да обмислим прекратяването на това?

— Все още няма нужда да спираме. Договорихме се, че така ще е най-добре, докато някой от нас не си намери друг.

— Или докато не се избием. Което стане първо.

Тя пренебрегна забележката му и демонстрира рядка уязвимост, която винаги му въздействаше.

— Аз просто… просто не мога да си представя как ще продължа. Привличат ме силните мъже. Как се предполага да кажа на някой такъв, че няма да спя с него, докато не видя пълно изследване на кръвната му картина?

Той подхвърли банановата кора в мивката.

— Такъв е сексът през деветдесетте. Създава ти странни креватни другарчета.

— Никой не би трябвало да чука бившия си съпруг само защото той случайно е ХИВ негативен. — Тя забоде цигарата си в пепелника.

— Амин. — Той не харесваше уговорката им много повече от нея, но всеки път, когато се опиташе да се отскубне, тя го караше да се чувства като мерзавец. Когато обаче намереше жена за децата си, щеше да сложи край на всичко.

— И двамата сме твърде умни, за да играем на секс рулетка — каза тя.

— А ти си луда по тялото ми.

Тези дни чувството й за хумор го нямаше и духовитостта му я разяри. От ноздрите й сякаш излезе пушек и не след дълго вече го обвиняваше в противна нечувствителност, безразсъдно поведение, лош нрав, емоционална непочтеност и че го е грижа само да печели футболни мачове.

Тъй като се целеше почти в десетката, той просто изключи, докато белеше още един банан. Може и да беше права, но той знаеше, че проблемът й е по-тежък от неговия, и фактът, че я съжаляваше, бе една от причините да продължава тази извратена уговорка. Като жена член на Камарата на представителите, тя бе подвластна на по-строги морални стандарти от своите колеги мъже. Гласоподавателите може и да прощаваха малките забежки на своите конгресмени, но със сигурност нямаше да ги простят на жена. За някой, който обичаше секса като Валъри, но нямаше съпруг или сериозен приятел, това определено беше проблем. Освен това тя беше от малкото честни политици във Вашингтон и той смяташе, че изпълнява патриотичния си дълг.

Не че и за него нямаше ползи. По време на първите си дни като играч беше правил толкова много безразборен секс, че бе изгубил вкус към секса за една нощ. Той също не беше глупав и нямаше интерес да рискува с групита, но въпреки смахнатите сценарии на Валъри, сексът с нея не беше забавен от много време.

Сега вече знаеше, че те двамата са били несъвместими от самото начало, но между тях имаше толкова много сексуално напрежение, че никой не бе забелязал тази грешка, докато не се ожениха. Първоначално Валъри беше очарована от неделикатността му и от свирепата му агресивност, същите качества, които по-късно я влудяваха. А нейното възпитание и интелектът й бяха неустоими за едно момче, израснало в нищета в затънтената Алабама. Само че Дан скоро откри, че тя няма никакво чувство за хумор и никакво желание за семейния живот, за който той копнееше.

Тирадата й започваше да утихва и той си спомни, че имат да обсъждат нещо.

— Докато изразяваме оплакванията си, аз също ще трябва да ти сервирам нещо. Ако дадеш още едно интервю като това от миналата седмица, адвокатът ти ще получи телефонно обаждане от моя и това повече няма да е приятелски развод.

Тя не можа да срещне погледа му.

— Беше грешка.

— Както казвам на отбора ми, няма грешки — само липса на далновидност.

Той бе свикнал да сплашва хората единствено с физическите си размери от толкова дълго, че вече му бе станало навик и инстинктивно се приближи, докато не се извиси над нея.

— Не ми харесват публичните обсъждания на скъсването ни и не желая никой освен спортните коментатори да ме нарича психопат.

Тя започна да си играе с дантелата по предната част на пеньоара.

— Това беше неофициално изказване. Репортерът изобщо не трябваше да го публикува.

— Първо, изобщо не е трябвало да го казваш. От сега нататък, когато някой те пита нещо за развода ни, се ограничавай до същите думи, които аз използвам в интервюта. „Непреодолими различия.“

— Звучи, като че ли ме заплашваш. — Тя се опитваше да бъде ядосана, но не успяваше напълно и по това той разбра, че се чувства виновна.

— Просто ти напомням, че много мъже в този град няма да гласуват за жена, която злослови срещу бившия си съпруг, който е направил двайсет и девет успешни паса срещу защитата на „Форти Найнърс“ в една-единствена игра.

— Добре! Съжалявам. Тъкмо бях говорила с теб по телефона и ме издразни.

— Валъри, аз те дразня през цялото време, така че не използвай това като извинение, за да ме обиждаш публично.

Тя далновидно смени темата.

— Чух, че погребението на Бърт било доста забавно. Твърде лошо е, че всичките му бивши любовници не са били там, за да могат да видят как кучето пикае на ковчега му. — Валъри се подсмихна с тънките си устни. — Има Господ все пак. И Тя се грижи за овчиците си.

Дан отказваше да бъде въвлечен в спор за Бърт, особено когато знаеше, че навлиза в опасни води. Мъжете обичаха Бърт, но жените — не. Той беше твърде свободен в ръцете, твърде бърз с нецензурните шегички и покровителствените коментари. Това не се харесваше много на жени като Валъри. Не се харесваше много и на Дан, но Бърт му беше шеф и той си държеше устата затворена.

— Не беше смешно, Вал. Мъжът умря, а дъщеря му успя да превърне погребението му в цирк.

— Чувала съм за нея. Каква е?

— Класна проститутка, само дето не е толкова умна. Да ти кажа право, не помня последния път, когато съм срещал толкова поразително безполезен човек.

— Била е любовница на Артуро Флорес години наред. Сигурно има компенсиращи качества.

— Освен очевидните, разположени на гръдния й кош, не мога да си представя какви са другите. Бърт ми е говорил за нея няколко пъти. Адски се срамуваше, че голото тяло на дъщеря му виси по стените на всеки голям музей в страната.

— Флорес беше страхотен художник. Не мислиш ли, че отношението на Бърт е било малко назадничаво? Не забравяй, че говорим за човека, който искаше да окачи златни пискюли пред чаталите на мажоретките на „Старс“.

— Никоя от тези мажоретки не му беше дъщеря. А и билетите се продаваха много слабо.

Тя се наежи.

— Този вид безочлив сексизъм не е смешен.

— Това беше шега, Вал — въздъхна той. — Отпусни се.

— Отвратителен си. Всичко около секса за теб е една голяма шега, нали?

— Аз съм отвратителен! Поправи ме, ако греша, но не си ли ти тази, която си измисля всички тези извратени сексуални сценарии, включително тазвечерното полуотблъскващо потапяне в детското порно? И не съм ли аз този, който ти загрява задника винаги когато искаш да бъде загрят, макар че биенето на жени никога не е било в списъка ми с афродизиаци?

Тя настръхна.

— Не говорех за това, но както обикновено, ти избираш да не разбираш. Говоря за отношението ти към жените. През годините си получавал толкова много секс, че си забравил, че жените са нещо повече от цици и дупе.

— Е, това са наистина мили думи от устата на представител на американското правителство.

— Не искаш да обсъждаш чувствата си. Отказваш да споделяш емоциите си.

На върха на езика му беше да й напомни, че когато и да се е опитвал да говори за емоциите си с нея, това се е превръщало в среднощна дискусия върху всичко, което не е наред с него.

— И жените те оставят да продължаваш да го правиш — не спираше тя. — Това е най-тревожното. Те те оставят да продължаваш, защото… няма значение. Няма да говоря с теб.

— Не, Валъри, продължавай. Довърши започнатото. Ако съм толкова ужасен, защо жените ме оставят да продължавам?

— Защото си богат и изглеждаш добре — отвърна тя твърде бързо.

— Не искаше да кажеш това. Ти непрекъснато ми натякваш, че трябва да съм по-открит. Може би е добре сама да последваш този съвет.

— Правят го, защото си твърде уверен — каза тя решително. — Изглежда, ти не изпитваш съмненията в себе си, на които е подвластен всеки друг на света. А дори успелите жени обичат сигурността в това, да знаят, че зад тях стои такъв мъж.

Макар че за друг мъж думите й може би щяха да прозвучат ласкателно, върху него имаха точно обратния ефект. Усещаше как огненочервената серпантина на гнева се разгаря дълбоко в гърдите му, ярост, която произлизаше от детството му, когато твърде силните емоции означаваха отиване до бараката за дърва и налагане с каиша на баща му.

— Вие, жените, сте страшна работа — подсмихна се Дан. — Кога най-накрая ще разберете, че Бог е направил два пола с някаква цел? Не можете да искате и двете. Или мъжът ще е мъж, или няма. Не може да вземеш някой, чиято природа е да бъде воин, и да очакваш от него да се сгуши на дивана по твоя команда, да си излее всичко и казано накратко, да започне да се държи като някаква лигла.

— Изчезвай!

— С радост. — Той грабна ключовете си и се отправи към вратата. Но преди да стигне до нея, нанесе последния удар. — Знаеш ли какъв ти е проблемът, Валъри? Иска ти се да имаш пенис и затова си толкова гадна. Изкарваш яда си върху мъжете.

Изхвърча от къщата и се качи в колата. Веднага щом седна, набута касета на Ханк-младши в уредбата и усили звука. Когато се чувстваше толкова зле, единственият човек, който искаше да е край него, беше друг демон.

 

 

Предсезонният мач, игран в неделя следобед срещу „Джетс“, беше катастрофа. Ако „Старс“ играеха прилично, загубата нямаше да е толкова унизителна, но да паднеш с 25 на 10 от захаросаните „Джетс“ още преди сезона, беше повече, отколкото Дан можеше да приеме, особено когато си представяше как тримата неподписали играчи лежат в джакузитата си в Чикаго и наблюдават мача на големите си телевизионни екрани.

Джим Бийдерот, настоящият куотърбек на „Старс“, получи травма на последната им тренировка, а заместникът му си беше разтеглил мускул в слабините преди седмица, така че Дан бе принуден да използва Си Джей Браун, ветеран от петнайсет години, чиито колене бяха закрепени със самолетно лепило. Ако Боби Том можеше да играе, щеше да успее да се измъкне на противника, така че Си Джей да го достигне с някое негово подаване, но Боби Том не участваше.

За да влоши нещата още повече, новата собственичка на „Старс“ очевидно се беше върнала от ваканцията си, но не приемаше никакви обаждания. Дан проби дупка в съблекалнята за посетители, когато Роналд Макдермит му го съобщи, но това не помогна. Никога не си беше представял, че може да мрази нещо толкова силно, колкото мразеше да губи мач, но това беше, преди Фийби Съмървил да се появи в живота му.

Общо взето, седмицата беше мрачна. Рей Хардести, бившият защитник, който Дан беше изгонил в началото на август, отново се беше качил пиян зад волана и беше изхвърчал през мантинелата на Калумет Експресуей. Беше починал на място заедно с осемнайсетгодишното момиче до него. По време на цялото погребение, докато гледаше опечалените лица на родителите му, Дан се питаше дали е можел да направи още нещо. С ума си знаеше, че не, но това не променяше трагедията.

Единственият хубав момент през седмицата беше, когато отиде в детските ясли на Дюпаж Каунти, за да заснеме официално обръщение към „Юнайтед Уей“. Първото, което забеляза, когато влезе вътре, беше сладката червенокоса учителка, седнала на пода да чете приказка на група четиригодишни. Нещо в него се стопли и размекна, докато оглеждаше покрития с лунички нос и петното от зелено пръстче върху панталона й.

Когато снимките свършиха, той я покани на кафе. Казваше се Шарън Андерсън и беше мълчалива и стеснителна, приятен контраст с дръзките жени, с които беше свикнал. Макар че беше твърде рано, за да прецени, не можеше да не се зачуди дали не е намерил обикновената, привързана към дома жена, която търсеше.

Но до деня на мача с „Джетс“ остатъчното сияние от срещата му с Шарън бе избледняло и той продължаваше да ври и кипи заради загубата, докато изпълняваше задълженията си след края на играта. Избухна едва когато застана на пистата, за да изчака чартъра, който щеше да го върне в Охеър.

— Мамицата му!

Завъртя се толкова рязко, че налетя на Роналд Макдермит и успя да извади от равновесие действащия мениджър, така че той изпусна книжата, които носеше. „Това заслужава този хлапак — помисли си Дан, — задето се е родил такъв женчо.“ Макар че Роналд беше едва метър и седемдесет, не изглеждаше зле, но беше твърде спретнат, твърде любезен и твърде млад, за да ръководи „Чикаго Старс“.

В професионалните отбори генералният мениджър управляваше цялостната дейност, включително наемането и уволняването на треньори, така че теоретично Дан работеше за Роналд. Но Роналд беше толкова сплашен от него, че авторитетът му беше чисто теоретичен.

Генералният мениджър събра книжата си и го погледна с тревожно изражение, което вбеси Дан.

— Извинявай, тренер.

— Аз се блъснах в теб, за бога.

— Е, да…

Дан бутна ръчния си багаж на Роналд.

— Кажи на някой да занесе това в къщата ми. Ще взема по-късен полет.

Роналд изглеждаше угрижен.

— Къде отиваш?

— Ето какво, Роналд. Отивам да ти свърша работата.

— С-съжалявам, тренер, но не разбирам какво имаш предвид.

— Имам предвид, че отивам да потърся новия ни собственик и после ще я запозная с някои факти за живота в голямата лоша НФЛ.

Роналд преглътна толкова тежко, че адамовата му ябълка подскочи.

— Ъ, тренер, това може и да не е много добра идея. Тя, изглежда, не иска да се занимава с отбора.

— Ами твърде лошо, значи — провлачи Дан, докато се отдалечаваше, — защото аз ще я занимая много сериозно.