Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (3)

3

— Няма какво да се направи по въпроса, Леден — каза Тъли Арчър на Дан Кейлбоу почти без да мърда устата си, все едно бяха шпиони на Съюзниците на среща в Грюнвалд, за да разменят военни тайни. — Независимо дали ти харесва, или не, русата кукла е на шофьорското място.

— Бърт трябва да е мислил със задника си. — Дан се намръщи към сервитьора, който се приближаваше с поредната табла с чаши шампанско, и той бързо се отдалечи. Мразеше шампанско. Не само заради женствения вкус, но и заради начина, по който изглеждаха тези смешни чаши в голямата му, набраздена с белези от битки, ръка. Още по-силно обаче ненавиждаше представата една руса кукла с вълшебно тяло да притежава неговия футболен отбор.

Двамата треньори стояха на просторната наблюдателна площадка на Сиърс Тауър, която бе затворена заради тазвечерния бенефис на фонда „Юнайтед Нигро Колидж“. Големите прозорци, разположени на цялата стена, отразяваха купищата цветя, подредени около дървени арки, на чийто фон един духов квинтет от Чикагската филхармония свиреше Дебюси. Членовете на всички спортни отбори в областта се смесваха с местни медийни личности, политици и няколко филмови звезди, отседнали в града. Дан мразеше всяко събитие, което изискваше смокинг, но ако каузата беше добра, се примиряваше.

Още в годините му като куотърбек в отбора на Университета на Алабама „Кримзън Тайд“, геройствата на Кейлбоу на игрището и извън него, бяха станали легендарни. Като професионалист той беше кръвожаден, опустошителен, арогантен варварин. Беше куотърбек от работническата класа, а не някое зализано момче и дори най-жестокият нападател не успяваше да го сплаши, защото във всяка конфронтация Дан Кейлбоу приемаше, че или е по-силен, или по-умен от него. И в двата случая планираше да бъде победител.

Беше също толкова агресивен и извън терена. На няколко пъти беше арестуван за нарушаване на обществения ред, за повреждане на частна собственост и в началните дни на кариерата си, за притежаване на забранени субстанции.

Годините и съзряването го бяха направили по-умен за някои неща, но не и за други и той откри, че се взира в най-новата членка на Конгреса от Илинойс, която стоеше сред група официално облечени хора зад Тъли. Носеше една от онези черни вечерни рокли, които изглеждаха съвсем обикновени, но сигурно струваха повече от нов комплект стикове за голф. Светлокафявата й коса бе прибрана отзад с широка кадифена панделка. Беше красива и изтънчена. Привличаше значително внимание и Дан не пропусна да забележи, че той е от малцината на сбирката, които тя не беше потърсила. Вместо това при него дойде една наперена брюнетка в тясна сребриста рокля. Обърна гръб на Тъли и огледа Дан през миглите си, които бяха толкова обилно покрити с туш, че се зачуди как изобщо успява да ги движи.

— Изглеждаш самотен, тренер. — Блондинката облиза устни. — Гледах те в мача срещу каубоите, точно преди да се пенсионираш. Тогава беше необуздан.

— Точно толкова необуздан съм всеки ден, скъпа.

— И аз така чух. — Той почувства как ръката й се плъзга в джоба на сакото му и знаеше, че е оставила там телефонния си номер. Опита се да си припомни дали е почиствал джоба след последния път, когато носи смокинга. С влажна усмивка, която му обещаваше всичко, жената се отдалечи.

Тъли бе свикнал разговорите му с Дан да бъдат прекъсвани от хищни жени, така че продължи, все едно нищо не се беше случило.

— Тази работа ме безпокои. Как е могъл Бърт да го позволи?

Това, което Фийби Съмървил правеше с неговия футболен отбор, разяряваше Дан толкова много, че не искаше и да мисли по въпроса, когато наоколо няма никой за удряне. Разсея се, като огледа красивата сенаторка, и забеляза, че говори с един от членовете на градски съвет на Чикаго. Аристократичните й черти бяха спокойни, жестовете й — сдържани и елегантни. Беше изтъкана от класа от глава до пети, не беше типът жена, която би си представил с брашно по носа или с бебе в ръцете. Извърна се. На този етап от живота си търсеше именно обрашнената, готвеща и раждаща жена.

След повече години на адски лудории, отколкото искаше да признае, и след един брак, който се оказа голяма грешка, Дан Кейлбоу беше в сериозно намерение за усядане. На трийсет и седем години, той копнееше за деца, за цяла къща деца, и за жена, която е по-заинтересувана да сменя памперси, отколкото да управлява „Крайслер“.

Беше на ръба да обърне нова страница. Край на кариеристките, край на бляскавите котенца, край на секс бомбите. Търсенето му се насочваше към домошарките, към онези, на които щеше да им харесва да имат бебешко пюре в косата, жени, чиято представа за висша мода беше сини джинси и някой от старите му пуловери, обикновени жени, след които не се обръщаха глави и не подлудяваха мъжете. И веднъж след като се посвети на такава жена, скитническите му години щяха да са зад него. Не беше мамил първата си жена, нямаше да мами и последната.

Застаналият до него Тъли Арчър все още предъвкваше темата за Фийби Съмървил.

— Знаеш, че не обичам да говоря лошо за хората, особено за по-добрия пол, но това русо пиленце ме нарече „бонбон“. Мамка му, Леден. Това просто не е типът човек, който трябва да притежава футболен отбор.

— Правилно схващаш.

Дядо-Коледовото лице на Тъли се смръщи като бебешко.

— Тя има пудел, Дан. И двамата знаем, че треньорите на „Беърс“ винаги се карат с Майк Макаски, но мамка му, те поне не работят за собственик, който разнася френски пудел навсякъде. Казвам ти, избягвам ги от погребението насам. Обзалагам се, че се скъсват да ни се смеят.

Когато Тъли загрееше, беше трудно да бъде спрян, и той премина към следващата тема. Дан забеляза, че сенаторката постепенно си проправя път към асансьорите, заобиколена от помощниците си. Взря се в часовника си.

— Предполагаше се, че това ще е година на преход за нас, Леден — казваше Тъли. — Бърт уволни Брюстър миналия ноември и те нае като треньор. Имахме късмет с план Б, справихме се по-добре от планираното и дори спечелихме няколко мача в края на сезона. Но кой би могъл да предположи, че Карл Поуг ще напусне и в края на краищата Роналд ще започне да отговаря за мениджмънта?

Едно мускулче потрепна в челюстта на Дан.

Тъли поклати глава.

— Фийби Съмървил и Роналд Макдермит, собственикът на „Старс“ и генералният му мениджър. Казвам ти, Леден, дори Винс Ломбарди ни се смее, а само си помисли откога е мъртъв.

Двамата мъже замълчаха, потънали в едни и същи мрачни мисли. През шестте седмици, изминали от погребението на Бърт, Фийби беше изчезнала и целият бизнес беше в застой, защото никой нямаше пълномощно да подписва договори. Когато не можаха да я намерят, Карл Поуг, генералният мениджър на „Старс“ бе напуснал и впоследствие бе започнал да работи за комисаря на лигата. Сега Роналд Макдермит, бившият асистент на Карл, бе действащият генерален мениджър на „Старс“, като за капак на поредицата катастрофални събития.

Условията в завещанието на Бърт станаха достояние на медиите и зашеметиха всички. Като всеки друг, Дан бе смятал, че Бърт ще предаде отбора на Рийд незабавно, а не в края на сезона. Макар че Рийд Чандлър имаше добра репутация, Дан винаги го беше смятал за малко хлъзгав и не очакваше с нетърпение да работят заедно. Сега обаче би дал почти всичко, за да го види в кабинета на Бърт.

— Хауи ми каза, че се опитваш да се свържеш с Рей Хардести. Не се чувстваш виновен, че най-накрая ми позволи да го отрежа, нали, Дан?

Дан поклати глава, макар че това все още го тревожеше.

— Налагаше се.

— Дяволски си прав. Отсъства от повечето тренировки, на колкото присъства, и няма начин да издържи тест за наркотици.

— Знам.

Хората като Рей Хардести не си вземаха поука дори след като Лайл Алзадо умря от стероиди. Дан знаеше, че Тъли е прав да настоява Рей да бъде изключен от отбора, и трябваше да го направи още когато го хванаха да шофира пиян втори път за една година. Вместо това той проточи нещата и даде на ветерана защитник на „Старс“ повече последни шансове, отколкото бе давал на който и да е друг. Хардести беше чудесен играч, преди страстта му към наркотиците и алкохола да излезе от контрол, и Дан искаше да изчерпи всички възможности. Направи всичко по силите си, за да го подложи на рехабилитация. Убеждаваше го до посиняване да идва навреме за тренировки и поне да се преструва, че спазва правилата, но Рей не слушаше никого освен кварталния си „фармацевт“.

Тъли разхлаби яката си.

— Знаеше ли, че няколко дни след като Карл напусна, Роналд ме дръпна настрани и ми каза да те притисна повече за Хардести?

Дан мразеше да говори за действащия мениджър на „Старс“ почти толкова, колкото не обичаше да говори и за новия собственик.

— Защо Роналд не говори лично с мен?

— Откакто го набута в онова шкафче, го плашиш до смърт.

— Той ме вбеси.

— Роналд винаги е бил просто момчето за всичко на Карл. — Тъли поклати глава. — Всички знаят, че получи работата само защото Бърт дължеше услуга на татенцето му. Сигурен съм, че Бърт не би позволил дъщеря му да придобие „Старс“, ако знаеше, че Карл ще напусне. Роналд е пъзльо, Леден. Казах ли ти за онзи път, когато Боби Том се мотаеше наоколо след тренировка миналия сезон и Роналд излезе на терена? Знаеш какъв е Боби Том, искаше малко да се позабавлява и каза: „Хей, Рони, търсим си уайд рисийвър“. И му метна топката съвсем леко, на не повече от пет ярда. Както и да е, Роналд вдигна ръце, за да я хване, и си изкълчи пръстите. Започна да си тръска ръката, все едно някой го е убил. Боби Том обича да се изсилва. Но как да уважаваш един генерален мениджър, ако не може да хване дори едно хвърляне?

Монологът на Тъли беше прекъснат от един от обсъжданите обекти, наетия миналата година уайд рисийвър на „Старс“, Боби Том Дентън. Боби Том обичаше да се облича добре и безукорният му черен смокинг бе допълнен с надиплена бяла риза, блестяща сребърна папийонка, ботуши от гущерова кожа и голям черен стетсън.

Доколкото някой знаеше, единственото време, когато Боби Том сваляше шапката си, беше, когато слага шлема. Една от многобройните му приятелки бе казала пред „Нешънъл Инкуайърър“, че Боби Том е незаконен син на Рой Орбисън, изявление, което силно бе разстроило майка му, въпреки факта, че всеки, който някога бе чувал Боби Том да пее, щеше да разбере, че това е лъжа.

Боби Том наклони периферията на стетсъна към Тъли и Дан.

— Тренер. Тренер.

Дан му кимна в отговор.

— Боби Том.

Уайд рисийвърът се обърна към Тъли.

— Хей, тренер, к’во мислиш? Онази червенокоска там ми каза, че всичките й приятелки смятат, че аз съм най-добре изглеждащият уайд рисийвър в лигата. Ами ти? Смяташ ли, че профилът ми е по-хубав от този на Том Уадъл?

Тъли огледа за момент профила му, докато обмисляше сериозно въпроса.

— Не знам, Боби Том. Носът на Уадъл е по-прав от твоя.

Боби Том се настройваше войнствено, когато някой оспорваше красотата му, и тази вечер не направи изключение.

— Така ли? За твоя информация тя каза, че изглеждам като онази филмова звезда — как му беше името, Крисчън Слейтър. — Боби Том се намръщи. — Някой от вас знае ли кой е Крисчън Слейтър?

И двамата не знаеха.

За момент Боби Том изглеждаше объркан. После грабна чаша шампанско от минаващия сервитьор и се ухили.

— Е, ще ви кажа нещо за него. Той е наистина красиво копеле.

Разсмяха се дружно. Дан харесваше Боби Том извън терена, но го харесваше още повече на терена. Той беше един от най-добрите уайд рисийвъри, които бе виждал от години. Имаше бърз ум и ловки ръце, с които хващаше топката с неподражаема грация. Това, което нямаше, беше подписан договор и заради това Дан обмисляше да убие една конкретна руса кукла.

Бърт беше умрял точно когато Дан приключваше сложните преговори с агента на Боби Том, който беше истинска акула. Сега в организацията на „Старс“ нямаше никой, оторизиран да подпише договора му, освен Фийби Съмървил, чиято гласова поща съобщаваше, че е на почивка и е извън обхват.

Боби Том не беше единственият човек без договор. В същото положение бяха един играч от офанзивната линия, на име Дарнъл Пруит, който беше толкова добър, колкото и плашещ, и един млад сейфти. И двамата нямаше да пътуват до Медоуландс този уикенд за четвъртия предварителен мач на „Старс“ срещу „Джетс“. А ако скоро не се случеше нещо, никой от тях нямаше да е в екипа на отбора за откриването на сезона след две седмици.

Благодарение на изчезналата кукла имаше опасност Дан Кейлбоу да загуби трима от най-обещаващите играчи в лигата. Той разбираше начина, по който работи НФЛ, и не му трябваше кристална топка, за да знае, че дузина собственици на отбори чакаха с отворени чекови книжки и капещи лиги тези трима играчи да загубят търпение към отбора, който бързо се превръщаше в посмешище.

Още на ранна възраст жилещият колан на баща му беше научил Дан, че ценното в живота е победата. Той винаги се съревноваваше агресивно и покосяваше всеки, който му се изпречеше на пътя, и в този момент си обеща нещо. Ако някога докопаше една конкретна руса кукла, щеше да й даде урок, който нямаше да забрави дълго време.

— Здрасти, тренер, аз съм Мелани.

Погледът на Боби Том се плъзна по добре оформената млада красавица, която гледаше само Дан. Младият уайд рисийвър поклати глава.

— Мамка му, тренер. Ти имаш повече жени и от мен.

— Аз съм започнал по-рано, Боби Том. Ще наваксаш. — Дан обви ръка около момичето. — Как каза, че ти е името, скъпа?

 

 

Дан чу сирените точно когато достигна мястото, където Ийст Уест Толуей се отделяше наляво от Айзенхауър Експресуей. Беше оставил Мелани на рецепцията преди час и когато хвърли поглед в огледалото за задно виждане, се зарадва, че алкохолните му подвизи бяха останали в миналото.

Отби червеното си ферари 512 TR. Колата беше твърде малка за него, но той се примиряваше с липсата на място за краката, защото „Тестароса“ беше най-красивият автомобил на света. И все пак двеста хиляди долара беше неприлична сума пари за кола, докато някои хора спяха по улиците, и след като я купи, изпрати чек за същата сума на една от любимите си благотворителни организации. През годините беше раздал повече пари, отколкото бе похарчил и смяташе, че така е най-правилно, като вземеше предвид колко струва.

Когато полицаят се доближи до мястото на шофьора, Дан вече беше отворил прозореца си. Ченгето бе забелязало отличителните номера на колата, ICE^[1] 11.

Той облегна лакътя си на покрива й и се наведе.

— Добър вечер, тренер.

Дан кимна.

— Май бързаш.

— За какво ме спряхте?

— Караше с осемдесет и седем, когато подмина Манхайм.

Дан се ухили и плесна по волана.

— Мамка му, обичам тази кола. А дори се сдържах. Тази вечер по пътищата има много глупаци.

— Кажи го пак. — Ченгето отдели няколко минути да се възхити на колата, преди отново да се обърне към Дан.

— Как мислиш, че ще мине мачът срещу „Джетс“ този уикенд?

— Ще дадем най-доброто от себе си.

— Боби Том подписа ли?

— Опасявам се, че не.

— Твърде лошо. — Ченгето се отдръпна. — Е, късмет все пак. И отпусни малко газта, става ли, тренер? Тази вечер на смяна са някои момчета, които са още ядосани заради онова измъкване, което направи в четвъртата, и когато загуби от „Браунс“ миналата година.

— Благодаря за предупреждението.

Беше почти един сутринта, когато Дан отби от магистралата и трафикът беше доста рехав. Беше свалил сакото на смокинга си и докато се престрояваше вляво, дръпна папийонката и разхлаби яката на ризата си.

Въпреки сянката в отношенията му със закона, той обичаше ченгетата. Познаваше ги от дванайсетгодишен хулиган, когато го хванаха да краде бира. Ченгетата в Тускалуса бяха сторили много повече, за да го вкарат в правия път, докато играеше за „Тайд“, отколкото неговият старец. Една нощ, след като полицаите бяха разтървали Дан и негов съученик от по-горен курс в „Обърн“ в бара „При дървената патка“. Едно от тях дори успя да го убеди, че колежанското образование има смисъл.

— Ти имаш акъл, момче. Кога ще започнеш да го използваш?

Ченгето го беше придумвало почти цяла нощ и го бе накарало да се замисли за бъдещето си. Футболът беше възможност за Дан да избяга от бедността, в която бе израснал, но мъжът го накара да осъзнае, че няма винаги да е в състояние да играе.

През следващите няколко семестъра той постепенно замести часовете по спорт с курсове по бизнес, математика и финанси. До третата година в колежа вече се справяше добре с тежката академична програма, въпреки твърде многобройните среднощни гуляи. Най-голямото му удовлетворение в Алабама беше осъзнаването, че има мозък, а не само атлетичен талант.

Отклони се от Чермак Роуд към благоденстващата област Оук Брук и зави по страничните улички, докато не видя кварталния магазин вдясно от себе си. Отби на паркинга, изключи двигателя и излезе от малката лъскава кола.

В магазина имаше малко хора и само две от тях — жени. Едната беше с боядисана в червено коса и той я изключи веднага. Другата изглеждаше твърде малка, за да бъде в „Севън Илевън“ толкова късно през нощта. Стоеше до щандовете, дъвчеше голяма дъвка и съзерцаваше шоколадовите сладкиши. Бретонът й беше разрошен, но останалата част от косата й бе прибрана назад и стегната на върха на главата със сребърна шнола. Макар че вечерта бе топла и задушна, и двете й ръце бяха пъхнати в джобовете на гимназиалното яке с ръкописен надпис „Университетска мажоретка“ над лявата гърда.

Тя го видя да се приближава и челюстта й спря насред движението. Изпод якето й едва се подаваше къса прилепнала ластична пола. Краката й бяха слаби и голи, беше обула чифт равни пантофки. Докато Дан спираше пред нея, забеляза, че се беше гримирала твърде силно, както правеха понякога младите момичета.

— Знам кой си — каза тя.

— Така ли?

— Аха. — Тя предъвка отсечено три пъти — беше нервна, но не се засмя. — Ти си треньорът на „Старс“. Дан, ъъъ, господин Кейлбоу.

— Точно така.

— Аз съм Тифани.

— Така ли?

— Виждала съм те много пъти по телевизията.

— На колко години си, мила?

— Шестнайсет. — Очите й започнаха да го оглеждат със зрелост, надвишаваща годините й. — Сладък си.

— А ти изглеждаш доста пораснала за шестнайсет.

— Знам. — Тя се потруди с дъвката няколко секунди, после погледна надолу към върховете на обувките си. — Родителите ми ги няма тази нощ. Искаш ли да дойдеш в къщата ми, господин Кейлбоу?

— И какво да правя там?

— Знаеш какво. Секс.

— Не мислиш ли, че си доста млада, за да забърсваш старци като мен?

— Уморих се от момченца. Искам да го направя с мъж.

Край вратата избипка някаква видеоигра.

— Обичам жените си с няколко години по-големи.

Тя извади едната си ръка от джоба и като се приближи достатъчно до него, за да не види никой в магазина какво прави, я прокара по вътрешната страна на бедрото му.

— Ще съм много добра с теб. — Ръката й стана по-дръзка. — Моля те. Обещавам. Ще ти позволя да направиш всичко, което поискаш.

— Така отправено, предложението ти е много трудно за отказване, кукло.

Тя отдръпна ръката си, сякаш засрамена от наглостта си, и извади връзка ключове от джоба.

— С колата на баща ми съм. Последвай ме.

Колата беше стар модел мерцедес. Дан следваше задните светлини, докато караше през тихите улици, оградени от дървета, към скъпа жилищна област. Къщата, внушителна двуетажна бяла тухлена постройка, се издигаше в горист терен. Докато отбиваше към алеята, той видя приглушените светлини на изтънчения кристален полилей, проблясващи през затъмненото ветриловидно стъкло на предната врата.

Къщата имаше гараж за три коли отстрани и вратата отляво се плъзна нагоре. Тя вкара мерцедеса вътре. Дан паркира зад нея и излезе. Когато влезе в гаража, тя натисна бутона и затвори вратата.

Късата й ластична пола очертаваше всяка извивка на задника й, докато измина двете крачки, които ги отведоха в къщата.

— Искаш ли бира? — попита го тя, когато влязоха в слабо осветената кухня с модерни аксесоари и хладилник от неръждаема стомана, достоен за всеки ресторант.

Той поклати глава.

Светлината падаше меко върху прекомерно гримираното й лице. Тя остави чантичката си и изрита обувките. Без да маха якето, се протегна под полата и си изу гащите. Бяха светлосини.

Пусна ги на белия теракотен под.

— Искаш ли тако чипс или дъвка, или нещо друго.

— Аха, искам нещо, така си е.

За няколко секунди тя остана напълно неподвижна. После го поведе към кухнята. Той я последва през ненатрапчиво осветения коридор в просторна дневна, обзаведена с мебели от светло дърво, тапицирани в скъпи, ярки тъкани. По стените от фалшив мрамор висяха големи оригинални платна, а във фронтоните от дялан камък имаше няколко скулптури.

— Татенцето сигурно е паралия — провлачи той.

— Италианци сме. Той е в мафията, но се предполага, че никой не знае. Искаш ли да видиш някое от оръжията му?

— Ще се въздържа.

Тя сви рамене и го поведе към друга стая, която беше тъмна, докато не натисна ключа на малката нощна лампа с абажур от черна хартия. Светлината разкри, че е избрала кабинета, а не спалнята. Пред библиотечните шкафове бе разположено гладко черно бюро. По стените висяха още скъпи картини, а прозорците бяха покрити с жалузи. Тя спря между черния кожен диван и креслото.

— Сигурен ли си, че не искаш нещо за пиене, господин Кейлбоу?

— Сигурен съм.

Тя се взря в него за момент и после ръцете й се протегнаха към редицата копчета на бялата й блуза. Разкопча ги едно по едно.

— Какво ще кажеш да махнеш тази дъвка.

Тя отиде до бюрото със смръщено изражение и извади голямата розова буца от устата си. Протегна се през купчина хартии и я пусна в гравиран алабастров пепелник. Не носеше сутиен и той видя гърдите й, когато се наведе напред. Светлината на лампата позлати малките й зърна.

— Седни на бюрото, мила.

Ластичната пола се вдигна високо по хълбоците й, когато се облегна на ръба на бюрото. Разтвори крака, но остави стъпалата си леко да опират в килима.

Той се приближи до нея, като развърза пояса на смокинга си.

— Ти май си доста диво дете, а?

— Аха. Забърквам се в много неприятности.

— Обзалагам се, че е така. — Той плъзна ръцете си под якето и после под блузата й, която измъкна изпод колана на полата. Прокара голямата си длан по гръбнака й и я прехвърли отпред. Обхвана малките й гърди и докосна зърната й с палци.

Тя протегна ръце към ципа му. За момент не направи нищо, после потрепери.

— Кажи ми какво искаш да направя.

— Изглежда, се справяш доста добре и сама.

— Кажи ми, мамка му!

— Добре, скъпа. Разкопчай ми ципа.

— Така ли?

— Точно така.

— А после?

— Протегни се малко и виж дали ще намериш нещо, което да ти хареса.

Дишането му се учести, когато тя стриктно последва инструкциите му.

— Наистина си голям. — Обхвана го с ръцете си и изви гърба си, така че гърдите й се притиснаха по-плътно към дланите му. — Започвам да се плаша.

— О, ще се отнасям с теб много внимателно.

— Наистина ли?

— Обещавам.

— Няма проблем, ако боли малко.

— Не искам да те наранявам.

— Няма проблем. Наистина.

— Щом така казваш. — Той усети аромата на дъвката, докато я прихващаше през коленете и ги издърпваше нагоре, а после закрепи петите й на бюрото. Полата се събра на корема й. Той се промуши между отворените й бедра и плъзна пръст в нея.

— Така боли ли?

— О, да. Да! Какво ще правиш с мен?

Дан й каза. Грубо. Без увъртания.

Дишането й се учести и той вече чувстваше горещината на кожата й. Избута якето й и плъзгайки ръце под голия й задник, я повдигна от бюрото. Тя обви краката си около хълбоците му и потърка гърдите си в бастите на ризата му, докато той я отнасяше към кожения фотьойл. Седна и разположи коленете й от двете страни на хълбоците си, така че тя да се настани върху него.

Блузата й се разтвори, разкривайки гърдите й — розови от триенето в ризата му. Между бедрата й се виждаше блестящият гъсталак от къдри. Той усети пулсиране и започна да я притиска надолу, за да може да го поеме, но тя се възпротиви.

— Няма да ме напляскаш първо, нали?

Той изръмжа.

— Нали? — повтори тя.

Той се предаде пред неизбежното.

— Нещо лошо ли си направила?

— Не бива да пускам никой в къщата, докато родителите ми ги няма.

— Значи, май ще трябва да те напердаша, а?

— Не, недей! — Клепачите й потрепнаха от вълнение.

Той беше готов да експлодира и нямаше настроение за игрички. Реши да не продължава твърде дълго с това, избута я надолу през скута си и запретна полата до кръста й. После плесна с дланта си меката, закръглена плът на голия й задник.

Беше силен мъж, но прилагаше силата си внимателно, за да й даде само малко повече от това, което искаше. Тя ахна и се загърчи под ударите му, все по-възбудена.

Когато дупето й леко порозовя, Дан си помисли за всички неприятности, които бившата му жена му бе причинила. Среднощните телефонни разговори, в които го разкъсваше на парчета, правните битки, интервюто за вестника.

— Ох! Това беше много силно!

Дланта му отново направи контакт с нежната й плът.

— Ще бъдеш ли добро момиче, скъпа?

— Да!

— Колко добро?

— Ох! Спри!

— Кажи ми колко добра ще бъдеш.

— Добра! Ще съм добра, по дяволите!

Той я плесна отново.

— Без мръсни малки подигравки по вестниците.

— Добре. Спри!

— Без среднощни тиради по телефона.

— Всичко разваляш!

Той плъзна ръка между краката й.

— Не мисля така. — И после я повдигна.

Тя го пое незабавно.

— Ах, ти, кучи сине!

Той я прониза по-дълбоко.

— Точно така, аз съм кучи син.

Яздеше го свирепо. Телефонът на бюрото започна да звъни, но никой от двамата не му обърна внимание. От гърлото й се разнасяха груби стонове, докато стискаше тъмнорусата му коса в юмруците си. Той зарови лице в гърдите й, докато пръстите му стискаха задника й.

Звъненето спря и се включи телефонният секретар.

Тя отметна глава и изкрещя, докато свършваше.

Аз съм Валъри Кейлбоу. В момента не мога да вдигна телефона. Ако оставите съобщение, ще ви позвъня възможно най-скоро.

Секретарят избипка и после проговори.

— Сенаторе, аз съм Сту Блейк. Съжалявам, че ви звъня толкова късно, но…

Гласът продължи да каканиже.

Дан свърши в нея със стон. Тя падна върху него, докато съобщението продължаваше.

Бийп.