Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (22)

22

— Спри да се мръщиш, Дарнъл. Плашиш фотографите. — Фийби стисна ръката на Дарнъл Пруит като един вид ограничение, което беше толкова ефективно, колкото и да се опитва да нащърби желязна летва. Тя кимна на един от репортерите. Цяла седмица бе живяла на автопилот, решена да не позволи никому да види отчаянието й. Тази вечер Дарнъл беше добра компания и Фийби беше благодарна, че се съгласи да я придружи на обиколката на корпоративното гостоприемство в нощта преди мача с „Долфинс“.

Очите му се присвиха до злобни процепи, докато сбърчваше устни към „Асошиейтид Прес“ и й казваше под нос:

— Няма начин да позволя на някой от защитниците на „Долфинс“ да види моя снимка усмихнат.

— Слава богу, че наоколо няма малки деца.

— Не разбирам защо казвате това. Аз обичам деца.

Когато напуснаха последното парти и се отправиха към асансьора, наближаваше вечерният час в единайсет. Ухажването на Шармейн Дод от страна на Дарнъл не напредваше достатъчно бързо за вкуса му и той се надяваше някой от чикагските вестници да публикува снимка на него и Фийби, която да запали ревността на мис Дод.

Фийби бе намалила контактите си с Дан до минимум, като изчака последния следобед, за да лети за Маями, и едва имаше време да се преоблече с една стара рокля, която бе купила за някакъв коледен купон преди няколко години. Беше с високо деколте и прилепнала ивица от блестяща златна коприна върху основа в телесен цвят. Дарнъл носеше своя смокинг с черна копринена риза и златна папийонка, която съответстваше на диамантения му зъб.

Асансьорът беше празен, което позволи на Дарнъл да се върне към разговора, който повече или по-малко поддържаше сам, откакто бе дошъл в стаята й преди три часа.

— Не разбирам защо всички смятат капитан Ахав за зъл. По дяволите, ако не беше неговият крак, един ден щях да го взема в отбора си. Той не оставя нищо да застане на пътя му, чаткаш ли? Точно такива мъже печелят футболните мачове.

„Моби Дик“ бе една от книгите, които Фийби бе препоръчала, а Дарнъл бе погълнал през последните няколко месеца в похода си към самоусъвършенстване. Не й беше отнело много да разбере, че футболът може и да бе направил Дарнъл материално богат, но го беше ограбил от възможността да използва интелекта си. Понеже беше голям, черен и силен, никой не си даваше труда да открие, че също беше и умен.

Дарнъл продължи с възхвалата си на капитан Ахав през целия път чак до вратата на апартамента й. Тя се ужасяваше да остане сама с мислите си и й се искаше да няма вечерен час, така че да може да го покани. Вместо това му пожела късмет с целувчица по бузата.

— Строши им кокалите заради мен утре, Дарнъл.

Той се ухили и тръгна по коридора в огромните си обувки. Фийби въздъхна, когато затвори вратата. Шармейн Дод щеше да е глупачка, ако не го грабне.

Телефонът иззвъня. Тя махна една от кристалните си обици и седна на дивана, за да вдигне слушалката.

— Ало.

— Къде, по дяволите, беше цяла седмица?

Острият кристален ръб на обицата се заби в дланта й. Тя стисна здраво очи при новия пристъп на болка.

— Привет и на теб, тренер.

— Отбих се в къщата във вторник вечерта, за да те видя, преди да замина, но Моли каза, че вече си си легнала. Даваше интервюта, когато се обадих в офиса в четвъртък и петък, а снощи у вас не вдигна никой. Идвам в стаята ти.

— Не! — Тя прехапа устни. — Уморена съм. Седмицата беше тежка.

— Трябва да те видя.

Не й трябваше кристално кълбо, за да разбере защо. Искаше секс, бързо чукане с куклата, докато перспективната му булка стоеше недокосната.

— Не днес.

Гласът му звучеше раздразнено.

— Виж, кажи ми номера на стаята ти. Трябва да поговорим.

— Друг път, Дан. Изтощена съм. — Тя си пое треперливо въздух. — Късмет утре! Ще те видя на терена.

Очите й блестяха от сълзи, когато постави слушалката на вилката. Окачи „Не ме безпокойте“ на вратата си и отиде до прозореца, където се взира в потрепващите светлини над залива Бискейн.

Беше научила много от играчите през последните няколко месеца. Научи, че ако искаш да играеш, трябва да си в състояние да поемаш удари. Това правеше сега. Поемаше удари. Дан й беше нанесъл убийствен удар, но тя нямаше да му позволи да види щетите. Утре, когато чуеше звуците на „Не е ли сладка?“, щеше да изправи глава, да помаха на тълпата и да поздрави отбора. Никой нямаше да разбере, че страда.

 

 

Следобедът, когато „Старс“ победиха „Долфинс“ на полуфиналите на първенството, Рей Хардести седеше в своята бърлога с трийсет и осем калибровия си пистолет в скута и си мечтаеше да му е останало достатъчно уиски, за да се напие. Само след седмица „Старс“ щяха да се срещнат с „Портланд Сейбърс“ на националното първенство. Той наведе бутилката към устата си и пресуши последния половин инч течност, но дори огънят в гърлото му не беше толкова горещ, колкото гневът му. „Старс“ никога не бяха стигали толкова далече, докато Рей-младши беше с тях, и сега щяха да продължат без него.

С изкривен, почти нечовешки звук той запрати бутилката през стаята. Тя се удари в рафта с трофеи и се пръсна на парчета, но той не се притесняваше за шума, защото нямаше кой да го чуе. След три десетилетия брачен живот Елън го беше напуснала. Каза му, че се държи налудничаво и че трябва да иде на психиатър. Майната му. Нямаше нужда от никакви психиатри. Просто трябваше да се разплати с Дан Кейлбоу.

След мача с „Чарджърс“ смяташе да убие Кейлбоу. Накрая се отказа от идеята не от скрупули, а защото смъртта му не гарантираше непременно загубата на „Старс“. Трябваше му нещо простичко. Не беше достатъчно богат да подкупи някого. Освен това напоследък играчите вземаха достатъчно много пари, за да се поддадат, а повечето от реферите бяха честни. Искаше гаранции.

На телевизионния екран се появи Фийби Съмървил. Миналата седмица той се криеше в горите близо до къщата на Кейлбоу, когато треньорът я заведе у дома си. Светлините в спалнята угаснаха след по-малко от половин час. Шпионираше ги вече от месеци и знаеше, че връзката им не е инцидентна. Макар че беше запаметил тази информация, до този момент не знаеше какво да прави с нея.

Идеята, която бавно се оформяше в ума му, беше едновременно сложна и изумително лесна. Вероятно щяха да го хванат, но дотогава вече щеше да е твърде късно, а и не се интересуваше какво ще се случи с него. Само едно нещо имаше значение. Да не позволи „Старс“ да спечелят Американската футболна конференция.

По телевизията интервюто с Фийби Съмървил бе свършило и камерите се върнаха към треньора на „Старс“. Рей вдигна пистолета и отнесе екрана.

 

 

Дан беше преминавал през медийната атака около шампионата като играч и реши, че е много добре, че се беше научил да оцелява без сън. Дори и така обаче, когато успя да си осигури няколко часа във вторник вечерта след победата над „Долфинс“, определено беше смазан. Също така беше бесен на Фийби.

Докато отбиваше по алеята към дома й и излизаше от колата, реши, че първото, което ще направи, когато най-сетне се докопа до нея, ще е да я целуне. После щеше да й се кара. Знаеше точно колко заета е била, но и той беше ангажиран, а тя все пак би могла да изстиска десет минути по някое време през последните два дни, за да говори с него. И двамата бяха подложени на голямо напрежение, но това не означаваше, че трябва да се изключват. Тя дори не се беше прибрала вкъщи с отбора в неделя вечерта, нещо, което той очакваше с нетърпение. Последният път, когато я видя, беше в съблекалнята след играта, когато Рон я доведе да поздрави отбора.

Икономката на Фийби, Пег, го пусна, докато се приготвяше да излиза. Той остави палтото си на парапета и чу високи писъци от задната част на къщата. Първоначално не разпозна звуците не защото бяха толкова необичайни, а защото бяха толкова неочаквани.

Пух изприпка да го поздрави. С кучето по петите си, той се запъти към дневната, после рязко спря, когато стигна до свода, водещ към кухнята. Това, което видя, почти го повали.

— Аз искам да го направя, Фийби!

— Мой ред е!

— Мой е!

— Тихо! И двамата може да го направите, малки гадинки. Ето нож за всеки. Точно така, Джаред. Браво, Джейсън. Още малко глазура отстрани. Не, Джаред, не го облизвай, докато не… Е, добре, какво са няколко микроба между приятели? Нали, приятелче?

Исусе. Знаеше, че очите му не парят само заради липсата на сън, но и от емоции. През живота си не беше виждал нищо по-красиво от Фийби, която глазира грозната торта пред себе си с двете русоляви хлапета на столовете до нея.

Изобщо не изглеждаше като майката от фантазиите му. Убийственият й маникюр беше лакиран във вампирско червено. Големите халки на ушите й си играеха на криеница с кичурите на фамозната й коса, а на двете й китки потракваха поне по три гривни. Носеше прекалено голям анцуг на „Старс“ — поне тази част изпълняваше правилно — но вместо приятните джинси, които се предполагаше да носят майките, беше облякла най-тесния и впит златен клин, който бе виждал през живота си.

Не, Фийби не изглеждаше като ничия майка, но тези две малки момчета с шоколад, размазан по целите им лица, очевидно я обожаваха. А също и той, с цялото си сърце. Представи си я да посещава родителските срещи на децата им, облечена с червен сатен и кристали, но вместо да го разтревожи, това го изпълни със задоволство. Тя щеше да се омъжи за него. Разбира се, че щеше. Докато я наблюдаваше, отказа да позволи сянката на собственото му детство да го изпълни със съмнения. Една жена не прекъсва петнайсетгодишния си сексуален пост заради мъж, когото не обича.

— Изпей ни отново онази песен, Фийби — настоя едно от децата, докато Пух облизваше шоколадовите трохи от пода под масата.

— Коя песен?

— Онази за чудовищата.

— Песента на върколака? — Когато момчетата кимнаха, Фийби се впусна в енергична интерпретация на „Лондонските върколаци“ на Уорън Зевън, като подчертаваше ритъма, поклащайки изумителните си хълбоци. Боже, беше красива и докато я гледаше, Дан изпита странно умиротворение. Не можеше да си представи нищо по-хубаво от това, да прекара живота си с нея.

Тя повлече близнаците от столовете им в танц, все още обърната с гръб към вратата. Той я наблюдаваше как се извива в ритъм и се усмихна, когато момчетата се опитаха да я имитират. Фийби ги завъртя и замръзна, като го видя.

— Не искам да прекъсвам купона — каза той ухилено.

— Какво правиш тук?

— Пег ми отвори, докато излизаше.

Момчетата започнаха да се гърчат и Фийби ги пусна.

— Опасявам се, че ме хващаш в лош момент.

Джаред дръпна ръката й.

— Тортата е вече готова. Може ли с Джейсън да си вземем парче?

— Разбира се. Нека ви донеса чинии.

Тя измъкна непохватно две чинии. Видя, че Дан беше приклекнал пред близнаците, за да е на тяхното ниво. По лицето му се врязваха линии от умора, но не си позволи да изпита симпатия. Връзката с две жени едновременно несъмнено беше изтощителна. Премигна при новия пристъп на болка.

— Тортата изглежда супердобре, приятелчета. Вие ли я направихте?

— Пег я направи — отвърна Джаред.

— Но Фийби ни позволи да й сложим крема — добави близнакът му.

— Шоколад — обясни Джаред, без да е необходимо, тъй като цялото му лице беше омазано.

Дан се изкикоти и звукът прониза сърцето на Фийби. Тя бързо постави по парче във всяка чиния и ги сложи на разхвърляната маса.

Дан се изправи, за да гледа как момчетата се катерят по столовете си.

— Дааа, тази торта наистина изглежда добре.

Пълната уста не попречи на Джейсън да говори.

— Човекът също иска, Фийби.

Тя се опита да отговори весело.

— Не толкова големи хапки, юнако. Ще се задавиш.

Моли се втурна в кухнята.

— Прибрах се! Здравейте, момчета. Здрасти, тренер. — Тя потупа всеки близнак, наведе се да получи целувка от Пух, който скочи върху нея, после поздрави предпазливо Фийби. — Пег каза ли ти какво се е случило?

— Каза, че имаш среща.

— Имаше проблем с работилницата по писане и госпожа Милър искаше да говорим за това. Благодаря ти, че наглеждаше момчетата — каза с неохота Моли.

Фийби изми глазурата от ръцете си и ги подсуши с хавлия, докато Моли се суетеше около близнаците. Дан се приближи зад нея.

— След като вече можеш да предадеш щафетата на мис Моли, какво ще кажеш да поговорим малко?

— Навън е твърде студено.

— Боже, става дума за чудесното чикагско време. — Без да й даде шанс да продължи да протестира, той сграбчи китката й и я издърпа от кухнята. Фийби не можеше да се впусне в боричкане с него пред децата, затова го последва до фоайето, където вече не можеха да ги чуват.

— Пусни ме!

За момент той не каза нищо, просто я изучаваше предпазливо с очи.

— Изглежда, загрявам малко бавно. Мислех, че просто си била заета миналата седмица, но ти си ме избягвала.

— Бях заета.

— Трябва ни усамотение. Вземи си палтото.

— Не искам.

— Добре. — Той сграбчи ръката й и я повлече нагоре по стълбите.

— Престани! — изсъска тя. — Не искам да правя това.

— Твърде лошо. — Той я заведе в спалнята и затръшна вратата. Едва тогава я пусна и опря длани на хълбоците си, както правеше, когато стоеше на страничната линия. Имаше същото свирепо изражение, което Фийби бе виждала, преди да влезе в битка. — Добре, нека да се изясним. На какво се дължи този ледников период?

Тя се беше опитала да отложи срещата им, дори се беше надявала да я избегне напълно, но трябваше да се досети, че това няма да е възможно. Дан не беше човек, който избягваше конфронтациите. Хапеше вътрешността на бузата си, защото, ако се разплачеше, нямаше да спре, а не можеше да понесе да му позволи да я види така съсипана.

— Бясна си, защото не ти се обадих веднага след като спахме заедно ли? Знаеш какво беше миналата седмица. Мислех, че разбираш. — Той погледна часовника си. — Всъщност и сега имам малко време. В шест съм на среща на треньорите.

— Тогава побързай и си свали дрехите. — Фийби се опита да звучи кораво, но в гласа й се долавяше болезнено хриптене.

— За какво говориш?

— За секс. Нали затова си тук? За едно бързо чукане преди срещата. — От тези думи я заболя непоносимо.

— Мамка му. Това е от онези женски неща, нали? Вбесена си заради нещо, аз трябва да те питам защо си вбесена, а ти ще ми кажеш, че след като не мога сам да разбера, няма да ми кажеш. По дяволите, не искам да играя такива игрички с теб. — Фийби усещаше как гневът му се разпалва.

— Извини ме! — Тя издърпа гривните от едната си китка и ги хвърли на леглото, знаеше, че е по-безопасно да изразява гнева си, отколкото мъката. — Ами тогава да започваме. — Изрита обувките си през стаята. — Побързай, тренер. Все още си с панталон.

Той се приближи до нея и хвана раменете й, пръстите му се забиха в плътта й.

— Престани! Не мога да повярвам. Какво ти става?

Тя бе нарушила решението си да премине през сблъсъка с достойнство и замръзна в ръцете му. Като пое треперливо въздух, каза тихо:

— Няма да спя повече с теб, Дан. Беше грешка и не биваше изобщо да го правя.

Той се отдръпна от нея, вече не се докосваха. Макар че гласът му бе изгубил войнствеността си, в очите му проблясваше опасна предпазливост.

— Знам, че държиш на мен. Нямаше да си легнеш с мен, ако не беше така.

— Срещнах Шарън на мача с „Билс“. — Виновното изражение, което премина през лицето му, й каза всичко. — Тя е много мила. Имаш добър вкус.

— Шарън няма нищо общо с нас двамата. Ако си мислиш, че спя и с двете ви едновременно, грешиш.

— Това научих и аз. Вземаш най-хубавото от двете, нали? — Гласът й заглъхна. — Спиш с куклата, а пазиш бъдещата си жена недокосната.

Вместо да й се извинява, той изглеждаше бесен.

— Такъв ли мислиш, че съм?

— Трудно е да смятам нещо друго.

Фийби виждаше, че той се бори да удържи гнева си.

— Бях уредил идването на Шарън на мача преди седмици и не можех да го отменя в последната минута. Но вече не се виждам с нея. Мислех, че тя е това, което търся у жените, но след последния ни път заедно с теб, разбрах, че се заблуждавам.

Трябваше да се зарадва, че той и Шарън се бяха разделили, но не успя. Искаше да го чуе да казва, че е искал нещо повече от секс, че е искал любов, и докато не изречеше думите, нищо между тях нямаше да е както трябва. Гласът й беше тих и треперлив.

— Спря да я виждаш, защото не беше достатъчно секси за теб ли?

Мускулите на врата му трепнаха, когато преглътна.

— Не прави това, Фийби. Не изричай неща, които не може да се вземат обратно. Казах ти колко гадно беше собственото ми семейство. От дълго време искам да изградя истински брак — нещо различно от постоянната оргия с Валъри. Искам деца.

— Затова организира прослушване за майката на бъдещите си деца и Шарън спечели в надпреварата за бебета.

— Не е трудно да разбере човек защо ме привличаше. Исках някой, който харесва деца и който няма да ги бие, щом си обърна гърба.

— Ясно. И точно на кого се предполагаше да е майка тя? На децата ти или на теб?

Той потрепна, но Фийби не изпита задоволство, че го е наранила. Не това искаше. Искаше просто той да си тръгне, преди да се е разпаднала.

— Това е отвратително.

— Предполагам, че да. Но подозирам, че също е и вярно.

Гласът му подрезгавя.

— Знаеш ли, че когато те видях с онези деца долу, се чувствах най-щастливият мъж на света. За няколко минути днес всичко между нас се подреждаше.

Той се поколеба и тя неочаквано разбра какво се задава. Сякаш вече беше изрекъл думите и макар че в стаята беше топло, тя потрепери. Не го казвай! Вместо това ми кажи, че ме обичаш. Кажи ми, че искаш от мен любов, не просто деца.

Той пъхна ръце в джобовете.

— Никога не те бях виждал с деца. Представях си, че отношението ти към тях е като на Валъри. Но видях как се държиш с тези момчета и не ми беше трудно да преценя, че те те харесват също толкова много, колкото и ти тях.

Цялото тяло я болеше.

— Това означава ли, че сега, когато Шарън е извън картинката, аз съм на ред?

— Не знам защо се изразяваш така, но да, мисля, че от теб ще стане страхотна майка.

Тя преглътна.

— Аз ли съм на първо място, или има и други жени на опашката преди мен?

Той скръцна със зъби.

— Няма никакви други жени.

— Значи аз съм единственият кандидат за момента.

— Не съм спал повече от два часа на нощ за по-дълго време, отколкото мога да си спомня — каза той напрегнато. — Карам на джънкфуд и адреналин и няма да ти се извинявам заради това, че искам да се оженя за теб.

Разбира се, че искаше да се ожени за нея. Бяха страхотни заедно в леглото, той знаеше, че тя няма да малтретира децата му, а имаше и възможност да му осигури „Старс“ като зестра.

До този момент беше забравила коварните подмятания на Рийд, но сега те внезапно я завладяха. Стаята започна да се върти. Тя проговори с мъка:

— Това неочаквано желание да се ожениш за мен… — Прочисти гърлото си. — Заради това, че ме видя с близнаците ли е, или има нещо общо с факта, че съм само на един мач разстояние от собствеността върху „Старс“?

Той замръзна, лицето му пребледня.

— Какво точно намекваш?

— Познаваме се от няколко месеца, но това е първият път, когато даваш знак, че искаш от мен нещо повече от секс. Заради това ли е всичко? Полагаш основите за истинско брачно предложение, в случай че „Старс“ спечели в неделя?

— Не мога да повярвам, че казваш това.

Тя се изсмя задавено.

— Предполагам, че не съм и мислила каква партия ще бъда. Ако „Старс“ победи, онзи, който се ожени за мен, ще получи големи гърди и страхотен футболен отбор. Аз съм мечтата на всеки мъж.

Лицето му беше сурово.

— Не казвай и дума повече.

— Всички треньори в лигата ще ти завиждат.

— Предупреждавам те…

— Още ли ще си така нетърпелив да се ожениш за мен, ако „Старс“ загуби?

На челюстта му потрепна мускулче.

— Това, което ще се случи на мача в неделя, няма нищо общо с двама ни.

— Но ако спечелиш, никога няма да съм сигурна, нали? Единственият начин да разбера, че си искрен, е, ако загубиш и все още искаш да се ожениш за мен.

„Кажи, че ме обичаш, Дан. Кажи, че искаш да се ожениш за мен, защото ме обичаш, не защото те възбуждам в леглото или защото искаш да съм майка на децата ти, или защото ламтиш за отбора ми. Кажи, че ме обичаш и сложи край на тази грозна сцена.“

— Ще спечеля този мач.

— Тогава нямаме шанс — прошепна тя.

— Какво се опитваш да кажеш?

Фийби кървеше и искаше болката да спре. Гърлото й се беше стегнало толкова силно, че не можеше да проговори.

Той я изгледа безизразно, студено.

— Няма да загубя този мач.

Първоначално тя не разбра какво има предвид. Но докато наблюдаваше суровото му изражение, й се догади.

Гласът му беше корав и изпълнен с ярост и тя си спомни, че той крие всичките си силни емоции зад гнева.

— Играл съм твърдо през целия си живот, но винаги съм играл чисто, без значение колко са ме изкушавали. Предлагали са ми пари, предлагали са ми наркотици и жени. Но няма да загубя нарочно. Заради никой. Дори заради теб.

— Нямах предвид…

Той я погледна с презрение, после излезе от стаята.

 

 

Тя имаше само приблизителна представа за изминалото време, докато седеше на ръба на леглото със стиснати в скута си ръце. Чу гласове в коридора, когато Моли изпрати близнаците до тях, и след малко я чу да се връща. Пух подраска по вратата, но си тръгна, когато тя не му отвори. Седеше в стаята и се опитваше да събере парчетата от себе си.

В десет часа чу в банята на Моли да тече вода. Равнодушно свали дрехите си, после се напъха в най-стария си халат, търсейки успокоение в меката износена тъкан. На вратата й се почука.

— Добре ли си, Фийби?

При други обстоятелства щеше да е доволна, че Моли се е сетила да я попита, но сега просто се чувстваше празна.

— Имам главоболие. Ще се видим утре, преди да тръгнеш за училище.

Отиде до прозореца и дръпна завесите, за да погледне към гората зад къщата. Очите й бяха замъглени от сълзи.

— Фийби?

Не беше чула Моли да влиза и не искаше да е при нея. Рано или късно, трябваше да каже на сестра си, че ще напуснат Чикаго, но не можеше да го направи днес.

— Вратата беше затворена.

— Знам. Но… сигурна ли си, че си добре. — Светлината в стаята угасна.

Тя продължи да се взира през прозореца, защото не искаше Моли да види, че плаче. Чу тихото потропване от лапите на Пух по килима.

— Обикновено главоболие.

— Скарахте се с Дан, нали?

— Аз и Дан постоянно се караме.

— Дразните се, но не се карате истински.

— Това не беше дразнене, Моли. Беше наистина.

Последва дълга пауза.

— Съжалявам.

— Не знам защо трябва да съжаляваш. Ти ме мразиш в червата, помниш ли? — Знаеше, че не е честно да си го изкарва на Моли, но не й пукаше. Пух се буташе в глезените й, сякаш я порицаваше.

— Не те мразя, Фийби.

Нови сълзи напълниха очите й.

— Искам да съм сама, ясно ли е?

— Ти плачеш.

— Това е временна слабост. Ще я превъзмогна.

— Не плачи. Дан щеше да се чувства много зле, ако знаеше, че те е натъжил толкова много.

— Искрено се съмнявам.

— Мисля, че си влюбена в него.

Фийби преглътна тежко, докато сълзите се търкаляха по бузите й.

— И това ще преодолея.

Почувства на рамото си нежна ръка. Гърлото й се стегна и нещо в нея сякаш се скъса. Без да разбере как се случи, се озова в прегръдките на Моли.

Моли я потупа по ръката и разтри гърба й.

— Не плачи, Фийби. Моля те, не плачи. Ще се оправиш. Наистина. Не плачи. — Моли я утешаваше точно както говореше и на Пух. Понеже беше с няколко инча по-ниска от нея, позицията им беше неудобна, но те продължиха да се прегръщат.

Фийби нямаше представа колко дълго са останали така, но нищо на света не можеше да я накара да пусне сестра си. Когато най-накрая се наплака, Моли се освободи от нея, но няколко секунди по-късно се върна със салфетки от банята.

Фийби седна на леглото и си издуха носа.

— Утре ще съм по-добре. Просто се самосъжалявам.

Матракът хлътна, когато Моли се настани до нея.

— Бременна ли си?

Фийби я изгледа сепнато.

— Защо мислиш така?

— Едно момиче в класа ми по древна история е бременно. Знам, че може да се случи дори на по-възрастни хора, които се предполага, че знаят всичко за контрола на раждаемостта. Ако си бременна, съм сигурна, че Дан ще иска да се ожени за теб, но ако не иска… ние двете… — Тя избърбори забързано: — Ще ти помагам да се грижиш за бебето. Няма да се наложи да правиш аборт или да го даваш за осиновяване, или да го гледаш сама.

Докато Фийби оглеждаше напрегнатото изражение на сестра си, част от вцепенението й изчезна и тя се усмихна слабо.

— Не съм бременна. Но благодаря. Много ти благодаря.

— Няма пак да започнеш да плачеш, нали?

Фийби кимна и си издуха носа.

— Не мога да се сдържа. Това е най-сладкото нещо, което някой някога ми е предлагал. — Тя хлъцна леко. — Обичам те, Мол. Наистина те обичам.

— Сериозно?

— Да. — Фийби избърса сълзите си.

— Въпреки че се държах като лигла?

Фийби се усмихна слабо.

— Истинска лигла.

— Никой не ме е обичал преди.

— Майка ти те обичаше.

— Не я помня. Бърт казваше, че е била кукла.

Фийби се изсмя задавено.

— Такава беше. Както и моята майка. Това беше единственият вид жени, за които Бърт се женеше. Обичаше ги руси, сексапилни и не много умни. Наследили сме ума си от него, Мол, не от майките ни. — Тя издърпа кърпите в ръцете си. — Но майка ти беше една от най-сладките жени, които съм срещала, и те обичаше много. Аз избягах, когато ти беше малка, но си спомням как те държеше часове наред дори когато спеше, защото не можеше да повярва, че те има.

— Щеше ми се да си я спомнях.

— Беше добра жена. Разказваше ми истории за времето си като стриптийзьорка. Както и Куки, втората жена на Бърт. И двете бяха сладурани.

Моли попиваше всяка нейна дума.

— Разкажи ми за тях.

Фийби подсмръкна и потупа носа си.

— Ами Бърт открил и трите си жени в Лас Вегас. Всички те нямали нищо повече освен добрия си външен вид, но и трите били изключителни. Понякога си мисля, че „кукла“ е само дума, измислена от мъжете, за да се чувстват по-висши от жените, които са по-добри в оцеляването от тях. — Пух скочи в скута й и тя погали меката й козина. — Вместо да се самосъжаляват, всички съпруги на Бърт работели усилено, за да постигнат нещо в живота. Оцелели въпреки лошите мъже, лошите условия на работа, пристъпите на бронхит заради оскъдните костюми, и го правели с усмивка. Майка ти не се огорчи дори когато откри какъв мъж точно е Бърт. — Тя се усмихна неуверено на Моли. — Имаш пайети и мрежести чорапи в наследство, Мол. Гордей се с това.

Със своето тържествено лице и великолепен мозък сестра й очевидно бе очарована от идеята. Докато Фийби я наблюдаваше, през ума й потрепна ужасяваща мисъл, която я накара да забрави нещастието си.

— Имаш нейни снимки, нали?

— Не. Молих Бърт няколко пъти, но той каза, че няма.

— Не мога да повярвам, че не се сетих да те питам! — Фийби стана от леглото, отиде до гардероба си и след няколко секунди се върна с една картонена кутия, която бе изпратила от Ню Йорк. Докато Моли я гледаше, тя обърна съдържанието й на леглото, за да го претърси по-лесно. — Знам, че е тук някъде. Ето я. — Тя издърпа някаква евтина рамка със снимка на Лара, седнала на шезлонг до басейна, с новородената Моли в скута си. Русата коса на Лара беше прибрана назад с шал на цветя и тя се усмихваше на бебето, увито в розово одеялце.

Със стаен дъх Фийби подаде снимката на сестра си.

Моли я докосна предпазливо, сякаш се страхуваше, че ще се разтопи в ръцете й, и се взря в лицето на майка си. Обзе я страхопочитание.

— Красива е.

— Мисля, че имаш нейните очи — каза тихо Фийби.

— Ще ми се да я познавах.

— И на мен ми се ще.

— Мога ли да я задържа?

— Разбира се, че можеш. Взех я с мен, когато избягах. Преструвах се, че тя е моята майка.

Моли я загледа и после от устните й се отрони хлипане. Този път Фийби трябваше да я прегръща.

— Съжалявам, че се държах толкова ужасно. Ревнувах те толкова много, защото Бърт обичаше теб, а мразеше мен.

Фийби погали сестра си по косата.

— Той не те е мразел, а мен не обичаше.

— Да, обичаше те. Винаги ме сравняваше с теб. — Тя бавно се отдръпна, така че Фийби погледна мокрото й от сълзи лице. — Казваше, че го побиват тръпки от мен и че изглеждам така, сякаш ще припадна всеки път когато говори с мен. Казваше ми, че ти винаги си му се опъвала.

Фийби отново я придърпа към себе си.

— Не му се опъвах, докато не пораснах. Повярвай ми, когато бях на твоята възраст, всичко, което се опитвах да правя, беше да не му се мяркам пред очите.

— Казваш това само за да се почувствам по-добре.

— Бърт беше грубиян, Моли. Той беше мъжкар в най-лошия смисъл на думата. Нямаше никаква полза от жена, която не се грижи или не спи с него. Това изключваше нас двете.

— Мразя го.

— Разбира се, че го мразиш. Но когато пораснеш, може да научиш, че вместо това трябва да го съжаляваш. — Докато говореше, тя почувства силно облекчение и осъзна, че най-сетне се беше освободила от отхвърлянето на баща си. — Бърт имаше двете най-добри дъщери на света, но не му пукаше. Мисля, че това е тъжно, а ти?

Моли обмисляше отговора си.

— Да, предполагам, че е така.

Докато лунната светлина заливаше килима, пръстите им се срещнаха някъде върху главата на Пух.

И се преплетоха здраво.