Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (23)

23

Оркестърът започна „Не е ли сладка?“ и мажоретките на „Старс“ оформиха тунел от златно-сини помпони, през който да мине Фийби. Докато се отправяше към игрището за мача от шампионската лига, тя блестеше в късото си велурено сако, инкрустирано с хиляди небесносини пайети, метално-златните потниче и минипола, блещукащите чорапи и обувки с квадратни токчета, на чийто връх проблясваха златни звезди от мъниста. Тълпата я поздрави с подсвирквания и възгласи, докато мажоретките развяваха помпоните си и кривяха бедра.

Докато махаше и раздаваше целувки, можеше да усети изпълнената с напрежение атмосфера по настроението на публиката и по израженията на играчите, които се струпваха на страничната линия. Избягваше да гледа към Дан, докато си проправяше път към края на скамейката за ритуалите преди мача. Много от играчите вярваха, че тя им носи късмет, и необходимостта я бе накарала да създаде една рутина от потупване на шлемове, пляскане на раменни подплънки и подпъхване на щастливи монети в обувките. Боби Том обаче отказа да промени късметлийската целувка.

— Днес ще успеем, Фийби. — Той я целуна шумно и я постави отново на земята.

— Знам, че ще го направите. Късмет.

Гледаше, докато „Сейбърс“ излизат на игрището при „Старс“. Началният им куотърбек отново получи контузия в последния мач, което даваше предимство на „Старс“, но Рон я беше предупредил, че дори и с травми, „Сейбърс“ са отличен футболен клуб.

С наближаването на кикофа тя вече не можеше да избягва да поглежда към него. Видя изпънатите сухожилия на врата му, докато говореше в слушалките с треньорите, и после каза няколко думи на застаналия до него Джим Бийдерот. Едва когато играчите се бяха разположили за кикоф, той се обърна към нея. Очите им се срещнаха, но изражението му беше празно и не разкриваше нищо от чувствата му. Тя забърника за дъвката му в джоба на сакото си, докато той се приближаваше към нея.

Феновете бяха свикнали бързо с ритуалите на „Старс“ преди мача и тълпата чакаше момента, когато кикърът ще подготви топката, а Фийби ще подаде дъвките. Докато Дан се приближаваше към нея, тя се опита да звучи нормално.

— Не съм забравила дъвките.

Той я огледа за момент, устата му беше изпъната в стегната, твърда линия.

— Боби Том получава сърдечна целувка, а аз — пакетче дъвки. Няма да стане.

Очите й се разшириха, когато той махна слушалките. Преди да успее да реагира, той се наведе и я целуна дълго и задушаващо.

Проблеснаха светкавици и сред публиката се разнесоха смехове, дюдюкания и крясъци. Когато Дан се отдръпна, Фийби се насили да се усмихне. Хората мислеха, че това е шега, но тя знаеше, че не е. Целувката му беше изпълнена с гняв и трябваше да я нарани. Той й даваше да разбере, че не й е простил, че е обидила честта му.

Дан се отдръпна рязко и насочи цялото си внимание към игрището, когато топката се извиси във въздуха. Ритърнърът на „Сейбърс“ я хвана далече в ендзоната на „Старс“.

Въпреки собствените си бурни емоции, тя бързо бе завладяна от вълнението на играта. Знаеше от Рон, че част от стратегията на Дан е да предизвика обратите на „Сейбърс“ и агресивната игра на защитата направи точно това по-малко от четири минути след началото на играта, когато Елвис Креншоу изби топката от техния тейлбек. „Старс“ бързо поеха контрола и към края на първата четвърт отбелязаха седем на нула.

Тя се отправи обратно към ложата, където атмосферата беше също толкова напрегната, колкото и на терена. „Старс“ набираха инерция, докато „Сейбърс“ се бореха да се върнат в играта, но все още беше твърде рано, за да се успокои. Десет минути по-късно, когато „Старс“ прекъснаха трийсетярдов пас, Фийби знаеше, че не може да издържи повече на това напрежение. Те играеха брилянтно, но защо тогава имаше чувството, че се разпада?

Като промърмори на Рон, че отива на разходка, тя метна верижката на чантичката си през рамо и напусна ложата. Кимна на охраната отвън, после закрачи по иначе пустия коридор. Докато поредният взрив от викове отекна иззад затворените врати, тя зави в края на коридора.

Щеше й се Моли да е с нея, вместо да седи отвън с приятелите си. Последните няколко дни бяха магически за тях двете. Моли бърбореше непрекъснато, решена да запознае по-голямата си сестра с всеки детайл от живота си. Фийби се усмихна. Без значение за какво друго от последните няколко месеца можеше да съжалява, никога нямаше да се разкайва за решението си да задържи Моли.

Беше толкова потънала в мислите си, че едва забеляза колко далече е стигнала, докато вратата на една близка ложа се отвори, увеличавайки шума от зрителите. Пръстите й се стегнаха около чантата, когато от там излезе Рийд. Последното нещо, което искаше в този момент, беше да се среща с него, но той вече я беше забелязал и не можеше да отстъпи.

Последната победа на „Старс“ бе сложила край на престорената му вежливост и сега бе останала само враждебността. Когато стигна до нея, той си запали цигара със златната си запалка и присви очи от дима.

— Вече си отегчена от играта?

Тя нямаше никакво желание за конфронтация и сви безразлично рамене.

— Не. Просто съм нервна. Ами ти?

— Просто излязох за цигара.

Облакът от дим, който се разнесе из коридора, когато отвори вратата на ложата, все още не се беше разсеял.

— И ти не можеш да гледаш.

Фийби незабавно съжали за думите си. Макар че не бе възнамерявала да го предизвиква, той се наежи.

— Още не сме и до средата. Не бих започвал да празнувам.

— Не празнувам.

Разнесе се поредният радостен рев и той дръпна бързо и гневно от цигарата.

— Цял живот си късметлийка. Ти си единственият човек от всички, които познавам, който и върху купчина лайна да стъпи, ще ги превърне в злато.

— Аз пък си мислех, че ти си късметлията.

Той изсумтя.

Тя сграбчи дръжката на чантата си.

— Дори и след толкова много години още ме мразиш, нали? Когато бях дете, така и не успях да разбера защо. Ти имаше всичко, което аз исках.

— Да бе — присмя й се Рийд. — Живеех в порутен апартамент с невротична майка и без баща.

— Имаше баща. Моя.

Устните му се стегнаха презрително.

— Точно така. Бърт се интересуваше от мен много повече, отколкото някога се бе интересувал от теб, точно до деня, в който умря. Просто искаше да ти даде урок. Все повтаряше, че ти си единственият му провал, и мислеше, че ще се установиш, ако успее да те отдалечи от онези педали, с които дружеше. — Рийд забоде цигарата си в един от пясъчните пепелници, подредени до стената. — Бърт не искаше нещата да се развият така. Никой не можеше да предвиди всички щастливи случайности през този сезон. „Сейбърс“ изгуби Симпсън и Макгуайър, „Чарджърс“ се лиши от Уизак, „Билс“ и „Долфинс“ се разпаднаха. Боже, само ако подозираше, че „Старс“ може да се добере до плейофите, никога не би ти позволил и да доближиш отбора дори за ден!

— „Старс“ се добра до плейофите. И от звуците, които чувам, печели.

Лицето му потъмня от гняв. Успешният бизнесмен беше изчезнал, на негово място остана само жестокият грубиян от детството й.

— По дяволите, злорадстваш, нали?

— Не…

Но отказът й беше твърде закъснял, защото той я притисна към стената с цялото си тяло. Тя трепна, когато раменете му я удариха и чантата й тупна на земята.

— Съсипваше всичко за мен! Винаги!

Уплашена, Фийби се опита да го отблъсне с длани.

— Пусни ме или ще пищя!

— Давай! Ако някой ни види, ще си помислят, че ме сваляш, както правиш с всички.

— Не се шегувам, Рийд! Пусни ме.

Тя замръзна, когато почувства ръката му да се плъзга по гърдите й. Той стисна.

— Беше секси малко парче, когато беше на осемнайсет и все още си.

Тя замръзна от шока.

— Махни си ръцете.

— Когато приключа.

Тя се опита да се отдръпне от противното му докосване, но беше притисната от тялото му. Изражението на лицето му я изплаши. Очакваше да види похот, но вместо това зърна нещо по-опасно. Видя омраза и нужда да упражни силата си над нея, както винаги го беше правил.

— Може и да получиш „Старс“, но преди да повярваш, че ще се смееш последна, има нещо, което трябва да ти кажа.

Триумфът в изражението му накара ужаса да я изпълни като отрова. Отново беше детето, което го гледаше да държи снимката на майка й. Вероятно бяха обградени от осем хиляди души, но тя никога не се бе чувствала по-самотна.

Устните му се сгърчиха.

— Онази нощ край басейна…

— Не! Не искам да слушам за това! — Всичките й кошмари се завърнаха. Чуваше звука на бурята, усещаше горещата лепкава жега. Отново се опита да се измъкне, но той не я пускаше.

— Помниш ли бурята? И колко тъмно беше?

— Престани! — Тя започна да хлипа. Той стисна гърдите й по-силно.

— Толкова тъмно, че не можеше да видиш нищо…

— Не го прави!

— Онази нощ, когато Крейг те изчука…

— Моля те…

— Не беше Крейг.

Стомахът й се сви, от устните й се изтръгна стон, докато думите му я удряха като юмруци. Дробовете й сякаш бяха колабирали и тя се задушаваше.

— Аз бях онзи, който те изчука в бараката.

Щеше да повърне. Беше ли го подозирала винаги някъде в най-отдалечените кътчета на подсъзнанието си, или това бе ново знание? Мирисът на одеколона му я накара да се задави.

Той пусна гърдите й, само за да хване кичур коса и да го увие около пръстите си. Фийби захапа устната си, за да не проплаче, когато я дръпна силно.

— А най-хубавото е, че няма какво да направиш, мис Важна и силна, защото се е случило твърде отдавна. Ще бъде твоята дума срещу моята, а докато ти прекарваше всичко в панталони, аз бях мистър Чист. Така че всеки път, когато започнеш да злорадстваш заради „Старс“, си припомняй, че аз още чувам как крещеше, когато ти разпуквах сладката черешка.

— Добре ли сте, госпожице Съмървил?

Рийд отскочи, когато отляво се приближи един охранител. Тя притисна пръсти към устните си.

— Госпожице Съмървил? Наред ли е всичко?

Тя се опитваше да проговори.

— Не, аз…

— До после, Фийби. — Рийд пооправи вратовръзката си, после прекоси коридора към ложата. Обърна се и й се ухили. — Благодаря за черешовия пай. — Отвори вратата и изчезна вътре.

Тя притисна длани към стомаха си. Охранителят хвана едната й ръка.

— Всичко ще е наред, госпожице. Нека ви помогна.

Тя се движеше като робот до него, докато той я влачеше надолу по коридора. Спомените от онази ужасна нощ се върнаха. В металната барака нямаше прозорец и жегата вътре беше тежка и плътна. Когато той отвори вратата, единственото, което видя, беше приведен мъжки силует на фона на гладката черна завеса на дъжда. Беше решила, че е Крейг, но не бе видяла лицето му.

Той се бе озовал върху нея, преди да мръдне. Разкъса блузата й и хапеше едната й гърда като животно. Помнеше как неравният и твърд бетонен под дере бедрата й, докато той разкъсваше полата й и съдираше гащичките й. Главата й се удари в някакъв варел, когато разтвори краката й. Докато проникваше в нея, издаваше гърлени звуци, но след това единственият звук, който помнеше, бяха собствените й писъци.

Подът поддаде под нея и главата й се изправи. За момент беше дезориентирана, а после осъзна, че охранителят я води в асансьора.

— Къде отиваме?

— Водя ви към лекарите.

— Добре съм, не ми трябва лекар.

— Бледа сте като платно. Не знам какво се опитваше да направи този човек, но може би трябва да полежите няколко минути, докато се почувствате по-добре.

Тя започна да протестира, но осъзна, че не е в състояние да се върне в ложата веднага. Няколко минути далече от любопитни очи щяха да й дадат възможност да се съвземе.

— Добре, само за малко.

Докато асансьорът продължаваше да слиза, подуши миризмата на цигари по униформата на пазача и я обзе пореден пристъп на замайване, защото й напомни за Рийд. Беше завладяна от усещане за безпомощност. Той щеше да се измъкне, беше прав за това. Бе минало твърде много време, за да може да го обвини.

Охранителят започна да кашля. Беше с наднормено тегло, вероятно в края на шейсетте, с посивяла коса и червендалест тен. По челото му избиха капки пот. Фийби прочете името му на пластмасовия бадж.

— Трябва да откажете цигарите, господин Хардести.

— Аха.

Вратата на асансьора се отвори. Тя видя тръби над главата си и осъзна, че са в някакво подземие.

— Къде сме?

— Тук има лекарски кабинет за служителите. Ще ви задържа настрана от тълпите.

Тя го последва от асансьора по тесен коридор, боядисан в убито военно сиво. Над главата й продължаваха тръбите, някъде отдалече дочу тътен. Разбра, че чува приглушените викове на зрителите на стадиона над тях. Отминаха един остър завой.

— Тук. — Той хвана лакътя й и завъртя топката на някаква необозначена врата.

Фийби почувства тревожно потрепване и се поколеба. Със силно бутване той я запрати вътре.

— Какво правите? — ахна тя.

Очите й се разшириха от ужас, когато мъжът извади пистолет и го насочи право към нея. Завладя я усещане за нереалност. Рийд беше неин враг, не този човек, когото никога не беше срещала. Над нея тълпата ревеше като звяр в клетка, докато тя беше затворена в някакъв кошмар, в който бягаше от един ужас, за да попадне на друг.

Мъжът затвори вратата.

— Ела тук!

— Защо правите това?

— Мърдай!

Тя се запрепъва назад и постепенно разбра, че той я бута в някаква стая, която, изглежда, бе едновременно портиерна и склад. Видя нащърбено сиво бюро, архивен шкаф и стена с метални рафтове, пълни с картони и машинни части.

Мъжът посочи с пистолета към един стол без подлакътници, който имаше малък V-образен прорез на черната винилова седалка.

— Сядай.

Краката й се разтрепериха, докато сядаше на стола. Овалната облегалка изскърца и поддаде леко, когато се опря. Тя се взря в грозния черен пистолет, насочен право в сърцето й. Оръжието не потрепна, когато мъжът се наведе, за да издърпа едно въже от някаква кутия, поставена на един подвижен метален шкаф срещу бюрото.

— Кой си ти? — прошепна Фийби.

Вместо да отговори, той завъртя с крака си стола, така че да гледа към стената. Фийби автоматично се протегна, за да се задържи, но той бързо грабна ръцете й и ги издърпа зад нея. Тя извика от страх.

Мъжът хриптеше, докато връзваше китките й и ги закрепяше за вертикалната метална пречка, поддържаща облегалката на стола. Когато я върза, той бутна отново стола и го запрати към далечния ъгъл на претъпканото помещение. Фийби го спря с крака, преди да се удари в стената и после, обзета от паника, се обърна, така че да го гледа.

Опита се да почувства благодарност, задето не беше вързал краката й, но кордите се врязваха в китките й и изпращаха снопове болка нагоре по ръцете. Мъжът взе пистолета от металния рафт, където го беше оставил, докато я връзваше, и го върна в кожения кобур на хълбока си.

Колко време щеше да измине, преди Рон да забележи, че я няма? Пребори се с истерията, която се надигаше в нея, знаейки, че без значение какво се случи, трябва да запази самообладание. Дочу далечния звук на музика и осъзна, че бе започнало шоуто на полувремето. Опита се да игнорира болката в ръцете и китките си и се насили да огледа по-внимателно стаята.

Нарязаното сиво бюро до стената бе отрупано с купчини опърпани наръчници, каталози и хартии. Върху едно чекмедже с четири отделения срещу нея имаше поставен малък портативен телевизор, покрит с петна от мазни пръсти. От L-образните куки на стената зад бюрото висяха клипбордове и календар с гола жена, държаща ярко оцветена плажна топка.

Охранителят си запали цигара и я хвана между дебелите си пръсти, пожълтели от никотина.

— Ето как стоят нещата, маце. Няма за какво да се тревожиш, ако приятелят ти изпълни каквото му кажа.

— Не разбирам за какво говориш.

— Аха, е, това май няма особено значение. — Той отиде до чекмеджето и обърна телевизионния екран. Просветна черно-бяло изображение на коментаторите в униформени жакети, седнали в предавателната кабина.

— … „Старс“ играха брилянтно през първата половина. Нападението беше добро. Защитаваха успешно топката. „Сейбърс“ ще трябва да са много по-агресивни, ако искат да се върнат в играта. — В дъното на екрана бе изписан резултатът — „Старс“ 14, „Сейбърс“ 3.

Охранителят изпусна отвратителна ругатня и намали звука. Тя го погледна по-внимателно, докато крачеше из тясната страна на помещението близо до вратата и пушеше ядосано. Очите й паднаха на пластмасовата табелка с името му.

ХАРДЕСТИ.

В този момент нещата се подредиха. Тя си припомни как Дан й разказа за мъжа, който го преследваше, бащата на един от бившите играчи на „Старс“. Името му беше Хардести.

Телевизорът излъчваше безмълвно реклама на бира. Тя облиза сухите си устни.

— Ръцете ме болят. Въжето е много стегнато.

— Няма да те развържа.

— Просто го разхлаби.

— Не.

Трябваше да го накара да говори. Щеше да полудее, ако не откриеше какво е намислил.

— Това е заради сина ти, нали?

Той я посочи с цигарата.

— Ще ти кажа нещо, маце. Рей-младши беше най-добрият защитник, играл някога за „Старс“. Нямаше никаква причина това копеле да го разкара.

— Тренер Кейлбоу?

— Беше нарочил Рей-младши. Дори не му даде шанс.

— Дан не работи така.

Облаци от сив дим се виеха около главата му и той едва ли я чу.

— Ще ти кажа какво мисля. Мисля, че знаеше, че Рей-младши е по-добър играч, отколкото той самият някога е бил. Мисля, че ревнуваше. Пресата изкарваше Кейлбоу голяма работа, но той не е нищо в сравнение с моя Рей.

Фийби осъзна, че мъжът е откачен. Може би беше полудял преди много време или пък смъртта на сина му се бе оказала последната капка. Тя се опита да успокои страха си.

— Играчите се сменят непрекъснато. Това е част от играта.

— Ти не знаеш какво е! Днес си специален човек, а утре никой не знае името ти.

— За себе си ли говориш, или за сина ти?

— Млъквай! — Очите му се изцъклиха, а лицето му придоби лилав оттенък.

Тя се страхуваше да го притиска повече и млъкна.

Той я мушна с пръст.

— Виж, ти не означаваш нищо за мен. Не искам да те наранявам, но ако се наложи, ще го направя. Защото без значение какво ми струва, няма да позволя „Старс“ да спечелят този мач.

 

 

Рон достигна тунела точно когато играчите се втурваха обратно на полето. Ужасяваше се от това, което трябваше да направи. Дан беше същински звяр цяла седмица — раздразнителен, неразумен и невъзможен за умиротворяване — и той нямаше представа как ще реагира на притеснителните новини.

Дан се появи от съблекалнята и Рон влезе в крачка зад него.

— Опасявам се, че имаме проблем.

— Оправи се с него. В случай че не си забелязал, се опитвам да спечеля мача и…

Рон притисна сгънатата си кърпичка към челото.

— Фийби е изчезнала.

Дан спря рязко, а лицето му пребледня.

— За какво говориш?

— Излезе от ложата по време на втората четвърт и така и не се върна. Някой открил чантата й в коридора. Звънях у тях и в офиса й. Проверих в лекарския кабинет и изпратих хора до всяка ложа. Няма я, Дан, и в този момент смятам, че това е някаква мръсна игричка.

Рон беше виждал Дан в напрегнати ситуации, но никога не бе съзирал толкова чиста паника в очите му.

— Не! Тя не може да е… Боже. Обади ли се в полицията?

— Да, но понеже е минало много малко време, те не приемат нещата толкова сериозно, колкото аз. Мразя да ти причинявам това насред мача, но ми хрумна, че може да знаеш някакво място, където би могла да е отишла. Хрумва ли ти нещо? Сещаш ли се къде може да е?

Той стоеше замръзнал, очите му горяха на бледото лице.

— Не. — Грабна ръката на Рон. — Говори ли с Моли? Боже! Говори с Моли! Може Фийби да е с нея.

Никога не беше виждал Дан такъв и вече знаеше, че връзката между главния треньор и собственика на „Старс“ е по-силна, отколкото е подозирал.

— Моли не я е виждала отпреди мача. Тя е доста разстроена. Жената на Тъли е с нея.

— Ако нещо се случи с Фийби…

— Дан? — Един от помощник-треньорите се бе появил в отвора на тунела.

Дан се извърна към него.

— Остави ме на мира, по дяволите!

Рон долавяше отчаянието на Дан и грабна другата му ръката тревожно.

— Трябва да се връщаш на игрището! Нищо не можеш да направиш за Фийби. Ще ти съобщя веднага щом я намерим.

Дан го огледа напрегнато.

— Не позволявай нещо да й се случи, Рон. За бога, открий я!

Рон искаше да го успокои, но успя да каже само:

— Ще направя всичко възможно.

 

 

Едно ниво под тях Хардести се протегна към джоба си за нов пакет цигари. Очите на Фийби пареха от дима в допълнение към болката в ръцете и китките й. Мълчанието опъваше нервите й до точка, в която трябваше да говори.

— Чий офис е това?

За момент помисли, че той няма да отговори. После мъжът сви рамене.

— На някой от инженерите. Той трябва да стои при генераторите, докато секторите не затворят, така че няма да ни посети, ако на това се надяваш.

Екранът показваше кикофа на „Сейбърс“. Тя потрепна, когато Хардести пусна звука.

— Няма да ти се размине.

— Знаеш ли какво? Не ми пука. Стига „Старс“ да загубят шампионата, пет шибани пари не давам!

Хардести се взря в телевизора, после се премести на бюрото, където взе телефона и натисна четири бутона. Изминаха няколко секунди, преди да проговори в слушалката.

— Тук е Боб Смит от „Старс“. Фийби Съмървил е при мен и иска да говори с тренер Кейлбоу. Прехвърли разговора към страничната линия, ако обичаш. — Той направи пауза. — На нея не й дреме за никакви оторизации. Каза, че е важно, а тя е шефът, но понеже ти си знаеш, прави каквото искаш.

Който и да беше на другия край, сигурно бе решил да удовлетвори молбата, защото Хардести плъзна телефона към по-близкия до Фийби край. Колелцата изскърцаха, когато хвана облегалката и избута стола до бюрото. Изчака мълчаливо, стиснал слушалката и после се напрегна.

— Кейлбоу? При мен има някой, който иска да говори с теб. — Бутна слушалката до ухото на Фийби.

— Дан? — каза тя с изтънял от уплаха глас.

— Фийби? Къде си? Боже, добре ли си?

— Не, аз… — Тя извика от болка, когато Хардести зарови пръсти в косата й и дръпна силно.

На страничната линия Дан замръзна.

— Фийби! Какво става? Там ли си? Говори!

Сърцето му блъскаше в ребрата, по челото му изби студена пот. Измъчваха Фийби, а той не можеше да направи нищо. С ослепяваща яснота разбра колко силно я обича. Ако нещо се случеше с Фийби, не искаше да живее повече. Извика името й в опит да изрази всичко, което чувстваше към нея, но не беше успял да каже.

В слушалките му се разнесе дрезгав мъжки глас.

— Държа я, Кейлбоу. Ако не искаш да пострада, слушай внимателно какво ти казвам.

— Кой си ти?

— „Старс“ ще изгуби днес. Схващаш ли? Шибаният ти отбор ще изгуби днес или жената умира.

Дан чу свистенето в гласа на мъжа и бе обзет от ужасяващо подозрение.

— Хардести? Ти си, нали, луд кучи син такъв!

— Отборът ти няма да спечели шампионата без моето момче.

Фактът, че Хардести не направи опит да отрече самоличността си увеличи страха на Дан повече от всичко. Само мъж, който не се интересуваше дали ще живее, или ще умре, можеше да е толкова небрежен.

Той знаеше, че няма много време, и заговори бързо с повелителен глас:

— Чуй ме, Рей, не би искал да правиш това.

— Ти го ревнуваше. Ето защо го отряза.

— Това е между мен и теб. Фийби няма нищо общо. Пусни я.

— Не се обаждай в полицията. — Хардести се закашля със сух, тракащ звук. — Гледам телевизия и ако видя да се случва нещо необичайно, ще съжаляваш.

— Мисли, Хардести! Държиш невинна жена…

— Ако видя на таблото още точки за „Старс“, приятелката ти ще пострада.

— Хардести!

Линията прекъсна.

Дан стоеше там зашеметен. Чуваше поздравленията на тълпата и всичко в него онемя, когато си спомни играчите, които току-що бе извикал на терена. Обърна се към игрището. Застанал в ням ужас, наблюдаваше как топката се издига във въздуха и се насочва право за фийлдгол.

Таблото премигна и сякаш студена ръка стисна сърцето му.

В подземието на стадиона Рей проклинаше и блъскаше с крак стола на Фийби. Тя нададе вик, когато той полетя по хлъзгавия под и се блъсна в отсрещната стена. Рамото й пое удара и изпрати болка по цялото й тяло. Усети кръв от прехапания си език.

Уплашена от това, което може да й стори, тя се противопостави на болката и обърна стола, за да е с лице към него. Но той не гледаше към нея. Вместо това се взираше в телевизора и си мърмореше нещо.

Малкият екран бе изпълнен от близък план на Дан. Изглеждаше обезумял и тъй като резултатът вече беше 17 на 3 за „Старс“, коментаторите се шегуваха с това. Видът му я накара да се почувства, сякаш я разсякоха на две. Днес можеше и да умре. Щеше ли да гледа лицето му, когато това се случеше? Идеята бе непоносима и тя насили изтръпналите си пръсти да се раздвижат и да задърпат възлите, които я придържаха към стола. Докато отблъскваше болката, която движението й причиняваше, си спомни последния им разговор и непоклатимото убеждение в гласа му, когато й беше казал, че никога не е губил нарочно мач.

Няма да направя това, Фийби. За никого. Дори и за теб.