Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (18)

18

Моли тъкмо влизаше в апартамента след училище на следващия следобед, когато телефонът звънна. Чу Пег да шава из мокрото помещение, докато оставяше чантата с учебниците на кухненския плот и вдигаше слушалката.

— Ало?

— Здрасти, мис Моли. Дан Кейлбоу е.

Тя се усмихна.

— Здравейте, тренер Кейлбоу.

— Имам, нека го кажем, малък проблем и си помислих, че ти би могла да ми помогнеш.

— С удоволствие.

— Точно това харесвам в теб, мис Моли. Ти си толкова отзивчива по природа за разлика от една друга жена, която няма да уточнявам и чиято единствена мисия в живота, изглежда, е да утежнява живота на мъжете.

Моли реши, че говори за Фийби.

— Чудех се дали да не се отбия у вас за около час тази вечер с две истински чикагски пици. Обаче знаеш каква е Фийби. Вероятно ще откаже да ме пусне, ако я помоля направо, а дори и да го направи, ти си виждала как обича да се заяжда с мен. Затова си помислих, че нещата ще тръгнат по-добре, ако ти ме поканиш. По този начин Фийби ще трябва да е любезна.

— Ами не знам. Фийби и аз…

— Все още ли те пляска? Защото, ако е така, ще трябва да си поговоря с нея.

Моли захапа долната си устна със зъби и промърмори:

— Вече не ме удря.

— Не думай.

Последва дълга пауза. Моли се заигра с ъгъла на лавандуловия учебник със спирала, който се беше измъкнал от чантата й.

— Знаеш, че не ти казах истината за това, нали?

— Така ли?

— Тя не би… Фийби никога не би ударила някого.

Треньорът промърмори нещо, което прозвуча като „Не разчитай на това“.

— Моля?

— Нищо. Какво казваше?

Моли не беше готова да продължи да коментира отношенията си с Фийби. Беше твърде смущаващо. Понякога Фийби се държеше така, сякаш наистина я харесва, но как можеше това да е вярно, при положение че Моли изобщо не беше добра с нея? Напоследък все по-често й се искаше да е мила, но после си спомняше, че баща й беше обичал само Фийби, и всички добри чувства към сестра й се изпаряваха. Харесваше обаче тренер Кейлбоу. Той беше забавен и мил и освен това накара децата в училище да я забележат. Двамата с Джеф си говореха всеки ден край шкафчетата си.

— Харесва ми идеята да се отбиеш довечера — каза му тя. — Но не искам да ти се пречкам.

— Как би могла сладка млада дама като теб да ми се пречка?

— Добре, ако си сигурен.

— Абсолютно. Когато Фийби се прибере, й кажи, че ще се отбия, щом успея да се измъкна. Добре ли ще е така?

— Става.

— И ако тя каже, че няма да ме пусне да вляза, й отговори, че ти си ме поканила, и тя не може да откаже. До довечера, мис Моли.

— До скоро.

Дан затвори телефона на Фийби. Ухили й се от удобната си позиция в ъгъла на бюрото й.

— Идвам на пица довечера у вас. Сестра ти ме покани.

Фийби прикри развеселеността си.

— Възможно ли е за теб да направиш нещо по обичайния начин? Когато влезе в офиса ми тази сутрин преди три минути, не ти ли хрумна просто да ме попиташ направо може ли да се отбиеш, вместо да телефонираш на Моли?

— В интерес на истината, не.

— Може би аз не искам да те виждам.

— Разбира се, че искаш. Всички знаят, че съм неустоим за жените.

— Само в сънищата ти, Тонто.

— Защо си толкова кисела?

— Добре знаеш в колко кацна самолетът. Трябваше да съм тук за срещата в осем сутринта и имах само два часа сън.

— Сънят е много надценен.

— За теб може би, но не и за онези от нас, които са истински хора, а не хитроумно сглобени андроиди, програмирани да стоят винаги будни.

Той се изкикоти, а тя започна да търси в чекмеджето си аспирина, който държеше там. Все още не можеше да повярва какво се бе случило между тях двамата миналата нощ в самолета. Когато накрая той бе обявил нелепия си ултиматум, не бе устояла на желанието да влезе в схватка с него въпреки факта, че би трябвало вече да не се поддава на подобни игрички или пък да се опитва да го победи в тях. И все пак не успя да потисне надеждата, че миналата нощ може би е променила нещата между двама им.

Той никога не би разбрал какъв ценен дар й е поднесъл. Фийби вече не се страхуваше от сексуалната интимност, поне не с него. По някакъв начин този красив, самонадеян алабамски грубиян й беше помогнал да си върне женствеността. Само да не се страхуваше толкова много, че той ще е и човекът, който ще разбие сърцето й на милиони парченца.

Той се премести от ъгъла на бюрото на близкия стол.

— Трябва да се погрижим за някои недовършени работи. Ако си спомняш, снощи се разсеяхме, преди да довършим разговора.

Тя се зае с капачката на шишето с аспирин.

— По дяволите. Никога не мога да махам тези неща. Мразя безопасните капачки.

— Не ме гледай. Мога да вдигам 290, но не мога и да помръдна тая гадост.

Тя си поигра с капачката и накрая се отказа. Дан беше прав. Трябваше да говорят. Остави флакончето настрани и постави ръце на бюрото пред себе си.

— Искаш ли да си първи?

— Добре. — Той протегна краката си и ги кръстоса в глезените. — Съвсем просто е. Аз съм главният треньор, а ти си собственикът. Ще ти бъда признателен, ако не ми казваш как да си върша работата, както аз не ти казвам как да вършиш твоята.

Фийби го зяпна.

— В случай че ти се е изплъзнало от паметта, ти ми казваш как да върша моята работа от момента, в който нахлу в апартамента ми през август.

Той изглеждаше наскърбен.

— Мислех, че ще разговаряме, не че ще спорим. Направи опит да сдържаш избухливостта си поне веднъж, Фийби.

Ръката й се протегна към аспирина. Тя заговори бавно и внимателно.

— Продължавай, тренер Кейлбоу.

Официалното й обръщение не го разубеди.

— Не искам да си взаимодействаш с отбора преди мач.

— Какво разбираш под взаимодействие?

— Ами предполагам, че се подразбира, че появяването в съблекалнята преди мача е на първо място в списъка ми. Ако има нещо, което искаш да кажеш на играчите, кажи го на мен и аз ще им го предам. Също така ще ти бъда признателен, ако стоиш в предната част на самолета, докато пътуваме. Предполагам, че единственото изключение би било на връщане при победа. Тогава вероятно ще е подходящо да направиш кратка разходка, за да поздравиш момчетата. Но искам това да става по различен начин. Ръкувай се тях и ги остави на мира.

Фийби свали очилата си на леопардови шарки и го загледа немигащо.

— Страхувам се, че действаш под погрешното впечатление, че снощи съм получила пристъп на женска истерия, докато аз ти напомних — доста насилствено, доколкото помня — че „Старс“ са моят отбор, а не твоят.

— Няма отново да започваш с това, нали?

— Дан, написах си домашното и знам, че много хора с внушителни препоръки смятат, че ти си на път да станеш един от най-добрите треньори в НФЛ. Знам, че „Старс“ са късметлии, че си с тях.

Въпреки искреността в гласа й, той я изгледа тревожно.

— Продължавай.

— „Старс“ започна сезона с много високи очаквания от феновете и медиите и когато не спечели първите си мачове, напрежението започна да се натрупва, и то бързо. Историите за мен също не помогнаха, признавам. Всички, от треньорите до новобранците, напълно разбираемо бяха напрегнати и с течение на времето мисля, че ти може би си забравил един от основните уроци, които си научил още докато сам си се състезавал. Забравил си да се забавляваш.

— Сега вече не се състезавам. Аз съм треньор! И повярвай ми, ако разполагах с цял взвод хулигани, какъвто бях и аз някога, щяхме бързо да напуснем играта.

Съдейки по историите, които бе чула, това несъмнено беше истина. Махна очилата си.

— Ти налагаш строга дисциплина и постепенно осъзнавам колко важно е това. Но мисля, че трябва да разбереш кога да увеличаваш напрежението и кога да отпускаш по малко.

— Не започвай отново с това.

— Добре. Тогава ми кажи защо „Старс“ не бяха в състояние да задържат топката до снощната игра.

— Това е просто период. Такива неща се случват.

— Дан, мъжете бяха твърде напрегнати. Ти ги пришпорваш от седмици, мъмриш ги за най-малката грешка. Дъвчеш се с всеки, от секретарките до Тъли. Натискаш ги твърде силно, а това се отразява върху работата на всеки.

Все едно беше ритнала буре с барут, защото той направо изхвърча от стола си.

— Мамка му, не мога да повярвам! Не мога да повярвам, че седиш тук като шибания Джон Мадън и ми казваш как да тренирам шибан футболен отбор! Ти не знаеш нищо за футбола!

Над главата й като фойерверки заваляха ругатни. Гневът му беше толкова изгарящ, че тя почти очакваше боята на стената да започне да се подува. Беше разтърсена, но в същото време имаше странното усещане, че той я подлага на някакъв тест, че целият му бяс е внимателно режисиран замисъл, за да види от какво тесто е замесена. Тя се облегна назад и започна внимателно да оглежда лака си.

Дан откачи. Вените на врата му се изпънаха като въжета.

— Виж се само! Едва ли знаеш каква е разликата между футбола и шибания бейзбол! А сега си мислиш, че можеш да ми казваш как да тренирам! Мислиш си, че можеш да ми казваш, че отборът ми бил твърде напрегнат, сякаш си някакъв проклет психолог, докато всъщност не знаеш нищичко! — Той поспря да си поеме дъх.

— Можеш да упражняваш мръсната си уста колкото си искаш, тренер — отвърна Фийби тихо, — но това не променя факта, че аз съм шефът. А сега защо не идеш да си вземеш един душ, за да се поуспокоиш?

За момент си помисли, че той ще скочи право на бюрото й и ще я подгони. Вместо това той я изгледа бясно и се измъкна от офиса й.

Половин час по-късно Рон откри Дан зад сградата да блъска баскетболна топка през обръч близо до вратата на съблекалнята. Предната част на тениската му беше осеяна с потни петна, дишаше тежко, докато дриблираше към центъра на бетонната плоча и се завърташе към коша.

— Тъли ми каза, че ще те намеря тук — започна Рон. — Трябва ми информация за Зийк Клакстън.

Обръчът завибрира, когато Дан запрати топката през него.

— Фийби не е доволна от работата ми! — Той изплю думите, после хвърли топката в гърдите на Рон, но толкова силно, така че главният мениджър се препъна назад.

— Поемай — изрева Дан.

Рон погледна към топката, сякаш беше граната с вече издърпана халка. Той беше наблюдавал убийствените самотни игри на Дан, когато беше ядосан от нещо, и нямаше намерение да участва в тях. Надяна си изражение на дълбоко съжаление и помаха към новия си син костюм.

— Съжалявам, Дан, но имам среща и не съм облечен за…

— Поемай, мамка му!

Рон я пое.

Дан го остави да стреля, но Рон беше толкова нервен, че топката отскочи от таблото доста зад ръба на коша. Дан я сграбчи и дриблира злостно до центъра на игрището. Рон стоеше нервно встрани и се опитваше да измисли как да се измъкне.

— Пази ме, за бога!

Рон направи каквото можеше, но Дан беше по-висок от него почти с един фут и по-тежък с четирийсет фунта, освен това беше професионален атлет, а не роден непохватен.

— Приближи се! Използвай лактите си, мамка му! Прави каквото се налага, за да се докопаш до шибаната топка!

— Ъъъ, лактите са против правилата, Дан, и аз…

Дан изпъна крак и го препъна.

Докато Рон се просваше на бетона, чу как костюмът му се разпра на коляното. Почувства убождане в дланите си и погледна нагоре вбесен.

— Това беше нарочно!

Устните на Дан се извиха.

— Е, и, какво ще направиш, женчо?

Побеснял, Рон се изправи на крака и захвърли сакото си.

— Ще ти натикам топката в гърлото, самодоволен кучи син.

— Не и ако играеш по правилата. — Дан държеше топката протегната, за да го дразни.

Рон се хвърли към него. Ръгна с лакът Дан в корема и удари топката с другата си ръка. Тя излетя към центъра на игрището. Рон се втурна след нея, но Дан го изпревари и я сграбчи. Докато треньорът се спускаше към коша, Рон го удари силно в ребрата, а после го подсече в свивката на контузеното коляно, за да го разбалансира. Преди Дан да успее да реагира, Рон овладя топката и хвърли към коша, отбелязвайки идеален удар.

— Сега схващаш идеята. — Дан грабна топката.

Рон го последва. За нещастие, бурното му блъсване не успя да предотврати отбелязването на точка от Дан. Рон пое топката, избута Дан с глава и дриблира до края на игрището, където пропусна за малко.

Продължаващата битка беше разгорещена, водена с летящи юмруци, с ръгане на лакти, забранени спъвания и зъби. Дан обаче играеше чисто.

Когато приключиха, Рон огледа щетите. Беше съсипал костюма си, ожулил ръката си и бе загубил само с три точки. Това бе най-славният миг в живота му.

Слабото есенно слънце се показа иззад облак, докато двамата се свличаха на тревата близо до игрището, за да си починат. Рон подпря ръце на свитите си колене, загълта жадно въздуха и се взря с дълбоко задоволство в кръглата подутина върху левия лакът на Дан.

— Опасявам се, че там ще има хубава синина. — Опита се, но не успя да сдържи ликуването си.

Дан се разсмя и избърса потното си чело с ръкава на тениската.

— След като спреш да играеш като дебютант, си доста силен. Трябва да го направим пак.

Да! На Рон му идеше да хвърли ръце във въздуха като Роки на стъпалата на музея, но се задоволи само с едно мъжкарско изръмжаване.

Дан протегна краката си и ги кръстоса в глезените, докато се навеждаше и се облягаше назад.

— Кажи ми нещо, Рон. Мислиш ли, че пришпорвам момчетата твърде много?

Рон издърпа съсипаната си вратовръзка.

— Физически не.

— Не те питам това.

— Ако искаш да знаеш дали одобрявам, или не това, което Фийби направи в съблекалнята, не. Трябваше да говори с теб предварително.

— Тя каза, че не мога да приемам критика.

Той изглеждаше толкова възмутен, че Рон се разсмя.

— Не виждам какво е толкова смешно.

— Ти не приемаш критика, а е факт, че заслужаваш такава. Фийби е права. Пришпорваш момчетата твърде много и това се отразява на душевното им състояние.

Рон вероятно нямаше да е толкова прям, ако не беше още под властта на адреналина. За негово изумление Дан не експлодира. Вместо това успя да изглежда наранен.

— На мен ми изглежда, че като генерален мениджър на „Старс“, би трябвало да си достатъчно предприемчив и да ми кажеш сам за проблема, вместо да пращаш някаква жена, която не знае нищичко за футбола, да свърши работата.

— Точно това ми каза тя самата тази сутрин.

— Значи и ти си на мушката, а?

— Не мисля, че в момента Фийби си пада твърде много и по двама ни.

Мъжете се загледаха в празното баскетболно игрище. Дан премести тежестта си и сухите листа под него прошумоляха.

— Каква сладка победа беше снощи.

— Наистина.

— Речта й в съблекалнята ще остане във футболната история.

— Никога няма да я забравя.

— Тя наистина не знае много за футбола.

— В третата четвърт се радваше, когато попаднахме в засада.

Дан се изкикоти, после изпусна дълга, доволна въздишка.

— Предполагам, че в крайна сметка се справя по-добре, отколкото и двамата сме очаквали.

 

 

— Дан!

След спора им следобед Фийби бе зашеметена да види треньора на „Старс“ на вратата си, с голяма кутия пица в ръце. Беше почти десет часът и гримът й отдавна се беше поизтрил. Носеше удобен избелен клин, имитация на „Пучи“, с раздърпан лилав пуловер, който едва покриваше задника й.

— Не те очаквах. — Тя постави очилата си за четене на главата и се отдръпна навътре, за да го пусне да влезе.

— Не мога да си представя защо не, след като ти казах, че ще дойда.

— Това беше преди препирнята.

— Препирнята? — Той изглеждаше раздразнен. — Това беше просто работна дискусия. Дразниш се от най-странни неща.

— Затвори вратата.

Пух спести отговора на Фийби, като се разлудува във фоайето, като лаеше и трепереше от блаженство, когато видя кой е дошъл. Фийби взе пицата и загледа развеселено как кучето кръжи около краката на Дан толкова стремително, че се плъзга по пода.

Той огледа тревожно пудела.

— Няма да се изпишка, нали?

— Не, освен ако не я целунеш и не я наречеш „сладкишче“.

Той се подсмихна и се наведе, за да даде на пудела едно мъжко потъркване по главата. Пух незабавно се просна по гръб, така че да му осигури достъп до корема си.

— Не се изсилвай, куче.

Пуделът прие отхвърлянето добродушно и ги последва през хола към кухнята.

— Какво се е случило с окото ти?

— Какво око? О, това ли? Баскетбол. Твоят генерален мениджър играе мръсно.

Тя спря насред крачка.

— Рон ли го направи?

— Това момче има сериозен капацитет за подлост. Съветвам те да стоиш далече от него, когато се ядоса.

Тя не повярва и за минута, че Рон му е направил това, но разбра по блясъка в очите му, че няма да измъкне нищо повече.

Лицето на Моли се озари, когато влязоха в кухнята, и тя се изправи от масата, където седеше и пишеше домашните си.

— Дан! Фийби каза, че няма да идваш.

— Е, Фийби не знае всичко, нали така? Извинявайте, че пристигам толкова късно, но понеделниците са дълги за треньорите.

Фийби знаеше, че Дан и асистентите му обикновено работят до полунощ в понеделник, и подозираше, че той ще се върне в комплекса на „Старс“ веднага щом приключи тук. Оцени факта, че спазва обещанието си към Моли.

Докато тя подреждаше чинии и салфетки на масата, той каза:

— Дами, надявам се, че не сте вечеряли твърде обилно и имате място за малка закусчица преди лягане.

— Аз имам — отзова се Моли.

— Аз също. — Фийби вече беше прехвърлила приема си на мазнини за деня с един шоколадов еклер, така че какво значение имаха още няколкостотин грама?

Дан седна от едната страна на масата и докато всички си вземаха лепкави парчета от дебелото тесто, заразпитва Моли за училището. Нямаше нужда от много въпроси, тя се разбъбри за новата си най-добра приятелка Лизи, за часовете и за учителите, като му съобщи цялата информация, която Фийби се опитваше да измъкне от дни.

Моли се протегна за второ парче.

— И знаеш ли какво още? Мисис Дженовезе, нашата съседка, ме нае да се грижа за близнаците й за няколко часа във вторник и петък. Те са на три и половина години и са много сладки, но тя казва, че понякога й трябва почивка, защото я изцеждат. Плаща ми три долара на час.

Фийби остави вилицата си.

— Нищо не си ми казала за това.

Моли придоби упорито изражение.

— Пег каза, че може. Предполагам, че ти сега ще ми кажеш, че не може.

— Не. Мисля, че ще ти даде хубав опит. Просто искам да ми беше казала за това.

Дан слушаше разговора между тях, но не реагира.

След половин час Фийби му благодари, докато го изпращаше на вратата. Както беше предположила, той се връщаше в комплекса на „Старс“ за среднощна сесия по финализирането на плановете срещу градските им съперници „Беърс“.

Протегна се към дръжката на вратата, но се поколеба.

— Фийби, не казвам, че беше права за това, което обсъждахме днес, и определено не ми харесва начинът, по който подхождаш към проблема, но ще остана отворен за думите ти.

— За мен е достатъчно.

— В замяна искам да ми обещаеш, че ще ми казваш веднага, ако забележиш проблем с работата ми.

— Да си водя ли бодигард с мен, или смяташ, че зареден пистолет ще е достатъчно?

Той въздъхна и свали ръката си от дръжката.

— Наистина започваш да ме дразниш. Не знам откъде си стигнала до идеята, че съм труден човек. Аз съм вероятно най-разумният човек на света.

— Доволна съм да го чуя, защото има нещо, което исках да обсъдя с теб. Бих искала да оставиш Джим Бийдерот на скамейката следващата седмица, за да може заместникът му също да поиграе.

Той изригна.

— Какво! От всички глупави, тъпи… — Изражението на лицето на Фийби го спря.

Тя повдигна едната си вежда и се ухили.

— Малка проверка.

Той й го върна, като я огледа от глава до пети и после прошепна с копринен глас, който я накара да се разтрепери цялата.

— Малките момиченца, които се приближават твърде много до опасността, понякога се оказват в наистина голяма беда.

Целуна бързо устните й, отвори вратата и изчезна по пътеката.

Докато се качваше в колата си и се настаняваше зад волана, вече съжаляваше и за целувката, и за двусмислените си думи. „За последно“, обеща си. Най-накрая беше решил как иска да се развива тази връзка и флиртуването не беше част от това.

Беше прекарал последната част от пътуването до дома в опити да реши как би могъл да вкара Фийби в леглото си, докато ухажва Шарън Андерсън. Желаеше Фийби толкова силно, че бе приложил всякакви аргументи, за да се убеди, че е възможно да имат кратка афера, но още преди да се приземят, вече знаеше, че не може да го направи. Бъдещето му с Шарън беше твърде важно, за да го застрашава само защото не може да контролира похотта си.

По време на припряната вечеря с нея миналата седмица той се убеди още повече че тя е жената, за която иска да се ожени. Беше малко плашлива около него, но това можеше да се очаква, и до момента, когато я изпрати до вкъщи, вече се беше поуспокоила малко. Целуна я бързо за лека нощ на вратата, но това беше всичко. По някое време в ума му се беше загнездила старомодната идея, че двамата с Шарън няма да правят секс преди сватбата.

Колкото до Фийби, нея желаеше толкова силно, че го болеше, но се беше справял с похотта и преди и смяташе, че времето ще се погрижи за това. Знаеше, че най-безопасно за него е да поддържа отношенията им строго професионални, но идеята адски го депресираше. Беше започнал да я харесва, по дяволите! Ако тя беше мъж, вероятно щеше да влезе във вътрешния му кръг от приятели. Запита се защо трябва да я отреже от личния си живот сега, когато в края на годината ще се върне в Манхатън и вероятно никога повече няма да я види?

Не че планираше да продължава да я подвежда. Искаше просто да се отнася с нея като към приятел. Нямаше да има повече волности като малката целувка тази вечер, нямаше да има повече сексуални предизвикателства, отправени в тоалетната на самолета. Точно сега тя може и да бе заинтересувана да продължат физическата част от връзката им, но в неговия опит жените като Фийби се отнасяха към подобни неща философски. Веднага след като й покажеше, че променя правилата между тях, тя щеше да се съобрази. Знаеше, че понякога нещата се получават, а понякога — не. Никой не беше длъжен да й го разяснява подробно.

Усмихна се на себе си, докато палеше колата. Фийби беше наистина забележителна. Без да разбира напълно как се бе случило, тя бе успяла да спечели уважението му. Никога не беше очаквал от нея да приеме толкова отговорно задълженията си като собственик на „Старс“, а отдадеността й бе още по-впечатляваща, имайки предвид, че това е далече от стихията й. Тя също така успяваше да му се противопостави, на което той се възхищаваше. Някак си успяваше да отстоява себе си край него, без да е гаднярка, за разлика от Валъри, която му се нахвърляше заради самото удоволствие от това.

Връзката му с Фийби бе станала важна за него и докато не се поддаваше на могъщото, но неудобно привличане помежду им, не виждаше какво лошо може да има в това, да се наслаждават на компанията си като приятели. Не че щеше да му е лесно да се държи настрани от нея. Беше хубаво, че през повечето време тази вечер седяха, защото, докато я гледаше как се разхожда около него в модния си клин и в пуловер, който едва й покриваше дупето, беше почти непрестанно възбуден.

Той се ухили, докато отбиваше от бордюра. Ако руснаците бяха умни, щяха да откраднат за себе си радиоактивното тяло на Фийби, преди да подпишат договора за неразпространение на ядрено оръжие със САЩ.

Което беше още една причина да се ожени за Шарън. Знаеше от болезнен опит, че дългосрочните връзки не се градят върху похот. Градяха се върху общи ценности, точно това, което го сближаваше с Шарън.

Така че, решението бе взето. Когато Фийби напуснеше града в края на годината, щеше да постави въпроса на Шарън, но за момента щеше да се наслаждава на връзката си и с двете. Докато си държеше панталона закопчан, нямаше да има никакъв проблем със съвестта си, а фактът, че перспективата никога повече да не се люби с Фийби го депресираше невероятно силно, добавяше още една причина да пази връзката им платонична. Без значение какво му струваше, нямаше да повтори грешките от първия си брак.

Мислите му бяха прекъснати, когато зърна един сив ван, паркиран в тясна уличка на по-малко от три преки от апартамента на Фийби. Той изруга и даде заден. Гумите изпищяха, когато автомобилът занесе. Дан отново смени скоростите. Мощният двигател отговори незабавно и колата се стрелна към уличката, достигайки вана точно когато шофьорът му се канеше да потегли. Дан изви волана, така че ванът се оказа в капан между ферарито и паркираната кола зад него.

Изскочи от колата. Само с четири дълги крачки беше отворил вратата на шофьора и бе извлякъл мъжа за предницата на якето му.

— Защо ме преследваш, ти, жалък кучи сине?

Мъжът беше тежък и се препъна, едва успя да се поизправи и падна. Замахна с ръката си да го удари, но Дан го притисна към вана.

— Казвай!

— Пусни ме, копеле!

— Не преди да… — Той спря, когато осъзна, че човекът му е смътно познат. Червендалест, с наднормено тегло, голям нос, прошарена коса. В този миг го разпозна. — Хардести?

— Аха — подсмихна се мъжът. — Е, какво значи това за теб, духач такъв?

На Дан му се дощя да забие юмрук в стомаха на по-възрастния мъж, но си спомни тъгата на Рей-старши на погребението и се въздържа. Вместо това освободи натиска върху гърдите му, макар че не го пусна.

— Преследваш ме от седмици. Какво означава това?

— Живеем в свободна страна. Мога да карам където си искам.

— Законът има друго мнение по въпроса. Това, което правиш, се нарича преследване.

— Е, и? Гузен ли си заради това?

— Защо трябва да съм гузен?

— Защото ти уби сина ми, копеле такова! Рей-младши умря заради теб. Ако не го беше отстранил от „Старс“, сега щеше да е жив.

Ударът попадна право в целта. Дан така и не бе преодолял напълно вината си и незабавно освободи мъжа.

— Нямах избор, господин Хардести. Задържахме го в отбора толкова, колкото можехме.

Но по налудното изражение на Хардести можеше да разбере, че разумните доводи не му влияят.

— Нуждаеше се от него, копелдак такъв! Победата ви срещу „Джайънтс“ беше чист късмет. „Старс“ не може да побеждават дълго без моето момче. Без Рей-младши сте само банда загубеняци!

Дан почувства вълна от съжаление. Рей беше единствено дете и смъртта му сигурно беше побъркала баща му.

— Рей беше страхотен играч — каза той в опит да го успокои.

— Дяволски си прав. Заради него можех да вървя навсякъде в този град с високо вдигната глава. Всички знаеха кой съм. Всички искаха да говорят с мен. Но сега никой не помни името ми, и то заради теб. Ако не беше отрязал сина ми, хората все още щяха да ме уважават.

В ъгълчетата на устата на Хардести се образуваха мехурчета и съжалението на Дан се изпари. Хардести не жалеше за сина си, а за неговата отразена светлина. Собственият му баща беше мъртъв от петнайсет години, но като погледнеше малките зли очички на Хардести, сякаш отново заставаше пред Хари Кейлбоу.

Хари също беше използвал сина си, за да подобри собственото си положение. В гимназията Дан се тормозеше от непрестанното самохвалство на обществени места на Хари, което бе още по-иронично, понеже насаме получаваше от него само критики. Помнеше втората си година в гимназията, когато баща му го удари с бутилка, защото беше изпуснал топката в последните трийсет секунди от мача срещу „Таладега“.

Отстъпи, преди да удари този мъж заради чужда вина.

— Стой далеч от мен, Хардести. Ако видя вана ти да ме следи отново, ще съжаляваш.

— Голям мъжага! — изхили се Хардести, докато Дан се отдалечаваше. — Шибаният голям мъжага! Ще те видим колко си голям, когато отборът ти загуби отново тази седмица. Ще те видим колко си голям, когато свършиш в калта този сезон. „Старс“ е нищо без моето момче! Нищо!

Дан затръшна вратата на колата пред злобата на Хардести. Докато се отдалечаваше, му се стори, че може би това е причината да иска толкова много да е баща. Може би имаше нужда да докаже на себе си, че може да свърши работата както трябва.