Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (5)

5

Пух се разсея с един далматинец, докато пресичаха Пето авеню точно над „Метрополитън“. Фийби го подръпна на каишката.

— Хайде, убиецо. Нямаме време за флиртове. Виктор ни чака.

— Късметлия е този Виктор — отвърна собственикът на далматинеца с усмивка, докато се приближаваше към Фийби и Пух от отсрещния тротоар.

Фийби го огледа през очилата си „Ани Съливан“ и видя, че беше безвредно юпи. Той огледа прилепналата й рокля с цвят на лайм и очите му бързо откриха пътя си към зигзагообразната дантела по отворената горна част. Ченето му увисна.

— Слушай, ти да не си Мадона?

— Тази седмица не.

Фийби отмина. Когато пресече улицата, свали слънчевите очила, за да не направи никой повече същата грешка. Исусе… Мадона, за бога. Време беше да започне да се облича наистина прилично. Но приятелката й Симон, дизайнерката на роклята, щеше да е на партито, което Виктор организираше тази вечер, и Фийби искаше да я окуражи.

Двамата с Пух се отдалечиха от Пето авеню и тръгнаха по по-тихите улици на Ъпър Ейтис. На ушите й се полюшваха огромни халки, на двете й китки подрънкваха златни гривни, ниските й сандали потропваха по тротоара, а мъжете се обръщаха след нея, когато ги подминеше. Извитите й хълбоци се поклащаха в дръзка походка, която, изглежда, говореше на свой собствен език.

Гореща ча-ча,

гореща ча-ча,

гореща, гореща

ча-ча-ча.

Беше събота вечер и богатите нюйоркчани, облечени за вечеря и театър, започваха да излизат от модните тухлени червеникавокафяви сгради, обточващи тесните улици. Тя наближи Медисън авеню и сивата гранитна постройка, която бе пренаела на добра цена от един приятел на Виктор.

Три дни по-рано, когато се върна в града от Монтаук, откри дузина телефонни съобщения. Повечето бяха от офиса на „Старс“ и тя ги игнорира. Нямаше обаждане от Моли, която да й казва, че е променила решението си да отиде направо от лагера в пансиона. Фийби се намръщи, когато си припомни мъчителните им телефонни разговори всяка седмица. Без значение какво казваше, не можеше да пробие враждебността на сестра си.

— Добър вечер, госпожице Съмървил. Здравей, Пух.

— Здрасти, Тони. — Тя дари портиера с ослепителна усмивка, докато влизаха в сградата.

Той преглътна, после бързо се наведе, за да потупа Пух по главата.

— Въведох госта ви вътре, точно както ми казахте.

— Благодаря ти. Ти си истинско съкровище. — Тя прекоси фоайето, токчетата й зачаткаха по пода от розов мрамор и натисна бутона на асансьора.

— Не мога да се начудя колко свестен човек може да е някой като него — каза портиерът зад гърба й.

— Разбира се, че е свестен.

— Изпитвам неудобство заради думите, с които го наричах.

Фийби се наежи, докато влизаше след Пух в асансьора. Тя харесваше Тони, но това не беше нещо, което можеше да игнорира.

— Така и трябва. Само защото някой е гей, не означава, че не е човешко същество, което заслужава уважение като всеки друг.

Тони изглеждаше потресен.

— Той е гей?

Вратата се затръшна.

Тя потропваше с върха на сандала си по пода, докато асансьорът се качваше. Виктор все й казваше, че не трябва да е такъв кръстоносец, но твърде много хора, на които държеше, бяха хомосексуални и тя не можеше да се преструва, че не вижда дискриминацията, с която се сблъскваха те.

Замисли се за Артуро и за всичко, което бе направил за нея. Годините с него в Севиля бяха допринесли много, за да възстановят вярата й в добрината на хората. Помнеше късото му дундесто тяло, изправено пред статива, мазката боя, проточена по плешивото му теме, когато разсеяно потъркваше ръката си там, докато я викаше:

— Фийби, querida^[1], ела да ми кажеш какво мислиш.

Артуро беше елегантен и грациозен човек, аристократ от старата школа, чието чувство за лично пространство се бунтуваше срещу идеята да позволи на света да узнае за хомосексуалността му. Въпреки че никога не обсъждаха това, тя знаеше, че го успокоява да я представя пред всички като своя любовница, и й харесваше, че може да му се отплати по този малък начин за всичко, което й беше дал.

Вратата на асансьора се отвори. Тя прекоси покрития с килим коридор и отключи вратата си, докато Пух се дърпаше на каишката си и лаеше възторжено. Тя се наведе, за да го откачи.

— Приготви се, Виктор. Терминаторът се е развилнял.

Докато Пух се втурваше напред, тя прокара ръце през русата си коса, за да я разбухне. Не я беше изсушила след душа, за да я остави да се накъдри сама и така да оправдае естествения, обрулен от вятъра вид, който изискваше възхитително провокативната рокля на Симон.

Откъм хола избумтя непознат мъжки глас с отчетлив южняшки акцент:

— Долу, псе! Долу, мамка ти!

Тя ахна, после се впусна напред, а токчетата на сандалите й се подхлъзнаха върху шахматния черно-бял мраморен под, докато завиваше. С развята коса се наклони, за да спре, когато видя Дан Кейлбоу, застанал в средата на хола й. Разпозна го незабавно, макар че бе провела само кратък разговор с него на погребението на баща си. Той не беше от типа мъже, които човек забравя лесно, и през последните шест седмици лицето му бе изскачало неканено в паметта й неведнъж.

Стоеше там цял-целеничък, рус, красив и с вид на роден размирник. Вместо памучна риза и панталони трябваше да носи намачкан бял костюм и да кара по някой мръсен южняшки път голям стар кадилак със закрепени бирени кенове на покрива. Или да стои на ливадата на някое предвоенно имение с отметната глава и да вие към луната, докато младата Елизабет Тейлър лежи в извито месингово легло и го чака да се прибере.

Почувства същото безпокойство, което бе изпитала и при първата им среща. Макар че той съвсем не изглеждаше като футболиста, който я беше изнасилил преди години, изпитваше дълбоко стаен страх от физически силни мъже. На погребението бе успяла да скрие безпокойството си зад флиртуване, защитна тактика, която бе развила до изкуство още преди години. Но на погребението не бяха сами.

Пух, който възприемаше отхвърлянето като лично предизвикателство, кръжеше около Дан с изплезен език, а помпонът на опашката й тупаше в ритъма на „обичаймеобичаймеобичаймеобичайме“.

Той вдигна поглед от кучето към Фийби.

— Ако ме напикае, ще го одера.

Фийби се спусна да вземе любимеца си.

— Какво правиш тук? Как влезе?

Той огледа лицето вместо тялото й, което незабавно го отличи от останалите мъже.

— Твоят портиер е голям фен на „Джайънтс“. Дяволски приятен човек. Със сигурност е харесал историите, които му разказах за срещите ми с Ел Ти.

Фийби нямаше никаква представа кой е Ел Ти, но си спомни за лекомислените инструкции, които бе дала на Тони, когато излезе с Пух. „Очаквам да ме потърси един джентълмен — беше му казала. — Ще го пуснеш, нали?“

Разговорът, който току-що бе провела с него, сега придоби изцяло нов смисъл.

— Кой е Ел Ти? — попита тя, докато се опитваше да успокои Пух. Кучето се бореше да се измъкне от ръцете й.

Дан я погледна, сякаш току-що бе паднала от небето. Забоде пръстите си в джобовете на панталона и каза тихо:

— Госпожо, подобни въпроси ще ви вкарат в беля на срещата на собствениците на отбори.

— Не възнамерявам да ходя на срещи със собствениците на отбори — отвърна тя с толкова подсладен глас, че да снабди някоя сбирка на „Уейт Уочърс“^[2], — така че няма да е проблем.

— Така ли? — Младежката му усмивка беше в пълно противоречие със студенината в погледа му. — Е, тогава, госпожо, Лорънс Тейлър беше свещеникът на „Ню Йорк Джайънтс“. Джентълмен с наистина сладък нрав, който водеше молитвените ни сесии преди игрите.

Тя осъзнаваше, че не разбира нещо, но не възнамеряваше да го разпитва повече. Нахлуването му в апартамента й я беше разтърсило и искаше да се отърве от него възможно най-бързо.

— Господин Кейлбоу, колкото и да обожавам неочакваната компания, която ми изкарва акъла, се опасявам, че точно сега нямам време за разговори.

— Няма да отнеме дълго.

Фийби разбра, че няма да го разубеди, преди да е казал каквото възнамерява, така че направи всичко по силите си, за да си придаде вид на заучено отегчение.

— Пет минути тогава, но първо трябва да се отърва от животното. — Тя отиде в кухнята, за да остави Пух. Пуделът изглеждаше жалък, когато затвори вратата под носа му.

Когато се върна при неканения посетител, той стоеше в средата на стаята и оглеждаше модното обзавеждане на собственика. На огромните дивани, тапицирани във въгленовосиво, се противопоставяха крехки, тънки метални столове. Лакираните стени и шистеният под подчертаваха студените резки линии. Нейните собствени по-удобни и значително по-евтини мебели бяха на склад — всичко, освен голямата картина, която висеше на единствената свободна стена в стаята.

„Замечтаната гола“ бе първата картина, на която бе позирала за Артуро и въпреки че беше доста ценна, никога не би се разделила с нея. Лежеше на простичко дървено легло във вилата на Артуро, русата й коса бе разпиляна по възглавницата, очите й се взираха в платното. Слънцето бе опъстрило голата й кожа със светлината, която проблясваше през единствения прозорец, разположен високо на измазаната стена.

Не беше окачила картината в най-публичната стая на апартамента от суета, а защото тук можеше да се изложи най-добре заради естествената светлина от големите прозорци. Този портрет бе изпълнен по-реалистично от по-късните картини на Флорес и меките извивки на фигурата и нежните светлосенки придаваха на Фийби усещане на умиротвореност. Коралов акцент подчертаваше наклона на гърдите й, брилянтна лимонова мазка осветяваше склона на хълбока й, деликатен лавандулов оттенък бе вплетен като копринена нишка в бледността на интимното й окосмяване. Тя рядко мислеше за фигурата на картината като за себе си, по-скоро като за някой далечен човек, жена, чиято сексуалност не й беше открадната.

Дан стоеше с гръб към нея и изучаваше неприкрито картината по начин, който й напомняше точно чие тяло е изобразено на нея. Когато се обърна да я погледне, тя се подготви за мазна забележка.

— Наистина е хубава. — Той се извърна към един от клечестите столове. — Това нещо ще ме издържи ли?

— Ако се счупи, ще ти изпратя сметката.

Когато седна, Фийби видя, че най-накрая е разсеян от извивките, които прилепналата рокля на Симон подчертаваше толкова безсрамно, и въздъхна мислено от облекчение. Това поне беше позната територия.

Усмихна се, отпусна кръстосаните си ръце и го остави да я огледа добре. Преди години беше открила, че може да контролира връзките си с хетеросексуални мъже много по-добре, като се преструва на сексапилна сирена, вместо да се изчервява като момиче. Сексуалната агресивност ловко й даваше преднина. Тя започваше да определя правилата на играта и когато изпратеше ухажора си по пътя му, той приемаше, че това се е случило, защото не е могъл да се съревновава с всички останали мъже в живота й. Никой от тях не успя да открие, че с нея нещо не е наред.

Добави примес от Катлийн Търнър в дрезгавия си глас.

— Какво ви се върти в главата, господин Кейлбоу? Освен очевидното.

— Очевидното.

— Футбол, разбира се — отвърна тя невинно. — Не мога да си представя мъж като вас да мисли за нещо друго. Знам, че баща ми не мислеше.

— Е, може и да останете изненадана от това, което мисли мъж като мен.

Провлаченият му говор облиза тялото й като гореща лятна нощ и задейства тревожен звънец. Тя незабавно приседна на ъгъла на малко лъскаво никелово шкафче, от което тясната й рокля се вдигна още по-нагоре. Като остави сандала да се полюшва на пръстите й, излъга с дрезгавия си глас.

— Извинявайте, господин Кейлбоу, но вече имам повече бандажи, окачени на кревата, отколкото са ми необходими.

— Така ли?

Тя наклони глава и се взря в него през платиненорусия кичур коса, който падаше над края на окото й, поза, която бе усъвършенствала преди години.

— Атлетите са тооолкова изтощителни. Прехвърлих се към мъже, които носят боксерки.

— Уолстрийт?

— Конгреса.

Той се разсмя.

— Карате ме да съжалявам, че съм оставил разюзданите дни зад себе си.

— Твърде лошо. Религията ли ви вразуми?

— Нищо чак толкова интересно. Треньорите трябва да са пример за подражание.

— Колко отегчително.

— Собствениците на отбори, също.

Тя се плъзна по ръба на шкафчето и се разположи внимателно така, че той да може да огледа вътрешните извивки на гърдите й, които се подаваха под златните кръстосани дантели.

— О, боже. Защо ли усещам, че се задава лекция?

— Може би защото знаете, че я заслужавате.

Тя искаше да се увие в най-стария си дебел плюшен халат. Вместо това позволи на езика си да се плъзне по устните.

— Крещенето ме разстройва, затова моля ви, бъдете нежен.

Очите му потъмняха от отвращение.

— Бива си ви, мадам. Но май имам причини да крещя, предвид факта, че съсипвате футболния ми отбор.

— Вашият отбор? Божичко, господин Кейлбоу, мислех, че отборът е мой.

— Точно сега, агънце, изглежда, че не е на никого.

Той се изправи толкова рязко от стола, че я стресна, и тя отстъпи. Опита се да прикрие това, като се престори, че се е приготвила да сяда. Еластичната рокля се плъзна високо, докато потъваше в един от диваните. Кръстоса замечтано краката си, демонстрирайки тънката златна гривна на глезена, но той не й обърна внимание. Вместо това започна да крачи.

— Изглежда, нямате и най-малка представа колко много е загазил клубът. Баща ви е мъртъв, Карл Поуг напусна, а действащият генерален мениджър не става за нищо. Имате неподписали играчи, неплатени сметки, договор със стадиона, който трябва да се поднови. Фактически сте единственият останал човек, който, изглежда, не знае, че отборът се срива.

— Аз не знам нищо за футбола, господин Кейлбоу. Щастливи сте, че съм ви оставила на мира. — Тя се заигра с дантелата на гърдите си, но той не се хвана.

— Не можете просто да обърнете гръб на отбор от НФЛ!

— Не виждам защо не.

— Нека ви разкажа за един от най-чистите таланти, които имаме — едно момче, на име Боби Том Дентън. Бърт го избра като първа резерва от университета в Тексас преди три години и това му се изплати, защото Боби Том е на път да стане един от най-добрите.

— Защо ми казвате това?

— Защото, мис Съмървил, Боби Том е от Телароса, Тексас, и принудата да живее в щата Илинойс дори част от годината предизвиква идеята му за мъжественост. Баща ви разбираше това и уреди преподписването на договора му, преди хлапето да започне да мисли твърде сериозно да заживее целогодишно в Далас. Преговорите завършиха точно преди Бърт да почине. — Той зарови ръка в разрошената си руса коса. — В момента вие притежавате Боби Том Дентън заедно с един офанзивен играч, на име Дарнъл Пруит, и един свободен защитник, който не желае нищо друго, освен да кара противниковите играчи да изпускат топката. За жалост, никой от тях няма да изплати парите си, защото те не играят. И знаете ли защо не играят? Защото вие сте твърде заета с боксерките, за да подпишете проклетите им договори!

Изведнъж я заля вълна горещ гняв и тя се отблъсна от стола.

— Току-що получих заслепяващо прозрение, господин Кейлбоу. Току-що осъзнах, че Боби Том Дентън не е единственият човек, когото притежавам. Поправете ме, ако греша, но не е ли също така вярно, че аз съм ваш работодател?

— Вярно е, госпожо.

— Тогава сте уволнен.

Той я изгледа продължително, преди да кимне отсечено.

— Много добре.

И без да каже нищо повече, тръгна към изхода.

Гневът й се изпари толкова бързо, колкото се бе разгорял, и на негово място се настани тревога. Какво беше направила? Дори глупак можеше да разбере, че човек, който не знае нищо за управлението на футболен отбор, не трябва да си позволява да уволнява главния треньор. Това беше точно онова импулсивно поведение, за което я предупреждаваше Виктор.

Тя чу твърдите му стъпки да кънтят по мраморния под и се втурна към коридора.

— Господин Кейлбоу, аз…

Той се обърна към нея и провлаченият му говор се процеди бавно като отрова.

— Петте минути изтекоха, госпожо.

— Но аз…

— Вие поставихте това ограничение.

Точно когато се протягаше към топката, в ключалката се завъртя ключ, вратата се отвори и от другата й страна се показа Виктор. Носеше тясна черна копринена тениска, камуфлажен панталон с оранжеви кожени тиранти и моторджийски ботуши. Тъмната му коса се спускаше гладка и права над раменете, в ръцете си държеше хартиен плик. Беше красив и любим и тя не можеше да си спомни откога не се е радвала така да види някого.

Само за секунда той явно разбра всичко — ужасеното й изражение и каменната решимост на Дан Кейлбоу. Обърна се с красива усмивка и към двамата.

— Купон! Донесох ти оризови кексчета и зелево кимчи, Фийби, както и чапче и пулгоги за себе си. Знам колко ще е лоша храната довечера, затова реших, че трябва да се подкрепим. Обичате ли корейска храна, тренер Кейлбоу?

— Не мисля, че някога съм ял. Сега, ако ме извините…

Проявявайки повече кураж от мнозина мъже, Виктор се изпречи на пътя на Дан.

— Моля ви. Наистина настоявам. В Ню Йорк има изключителен корейски ресторант, само на три преки от тук. — Той протегна ръка към него. — Виктор Шабо. Не мисля, че се запознахме на онова ужасно погребение, но аз съм голям почитател на американския футбол. Все още се уча обаче и бих се радвал на възможността да задам няколко въпроса на един истински експерт. Блицът например… Фийби, не може да нямаш бира! Когато американските мъже говорят за футбол, те пият бира. Време е за „Милър“, нали?

Виктор постепенно бе избутал Дан на няколко стъпки в апартамента, но сега треньорът застана здраво на място с очевидното намерение да не отстъпва повече.

— Благодаря за поканата, Виктор, но трябва да откажа. Госпожица Съмървил току-що ме уволни и не мисля, че съм добра компания.

Виктор се разсмя, докато прехвърляше пакета храна в ръцете на Фийби.

— Трябва да се научите кога да обръщате внимание на Фийби и кога не. Тя е онова, което американците наричат… — той се поколеба, търсейки подходящата фраза — прецакан.

— Виктор!

Той се наведе и я целуна леко по челото.

— Кажи на тренер Кейлбоу, че не си имала намерение да го уволняваш.

Тя го отблъсна с наранена гордост.

— Точно това имах предвид.

Виктор цъкна с език.

— А сега истината.

Искаше й се да го убие заради това. Вкопчена в останките от достойнството си, тя заговори внимателно.

— Имах намерение да го уволня, но вероятно не трябваше да го правя. Извинявам се за избухливостта си, господин Кейлбоу, въпреки че вие ме провокирахте. Смятайте се за възстановен.

Той се обърна и я изгледа. Фийби се опита да устои на погледа му, но пикантните аромати от корейската храна жилеха ноздрите й и караха очите й да сълзят, така че не се получи много впечатляващо.

— Тази работа вече не ме привлича толкова — отвърна той.

Виктор въздъхна.

— Виждам, че има още неща за обсъждане, и ще го направим по време на обяда. Мога да се справям само с един отчайващо упорит човек наведнъж, тренер Кейлбоу. Защо не обядвате с нас?

— Не мисля.

— Моля ви. За доброто на футбола. И за победното бъдеще на „Чикаго Старс“.

Дан си даде време да обмисли думите му, преди да кимне грубо.

— Добре.

Виктор засия като горд баща, разбухна косата на Фийби и я бутна към кухнята.

— Свърши малко женска работа. Ние, мъжете, сме гладни.

Фийби отвори уста за реплика, но после я стисна здраво. Виктор й беше приятел, освен това имаше усет за хората и трябваше да му се довери. Понесе се към кухнята, като за наказание за треньора разклати допълнително бедрата си, които той нямаше шанс да докосне.

Докато мъжете влизаха в синьо-бялата кухня след нея, Пух се разбесня, но тъй като кучето концентрира вниманието си върху Виктор вместо върху треньора, не се наложи Фийби да се притичва на помощ.

Десет минути по-късно тримата седяха на решетъчни метални столове около бистро масата, разположена в единия край на кухнята. Тя поднесе корейската храна в емайлирани порцеланови чинии, всяка от които изрисувана със стилизирани шарани в кралско синьо, в същия цвят, какъвто бяха и плетените подложки за сервиране. Само това, че бе оставила бирата без чаши, за да не съсипе мачо позите на Виктор, нарушаваше синьо-бялата гама.

— Пулгоги е корейското барбекю — обясни Виктор, след като бяха приключили неразбираемия си разговор за блица. Той набоде още една тънка ивица мариновано в сусам месо на вилицата си. — Фийби не го обича, но аз съм абсолютно пристрастен. Какво мислиш?

— Не смятам, че ще съсипе бизнеса на „Макдоналдс“, но не е зле.

Фийби следеше тайно Дан за издайнически признаци на хомофобия и бе разочарована, когато не откри такива, защото това не й даваше извинение да го изхвърли. Изучаваше лицето му. Със сигурност не изглеждаше толкова добре, колкото много от приятелите на Виктор. В основата на носа му имаше издутина, на брадичката му се виждаше тънък бял белег. И все пак щеше да излъже, ако отречеше, че е невероятно привлекателен мъж. Може би щеше дори да е очарователен, ако се постараеше, и на няколко пъти трябваше да се насилва да не се усмихне на нестандартното му чувство за хумор.

Виктор остави вилицата си и избърса устата си със салфетка.

— А сега, Дан, може би ще пожелаеш да споделиш с мен причините за спора си с моята Фийби. Уверявам те, че тя е най-милият човек.

— Сигурно си привикнал с нея. Като с корейската храна.

Виктор въздъхна.

— Дан, Дан. Това няма да помогне. Тя е доста чувствителна. Ако двамата ще работите заедно, трябва да постигнете някакво примирие.

Фийби отвори уста, за да каже на Виктор, че е безнадеждно, но усети ръката на приятеля си да стисва здраво бедрото й.

— Проблемът е, че няма да работим заедно, тъй като Фийби не иска да поеме отговорност за своя футболен отбор.

Виктор потупа Фийби по ръката.

— Дан, истинско щастие е, че ви е оставила на мира. Тя не разбира нищо от спорт.

Въздухът бе толкова наситен с покровителственото отношение на мъжете, че тя едва дишаше, но запази спокойствие.

Дан избута Пух от десния си крак. Пуделът се прехвърли на левия.

— Не е нужно да разбира от спорт. Просто трябва да уволни настоящия генерален мениджър, да наеме някой с повече опит и да подписва договорите, които й се дават. — Той описа накратко трудностите, с които се бореше „Старс“ след смъртта на Бърт.

Виктор, който имаше усет за бизнес и беше известен скъперник, се намръщи.

— Фийби, любима, опасявам се, че той има право.

— Знаеш условията в завещанието на баща ми. Той ми оставя „Старс“ само за да ми даде урок. Няма да играя неговата игра.

— Има някои игри, от които не можете да се откажете, без да нараните много хора, госпожице Съмървил.

— Няма да си изгубя съня заради банда възрастни мъже, ронещи сълзи в бирата си, че не са спечелили футболен мач.

— Тогава помислете за екипите, които ще загубят работата си. Продажбите на билети са доста надолу в сравнение с миналата година, а това означава уволнения. Какво ще кажете за техните семейства, госпожице Съмървил. Ще будувате ли заради тях?

Накара я да се почувства като егоистичен червей. Беше толкова оплетена в собствените си чувства, че не си бе дала труд да помисли какъв ефект върху другите ще има решението й да обърне гръб на „Старс“. Ако само можеше да намери начин да не изневерява на себе си, без да наранява никой друг. Изминаха няколко секунди, докато обмисляше възможностите си. Накрая въздъхна вяло.

— Добре, господин Кейлбоу. Абсолютно ме съкрушихте. Няма да се връщам в Чикаго, но можете да ми изпратите документите и ще ги подпиша.

— Опасявам се, че няма да стане така, мадам. В случай че сте забравили, вие ме уволнихте. Ако искате да се върна, ще трябва да се срещнем при моите условия.

— Какви условия? — Тя го огледа разтревожено.

Той се облегна в стола си като Биг Деди след седемсъставно меню, само дето Биг Деди беше дебел и грозен, а не атлет с твърди мускули, могъщ гръден кош и фатална усмивка.

— Ето как ще стане. Искам ви в бизнес офиса на „Старс“ до вторник на обед, за да подпишете трите договора. После ще седнем със Стив Ковак, вашия спортен директор, и ще обсъдим квалифицираните кандидати за поста на генерален мениджър. Ще наемете един от тях до края на седмицата и оттам нататък отборът вече няма да е ваша отговорност. Ще идвате на работа като всички други и ще подписвате документите, които той ви дава.

Само предупреждението в очите на Виктор й попречи да изсипе остатъка от пулгогите в скута на футболния треньор. Можеше да усети как мрежата на баща й се затяга около нея и си помисли за седмиците, прекарани в Монтаук в разходки по плажа и опити да възстанови спокойствието в живота си. Но как щеше да бъде в мир със себе си, ако заради упоритата й гордост пострадаха невинни хора?

Помисли си за стоте хиляди долара. В светлината на това, което й бе казал Дан Кейлбоу, те вече не изглеждаха мръсни пари. Всичко, което трябваше да направи, за да ги спечели, бе да изтърпи следващите три или четири месеца. След като времето изтечеше, съвестта й щеше да е чиста и щеше да има пари да отвори собствена галерия.

С чувство за неизбежност тя му отправи голяма фалшива усмивка.

— Убедихте ме, господин Кейлбоу. Но ви предупреждавам, че няма да ходя на никакви мачове.

— Това вероятно е за добро.

Виктор протегна ръце и се усмихна одобрително на двамата.

— Ето. Виждате ли колко е лесен животът, когато упоритите хора са склонни към компромиси?

Преди Фийби да успее да отговори, телефонът иззвъня. Макар че можеше да отговори и от кухнята, тя се възползва от възможността да избяга и се извини. Пух изприпка след нея, докато излизаше.

Вратата се затвори след Фийби и двамата мъже се спогледаха за един дълъг момент. Виктор заговори първи.

— Тренер, трябва да ми обещаеш, че няма да я нараняваш.

— Обещавам.

— Отговори малко бързо за вкуса ми. Не ти вярвам напълно.

— Аз държа на думата си и ти обещавам, че няма да й причиня болка. — Дан изпъна ръце. — Когато я убия, ще го направя бързо, така че да не усети нищо.

Виктор въздъхна.

— Точно от това се страхувах.