Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (13)

13

Бузата на Фийби бе заровена в гърдите на Дан, а краката й бяха изкривени под неудобен ъгъл, но не й пукаше. Докато лежеше в ръцете му, сърцето й бе изпълнено с благодарност към този нежен воин, който бе направил толкова много, за да прогони враговете от миналото й.

Климатикът изсъска. В коридора се затръшна врата. Тя чакаше той да проговори, защото не знаеше какво да каже.

Дан премести тежестта си и се изтърколи настрани. Фийби почувства студ върху голия си гръб. Той издърпа ръката си изпод нея и седна на края на леглото с гръб. Тя усети първите пристъпи на неудобството.

— Беше страхотна, Фийби.

Обърна се и я дари с фалшива, твърде приятелска усмивка. Прониза я мраз, докато се чудеше дали прави същото с всички футболни групита, когато приключи с тях.

— Прекарах си страхотно. Наистина. — Той се протегна за джинсите си. — Утре е голям ден. Трябва да ставам рано.

Всяка частица от нея изстина. Тя затършува под завивките.

— Разбира се, късно е, аз… — Измъкна се от другата страна на леглото. — Нека само… — Грабна дрехите си.

— Фийби.

— Ето. Това е всичко. — Втурна се към банята. Бузите й горяха от срам, гняв и болка, докато навличаше дрехите си. Как можеше нещо, което бе толкова разтърсващо за нея, да е толкова безсмислено за него? Опита се да прекара въздуха през възела в гърлото си. Зъбите й започнаха да тракат и стисна челюсти, решена да не му позволява да узнае какво й е причинил. Нямаше да се разпадне, докато не остане сама.

Когато се появи, видя, че той е намъкнал джинсите си. Беше се обърнал към вратата на банята. Косата му беше разрошена, изражението му — виновно.

— Искаш ли да пийнем по нещо?

Разчитайки на същото перчене, което бе запазило разсъдъка й през всички изминали години, тя хвърли грозния си сутиен в краката му.

— Добави това към колекцията си, тренер. Не искам да губиш бройката.

После изчезна.

Докато вратата се затръшваше зад нея, Дан изрече приглушено проклятие. Без значение колко силно искаше да се оправдае, знаеше, че току-що бе постъпил като първокласен мерзавец. Въпреки това потърка ръката си и се опита да се самоубеди, че това, което направи, не е чак толкова лошо. Фийби беше наясно, така че не беше голяма работа, нали?

Голяма работа обаче беше фактът, че за нищо на света не можеше да си спомни последния път, когато бе преживявал толкова хубав секс, колкото сега, в тази стая. И това го плашеше, понеже беше напълно неочаквано. У нея имаше някаква налудничава невинност, която го възбуждаше невероятно. Тя беше дива и сладка и само като си помислеше за извивките й, отново се възбуждаше.

Изрита сутиена, който тя му бе хвърлила, и се запъти към минибара, за да си вземе бира. Докато развърташе капачката, осъзна истинската причина, поради която се бе държал толкова зле. Чувстваше се виновен. От момента, в който видя Фийби да целува Боби Том в бара, до този, в който тази красива блондинка му показа звездите в милиони различни цветове, беше забравил напълно за Шарън Андерсън.

По дяволите! Беше си казал, че повече няма да прави подобни неща. Не беше спал с друга жена, откакто бе срещнал Валъри, а това беше преди почти пет години. Първият път трябваше да е с Шарън, не с Фийби. А сега, когато двамата с Шарън най-накрая стигнеха до леглото, тази сладка учителка в забавачката щеше да се съревновава в ума му с една изпечена сексуална атлетка.

Въпреки това не трябваше да изритва Фийби по този начин. Загриза го вина. Въпреки всички дефекти на характера й, не можеше да не я харесва и беше почти сигурен, че е наранил чувствата й, макар че притежаваше толкова много нахалство, че беше трудно да се определи. По дяволите, тази жена го подлудяваше от първия път, в който се срещнаха. Ако не беше внимателен, похотта му към нея можеше напълно да прецака оформящата се връзка с Шарън.

И в този момент той си даде обещание. Без значение какво щеше да се наложи да направи, нямаше да позволи на тази разкошна секс бомба да забие ноктите си в него по-дълбоко, отколкото вече го бе направила. Може би й дължеше извинение, но това бе всичко. От сега нататък, щеше да е мъж само за една жена.

 

 

Фийби беше адски бясна, докато се приготвяше да излезе на терена за първата четвърт от мача „Старс“ — „Сейбърс“. Мижитурка! Идиотка! Глупачка! Стоеше в началото на тунела и се наричаше с всевъзможни имена. От всички безмозъчни, саморазрушителни, ненормални неща, които можеше да направи, това беше върхът.

Все още се чувстваше замаяна от всички сълзи, които беше изплакала снощи. Някъде около четири сутринта най-накрая беше погледнала в себе си, дълго и откровено, и бе осъзнала, че има едно-единствено обяснение за дълбочината на болката, която изпитваше. Позволяваше си да се влюби в Дан Кейлбоу.

Гърдите й се стегнаха в кратко болезнено хълцане. От страх, че може да започне отново да плаче, тя заби нокти в дланите си и се опита да намери рационално обяснение за това, как е позволила подобна катастрофа. Би трябвало да е последната жена на света, която да се поддаде на сексапилния южняшки провлачен акцент и на великолепните му мускули. Но така си беше. Някакъв хормонален дисбаланс, някакъв отчаян порив към саморазрушение я бе изпратил да лети твърде близо до слънцето.

И сега горещото слънце я беше изгорило. Никога не си беше представяла, че може да прави любов по този начин — забавно, нежно и чудесно. Гърлото й се стегна, когато си напомни, че тя може и да беше правила любов, но за него ставаше въпрос просто за секс.

Осъзна, че е опасно близо до сълзите, а не можеше да си позволи да се разпадне отново. Закрепи ослепителна усмивка на лицето си и тръгна навън към орегонското слънце, където планираше поне едно малко отмъщение за всяка сладка секунда, която бе прекарала миналата нощ в предателската му прегръдка.

Фотографите я забелязаха преди тълпата. Прозвуча записът на старата класика „Не е ли сладка?“. Фийби разбра, че сигурно това е изненадата, която Рон й беше казал, че е подготвил за нея. Щеше да е единственият собственик в НФЛ с лична тематична песен.

Придружена от подсвирквания, тя зае поза, изпрати въздушна целувка и тръгна към скамейката, като полюшваше бедра в такт с песента. Светкавиците проблясваха към заслепяващите черно-червени кожени джинси с питонов принт, които обгръщаха всяка извивка на краката й, и към прилепналото копринено елече, което покриваше голите й гърди. Бе убедила собственика на един моден бутик близо до хотела да отвори врати само за нея в десет часа същата сутрин, след като реши, че консервативната ленена рокля, която бе донесла със себе си, вече не е подходяща. Той беше предложил мъжка папийонка като аксесоар за облеклото й, но Фийби бе избрала да сложи нещо по-женствено — черна копринена панделка около врата, а на ушите й се поклащаха сребърни звезди, като израз на отборния дух. Облеклото й беше скъпо, скандално и напълно неуместно, крещящо предизвикателство към Дан Кейлбоу.

Знаеше много добре как се е почувствал, когато го видя да извръща главата си, за да види за какво е цялата врява. Първоначално изглеждаше зашеметен, а после видът му стана убийствен. Преди да успее да различи нещастието й, тя пренасочи вниманието си към фотографите, които викаха името й. Докато запечатваха всяка нейна извивка, тя знаеше, че никога не се е чувствала по-малко женствена. Защо изобщо си мислеше, че мъж като Дан ще види у нея нещо повече от едно тяло?

Боби Том доприпка до Фийби.

— Имам усещането, че днес ще ми донесеш късмет.

— Ще направя всичко по силите си.

Тя отдели повече от достатъчно време да го целуне и после отвърна на дюдюканията на тълпата с помахване. Джим Бийдерот се появи за обичайното си унижение. Няколко от другите играчи също се примъкнаха и тя им пожела късмет. Рон бе бутнал пакетче дъвки в ръката й, но Дан не се доближи до нея, за да ги поиска.

Топката се извиси във въздуха и когато масивните тела на играчите започнаха да се блъскат, тя успя да се въздържи да не притисне длани към очите си. Макар че все още се ужасяваше да е толкова близо до подобен хаос, осъзна, че докато първата четвърт изтича, вече не е толкова паникьосана, колкото беше преди седмица. Рон я бе научил на някои основни правила във футбола и тя откри, че се увлича от играта.

По-късно в ложата с удовлетворение наблюдаваше как отстраняват Дан в четвъртата четвърт, след като обиди един от съдиите. Вдъхновен от целувката за късмет, Боби Том улови пет паса за сто и осемнайсет ярда, но това не беше достатъчно да компенсира фъмбълите на съотборниците му, особено срещу фурии като „Сейбърс“. След шест обрата те победиха „Старс“ с осемнайсет точки.

Тя и Рон се върнаха с отбора към „О’Хеър“. Фийби беше сменила прилепналите джинси с по-удобен панталон и червен памучен пуловер, който падаше до средата на бедрата й. Докато приближаваше към Дан, седнал на предния ред в първа класа и разглеждащ навъсено игровия план за следващата седмица с Гари Хюит, координатора на нападателите, й се дощя да се приплъзне край него, преди да я забележи. Тъй като това не беше възможно, спря за момент до мястото му, повдигна вежди и пусна пакетчето с дъвки в скута му.

— Наистина трябва да се научиш да контролираш настроението си, тренер.

Той й хвърли поглед, който можеше да напука и бетон. Фийби бързо продължи.

След като самолетът излетя, стана от мястото си до Рон в първа класа и отиде в салона, за да поговори с играчите. Беше смаяна, когато видя колко са травмирани. Лекарят на отбора слагаше инжекция в коляното на един от ветераните, докато треньорът работеше с друг. Много от мъжете държаха пакети с лед.

Те, изглежда, оцениха факта, че има желание да разговаря с тях след унизителната загуба. Фийби забеляза, че има определен йерархичен ред, по който седяха. Треньорите, генералният мениджър и важните журналисти заемаха първа класа, докато членовете на отборния и снимачния екип на „Старс“ седяха в предната част на треньорската секция. Новобранците заемаха първите няколко реда, ветераните седяха в дъното на самолета. По-късно, когато попита Рон защо те са там, той й каза, че обичали да са възможно най-далече от треньорите.

Кацнаха на „О’Хеър“ малко след един сутринта и тя беше изтощена. Рон щеше да я откара до вкъщи, защото не беше дошла с кола на летището. Докато потъваше в голямата предна седалка на неговия „Линкълн“, чу приближаването на отривисти стъпки.

— Трябва да поговорим, Фийби. Нека аз те закарам до вас.

Тя вдигна поглед и видя Дан, застанал точно до колата, ръката му бе положена на вратата, докато се навеждаше да погледне вътре. Носеше очилата си с тънки рамки и приличаше повече на строг гимназиален директор, отколкото на легендарен футболен хулиган.

Тя продължи да се занимава непохватно с колана, докато отговаряше троснато:

— Можем да говорим утре. Тръгвам с Рон.

Рон, който стоеше до мястото на шофьора, тъкмо беше прибрал ръчния им багаж в колата. Погледна нагоре, когато Дан се приближи до него.

— Трябва да обсъдя някои неща с Фийби, Роланд. Аз ще я закарам. Можем да си разменим колите утре на работа. — Той му подхвърли ключовете, игнорирайки възмутените й протести, и се плъзна зад волана. Докато Дан наместваше седалката, за да я пригоди към ръста си, Рон се взираше в ключовете в ръката си.

— Даваш ми да ти карам ферарито?

— Само не оставяй лиги по кожата.

Рон грабна багажа си от колата и му подаде собствените си ключове, толкова доволен от възможността да покара ICE 11, че отпраши, преди да каже „довиждане“ на Фийби.

Тя запази каменно мълчание, докато Дан излизаше от паркинга. След минути се бяха отправили на юг по „Трай Стейт“. На ярката светлина от билбордовете, рекламиращи радиостанции и бира, можеше да види, че постепенно набира ярост, сякаш той, а не тя беше преживял несправедливост. Твърдо реши да не му позволява да разбере колко я е наранил.

— Предполагам, че осъзнаваш колко се опозори на мача днес, като се появи в това циркаджийско облекло.

— Аз ли се изложих? Ако не ме лъже паметта, теб те изгониха.

— Отстраниха ме, не ме изгониха. Това е футбол, не сбирка на хазаите. — Той я изгледа. — Какво изобщо се опитваш да докажеш? Не знаеш ли, че когато носиш подобни дрехи, все едно си си сложила надпис „Продава се“ на гърдите?

— Разбира се, че знам — изгука тя. — Защо, мислиш, го правя?

Ръцете му стиснаха волана.

— Ти наистина ме предизвикваш, нали?

— Дрехите ми не ти влизат в работата.

— Влизат ми, когато засягат отбора.

— Не смяташ ли, че инфантилните ти избухвания на игрището също засягат отбора?

— Това е различно. Това е част от играта.

Тя се надяваше, че мълчанието й ясно изразява мнението й за логиката му.

Няколко мили пътуваха в тишина. Нещастието на Фийби ставаше все по-дълбоко. Беше много уморена през цялото време да играе роля, но не знаеше как иначе да се държи. Може би, ако се бяха срещнали при други обстоятелства, щяха да имат шанс.

Когато Дан най-накрая отново заговори, войнствеността му се беше изпарила.

— Виж, Фийби. Чувствам се зле заради снощи и искам да се извиня. Хареса ми да съм с теб и не исках да съм толкова рязък. Просто беше малко късно… — Извинението му тромаво заглъхна.

Тя усещаше как гърлото й се свива и се противопостави на това. Събирайки останките от волята си, заговори с отегчения провлачен акцент на хайлайф дама от Саутхемптън.

— Дан, ако смятах, че ще реагираш толкова незряло, никога не бих си легнала с теб.

Очите му се присвиха.

— Така ли?

— Напомняш ми за тийнейджър, който тъкмо се е настанил на задната седалка на семейната кола и получава пристъп на гузна съвест. Честно казано, свикнала съм с малко по-изтънчено отношение от любовниците си. Като минимум очаквам от тях поне още един кръг. Всички тези усилия не си струват, ако ще го правиш само веднъж, нали?

Дан издаде странен приглушен звук и премина в дясната лента. Тя продължи, подтикната от болката, която знаеше, че той не може да види, от това, че очаква точно такова поведение от нея.

— Не смятам, че искам много, но държа на три неща у любовниците си: любезност, издръжливост и бързо възстановяване за повторно изпълнение. Страхувам се, че ти се провали и в трите.

Гласът му стана опасно тих.

— Няма ли да критикуваш и техниката ми?

— Ами колкото до това, смятам, че техниката ти е доста… адекватна.

— Адекватна?

— Очевидно си прочел всевъзможни книги, но… — Тя изпусна пресилена въздишка. — О, сигурно съм твърде претенциозна.

— Не. Давай. Не бих пропуснал това за нищо на света.

— Предполагам, че не съм си представяла, че имаш толкова… е, толкова задръжки. Ти си много напрегнат любовник, Даниъл. Трябва да се отпуснеш повече и да не приемаш секса толкова на сериозно. Разбира се, беше в неизгодна позиция. — Тя спря, после нанесе фаталния удар. — Как би могъл един мъж да е на висота с жената, която подписва фиша му?

Тя с изумление чу как той изхихика.

— Фийби, скъпа, спираш ми дъха.

— Не бих разчитала много на това. Сигурна съм, че беше временно. Лоша химия.

В проблясъците от фаровете можеше да види, че се е ухилил. За частица от секундата почти забрави ужилването от отхвърлянето и също се усмихна.

— Агънце, на този свят има много неща, с които се чувствам несигурен. Религията. Националната ни политика. Какъв цвят чорапи да нося със син костюм. Но държа да ти кажа, че представянето ми в хотелската стая не е сред тях.

— С това твое его, не съм изненадана.

— Фийби, казах, че съжалявам.

— Извинението е прието. Сега, ако нямаш против, съм изтощена. — Тя облегна глава на прозореца и затвори очи.

Той беше също толкова добър в невербалната комуникация, колкото и тя. След секунди пусна радиото и вътрешността на колата се изпълни с враждебната музика на „Мегадет“. Нищо между двама им не беше уредено.

 

 

През следващата седмица Фийби виждаше Дан рядко. Той, изглежда, прекарваше дните си да гледа километри записи, да посещава безбройни срещи с треньорите и играчите и да прекарва известно време всеки ден на игрището. За нейна изненада Моли се съгласи да я придружи на мача в неделя срещу „Детройт Лайънс“, макар че, когато Фийби предложи да си доведе приятелка, тя отказа и заяви, че всички момичета в училището й били кучки.

„Старс“ победиха „Лайнъс“ на косъм, но следващата неделя на „Трий Ривърс“ в Питсбърг отборът още веднъж падна жертва на серия обрати и загуби мача с малко.

Сега резултатът беше една победа и три загуби за сезона. Фийби налетя на Рийд на летището в Питсбърг. Той беше толкова излишно съчувствен и умело критичен, че нямаше търпение да се отърве от него.

На следващата сутрин, когато влезе в офиса си, секретарката й подаде бележка от Роналд, който искаше да се срещнат веднага в конферентната зала на втория етаж. Тя грабна чаша с кафе и тръгна към залата, забеляза, че всички телефони звънят, и се зачуди каква ли катастрофа ги е сполетяла.

Дан се бе облегнал на облицованата стена със скръстени ръце и крака и се мръщеше, докато гледаше телевизионния екран, поставен на подвижна стоманена количка заедно с видео плейър. Рон бе седнал на един въртящ се стол в края на масата.

Когато тя седна до него, той се наведе към нея и прошепна:

— Това е запис от популярната местна програма „Спортът в Чикаго“, излъчен снощи, докато сме се прибирали. Страхувам се, че ще трябва да го гледаш.

Фийби насочи вниманието си към телевизора и видя приятен тъмнокос говорител в дълбоко кресло на фона на чикагските небостъргачи. Той се взираше в камерата с напрежението, с което Питър Дженингс отразява някоя голяма война.

— Чрез умели сделки и умни трансфери Бърт Съмървил и Карл Поуг успяха да съберат заедно някои от най-талантливите играчи в лигата. Но за да се печелят победи, е необходим не само талант, необходим е лидер, нещо, което силно липсва на „Старс“.

Екранът започна да показва кадри от мача в неделя — серия от изпускания и провалени комбинации.

— Главният мениджър Роналд Макдермит не е футболен визионер — той дори не е бил играч — и просто не е достатъчно зрял, за да управлява необуздан треньор като Дан Кейлбоу, треньор, който трябва да се концентрира повече върху основите, които са нужни на младите му играчи, отколкото върху гуляите. „Старс“ са на ръба на хаоса, обременени от неспособен мениджмънт, безотговорен треньор, разнебитени финанси и собственик, който е позор за НФЛ.

Фийби се вцепени, когато камерата започна да показва монтаж от нейни снимки, направени през годините. Говорителят очерта подробно условията в завещанието на Бърт.

— С поведението си хайлайф примата Фийби Съмървил превърна една сериозна и благородна игра в цирк. Тя не разбира този спорт и изглежда, няма никакъв опит в управлението на нещо по-сложно от чековата си книжка. Провокативните й дрехи на терена и високомерното й отношение към молбите на медиите за интервю дават ясно да се разбере колко малко уважава този талантлив отбор и спорта, който мнозина от нас обичат.

Камерата започна да излъчва интервю с Рийд.

— Сигурен съм, че Фийби прави всичко по силите си — каза той откровено. — Тя е свикнала повече с артистичните, отколкото със спортните кръгове и това е трудно за нея. След като изпълни условията в завещанието на баща си, съм сигурен, че ще успея бързо да върна „Старс“ в релси.

Фийби стисна зъби, докато Рийд продължаваше, като се усмихваше пред камерата и се представяше за идеален джентълмен, сравнен с нея, дивата купонджийка.

Зализаният говорител отново се появи.

— Въпреки рицарската защита на Рийд Чандлър на братовчедка му, до януари има още много време. Междувременно кога ли мис Съмървил ще даде посока на своя генерален мениджър? Още по-притеснително е как ли ще стегне своенравния си треньор, предвид последните тревожни слухове. Обикновено не ви съобщаваме подобни неща, но тъй като това има пряка връзка със случващото се със „Старс“, чувстваме, че общественият интерес изисква да разкрием, че достоверен източник я е видял да излиза от хотелската стая на Кейлбоу в ранните часове преди две седмици.

Дан произнесе смразяваща вулгарност. Фийби стисна дланите си.

Говорителят погледна гробовно камерата.

— Срещата им може и да е била невинна, но ако не е, това не вещае нищо хубаво за „Старс“. Трябва също да отбележим, че недискретността на мис Съмървил не се ограничава само до предполагаемата й връзка с главния треньор.

Той взе копие от списание „Бомонд“, лъскаво скъпо четиво с тираж, близък до този на „Венити Феър“. Фийби простена наум. Имаше толкова неща на главата напоследък, че съвсем бе забравила за „Бомонд“.

— Новият комисар на НФЛ Бойд Рандолф ще получи съвет да погледне последния брой на популярното списание „Бомонд“, което ще се разпространи утре по будките и което представя същата мис Съмървил гола. Може би тези фотографии, които законът ми забранява да показвам пред камерата, ще го подтикнат да подеме сериозна дискусия с мис Съмървил относно отговорностите й към НФЛ.

Веждите му се събраха в заучен израз на възмущение, като репортер, който се опитва да си качи акциите.

— Професионалният футбол е положил много усилия, за да изчисти имиджа си след скандалите с наркотици и хазарт в миналото. Но сега една млада жена без интерес към играта иска да го захвърли отново в прахта. Да се надяваме, че комисар Рандолф няма да позволи това да се случи.

Дан посочи с пръст говорителя.

— Тази невестулка не е ли от приятелчетата на Рийд?

— Така мисля. — Предаването стигна до края си и Рон го изключи с дистанционното.

— Чандлър е същински принц — промърмори Дан отвратено. Сграбчи кафявия плик, който лежеше на масата, и гневът на Фийби отстъпи пред ужаса.

— Секретарката ми го даде — каза Рон. — Още не съм имал възможност да го погледна.

Дан извади списанието. Фийби искаше да му го вземе, но знаеше, че само щеше да забави неизбежното. Докато го разгръщаше, той скъса една страница, търсейки обидните фотографии.

— Защо си правиш труда? — въздъхна тя. — Вече си виждал всичко, което имам.

Рон трепна.

— Значи е вярно? Наистина сте били заедно в хотелската стая.

Дан се обърна към нея.

— Защо просто не нае един цепелин, така че да го огласиш на целия свят?

Пръстите й потрепваха, докато хващаше вече студената си чаша кафе.

— Няма да се повтори, Рон, но ти трябваше да знаеш истината.

Той я изгледа както разтревоженият баща гледа любимото си, но непослушно дете.

— Виня себе си. Никога не ми бе хрумвало да говоря с теб за неуместността от сприятеляването с Дан. Трябваше да осъзная… Това, заедно с фотографиите, ще бъде истински пиар кошмар. Не разбираш ли, че да позираш гола за списание, дори за уважавано списание като „Бомонд“, ще изложи отбора?

— Позирах за снимките през юни, само месец преди да наследя „Старс“. С всичко, което се случи, напълно забравих за тях.

Дан все още не бе намерил снимките. Той стисна зъби.

— Казвам ти, Роналд, ако получим обаждане от „Плейбой“, по-добре я вържи и й запуши устата, защото преди да се усетиш, вече ще е чисто гола и намацана.

Той рязко спря да разгръща страниците и зяпна. После започна да псува.

Фийби мразеше да изпитва нужда да се защитава.

— Фотографиите са направени от Аша Белкуайър, една от най-уважаваните фотографи в света. Тя също така ми е приятелка.

Дан плесна страницата с опакото на дланта си.

— Ти си боядисана!

Рон се протегна.

— Може ли?

Дан хвърли списанието на масата, сякаш беше боклук. То падна и се разтвори, разкривайки две страници, на които Фийби се бе опряла на картината на Флорес „Голо тяло №28“ — сюрреалистичен портрет, който той бе нарисувал малко преди смъртта си. Върху тялото на Фийби беше наложена точна репродукция на онази част от картината, върху която се бе облегнала тя. Ефектът беше красив, свръхестествен и еротичен.

Рон обърна страницата, за да разкрие увеличена фотография на гърдите на Фийби, зърната й бяха покрити с тебеширенобяла боя. Кожата й бе станала сюрреалистично платно за миниатюрни сини силуети на други гърди, изпълнени в характерния стил на Флорес.

Последната фотография беше цялостна вертикална снимка на голото й тяло в гръб. Тя повдигаше косата си, коляното й бе свито, единият й хълбок бе леко издаден. Небоядисаната й кожа беше платно за чернопурпурните отпечатъци на ръце на рамото й, склона на кръста, извивката на дупето и задната част на бедрото.

Дан мушна с показалеца си снимката.

— Някой мъж сигурно си е прекарал доста добре да направи това!

Фийби нямаше време да осъзнае, че гневът му изглежда твърде силен за някой, който се опитва да се дистанцира от нея.

— Мъже, скъпи. По един за всеки цвят. — Това беше лъжа. Художникът беше дундеста жена на средна възраст, но не беше необходимо той да го знае.

Рон взе химикалката си и започна да потропва по масата.

— Фийби, насрочих пресконференция за двама ни в един. Уоли Хамптън от пиар отдела ще те подготви. Дан, искам да се покриеш до утре. Когато пресата най-накрая те докопа, не коментирай нищо друго освен играта. Знаеш как да се справиш. И освен ако не искаш историята да свърши на първа страница, дръж си юмруците в джобовете, ако някой репортер има наглостта да ти навре в лицето инцидента в хотелската стая.

Тя се изправи.

— Без пресконференции, Рон. Казах ти от самото начало, че не давам интервюта.

Устните на Дан се извиха.

— Ако първо й дадеш разрешение да се съблече, се обзалагам, че ще го направи.

— Достатъчно, Дан. — Рон се обърна към Фийби. — Извинявам се за пресконференцията.

Дан изсумтя с отвращение.

— Точно така, Роналд. Със сигурност знаеш как да размахваш камшика.

Рон, изглежда, не го чу.

— За жалост, не можеш да продължиш да отбягваш пресата, без да изглежда така, сякаш имаш нещо за криене.

— Не смятам, че има нещо, което някой вече да не е видял — подсмихна се Дан.

Фийби затаи дъх. Рон се изправи бавно от масата и се обърна към треньора.

— Коментарите ти са нежелани. Дължиш извинение на Фийби.

Изражението на Дан се скова от гняв.

— Няма да получи.

— Ти също не си невинен. В онази хотелска стая очевидно е имало двама души. А ако не беше загубил толкова много мачове, нямаше да ни атакуват. Вместо да обиждаш Фийби, може би е добре да обмислиш какво ще направиш за всички обрати.

Дан, изглежда, не можеше да повярва на ушите си.

— Критикуваш работата ми ли?

Адамовата ябълка на Рон подскочи, когато преглътна, преди да проговори.

— Смятам, че съм ясен. Ти си груб и нападателен и обиждаш Фийби. Тя не само че е собственик на отбора и твой работодател, но също така е личност, която заслужава уважение.

Фийби нямаше време да почувства благодарност за галантната защита на Рон. Беше твърде притеснена от злобните линии, които се формираха около устата на Дан. Тя си спомни твърде късно, че това е мъж, трениран да отбива всички атаки със свирепа ответна агресия.

— Сега ме чуй добре, дребно нищожество. Как се отнасям с Фийби не ти влиза в работата и знаеш какво да направиш с шибаните си уроци по етикет!

— Спри, докато е време — предупреди го Рон.

Но Дан бе залят от адреналин и емоции, които можеше да изрази единствено чрез гнева.

— Ще спра, когато реша! Освен ако не искаш да си стовариш цяла къща с лайна на главата, помни, че аз съм треньор на отбора. На мен ми изглежда, че ти дори не можеш да контролираш тази кукла!

В стаята се възцари тежка тишина.

Цялата кръв се оттече от главата на Фийби. Почувства се унижена и отвратена.

Дан сведе очи. Ръката му се помръдна край тялото в безплоден, почти безпомощен жест.

— Отстранявам те за една седмица — каза тихо Рон.

Главата на Дан подскочи, а устните му се стегнаха подигравателно.

— Не можеш да ме отстраниш. Аз съм треньорът, не някой от играчите.

— Въпреки това си отстранен.

Притеснена, Фийби направи бърза стъпка напред.

— Рон…

Той вдигна ръка и каза тихо:

— Моля те, не се намесвай, Фийби. Имам да върша работа и трябва да я свърша по своя начин.

Дан се приближи към него и се извиси над генералния мениджър по толкова физически заплашителен начин, че Фийби се сви. Той заговори провлачено с тих, отровен глас:

— Ще ми паднеш в ръцете.

Кожата на Рон бе придобила лек зеленикав оттенък, но гласът му остана почти равен.

— Искам да напуснеш незабавно сградата. Не говори с другите треньори или с играчите до края на наказанието ти, след мача другата неделя.

— Ще напусна сградата когато искам, по дяволите!

— Не прави това още по-лошо поне заради Фийби.

Секундите се точеха, докато Дан го гледаше със свити от бяс устни.

— Ще съжаляваш.

— Сигурен съм, че си прав. Въпреки това трябва да направя онова, което смятам за най-добро.

Дан го изгледа дълго и сурово и излезе от стаята.

Фийби притисна длан към устата си. Рон стисна ръката й нежно.

— Пресконференцията ще се състои на игрището в един часа. Ще дойда в офиса ти да те взема.

— Рон, аз наистина не…

— Извинявай, Фийби, но се опасявам, че ще повърна.

Той пусна ръката й и излезе бързешком от стаята, докато тя го гледаше с изумление.

Краката на Дан изтропаха по стъпалата, докато връхлиташе на първия етаж. Когато стигна на площадката, отвори с ритник металната врата. Щом се озова навън, дори яркото слънце на циганското лято не успя да успокои гнева му.

Докато вървеше към колата си, планираше какво ще направи. Щеше да скърши врата на тази малка невестулка. Да му нарита невестулския задник. Всяко отстраняване беше пряко нарушение на договора му и адвокатите му щяха да направят на кайма Фийби и нейния генерален мениджър. Нямаше нужда да се примирява с тия лайна. Щеше да… Щеше да…

Щеше да спре да се държи като задник.

Постави едната си ръка на покрива на колата и си пое дълбок, треперлив дъх. Беше смутен и вбесен, не на Фийби, а на себе си. Как можа да я обиди така? През живота си никога не се беше държал толкова лошо с жена, дори с Валъри. А Фийби не го заслужаваше. Тя го подлудяваше, но у нея нямаше и една зла мисъл. Беше забавна, секси и сладка по свой собствен начин.

Мразеше да губи контрол, но когато чу онзи самодоволен репортер да обявява на света, че Фийби е била в хотелската му стая, беше толкова разярен заради нарушаването на личното им пространство, че искаше да ритне телевизора. Знаеше доста за пресата, за да разбира, че накрая Фийби ще отнесе всичко за нещо, което бе станало по негова вина. Ако само можеше да говори с нея, вместо да я обижда.

Знаеше, че щеше да се справи много по-добре, ако не бяха онези снимки. Идеята, че непознати хора гледат тялото й, го разяряваше. Реакцията му беше напълно нелогична, като се вземеше предвид фактът, че тялото й беше изложено в повечето големи музеи по света, но той не можеше да се сдържи. Освен това абстрактната живопис беше едно, а ярко осветените снимки — друго. Фотографиите, които бе видял в списание „Бомонд“, бяха артистични, но светът бе пълен с милиони разгонени задници, които нямаше как да знаят това. Кипваше само като помисли как точат лиги над страниците.

Този негов проклет характер. Кога щеше да порасне и да започне да го контролира? Не му беше необходима степен по психология, за да разбере защо му е толкова трудно. Дори когато беше дете — само на четири или пет години — баща му го пребиваше, ако плачеше или се оплакваше, защото бе наранен или уплашен.

Все още можеше да чуе заплахите на пияния мъж. Донеси ми колана, за да ти дам нещо истинско, заради което да плачеш, малък женчо.

Докато порастваше, откри, че единствената емоция, която може да изразява безопасно около баща си, е гневът, независимо дали на футболния терен, или с юмруците си. Адска работа. Един мъж на трийсет и седем години все още да се държи като грубиян на детската площадка. Само че сега този грубиян си беше получил заслуженото. Този път бе поставен на мястото си от едно дребно детенце, което дори не ставаше за футболист.

Отново го завладя гняв, но сега беше достатъчно честен, за да го разпознае като прикритие на срама, който изпитваше. Срам, че Роналд бе онзи, който защити Фийби. Срам, че Роналд я защитаваше от него.

Ако не беше толкова бесен на себе си, може би щеше да се наслади на факта, че Роналд Макдермит най-накрая бе изразил малко предприемчивост. Ако не беше толкова бесен на себе си, може би щеше да повярва, че въпреки всичко има надежда за отбора.