Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (15)

15

Фийби се плъзна по-далече от завесата, през която надничаше, докато Дан спираше ферарито си на алеята точно на обяд в събота. Стомахът й се сви като на тийнейджър на първа среща. Слезе по стълбите и повика Моли.

— Дан е тук. Да тръгваме.

— Не искам.

— Разбирам, но въпреки това идваш с нас. Трябва ми гледачка за кучето.

— Това е само извинение, знаеш го. Можеш да оставиш Пух тук, с мен.

— Трябват й упражнения. Стига си се запъвала, Моли. Просто опитай. Денят е прекрасен, ще се забавляваме. — Тя искаше думите й да са истина, но знаеше, че е доста вероятно тя и Дан да се скарат. Надяваше се, че присъствието на Моли ще действа като буфер.

Историята за отстраняването на Дан стана публично достояние в четвъртък сутринта и репортерите преследваха нея и Рон цяла седмица. Някои от журналистите дори бяха успели да намерят Дан във вилата му в Алабама. Дан и Рон бяха направили независими изявления, никое от които не беше съществено, и тя най-накрая бе принудена да отговори на телефонните позвънявания на комисаря. Напълно разбираемо, той не беше доволен от нея. От друга страна, отстраняването беше потушило слуховете за аферата й с Дан.

Моли се появи намръщена на върха на стълбите, облечена в нов чифт джинси, карирана блуза с яка. Фийби се беше чудела дали да не звънне на Дан и да му каже, че взема Моли с тях, но нещо я накара да се въздържи, може би дълбочината на желанието й да чуе гласа му.

Моли бе прибрала косата си назад, за да разкрие малките обици златни кончета на новопробитите дупки на ушите си. Фийби беше очарована, че бе успяла също да я придума да се подстриже по-късо и весело, така че косата й да не засенчва дребните й черти. Помисли си, че Моли изглежда мила, но сестра й отказваше да приеме комплиментите й.

— Не е честно — оплакваше се Моли. — Не знам защо ме караш да правя това.

— Защото съм гадна и безсърдечна.

Денят беше топъл и Фийби носеше чифт плисирани шорти в цвят каки с жълта блуза, чорапи в същия цвят и бели платнени обувки. Точно преди да вдигне Пух, хвърли една сламена шапка с мека периферия на главата си и поправи дръзката копринена роза, която поддържаше периферията в центъра.

— Тази шапка е глупава.

— Благодаря ти за доверието, Моли. Една жена винаги обича да знае, че изглежда по най-добрия начин.

Очите на Моли се спуснаха надолу.

— Просто мисля, че трябва да изглеждаш на годините си, това е.

Пренебрегвайки ласкателството, тя отвори входната врата.

Дан идваше по алеята, облечен в чифт избелели джинси и бяла тениска, с черно-черна шапка на „Чикаго Булс“ на главата. Напомни си, че е срещала мнозина по-привлекателни мъже. Носът му не беше съвсем прав, челюстта му беше твърде квадратна, беше много мускулест. Но всичко в него докосваше някакъв скрит източник на топлина у нея. Почувства връзка, която нямаше обяснение, и не можеше да си спомни колко пъти през последната седмица си е мислила за него.

Той я поздрави с убийствената си усмивка и влезе вътре, докато тя бе заета да се кара на лаещата Пух, която се дърпаше бясно в ръцете й в опит да се добере до него.

— Тихо, Пух, държиш се противно. Моли, можеш ли да хванеш каишката?

Розовият език на Пух се проточи, а очите й се изпълниха с обожание, докато гледаше Дан. Той я наблюдаваше разтревожено.

— Кажи ми, че това е лош сън и че не планираш да вземеш това огромно недоразумение с нас.

— Поканих Моли да я гледа. Може да вземем моята кола. Надявам се, че нямаш против.

Той се усмихна на Моли.

— Съвсем не.

Облекчена, тя излезе.

Упоритото изражение на Моли даваше ясно да се разбере, че не е щастлива, но Дан се държеше така, сякаш не забелязваше.

— Хубаво е, че ще дойдеш с нас, мис Моли. Така ще можеш да държиш това китайско предястие далече от мен.

Моли забрави навъсеността си.

— Не харесваш ли Пух?

— Не мога да я понасям. — Дан поведе и двете към кадилака, който Фийби беше оставила край бордюра.

Моли бе толкова шокирана, че забърза, за да не изостава.

— Защо? Не обичаш ли кучета?

— Разбира се, че обичам. Овчарки, лабрадори, колита. Истински кучета.

— Пух е истинско куче.

— Тя е някаква глезана, това е тя. Ако човек прекарва много време с подобно куче, накрая ще започне да яде киш и да пее сопрано.

Моли го погледна несигурно.

— Това е шега, нали?

Очите на Дан проблеснаха.

— Разбира се, че не е шега. Да не мислиш, че ще се шегувам с нещо толкова сериозно. — Той се обърна към Фийби и протегна ръка. — Подай ми ключовете, агънце. Има някои определени неща, които мъжете все още правят по-добре от жените, и шофирането е едно от тях.

Фийби завъртя очи, докато му подаваше ключовете.

— Мол, днешният ден за теб ще е жив урок по история за живота през петдесетте. Ще прекараш време с мъж, който е успял да пропусне цялото социално движение.

Дан се ухили, докато отключваше вратата на шофьора и се настаняваше вътре, за да освободи автоматичните ключалки.

— Скачайте, дами. Бих ви отворил вратите, но не искам да бъда обвинен в ограничаване на нечия свобода.

Фийби се усмихна, докато подаваше Пух на Моли, после се плъзна покрай волана към пасажерското място отпред. Докато се отдалечаваха от бордюра, тя се обърна назад.

— Ако ни заведе на обяд, си поръчай най-скъпото нещо в менюто, Моли. През петдесетте мъжете винаги са плащали сметката.

— По дяволите — измърмори Дан. — Това беше удар под кръста.

Нейпървил беше стар фермерски град в Илинойс, който се бе разраснал до най-големия град в Дюпаж Каунти, с население над деветдесет хиляди души. Интелигентното градско планиране го бе превърнало в атракция. Имаше много паркове и добре поддържан исторически квартал със сенчести улици, прекрасни градини и стари къщи. Малкото бижу в короната на града беше „Ривъруок“, парк, построен край участъка от река Дюпаж, който преминаваше през градската област. В него имаше павирани алеи, покрит мост, малък амфитеатър за концерти на открито и езерце за риболов. В единия край една стара кариера за чакъл бе превърната в голям обществен плаж.

Дан остави колата на малък паркинг в края и тримата поеха по тухления тротоар към тълпата, събрала се под дърветата. Всеки септември „Ривъруок“ ставаше живописно владение на местните хора на изкуството, място, където художници, скулптори, бижутери и стъклари можеха да изложат творбите си. Ярко оцветени знаменца плющяха на топлия бриз, а красиво подредените изложбени картини, керамика и стъклени изделия проблясваха с цветовете си край брега на реката.

Посетителите бяха от благоденстващата прослойка. Млади двойки бутаха скъпи колички или носеха добре нахранени бебета в твърди раници, между изложбите се промъкваха по-възрастни хора в ярките дрехи, които бяха облекли за сутрешния си голф. За лицата на тийнейджърите очевидно се грижеха скъпи дерматолози, на зъбите им се виждаха фасети за хиляди долари. В тълпата се примесваха и малко добре облечени афроамериканци, потомци на испанци и азиатци.

Фийби сякаш бе попаднала насред Американската мечта, място, където бедността и етническите сблъсъци не съществуваха. Знаеше, че градът има проблеми, но за човек, който бе прекарал последните седем години в Манхатън, те й изглеждаха незначителни. Тук стомасите бяха пълни и витаеше усещане за свързаност с другите — рядко явление в едно общество, което беше все по-разделено. Зачуди се беше ли грешно да си мечтае всяка общност в Америка да има чисти улици, невъоръжени граждани, семейства с 2–4 деца и флотилия от шевролети, изпълващи паркингите?

Реши, че Дан сигурно е прочел мислите й, когато стъпките му край нея се забавиха.

— Предполагам, че това е точно толкова хубаво, колкото изглежда.

— Май да.

— Със сигурност е различно от мястото, където израснах.

— Да, представям си.

Моли бе избързала напред с Пух, която мяташе уши и лудуваше на каишката си, за да се перчи пред тълпата. Дан сложи слънчевите си очила „Рей Бан“ и дръпна шапката по-ниско на главата си.

— Това е най-доброто прикритие, което мога да си измисля. Не че ще сработи. Особено с теб и твоята шапка.

— Какво й е на шапката? — Фийби сложи ръка на копринената роза върху периферията.

— Съвсем нищичко. Всъщност даже я харесвам. Просто ще ни е трудно да изглеждаме анонимни, а твоята шапка прави нещата още по-трудни.

Тя осъзна, че има право.

— Може би това излизане не беше добра идея.

— Страхотна е даже. Сега пресата няма да знае какво да мисли за нас. Аз лично харесвам това, да натрием носовете на всички.

Пред тях Моли дръпна рязко каишката на Пух и неочаквано спря.

— Искам да си тръгвам.

— Тъкмо дойдохме — изтъкна Фийби.

— Не ми пука. Казах ти, че не искам да идвам.

Фийби забеляза, че Моли се взира в група тийнейджърки, които седяха на един тревист склон пред тях.

— Тези момичета приятелки ли са ти?

— Те са кучки. Всичките са мажоретки и смятат, че са по-добри от останалите. Мразя ги.

— Още една причина да си държиш главата високо вдигната. — Дан махна очилата си и изучи групата за момент. — Хайде, мис Моли. Нека да им покажем от какво тесто си замесена. — Той хвана каишката на Пух и я подаде. — Фийби, дръж малкия си плъх. Мис Моли и аз имаме работа.

Фийби беше твърде разтревожена за Моли, за да обърне внимание на това, че Дан нарече Пух „плъх“. Наблюдаваше го как поведе сестра й към момичетата. Беше очевидно, че тя не иска да се приближава, но Дан не я пускаше. Едва когато свали шапката си, тя разбра какво е намислил. След Боби Том и Джим Бийдерот той беше най-разпознаваемото лице в Дюпаж Каунти и очевидно възнамеряваше да позволи на Моли да го използва, за да впечатли момичетата.

Когато обаче се приближи към склона, видя, че мистър Голяма работа се е надценил. Мъжете може и да го разпознаваха, но тези тийнейджърки определено не бяха почитателки на футбола.

— Баща ти случайно да не е Тим Рейнолдс, имотният посредник? — чу тя как Дан пита една нимфетка с дълга коса на бретон, която дъвчеше дъвка.

— Неее — отвърна момичето, по-заинтересувано от съдържанието на портмонето си, отколкото от размяна на любезности с ужаса на терена.

— Добър опит — промърмори Фийби под нос, докато вървеше зад тях. После добави по-високо: — Здравейте, момичета. Аз съм сестрата на Моли.

Момичетата погледнаха от Фийби към Моли.

— Мислех, че ти е майка — каза една червенокоска с твърде много грим.

Дан се изкикоти.

Фийби го игнорира и затърси наум тема за разговор, докато Моли се взираше нещастно в краката си.

— Как върви училището тази година?

— Става — измънка една от тях. Друга намести слушалките на уокмена на ушите си. Момичетата не обръщаха никакво внимание на Моли и оглеждаха тълпата за по-достойна компания.

Фийби опита отново.

— Моли каза, че повечето учители са приятни.

— Аха.

— Май да. — Червенокоската се изправи. — Да тръгваме, Кели. Това е скучно.

Фийби погледна към Дан. Идеята му се оказа катастрофална. Но вместо да изглежда разкаян, той излъчваше задоволство.

— Приятно ми беше да се запознаем, момичета. Добре да си прекарате днес, чухте ли?

Момичетата го изгледаха, сякаш беше марсианец, и тръгнаха надолу по склона към група момчета, които идваха насам.

— Не ги впечатли особено — забеляза Фийби.

Той пъхна слънчевите очила в джоба на тениската си.

— Само почакай, агънце. Впечатлявал съм женски през целия си живот и знам какво правя.

Лицето на Моли бе станало пурпурно от притеснение, тя изглеждаше на ръба да се разплаче.

— Казах ти, че не искам да идвам! Мразя това! Мразя теб! — Тя се опита да се измъкне, но преди да успее, Дан стисна ръката й и я дръпна към себе си.

— Не бързай толкова, мис Моли. Тъкмо стигнахме до хубавата част.

Фийби незабавно видя причината за увеличеното притеснение на Моли. Към момичетата се приближаваше група от четири момчета, бейзболните им шапки бяха с обърнати козирки, твърде големите им тениски висяха почти до дъното на шортите им, езиците на големите им черни маратонки висяха.

— Дан, пусни я. Достатъчно я изложи.

— Мина ми през ума да оставя и двете ви на собствените ви жалостиви методи, само че не съм толкова жесток.

Момичетата подвикваха обиди на момчетата и в същото време се опитваха да изглеждат резервирани. Момчетата се ръгаха в ребрата. Едно от тях се оригна силно, явно с намерение да ги впечатли.

После видяха Дан.

Челюстите им увиснаха и за няколко мига, изглежда, загубиха способност да се движат. Момичетата ги обградиха, като бърбореха и дърпаха косите им, но момчетата не им обръщаха никакво внимание. Очите им бяха приковани в треньора на „Старс“.

А погледът на Дан беше прикован в Моли. Той й се ухили и побутна брадичката й.

— Сега се усмихвай, мис Моли, и се дръж така, сякаш нямаш никакви грижи.

Моли видя какво се случва. Тя преглътна, когато момчетата тръгнаха към нея.

— Познаваш ли някой от тях? — попита я тихо Дан, като не преставаше да я гледа.

— Шкафчето на този с дългата коса е до моето.

Фийби си спомни забележката на Моли за сладкото момче, което имитира китара.

— Добре, добре. Просто повдигни ръка и му помахай леко.

Моли изглеждаше паникьосана.

— Не мога да направя това.

— В момента той е много по-нервен от теб. Прави каквото ти казвам.

Дан беше лидер на мъже, откакто бе хвърлил първата си топка и една несигурна тийнейджърка не можеше да се мери с него. Моли помаха схванато, после ръката й падна и бузите й поаленяха.

Това беше всичко, което бе нужно на момчетата. Водени от съседа по шкафче на Моли, те се втурнаха напред.

— Изпаднах в благоговение — прошепна Фийби на Дан.

— Време беше да получа малко уважение.

Лицето на водача им беше почервеняло от притеснение, докато спираше край Моли. Беше висок, с кокалести колене и лакти, изкъпан и нахранен, дългата му коса беше блестяща и чиста. Момчетата тъпчеха с крака, сякаш мачкаха мравки. Дан все още бе обвил с ръка раменете на Моли, но умишлено бе извърнал глава към Фийби, за да направи по-трудно за тях да се обърнат към него.

— Красив ден, нали? — каза той.

— Прекрасен — отвърна тя, разбирайки незабавно какво прави. — Надявам се, че няма да завали.

— Синоптикът каза, че ще е хубаво цяла седмица.

— Не думай. — Тя наблюдаваше с периферното си зрение как адамовата ябълка на дългокосото момче подскача. Момчетата, изглежда, разбираха, че могат да се докопат до Дан само чрез Моли. Очите им се стрелкаха напред-назад между нея и него.

— Виждал съм те в училище, нали? — промърмори водачът им.

— Аха — отвърна Моли.

— Даа, май шкафчето ми е до твоето.

— Май да.

По мнение на Фийби човек с астрономическия интелект на сестра й можеше да измисли и по-интересен отговор. Къде бяха удобните цитати от Достоевски, когато можеха да свършат работа?

— Казвам се Джеф.

— Аз съм Моли.

Докато Джеф представяше другите момчета, Дан започна да посочва забележителностите на „Ривъруок“ на Фийби. Коментираше дърветата. Цветята. Патиците. Но така и не махна ръката си от раменете на Моли и топлината, която Фийби почувства към него, когато беше отворила вратата пред него, сега почти я разтопи.

Разговорът между Моли и момчетата ставаше по-непринуден. Фийби видя, че другите момичета се приближават, а гримираните им очи се оживиха от предпазливо любопитство.

— Много са пернати тези създания, нали? — Дан не откъсваше очи от реката.

— Кафявите — отвърна Фийби, — макар че водачът им изглежда има синьо петно.

— Мисля, че това е зелено.

— Така ли? Да, май си прав.

Присъствието на Дан беше като магнит. Няколко други момчета минаха наблизо, за да видят с кого са техните приятели, и се втурнаха през момичетата, за да ги достигнат.

— Хей, Джеф, к’во става, човече?

— Здрасти, Марк. Здрасти, Роб. Това е Моли. Тя е нова тази година.

Дан и Фийби си размениха още няколко наблюдения за оперението на патиците, преди Дан най-сетне да обърне глава, за да погледне момчетата.

— Привет, момчета. Вие приятели на Моли ли сте?

Всички се съгласиха ентусиазирано, че са много добри приятели. Отговаряйки на общителността на Дан, постепенно забравиха срамежливостта си и започнаха да му задават въпроси за отбора. Момичетата се присъединиха към групата и огледаха Моли с подновен интерес. Няколко от момчетата обявиха, че отивали да купят сладолед, и поканиха Моли да отиде с тях.

Тя обърна умолително очи към Фийби.

— Може ли?

— Става. — Фийби се уговори да се срещне с Моли при фонтана с глухарчетата след час.

Но Дан не беше приключил. Докато децата се отдалечаваха, той извика след тях.

— Моли, доведи някой път приятелите си на мача. След това може да ги запознаеш с играчите.

Момчетата го зяпнаха.

— Да, Моли!

— Хей, това ще е яко!

— Познаваш ли Боби Том, Моли?

— Срещала съм го — отвърна тя.

— Еха, ти си късметлийка!

Докато развълнуваната банда се отдалечаваше, Фийби се усмихна на Дан.

— Това беше безочлив подкуп.

Той се ухили.

— Знам.

— Обаче не съм сигурна за тези момичета. Някои от тях изглеждаха така, сякаш ще продадат и най-добрия си приятел за джобни.

— Няма значение. Просто осигурихме на Моли равен старт. Сега тя може сама да избира.

Нетърпелива да продължи с парада, Пух подръпна каишката. Те се смъкнаха по склона и започнаха да обикалят изложенията, но въпреки че Дан отново прихлупи шапката си и си сложи очилата, твърде много хора бяха забелязали разговора му с тийнейджърите и някои от тях започнаха да го викат, докато се взираха във Фийби с алчно любопитство.

Той кимаше в отговор на поздравите им и говореше с нея тихо.

— Не спирай. Ако спреш, край. — Взря се в Пух. — И ако нямаш нищо против, върви пред мен или зад мен. Не искам хората да мислят, че…

— Образът на мачото е по-силен от едно малко кученце. Боже, ако вдигаш толкова шум за един пудел, не мога да си представя какво би направил, ако Виктор беше с нас.

— Харесвам Виктор. Но не мога да се примиря с това огромно недоразумение в края на каишката. Трябваше ли да й слагаш тази лилава панделка?

— Не е лилава, а бледоморава. През целия си живот ли си бил толкова неуверен, или ставаш такъв с приближаването на средната възраст?

— Не съм аз този, когото сбъркаха с майката на Моли.

— И по-добре. Като се вземе предвид колко е лесно да се застраши мъжествеността ти, това би могло да ти дойде твърде много.

Приятната размяна на обиди продължи още малко, всеки вербален сервис беше отбиван незабавно, но без истинска злоба и без прехвърляне на границите.

Дан й купи ръчно издухано зелено-розово стъклено магическо кълбо, което можеше да се окачи на прозореца. Тя му купи матирана черно-бяла фотография на небостъргачите на Чикаго с лунния сърп високо в небето.

— Ще си я окача в офиса. Търсех нещо специално за там.

Докато се възхищаваше на подаръка й, тя се сети за едни други снимки и част от удоволствието избледня. Докато продължаваха, Фийби осъзна, че обезобразява торбичката, в която беше магическото кълбо. Зачуди се дали поне веднъж, само веднъж не може да е честна с един мъж, вместо да играе игрички.

— Дан — каза тихо тя, — все още съм разстроена заради реакцията ти на снимките в „Бомонд“. Аз се гордея с тях.

— Дотук с приятния следобед.

— Ще ми се да не беше реагирал така, сякаш са порнография. Това е една от най-добрите творби на Аша Белкуайър.

— Това са снимки на гола жена.

Тя се почувства като глупачка, че се опитва да го вразуми.

— Не мога да повярвам колко си тесногръд!

— А аз не мога да повярвам, че една закоравяла ексхибиционистка има наглостта да ме критикува.

— Не съм ексхибиционистка!

— Не се обиждай, Фийби, но ти си сваляла дрехите си по-често и от Джипси Роуз Лий.

Гневът й се разпали и тя спря близо до група изкуствени оранжеви храсти.

— Ах, ти, селяндурска мижитурка! Няма да познаеш изкуството, дори да те прасне по главата. Естетическите ти преценки са като на…

— Футболен играч?

— Не. На футболна топка.

Той смъкна рязко очилата си и се взря в нея.

— Само защото мисля, че една хубава жена трябва да стои облечена на обществени места, не означава, че не оценявам изкуството.

— Миналата седмица бях кифла, а сега съм хубава жена. Може би трябва най-сетне да вземеш решение.

По изражението му позна, че е отбелязала точка, но не това искаше. Не се интересуваше от отбелязване на точки на някаква въображаема таблица, просто искаше той да я разбере. Гневът й утихна и тя пъхна ръце в джобовете на шортите си.

— Засегнах се от това, че се опитваш да изкараш тези снимки нещо долно, а те не са.

Той се загледа към реката и гласът му загуби войнствената си нотка.

— Не мога да се сдържа.

Тя го изгледа, опитвайки се да разгадае изражението му.

— Защо? Какво значение има за теб?

— Не знам. Просто има.

— Защото се отразява на отбора ли?

— Не можеш да го отречеш.

— Съжалявам за съвпадението.

— Знам това. — Той се обърна към нея с изненадваща нежност. — Фотографиите са красиви, Фийби. И двамата го знаем. Но не са толкова красиви, колкото си ти.

Стояха неподвижно. Тя се взираше в очите му и имаше чувството, че той сякаш я прегръща. Можеше да усети как се навежда, виждаше как той прави същото. Тогава Пух излая и развали мига.

Той хвана ръката й и я бутна напред.

— Хайде. Ще ти купя твой собствен хотдог. С малко горчица и туршия, може и да не забележиш, че най-добрата част я няма.

Подхващайки репликата му, тя влезе в крачка.

— Имаш ли някаква представа какво слагат в хотдозите?

— Не, и не искам да знам. Освен ако… хей, Пух, заинтересуван ли си от участие в месната индустрия?

— Това не е смешно. Не го слушай, Пух.

Той се изкикоти.

Пет минути по-късно Фийби дъвчеше пържени картофки, а Дан изяждаше втория си хотдог. В гласа й се прокрадна замислена нотка.

— Няма никаква възможност „Старс“ да спечели Американския шампионат, нали?

— Всеки сезон планирам да спечеля Суперкупата.

— Не ти говоря за фантазии, а за реалност.

— Ще направим всичко по силите си, Фийби. Много зависи от това, дали ще успеем да останем здрави. Травмите винаги играят голяма роля. Миналата година например „Каубойс“ бяха по-добър отбор от „Сейбърс“, но загубиха Суперкупата, защото много от стартърите им бяха с травми. В момента не използваме потенциала си, но нещата скоро ще започнат да си идват по местата.

— Този уикенд?

Той й се усмихна печално.

— Вероятно не толкова скоро.

— Всички казват, че мъжете се оплакват, че много ги пришпорваш.

— Това ми е работата.

Тя въздъхна.

— Знам, че чакаш с нетърпение да работиш за Рийд, и не мога да те виня за това.

Очакваше някоя остроумност, но вместо това Дан изглеждаше замислен.

— Честно казано, никога не съм си падал особено по братовчед ти. Също така определено смятам, че има пръст в лошата ни слава. През годините той си спечели доста приятели в медиите.

Фийби подозираше същото. И все пак едва ли можеше да приеме изявлението на Дан като израз на доверие.

— Той поне има някаква представа от футбол.

— Вярно е. — Той преметна ръка около раменете й и я стисна успокоително. — Но със сигурност ще изглежда смешно да целува Боби Том.