Сюзън Елизабет Филипс
Избрах теб (17)

17

Защитниците на „Джайънтс“ бяха шокирани, когато заеха позиции на линията на сблъсъка и се взряха през маските си в единайсет ухилени лица. Никой от тях не можеше да се сети за някаква причина отбор с четири загуби и една победа да се усмихва, освен ако не крои някакъв мръсен номер. „Джайънтс“ не обичаха изненадите и определено не им допадаше да виждат противниците си усмихнати.

Размениха се реплики.

За съжаление на защитата на „Джайънтс“ някои от тези реплики споменаха морала на майката на Дарнъл Пруит в неблагоприятна светлина. На следващото разиграване разяреният нападател на „Старс“ отстрани двама могъщи лайнмени и един първокласен лайнбекър, за да отбележи първия тъчдаун.

Беше красиво.

До края на първата четвърт „Старс“ водеха с три, а Фийби почти бе предрезгавяла от викане. Макар че насилието на игрището още я плашеше, тя дотолкова се беше увлякла от играта, че забрави да се върне в ложата, чак докато Рон не се появи да я придружи. Докато я водеше през портала и извън игрището, тя бе толкова развълнувана, че се извърна към скамейката, сви ръце около устата си и изкрещя:

— Мислете за голи!

Твърде късно осъзна, че изнася дори по-голям спектакъл от обикновено, но играчите, близо до нея, се ухилиха. За щастие, Дан беше твърде погълнат да разчертава стратегии, че да забележи.

През втората четвърт Бийдерот създаде тъчдаун ситуация, която завърши с пас за един от новите хафбекове на „Старс“, докато „Джайънтс“ успяха да отбележат само един фийлдгол. Когато прозвуча финалният съдийски сигнал, „Старс“ водеха със седем точки.

Фийби вече беше решила, че само ще се изложи по време на страховитото интервю с Ал Майкълс от ABC в средата на мача, ако се преструва, че знае неща, които не знае, затова отговаряше честно на всички въпроси, насочени към нея, и сподели с публиката трудностите поради собственото си невежество за играта. Реши, че се е справила задоволително, когато към края Майкълс каза на Франк Гифорд, че по негово мнение Фийби Съмървил се опитва да извлече най-доброто от една трудна ситуация и че заслужава шанс да се докаже. Майкълс също така атакува и смахнатото завещание на баща й, изказвайки мнение, че Бърт Съмървил е постъпил несправедливо с Фийби, Рийд Чандлър и „Старс“.

Втората половина беше мъчителна. Мускулите на врата й я боляха от напрежение, докато въртеше глава от полето долу към телевизионните екрани в ложата. Рон беше съблякъл сакото си и бе разхлабил вратовръзката. Джим Бийдерот бе засечен само веднъж и изпълни блестящи пасове. Боби Том се представяше безупречно, а защитата беше страховита. Нямаше никакви фъмбъли за „Старс“.

Когато мачът най-накрая свърши, Фийби се хвърляше от Виктор към Рон и обратно, докато Пух лаеше в краката й, а на таблото светеше резултатът: „Старс“ 24, „Джайънтс“ 10.

Тя отклони молбата на Рон да отиде с него в съблекалнята. Вместо това двамата с Виктор останаха в ложата и гледаха кратките интервюта след мача, които напоследък бяха добавени към игрите в понеделник. Дан успя да бъде едновременно скромен и тържествуващ, изсипвайки похвали върху играчите си. Думите му достигаха до нея на пресекулки.

— Много компетентна игра на защитата… мнозина куотърбекове играят по-красиво от Джим Бийдерот, но никой няма неговото сърце… Поопарихме се няколко пъти в нападение, но се възстановихме… — Той завърши интервюто с думите: — Няма да намерите по-добър футболен клуб от „Джайънтс“. Доволни сме, че бяхме подготвени за тях.

Ал Майкълс поздрави Дан за победата, после се прехвърли към Боби Том, който бе нахлупил своя стетсън върху сплъстената си коса.

— Боби Том, ти остана открит през цялата вечер. Как ще отчетеш това?

Боби Том отправи към камерата най-добрата си усмивка в стил „самотния ездач“.

— Тази седмица доста се потрудихме. И, Ал, не мога да кажа достатъчно добри думи за начина, по който Джим подаваше топката днес…

След още няколко въпроса Майкълс се обърна към Уебстър Гриър.

— Какво според теб промени нещата за „Старс“ тази седмица, Уебстър?

Уебстър улови хавлията, която висеше около врата му, и все още блестеше от пот.

— Ние сме добър отбор цял сезон, но бяхме напрегнати. Госпожица Съмървил говори с нас преди мача и ни помогна да се поотпуснем. Излязохме на терена и принудихме „Джайънтс“ да играят нашата игра. Това беше различното.

Репутацията на Ал Майкълс на най-добрия спортен репортер в бранша не му позволяваше да изпусне толкова пикантна клюка.

— Какво точно ви каза тя?

Гриър се усмихна и потри врата си с хавлията.

— Не много. Няколко шегички. Тя е добра жена.

Бузите на Фийби пламнаха. Почувства се така, сякаш й бяха връчили валентинка.

Беше почти два сутринта, когато самолетът напусна „Нюарк“ на път за „О’Хеър“. Въпреки че победата им беше едва на няколко часа, Рон вече мислеше за следващата седмица.

— Тази вечер набрахме инерция — каза той, докато самолетът се издигаше и знаците за коланите угаснаха. — Надявам се да не я изгубим.

— Опитай се да се отпуснеш и да се насладиш на победата. Те не са разтревожени. — Тя посочи с глава задната част на самолета, откъдето ясно се чуваше шумното празнуване на играчите.

— Предполагам, че си права.

Три реда пред себе си тя чу Дан да се смее на нещо, което Тъли му беше казал. Дотук успяваше да го избягва, но не беше забравила заплахата му. Искаше й се да вярва, че той е разбрал какво се е опитала да направи преди мача, но някак се съмняваше, че може да е благосклонен като Уебстър.

Сякаш бе прочел мислите й, той извърна глава и се намръщи. Фийби наблюдаваше с тревога как разкопчава колана си. Скочи бързо на крака, плъзна се край Рон и избяга към дъното на самолета, където уморените играчи я приветстваха бурно. Тя поспря при всеки, но когато Дарнъл я помоли да доведе Пух, отказа. Вече се намираше в опасната зона и не виждаше причина да потъва още повече.

Когато се върна в първа класа, Рон вече спеше. Едва се размърда, когато се плъзна край него на мястото си. Веднага щом се настани, се облегна на прозореца и затвори очи, но незабавно осъзна, че диетичната сода, която бе погълнала, няма да й даде да заспи. Отново се измъкна на пътеката, изниза се бързичко край мястото на Дан и се мушна в тоалетната.

Мразеше да използва тоалетните в самолетите. Страхуваше се, че самолетът ще избере точно този миг, когато е най-беззащитна, за да катастрофира, и тя ще прекара последните секунди от живота си в падане към земята с оголен задник. Заради това свърши всичко бързо, изми си ръцете и тъкмо отваряше вратата, когато тя изскочи от ръцете й. Преди да успее да реагира, Дан се вмъкна при нея, затръшна вратата и я заключи.

— Какво си мислиш, че правиш?

Масивното му тяло я притисна към мивката.

— Осигурявам ни малко спокойствие, за да поговорим.

Миниатюрната кутийка на тоалетната беше твърде пълна с неща, за да побере и двама им. Едното му коляно се беше промушило между бедрата й, а гърдите й се притискаха към неговите. Беше й трудно да успокои дъха си.

— Точно сега не искам да говоря с теб. Очевидно е, че ще избухнеш, а аз случайно не съм в настроение да ми крещят.

Гневът му се разпали.

— Може би трябваше да помислиш за това, преди да нахлуеш в съблекалнята ми тази вечер.

— Не съм нахлула!

— Беше на косъм да саботираш работата ми за целия сезон! — Очите му се присвиха до свирепите цепки, които откриваха слабости и в най-величавата защитна линия в професионалния футбол. — Искам играчите ми да са фокусирани преди мача, не да ги разсейват от работата, която имат да свършат, с идиотски бръщолевения. Ако тези мъже се нуждаеха от доказателство, че не разбираш от играта, днес го получиха. Нямаш никаква представа с какво се сблъскват, когато излязат на терена. Това е сериозна работа, не някаква шега.

Тя се опита да се промъкне край него, но нямаше никакъв шанс. Тялото му се притисна по-силно към нейното, гласът му беше нисък и гневен.

— Не искам никога повече да правиш това, което стори тази вечер, чуваш ли ме? Ще стоиш далече от съблекалнята преди мача. Имаш късмет, че те са достатъчно дисциплинирани, та твоето малко представление да не ги разсее така, че да ни коства победата!

Тя го зяпна.

— Ти нямаш никаква идея защо бях там, нали? Нямаш никаква представа какво се опитвах да направя. Боже, ти наистина ме смяташ за някаква безмозъчна кифла.

— След като чух идиотските ти теории за голите футболни играчи, няма да споря с теб по този въпрос.

Фийби никога не се беше смятала за невъздържана, но сега юмрукът й се стрелна и го удари в ребрата с всичка сила.

Той изпусна тихо „уф“ и я загледа невярващо. Тя повтори същото, неспособна да повярва какво е направила току-що. Въпреки че беше твърде близо, за да вложи истинска сила, все пак беше ударила друго човешко същество, нещо, което не бе правила никога. Този мъж я изкарваше от кожата й, а фактът, че досега се беше оставяла да бъде повлияна от него, я ядосваше още повече. Пред погледа й се спусна червена мъгла.

— Ах, ти, глупав, твърдоглав, наивен спортист! Ще ти кажа какво не ми е наред! Мъкна на гърба си главен треньор, който е не само колкото шестгодишен на емоционално ниво, но също е и умствено недоразвит.

— Недоразвит! — изломоти той. — Я сега ме чуй…

Лакътят й се удари в огледалото зад нея, когато здравият разум я напусна и тя го бодна в ребрата с показалец.

— Не! Ти ме чуй, здравеняко, и ме чуй добре. Бях в тази съблекалня не защото исках да съм там, а защото ти успя да напрегнеш моя футболен отбор толкова много, че те не бяха в състояние да играят.

— Ти май намекваш, че…

— Ти, мистър Каиш, може и да си брилянтен стратег, но познанията ти за човешката природа клонят към нулата.

— Нямаш и най-малка представа…

— Всеки път — тя го бодна отново, отмервайки думите с показалеца си, — чуваш ли, всеки път, когато искам да се обърна към моите играчи в моята съблекалня, ще го правя. Всеки път, когато ми се стори, че са твърде напрегнати, твърде докачливи, твърде пренавити, за да вършат работата, за която им плащам абсурдни пари, ще се изправям пред тях и ще се събличам, ако ми се ще. Ще правя каквото сметна за необходимо, за да съм сигурна, че „Чикаго Старс“ са в състояние да правят това, което се очаква от тях, което, в случай че си забравил, им помогнах да осъществят тази вечер. А именно да печелят мачове! Аз, мистър Свинска кожа вместо мозък, съм собственик на този отбор, не ти. Абсолютно ясно ли се изразих?

Последва дълга пауза. Бузите й бяха почервенели, сърцето й блъскаше в гърдите. Беше ядосана от загубата на контрол и се приготви за ответния му удар, но вместо да експлодира, той изглеждаше почти разсеян.

— Аха.

Тя се задави.

— Само това ли ще кажеш?

Самолетът попадна в турбуленция и притисна бедрата му по-плътно към нейните. Очите й се разшириха, когато осъзна, че той е напълно възбуден.

С почти смутено изражение Дан вдигна и двете си ръце.

— Не е нарочно. Знам, че се опитваше да ми обясниш позицията си, и чух всяка дума, която каза. Но ти мърдаше непрекъснато, докато говореше, а самолетът започна да се тресе и… не знам. Просто се случи.

Гневът й се разпали отново.

— Не съм в настроение за това.

— Нито пък аз. Поне психически. А физически…

— Не искам да слушам.

Друсането продължи и притисна телата им. Той отново размърда хълбоци и прочисти гърлото си.

— Ти сериозно ли се опитваш да ми кажеш, че смяташ, че си… ъъъ… допринесла за това, че победихме „Джайънтс“?

Мекотата в тона му, горещото търкане на телата им, отне жлъчта й.

— Не… Не точно… Разбира се, че не. Е, може би малко… Отчасти. Да, определено отчасти.

— Ясно. — Той наведе глава и подпря двете си ръце на плоскостта зад нея. Косата му миришеше на бор и нещо приятно от душа. Можеше да усети палците му върху хълбоците си. Самолетът продължаваше да подскача и тя положи усилия да не обръща внимание на възбуждащото търкане на гърдите си в неговия гръден кош.

— Ти си непредвидима — каза той, — а аз не обичам изненадите. — Челюстта му бръсна косата й, докато говореше. — Ако си смятала, че има проблем, трябваше да дойдеш да говориш с мен.

— Прав си. На теория. — Гласът й звучеше, сякаш идваше отнякъде далече. — Но ти можеш да си много застрашителен.

Тя отново почувства нежното движение на челюстта му върху косата си.

— Както и ти.

— Аз? — Устата й се изви в доволна усмивка. — Сериозно?

— Напълно.

Усмивката й изчезна, когато видя как я гледа. Облиза устните си.

— Чувствам се…

— Възбудена? — Меласовият му провлачен акцент накара думата да продължи сякаш вечно.

Тя преглътна.

— Сгорещена.

Той разтегна устни с кривата си южняшка хлапашка усмивка и призовава безкрайната влажна нощ.

— Не сгорещена, скъпа, възбудена.

— Може би…

— Аз също.

Фийби усещаше всяка част от него през дрехите си. Той я вълнуваше и плашеше. Караше я да се чувства, сякаш е била полужива, преди да го срещне.

Ръката му се настани около кръста й.

— Ти и аз. Ние сме…

— Възбудени — призна тя.

— Да. — Той отпусна глава и намери устата й.

Може би беше късният час. Напрежението от мача. Каквато и да бе причината, мигът, в който устните му я докоснаха, всичките й задръжки изчезнаха.

Той пъхна големите си ръце под хълбоците й и лакътят му удари стената, докато я повдигаше. Телата им се отъркаха. Нейното коляно се удари във вратата. Тя обви ръце около раменете му и заликува, когато той се притисна силно към нея.

Целувката им се превърна в бурно орално съвкупление, нещо примитивно и неуправляемо, захранвано от страст, която вече имаше свой живот.

С дрезгаво възклицание той я опря на малката плоскост зад гърба й и повдигна пуловера и сутиена й. Събра гърдите й в ръцете си и ги повдигна към устните си. Тя сграбчи катарамата на колана му, докато с другата ръка измъкваше ризата му, така че да почувства твърдите мускули на гърдите му.

Бедрата й бяха широко разтворени, за да обгърнат краката му, устата му се отвори, за да обхване едното й зърно. Той плъзна ръката си надолу по корема й.

— Никога — промърмори срещу влажното зърно, докато я галеше през панталона — не обличай подобно нещо отново.

— Няма…

— Само рокли, които мога да издърпвам. — Той разкопча панталона й и смъкна ципа.

— Да. — Тя се забори с катарамата на колана му.

— И никакви гащи. — Устата му пусна гърдата й. Той плъзна ръка под памучната тъкан.

Влажно. Горещо. Откри я.

С въздишка тя притисна разтворената си уста към оголените му гърди. Усети с език копринените косъмчета.

— Тук — промърмори дрезгаво той. — Вътре…

— Да, направи го… — Тя се занимаваше с ципа му, който захапа тъканта по средата. Със стон на разочарование плъзна ръката си в процепа и под еластичната тъкан на боксерките му, за да го обхване с ръка.

Той издаде приглушено възклицание и я повдигна, докато го галеше. Рамото му се блъсна в стената. Опря левия си крак на платформата, която поддържаше тоалетната чиния, и се зае с панталона и бикините й, но махането им беше трудно заради ограниченото пространство. Тя почувства влажната студенина на мивката със задника си и топлината на ръката му. Предмишницата му се удари в едната стена, другият му лакът се опря в другата. Най-накрая той използва носа на обувката си, за да освободи дрехите от хватката на глезените й. Докато я целуваше страстно, я обладаваше с пръсти.

Ръката й върху него потрепери. Никога не беше правила това на мъж, но неочаквано само ръката не беше достатъчна. Беше твърде отдалечена от сърцето й. Тя го отбутна колкото надалече беше възможно и се плъзна от края на мивката. Като изви бедра настрани, се наведе в невъзможно неловка позиция и разтвори уста. През тялото й премина тръпка, когато загуби тази девственост с него.

Беше вълнуващо, сладостно да прави подобно нещо на този мъж.

По челото му изби пот, когато почувства нежното подръпване на устата й. Захвърляше всичките си принципи, всичките си решения и в този момент не му пукаше. Беше се обвързал единствено пред себе си, а с това щеше да се справи по-късно.

Наблюдаваше нежната уязвима извивка на врата й през бушуващата възбуда. Много жени го бяха обслужвали по този начин, но този беше различен. Наистина различен. В това нежно, топло всмукване имаше нещо сладко и неумело, което го разтреперваше толкова, колкото го и озадачаваше.

Той галеше хълбоците й и притисна челюстите й, когато страстта му го заля напълно. Някакъв приглушен вътрешен глас изтъкваше, че тя не прави нещата точно както трябва. Логиката му нашепваше, че би трябвало да е много по-обиграна, но сладката несръчност на тази мека уста я победи напълно.

Той галеше косата й и внезапно го заля свирепа вълна от нежност. Без да го е планирал, той осъзна, че я придърпва нагоре. Независимо от това как изглеждаше, как се обличаше, как се държеше, независимо от собствената му опустошителна нужда и всяко осъждащо нещо, което знаеше за нея, не можеше да я обладае по този начин. Тя заслужаваше да й даде повече от някакво чукане на миля в небето, в тоалетната на самолета.

— Не — прошепна Фийби и той видя в кехлибарените й очи едновременно безутешност и объркване, което сякаш го разкъса.

Целуна устните й и се изгуби в тях. Тя изхлипа името му, потрепери и той разбра, че вече не е подвластна на разума. Като отблъсна стихийната нужда на собственото си тяло, я погали нежно и страстно. Тя зарови пръсти в рамото му и звука на плиткото й обезумяло дишане почти го подлуди.

— Фийби, скъпа, убиваш ме. — С дрезгаво възклицание той плъзна езика си във влажните гънки на устата й, за да погълне стоновете на екстаза й.

Тя падна върху него, тялото й беше отпуснато и уязвимо, тилът й беше влажен, с прилепнали меки руси кичурчета. Той почувства гърдите й да се надигат, докато си поемаше въздух. Опита се да събере бедрата си. В същото време потрепери и той разбра, че не е свършила. Не можеше да я остави така и затова я погали отново.

Кулминацията настъпи почти незабавно. Тя се задъха и после започна да трепери, нуждата й още не беше задоволена. Той започна да я гали отново.

— Не… Не без теб.

При звука на тихото й прошепнато ридание той изпита почти болезнен копнеж да потъне дълбоко в нея. Нищо не го спираше. В този момент дори не можеше да си представи лицето на Шарън. А Фийби беше сластна, закръглена, привлекателна жена, специално създадена от Господ за този вид лудории. От всички жени, с които си беше лягал, тази беше последната, заради която можеше да има скрупули. Вместо това точно заради нея имаше най-много.

Той стисна здраво очи и се насили да приеме факта, че не може да довърши започнатото. Фийби беше твърде изгубена в страстта си, за да мисли трезво, така че той трябваше да го стори вместо нея.

— Нямам нищо в мен — излъга.

Тя плъзна ръцете си към бедрата му, докосна го.

— Мога ли… — Наведе глава и го погледна, а несигурността в очите й сякаш го проряза. — Може би мога да направя същото за теб.

Гърлото й се стегна, докато преглъщаше, а очите й — плахи като на кошута, го погубиха. Той просто не можеше да позволи това да продължава. Болезнено заоправя панталона си.

— Всичко е наред, добре съм.

— Но…

Той извърна поглед от болката в очите й. Ръцете му потрепнаха, докато нахлузваше пуловера обратно на мястото му и покриваше гърдите й.

— Всички в предната част на самолета вече трябва да са заспали, но може би е по-добре ти първа да се върнеш на седалката си, след като се пооправиш.

Тя се затрудни с панталона си, като се отъркваше в него с всяко движение. Когато всичките й дрехи вече бяха по местата си, го погледна.

— Как го правиш?

— Кое?

— Да си толкова горещ, а после толкова студен.

Тя смяташе, че е била отхвърлена. Макар че се беше опитал да не го прави, знаеше, че я е наранил.

— Точно сега съм на път да избухна — отвърна й.

— Не ти вярвам. Как точно те наричаше Тъли? Ледения?

Не можеше да се кара с нея, не и след като беше видял колко е уязвима. Можеше да мисли само как да лекува раната й. Въздъхна претенциозно и успя да имитира раздразнение.

— Отново започваш, нали? Единственото време, когато ние двамата не се караме, е, когато се целуваме. Не знам защо изобщо се опитвам да съм добро момче с теб, след като винаги го отнасям.

Устните й все още бяха подути от целувките му.

— Това ли правиш? Държиш се като добро момче?

— Толкова добър, колкото изобщо мога да съм. И не ми идва отвътре. Знаеш ли какво? Задължена си ми заради това.

— Какво? — Кехлибарените й очи вече не бяха беззащитни. Точно както бе възнамерявал, сега в тях се появиха искри.

— Задължена си ми, Фийби. Опитвам се да ти окажа малко уважение.

— Уважение? Не мисля, че някога съм чувала да го наричат така.

Сарказмът в гласа й не успя да прикрие напълно болката, затова той продължи да я притиска.

— Точно така е. И доколкото зависи от мен, ти току-що хвърли това уважение право в лицето ми. Което означава, че си ми длъжница заради това, което не получих тук и което планирам да получа.

— И как смяташ да го направиш?

— Ще ти обясня как. Някой ден, ден, който аз избера. Час, който аз избера. По което и да е време. На което и да е място. Ще те погледна и ще кажа една дума.

— Една дума ли?

— Ще кажа „сега“. Само това. Сега. И когато чуеш тази дума, ще спреш да правиш каквото там правиш и ще ме последваш където избера да те заведа. И когато стигнем, тялото ти ще стане моя лична детска кошарка. Разбираш ли какво ти казвам?

Чакаше я да избухне, но би трябвало да се досети, че тя няма да го остави да се измъкне така лесно. Фийби знаеше за игричките почти всичко, което и той.

— Струва ми се, че да — каза тя замислено. — Нека да видим дали съм те разбрала. Казваш ми, че тъй като не си успял да стигнеш до върха на планината, метафорично казано, аз съм ти задължена. Когато ме погледнеш и кажеш „сега“, се предполага да се превърна в твоя секс робиня. Правилно ли схващам?

— Да. — Тъгата се оттече от очите му и той определено започваше да се наслаждава на представлението.

— Без значение какво правя.

— Без значение.

— Без значение къде ще решиш да ме заведеш.

— И в шкафа с метлите, ако така реша. Изборът е само мой. — Играеше си с огъня и всъщност очакваше мига, в който пламъците ще излязат извън контрол.

— А ако съм на работа? — разпитваше тя със забележително спокойствие.

— Има шанс петдесет на петдесет да си точно там.

— В среща?

— Вдигаш си закръгления малък задник от стола и тръгваш с мен.

— На среща с комисаря?

— Казваш: „Извинявайте, господин комисар, но мисля, че става дума за стомашен вирус, така че моля да ме извините. О, тренер Кейлбоу, може ли да дойдете с мен, в случай че реша да припадна в коридора и някой трябва да ме вдигне?“.

— Ясно. — Тя изглеждаше замислена. — Ами ако давам интервю с… да кажем, Франк Гифорд?

— Франк е разбрано момче. Сигурен съм, че ще прояви разбиране.

Експлозията щеше да се случи всеки момент, знаеше го.

Тя сбърчи челото си.

— Искам да съм абсолютно сигурна, че съм те разбрала правилно. Казваш „сега“ и от мен се предполага да се превърна в… Как го каза? В твоя лична детска кошарка?

— Точно това казах. — Той се приготви.

— Детска кошарка.

— Аха.

Тя си пое дълбоко въздух и се усмихна.

— Яко.

Изгледа зашеметен как Фийби се измъква. Когато вратата се затвори, отметна глава и се разсмя. Беше го направила. Беше го изиграла отново.