Луси Даймънд
Една нощ в Италия (36)

Глава 35
Due settimane dopo — Две седмици по-късно

Анна мина край леещите се водопади и фонтани на Шийф Скуеър, нарамила малкия сак на път за гарата в Шефилд. Следващата спирка е Лондон, помисли си тя, обзета от трепетно вълнение. След толкова търсене, толкова чудене и игра на въображението… днес всичко щеше да свърши. След почти трийсет и три години тя най-после щеше да се запознае с баща си.

Бяха разговаряли по телефона преди няколко дни и от плещите й падна голям товар; товар, за който не си беше давала сметка, докато не се освободи от него. Баща й наистина съществуваше. Тя се чу с него. Той говореше с лондонски акцент, имаше дрезгав смях и каза, че няма търпение да я види.

— Аз също — успя да каже Анна, после очите й се напълниха със сълзи. — О, аз също.

— Дано да не се притесняваш, но тук всички се вълнуват за идването ти. Жена ми, майка ми, всички роднини искат да те видят. Ако ти идва в повече, мога да ги удържа настрана, така че само ми кажи, ако предпочиташ да не…

— Ще се радвам да се запозная с тях — каза Анна, щастлива при мисълта за голямото италианско семейство, което я очакваше. — Колкото повече, толкова по-весело.

Предишната вечер тя направи торта за баща си — е, всъщност за всички. Отне й известно време, докато избере най-подходящата рецепта, но се спря на торта на няколко етажа, „Долче ала Неаполитана“, с бита сметана и филирани бадеми. Тя се надяваше, че щяха да я одобрят, както и нея.

Телефонът й изписука в чантата й и тя спря, за да прочете съобщението. Надявам се, че всичко ще мине добре, миличка. Мисля за теб. Мама хх

Анна беше благодарна, че майка й приемаше тази нова връзка с баща й толкова добре. Трейси се развълнува силно, когато й каза накрая истината. Въпреки че обикновено беше сдържана, този път Трейси се разплака горчиво, обвиняваше се, че не е положила повече усилия да го намери, да му признае колко й е било трудно като самотна майка, извиняваше се, че е разочаровала дъщеря си.

— О, мамо — каза Анна задавено, зашеметена от всичките тези признания. — Ти не си ме разочаровала. Не си го помисляй дори за миг!

Но Трейси вече се беше отприщила.

— Знам, че бях прекалено строга с теб, но просто не исках ти да… — думите й се удавиха в нови ридания. — Не исках да повториш моите грешки. Не че ти някога си била грешка…

— Честно, мамо, не е необходимо да казваш това.

— Ти беше — ти си — най-хубавото нещо в живота ми. Наистина. Може би не съм го казвала достатъчно често…

— Мамо, всичко е наред.

— Наистина е така.

Те останаха прегърнати няколко минути, докато Трейси се засмя през сълзи и избърса очите си.

— Съжалявам за този рев. Не знам откъде дойде.

Анна я притисна до себе си още веднъж, после я пусна точно когато Ламбърт, огромният, затлъстял риж котарак, влезе в стаята и измяука високо, за да привлече вниманието към себе си. Двете жени се засмяха и разговорът се насочи към по-прозаични неща: работата, бабата на Анна, прогнозата за уикенда (според Трейси времето се оправяше), но Анна почувства установяването на ново разбирателство, нова, по-дълбока близост. Повече никакви тайни не ги разделяха. Всичко беше добре.

Тя получи още един есемес. ПП Снимай го, за да го видя. Навремето беше красавец.

Усмихната, Анна прибра телефона в чантата си и тръгна към гарата, като помаха, виждайки Джо да я чака отвън.

— Хей, готин — подкачи го тя. — Сигурно е дизайнерски?

— Да, сигурно — засмя се той и погледна костюма си. — „Маркс енд Спенсър“. — Джо се наведе да я целуне. — Ти добре ли си?

Тя отвърна на целувката му, обзета от обичайното премаляване в негово присъствие.

— На полусъединител. А ти? Отрепетира ли всички трудни въпроси на събеседването? Къде се виждаш след пет години и така нататък?

Джо вдигна вежди.

— На директорския стол, естествено — каза той. — Да вървим. Влакът пристига след десет минути. Ела да си вземем кафе и да намерим местата си.

Анна се усмихна и двамата влязоха в сградата, а тя продължаваше да върти в главата си зададения въпрос. Тя къде виждаше себе си след пет години? Е, засега нямаше отговор. Струваше й се, че точно сега всичко можеше да се случи.

Но простият отговор се състоеше само от две думи: с Джо. Щом беше с него, тя несъмнено щеше да е щастлива.