Луси Даймънд
Една нощ в Италия (30)

Глава 29
Il giardino — Градината

— Е, какво ще стане сега? — попита Майк, като се облегна на стола си и хвърли подозрителен поглед към Катрин.

Беше четвъртък вечер и те отново бяха в пъба, тяхната лична Швейцария за срещи на неутрална територия. Време е да свалим картите, помисли си Катрин. Време е всичко да си дойде на мястото.

Тази вечер беше по-добре подготвена, обмислила старателно какво искаше тя и по какъв начин той можеше да възстанови равновесието. Майк беше дошъл пребледнял и небръснат, с торбички под очите и нездрав тен, несъмнени признаци за безсъние.

Добре, помисли си Катрин без много съчувствие. Ако някой заслужаваше няколко дълги, изпълнени с безкрайни терзания нощи, това беше Майк, след непростимото му поведение.

Тя го прикова с поглед.

— Искам да остана в къщата — каза тя.

— Започва се — подхвърли той. — Трябваше да се досетя, че ще извъртиш нещата в твоя полза.

Проклет да си, Майк.

— Не само за моя полза — продължи тя, сякаш не го беше чула, — но и заради Матю и Емили. Те се нуждаят от стабилност, докато следват в университета; справедливо е да могат да прекарват ваканциите в дома на тяхното детство — тя скръсти ръце. — Три години, само толкова, докато завършат университета. Четири, ако се замислиш така, както аз мисля, защото може да им бъде необходимо време, докато се ориентират и си намерят работа. След това можеш да продадеш къщата, ако искаш.

— Хмм — каза той неопределено.

— Вече не дължим почти нищо по ипотеката — добави тя, след като беше прегледала цялата документация за къщата през последните дни. — Междувременно аз мога да плащам сметките от заплатата ми. Така че на теб няма да ти струва нищо.

— Заплатата ти? — изрече подигравателно той. — Ти имаш ли работа?

Катрин знаеше, че той злобее, защото тя го беше надхитрила, но въпреки това се засегна от отношението му.

— Да — отговори студено тя. — Имам, благодаря.

Той изсумтя.

— За всичко има първи път — процеди едва чуто той.

Като на лента, в главата й преминаха всички вечери, които му беше приготвяла, всички кошове с пране, всички торби със смет, цялото гладене и препускане нагоре-надолу по стълбите. В последния кадър ръцете й се стегнаха около неговия дебел, неблагодарен врат.

— Аз отдавна исках да работя — изсъска тя, — но ти винаги казваше, че моята работа е да се грижа за теб и децата. Помниш ли?

— Глупости — подхвърли неубедително той.

— Ти разби моята увереност. Казваше ми, че не умея нищо и никой няма да ме вземе на работа — продължи тя, повишавайки глас. — Ти се перчеше, че си главата на семейството, героят, който плаща почивките и подаръците, но не ме подкрепи нито веднъж, когато отварях дума да започна работа или да завърша образованието си — тя го прикова с поглед. — Сега спомняш ли си?

— Не — отговори той, въпреки че в очите му премина сянка, която й подсказа обратното. Той се помести на стола си. — Какво работиш всъщност?

Вижте само тази подигравателна усмивка; сърбяха го ръцете да разкъса нея и нейната мистериозна нова работа на парченца. Според Майк лекарската професия беше единствената благородна работа на света, всичко останало беше маловажно. Обаче в подкупите няма нищо благородно, нали, Майк, прииска й се да каже.

— Просто работа — отговори уверено тя, подминавайки провокацията.

Само че за нея тази работа беше много повече.

Вчера тя беше отишла в разсадника в Ризбъри, за да подаде формуляра за кандидатстване за работа, а там я посрещна управителката Маги, която прегледа внимателно молбата веднага. После Маги я разведе из разсадника и двете си поговориха за растения и градинарство. Разсадникът беше прекрасен: голям навес, където три други жени стояха около една маса, с тави с вермикулит и компост, засаждаха семена и почистваха израслите стръкчета, под звуците на музика от радиото.

Аз мога да правя това, помисли си Катрин, увереността й кристализира така, както никога в агенциите за подбор на персонал. Нещо повече, в разсадника се провеждаше вдъхновяваща образователна програма, по която обучаваха проблемни тийнейджъри в градинарски умения, в която Катрин би искала да се включи.

— Всичко изглежда страхотно — каза тя на Маги накрая. — Благодаря за отделеното време. Кажете ми, ако искате да дойда на събеседване или нещо подобно.

Маги се разсмя. Тя беше едра жена с кестенява къдрава коса, дълбоки сини очи и нежна кожа с лунички. Прехвърлила петдесетте, тя сигурно беше изглеждала поразително като млада.

— Според теб това какво беше? — попита тя с ръка на кръста. — Това беше най-сериозното събеседване, което съм провеждала някога!

Катрин се почувства като глупачка. Беше дошла по дънки и оръфани ботуши, дори не беше сложила спирала на миглите си.

— Щях да сложа пола и високи токчета, ако знаех, че идвам на събеседване — призна тя. — Най-малкото, щях да си измия косата.

Маги отново се засмя весело.

— Тук няма да ти трябват обувки на високи токчета, скъпа.

— Каза приятелски Маги. — Освен това ми изглеждаш добре. Можеш ли да започнеш в понеделник?

Катрин зяпна.

— Искаш да кажеш… че ще получа работата?

— Естествено, ако я искаш. Заплащането не е много високо, трябва да те предупредя, но мястото е приятно. Трябваше да ти обясня какви са задълженията ти и какво не бива да правиш, но ти ми се виждаш подготвена, а аз обикновено не греша в преценката си за хората — тя й подаде голямата си, покрита с лунички ръка. — Е, ставаш ли част от нашия екип?

Катрин пое ръката й с изумление.

— Да, ставам.

През целия ден тя се чувстваше радостна и развълнувана. Да работи в този разсадник заедно с жените, които беше видяла, да докосва пръстта с ръце, радиото да свири… Тук Катрин щеше да бъде в стихията си, вместо да се бори с компютъра в някой климатизиран офис. Щеше да се откаже от повечето си доброволчески ангажименти, което беше жалко, но хората щяха да проявят разбиране. Беше време да посвети повече внимание на себе си, вместо да пилее живота си, тичайки след всички останали.

— Колкото до парите, които си получил от Сентор — каза тя на Майк, сменяйки рязко темата, — мисля, че трябва да ги върнеш.

Той тъкмо поднасяше бирата към устата си, докато тя казваше това, и едва не изпусна чашата на масата, когато думите й се регистрираха в мозъка му.

— Да ги върна? — повтори той.

— Не на фармацевтичната компания — каза тя с непроницаемо изражение. Катрин беше мислила дълго за това. — На националната здравна служба. Детската болница набира средства, например — там твоите пари ще бъдат полезни. И може би трябва да дадеш една част на семействата, които пострадаха от твоите решения. На Джим Фрост например. Десет хиляди, защото човекът за малко да умре, да не споменаваме съсипаната Коледа за цялото му семейство.

Той се задави.

— Аз не мисля…

— О, да — тя го изгледа многозначително. — Според мен това е най-малкото, което можеш да направиш, Майк. Най-малкото. Иначе…

Нейната неизречена заплаха — Иначе ще разкажа на моята приятелка журналистката — увисна между тях. А ти знаеш, че ще го направя, Майк.

По лицето му се изписа болка, той преглътна голяма глътка бира, явно без да усеща вкуса й. После я погледна така, сякаш вече не я познаваше.

— Променила си се — каза обвинително той.

Да, Майк, промених се, помисли си тя. И се промених за добро.

— Ти все още не си казал „да“ на моето предложение — напомни му тя.

Той я изгледа злобно.

— Да — прошепна той, най-сетне пречупен.

А всичко беше блъф, помисли си Катрин. При първия отпор се оказа, че Майк беше въздух под налягане. Сега тя съжаляваше, че й бяха необходими толкова много години, за да го открие — но поне сега го знаеше.

 

 

— Браво на теб, Кат — каза Софи. — Имала си блестяща седмица, с новата работа и всичко останало.

Беше събота и Катрин имаше среща с Анна и Софи за седмичния крос в парка, който беше идея на Анна. Сутринта беше сива и дъждовна, но в парка имаше стотина човека, а атмосферата беше оживена и весела, докато всички тичаха заедно.

— Имам чувството, че бившият ти съпруг не е единственият лекар, който ще трябва да преосмисли практиката си в бъдеще — каза тайнствено Анна и се чукна по носа. — Просто видях нещо в нюзрума вчера.

— Какво е станало? — попита Катрин.

— „Шенкман Фарма“, нали? Загазили са сериозно. Принудени са да изтеглят демелцерола и два други медикамента от пазара заради огромния брой хора, които се оплакват от странични ефекти — изглежда ще понесат сериозни финансови санкции. Изтекла е информация от клиничните изпитания и изглежда, че голям процент отрицателни резултати са потулени в официалните доклади.

Катрин почувства как от плещите й падна голям товар. Значи всичко беше приключило. Тайната беше разкрита и тя вече не носеше цялата отговорност.

— Слава богу — каза тя. — През цялото време ми тежеше на съвестта — питах се дали не трябва да разкажа историята на пресата, да направя нещо повече. Но не можех да причиня това на децата си, не можех да разбия тяхната представа за баща им като добър човек — тя стисна устни, заливана от емоции и вина. Софи сигурно не можеше да се съгласи с нея, след като нейният собствен баща беше пострадал от действията на Майк.

Но Софи прояви разбиране.

— Ти беше в невъзможно положение — каза тя. — Според мен постъпи много смело, изправи се срещу бившия си съпруг и го принуди да действа.

— Абсолютно — съгласи се Анна. — Не се измъчвай, Кат. Ти направи каквото можеше. Друг човек би заровил главата си в пясъка.

Катрин се усмихна тъжно.

— Мисля, че заплахата за „моята приятелка журналистката“ свърши работа. Това си ти, между другото.

Анна се засмя.

— Защото аз съм толкова страшна — каза тя с комична физиономия. — Можех да го… разоблича в следващия обзор на ресторант.

— Красивия колега може да бъде заменен от Алчния лекар — предложи Софи, мръщейки вежди.

Анна направи физиономия.

— Тази седмица няма да стане — каза тя. — Сега сме на вълна Свети Валентин, нали? Пека сладкиши като побъркана, опитвам се да измисля най-хубавата домашна вечеря за двама за моята кулинарна рубрика, а с Джо трябва да изтърпим червените рози и мазната музика на „Белия дом“ в Деня на свети Валентин, в името на обзора на ресторанта. Представяте ли си колко ще се зарадва бедната му приятелка!

— По дяволите — ахна Софи. — Наистина ли? Аз щях да вдигна луд скандал, ако моят приятел заведеше друга жена на вечеря.

— Аз също. Мисля, че връзката им виси на косъм. И трябва да ви призная, че се чувствам много виновна.

— Не бива — каза й Катрин, която вече чувстваше болки в мускулите. Толкова години беше играла тенис, че не допускаше, че ще се скапе след пет километра, но едновременното тичане и говорене явно бяха проблем. — Той можеше да ти откаже във всеки един момент, нали? Ти не си направила нищо нередно.

— Да. След две седмици ще бъда в Рим, така че си заслужава — каза Анна. — Хей, като заговорихме за епични пътувания, този следобед отивам да видя майка ми в Лийдс. Тя накрая се съгласи да ми разкаже нещо за татко.

— Наистина ли? О, това е страхотно — възкликна Софи.

— Сигурно си много развълнувана — каза Катрин.

— Направо съм откачила. Едновременно се притеснявам и трупам решителност, колкото и странно да звучи. Страхувам се, че мама ще каже нещо ужасно за него — красивите устни на Анна се извиха надолу, разкривайки притеснението й.

— Не — успя да изпухти Катрин. — Сигурна съм, че няма да каже такова нещо. Но и така да е, ти поне ще знаеш.

— Да — съгласи се Софи. — Обзалагам се, че ще бъде страхотно. Ще видиш.

След кроса трите жени седнаха за кафе и късна закуска в уютното кафене в парка. Беше започнала зимната ваканция, затова през следващата седмица нямаше да имат урок по италиански, но те се уговориха да се срещнат да тичат отново идната събота.

— О, вие получихте ли есемеса от Джордж за партизанската акция утре? — попита Катрин на сбогуване.

— Аз не мога да дойда, защото имаме допълнителна репетиция — каза Софи.

— А пък аз съм затрупана с работа — каза Анна. — Ти ще отидеш ли, Кат? — тя намигна. — Мисля, че нашият Джордж има слабост към теб, ако не си забелязала.

— Не е вярно! — възрази Катрин. — Той се държи мило с всички, не само с мен.

Анна и Софи се спогледаха с вдигнати вежди.

— Според мен тази дама протестира прекалено разгорещено.

— Подкачи я Софи и я смушка с лакът. — Но Джордж е прекрасен. Според мен не е за изпускане.

— Не съм… дори не съм помисляла… — започна Катрин, със запъване. О, боже! Защо й казаха това? Сега тя съвсем се притесни. — Както и да е — продължи тя, опитвайки се да смени темата.

— Трябва да отида. Желая ти успех с майка ти, Анна — и с вечерята на Свети Валентин. Ще прочета обзора.

— На теб също с новата работа — каза Анна, — и на теб, Софи, с пиесата. Всички искаме да дойдем да те видим на сцена, затова ни кажи откъде да си купим билети, нали?

— Слушай, моята роля е… нищожна, ако мигнеш с очи, може да я пропуснеш — каза Софи, но се виждаше, че й стана приятно. Тя ги прегърна под ред. — За мен беше удоволствие, момичета. Успешна седмица!

 

 

На другия ден, когато стана време да се срещне с Джордж за партизанската градинарска мисия, Катрин си спомни закачките на Софи и Анна по негов адрес и за малко да се откаже. Те се шегуваха, каза си тя, докато се колебаеше на входната врата. Те само се шегуваха. Тя и Джордж… Ами, това беше невъзможно. Беше глупаво дори да си мисли за това.

Джордж й беше изложил плана в пъба по-рано същата седмица: група ентусиасти трябваше да почистят парче пустееща земя близо до Фокс Хил. Никой нямаше да носи маска на нинджа, тъй като щеше да бъде тъмно, обясни той. Целта беше да подготвят терена: да почистят земята, после да разкопаят почвата.

— Градинарството е само половината работа — каза той. — По-важно е преобразяването на занемарени пространства, облагородяване на земята, така че да послужи на общността.

Джордж вече беше там, когато тя пристигна, заедно с един висок ирландец на име Къл и две жени, Джейн и Ники.

Въоръжени с гумени ръкавици и торби за смет, те се заеха да почистват терена от счупени стъкла, празни тенекиени кутии, две спринцовки, стара автомобилна гума, опаковки от чипс и дори няколко използвани презервативи.

Гадост.

— Какъв е планът, когато почистим земята? — попита тя. — Зеленчукова градина ли ще правите?

— Искаме да направим квартална градинка — каза Джейн. — Нищо амбициозно, само морава, може би градина с диви цветя и една зеленчукова леха… най-вече място, където хората да могат да си почиват. Наоколо има много блокове с апартаменти и повечето си нямат градинки. Това ще бъде тяхното място.

— Иска ми се да вдигна голям купон тук през лятото — размечта се Къл. — Може би дори с барбекю, да поканя целия квартал, всички. Това е целта.

Катрин се огледа, представяйки си музика, танци и миризмата на наденички на скара.

— Сега се чувствам виновна, че не се грижа достатъчно за моята градина — призна тя. — Напоследък съм я занемарила.

— Мисля, че си заета с много други неща — каза Джордж, като вдигна с гримаса чифт стари гащета и ги напъха в торбата за смет.

— Да — каза Катрин. — Глупавото е, че имам цяла торба с луковици в бараката, които не посадих миналата есен. Все се канех, но после, когато… — тя сниши глас, така че другите да не я чуват. — Когато Майк си тръгна, просто не ми беше до това. За другото не съжалявам, но купих и цял плик с прекрасни луковици за лалета — те са любимите ми цветя и скоро ще започнат да покълват. Е, както и да е. Догодина, надявам се.

След като разчистиха боклуците, Къл маркира една ивица земя за леха до стената на неизползваема сграда. Той донесе няколко стари релси, с които очертаха бордюри, после разкопаха почвата и добавиха няколко кофи тор. Накрая изкопаха дупки и посадиха няколко храста касис, една малка круша и две сливови дръвчета.

— Мястото вече изглежда много по-добре — каза Катрин, като отстъпи крачка назад и огледа плода на труда им за един следобед.

— Ще стане страхотно — съгласи се Къл. — Навита ли си да дойдеш някой друг път?

— Определено — каза Катрин. Тя се усмихна на Джордж. — Нямам търпение.