Луси Даймънд
Една нощ в Италия (1)

Пролог
Lo ricordo — Аз помня

Години след това, когато си мислеше за онова лято в Италия, тя си спомняше първо уханията: ароматът на розовите храсти бугенвилия покрай бара до басейна, смесен с опияняващата миризма на кокосово масло от лосиона за слънчев загар и цигарен дим. По онова време тя беше млада и безгрижна, с червена рокля, палава дързост и имаше най-прекрасния тен през живота си.

Въздухът трептеше от жега и необятни възможности.

Всичко беше постижимо.

В деня, когато всичко се промени, тя постла хавлиената си кърпа върху един шезлонг, съблече роклята си и седна, като оправи кокетно презрамките на банския в две части. И тогава, точно когато се канеше да се изтегне и да се наслади на слънцето, по кожата й преминаха тръпки: шесто чувство, може би.

Надзърна през слънчевите си очила и забеляза един мъж в дълбоката част на басейна, облегнат на ръба, малките водни капчици проблясваха по широките му загорели гърди. Сякаш гледаше право към нея.

Тя ли си въобразяваше, или той й хвърляше настойчиви погледи? Вдигна слънчевите очила, за да провери, и светът заблестя в замайващо ярки багри. Той наистина я гледаше настойчиво. Освен това беше невероятно красив.

По тялото й се разля топлина, докато очите им се срещнаха в продължителен, наситен с обещания поглед. Глъчката около басейна изчезна, сякаш светът беше онемял. Тя чуваше единствено ударите на сърцето си.

О, какво пък, нехайно си помисли тя; беше свободна, на почивка и заслужаваше да се позабавлява. Той явно също. Без да му мисли повече, тя му намигна. Сърцето й препусна лудешки, когато той й се усмихна лукаво, разкривайки два реда съвършени бели зъби. После мъжът се набра и излезе от басейна, струйки вода се устремиха по мускулестите му ръце: той беше висок и атлетичен, на двайсет и няколко години, със златиста кожа и палава усмивка. Когато се изправи, тя забеляза как банските му разкриваха извивката на хълбоците му и потръпна от внезапно желание.

Той тръгна към нея, капчиците вода упорито отказваха да се търкулнат по тялото му, очите му не се отделиха нито за миг от нейните.

— Ciao, bella^[1] — каза той с нисък и дрезгав глас.

Кръвта забушува във вените й. Дъхът заседна в гърлото й. Стори й се, че цяло лято беше очаквала този миг. Тя вдигна вежди закачливо и му се усмихна.

— Ciao — отговори тя.