Луси Даймънд
Една нощ в Италия (19)

Глава 18
L̀dgenzia di lavoro — Агенцията по труда

Катрин почти не можа да мигне през нощта в неделя срещу понеделник. Когато задрямваше, я спохождаха тревожни сънища: някой друг живееше в къщата, тя надзърташе през прозорците, зъзнейки вън, без да може да отключи собствената си входна врата… После се събуди обляна в студена пот и осъзна, че този сценарий действително можеше да се случи.

Когато не се терзаеше от изгледа да остане без дом, умът й се опитваше да разплете странната мистерия за огромната сума пари в банковата сметка на Майк. Тук определено имаше нещо нередно. Вярно, той получаваше добра заплата като старши общопрактикуващ лекар с множество отговорности в хирургията, но не чак толкова добра. Заплатата не беше достатъчно висока, за да му позволи да спастри хиляди лири в тайна банкова сметка.

Тогава откъде идваха тези пари?

Сюжети от всички криминални романи, които Катрин бе чела някога, изплуваха в ума й. Дали Майк изнудваше някого?

Дали беше замесен в някаква измама? Дали… очите й се разшириха. Дали не убиваше възрастни пациенти и не подправяше завещанията им?

Когато започна да се разсъмва, Катрин разбра, че повече няма да заспи, затова стана и си приготви силно кафе. После извади документите и ги разстла върху масата в кухнята. Не, тя определено не си въобразяваше.

Според банковите извлечения, през последната година и половина Майк получаваше редовно големи суми пари (между пет и десет хиляди лири при всеки превод), винаги от една и съща компания — Сентор. Тоест, Майк едва ли изпращаше на оня свят невинни старици, освен ако Сентор не беше злият мозък на дъното на сюжета.

Катрин избърса праха от стария лаптоп (Майк беше отнесъл новия) и включи безжичния интернет. Ако той правеше нещо нередно, тя щеше да открие какво точно, реши тя с внезапен прилив на енергия. По дяволите, тя все още беше негова съпруга, нали? Скоро щеше да бъде мизерстваща съпруга. Така че имаше право да знае.

— Какво криеш от мен, Майк? — прошепна тя тихичко и отвори браузъра.

Въпреки старанията обаче, Катрин не стигна далеч с проучването в мрежата. Според Гугъл по света имаше стотици компании на име Сентор, но нито една не изглеждаше свързана с Майк. Тя се намръщи безнадеждно на банковите извлечения, докато втората й чаша кафе изстиваше, усещайки, че пропуска нещо важно, без да знае какво точно.

Тъкмо се канеше да отиде да си вземе душ, когато я споходи друга мисъл. Независимо дали успееше да разплете мистерията, изправена пред заплахата да остане без дом, тя трябваше да си намери работа в най-скоро време. Например днес.

 

 

По-късно същата сутрин Катрин влезе в агенцията за подбор на кадри „Джени Хейс“ в града, безупречно облечена в единствения си черен костюм. Тя беше готова за битка. Толкова ли беше трудно?

— Имам нужда от работа — каза директно тя на жената на рецепцията. — Каквато и да е. Не съм придирчива.

За момент рецепционистката не реагира. Тя беше горе-долу на възрастта на Катрин, с големи очила с черна рамка, които оптически издължаваха главата й. (Дали пък главата й не беше деформирана при раждане с форцепс, запита се Катрин.) На бюрото имаше чаша с надпис „Не се тревожи, бъди щастлив“, което беше голяма ирония, тъй като рецепционистката имаше вид на човек, който никога не се усмихваше.

Катрин се канеше да поднови опита за комуникация, когато рецепционистката заговори:

— Трябва да ни изпратите сиви — каза тя с отегчен монотонен глас, без да отлепва очи от екрана пред нея. Тя написа нещо, лакираните й нокти пробягаха по клавиатурата. — После ще ви вкараме в нашата база данни и ще ви потърсим, ако се появи нещо подходящо.

— Да, аз вече направих това — отбеляза учтиво Катрин. Тя беше изпратила сивито си до двайсет агенции през първата седмица на януари в прилив на новогодишен оптимизъм. — Но досега не сте ми се обадили. И аз се чудех…

— Име?

— Катрин Евънс.

Рецепционистката въздъхна, сякаш всичко това беше напълно безсмислено, и набра името на Катрин.

— Мил Котидж, Фордж Лейн?

— Да, това съм аз.

— Не. Нямаме нищо. Съжалявам.

Катрин стисна зъби.

— Все трябва да има нещо, което мога да върша. Честно, нямам изисквания, готова съм за всякаква работа — през прозореца на агенцията тя видя как един млад мъж прегръща много по-възрастна жена. Жената беше много елегантна, в класически светлобежов тренчкот и току-що фризирана руса коса. Когато се разделиха усмихнати, Катрин осъзна шокирана, че младият мъж беше Фреди от курса по италиански. Олеле! Никога не би допуснала, че той ходи с такава жена.

Грубата крава зад бюрото се покашля многозначително.

— Попитах дали сте работили в офис?

— Какво? О, съжалявам. Опит в офис. Ами, по едно време водех документацията на съпруга ми — тя заключи крадешком пръсти.

— Опит във въвеждането на данни?

— Ъм… — какво означаваше това, по дяволите? — Аз съм много схватлива — каза тя.

— Умеете ли да набирате текст?

— В известен смисъл. Не така… — раздвижи пръсти като пианистка. — По-скоро така… — тя показа как кълвеше с показалци по клавиатурата. — Но все пак върши работа. И съм добре с правописа. И пунктуацията. На матурата изкарах отличен по английски език.

Ноздрите на рецепционистката потрепнаха така, сякаш беше помирисала нещо отвратително.

— Така че отговорът е, да — изтърси Катрин. — Да. Умея да пиша на машина.

— Но не така… — сега рецепционистката повтори жеста с летящите пръсти, с презрително изражение.

— Не. Не… — Катрин реши да не показва жеста отново. — Не така.

Рецепционистката поклати глава.

— Съжалявам. В момента нямаме нищо за вас — отново каза тя.

— Ще се науча да пиша по-бързо! — възкликна Катрин. — Обещавам. По цял ден ще се упражнявам, докато стана… — тя сви ръцете си в юмруци, за да не се излага с други глупави жестове. — Докато стана изумителна. Докато не запаля клавиатурата.

Настъпи ужасно, конфузно мълчание, което продължи няколко минути, после рецепционистката продължи да пише с подновено ожесточение. Бързо, професионално писане, без да гледа в клавиатурата, забеляза мрачно Катрин.

— Е, тогава ще има ли работа? — настоя тя. — Ако умеех да пиша бързо, щяхте ли да ме насочите към работа? Готова съм да върша всичко. Защо не опитате да ми дадете шанс?

Рецепционистката я фиксира с леден поглед.

— Съжалявам — процеди тя за трети път, но в гласа й нямаше и следа от съжаление. — Нямаме. Нищо. Подходящо. Сега.

Отрезвена, Катрин наведе глава.

— Благодаря ви все пак — каза тихо тя, преди да се изниже през вратата.

Навън Катрин се облегна на стената, преглъщайки унижението. Е, тя беше ударила дъното на падението.

— Една отпадна, девет остават — прошепна тихичко тя.

Катрин извади списъка на агенциите, до които беше писала, и зачеркна агенция „Джени Хейс“ с такова ожесточение, че върхът на химикалката проби листа. „Джени Хейс“ и високомерната желязна лейди, която работеше за нея, можеха да си заврат въвеждането на данни там, където щеше да ги заболи най-много. Най-лошото беше минало, нали?

Не. Най-лошото тепърва предстоеше. Бюрото за селективни кадри се оказа… ами, прекалено селективно, за да прояви интерес към нея. Кралските агенти не й оказаха кралско посрещане. Дори в „Домашна богиня“, агенция, специализирана в почистването на домове, нямаха нищо подходящо. Катрин започваше да се отчайва. Никой ли не я искаше? Тя нищо ли не умееше?

— Хей! Катрин! — тя тъкмо вървеше по улица „Пинстоун“ към последната агенция в списъка, когато чу името си.

Тя се обърна и видя Фийби, момичето от курса по италиански, да й маха от вратата на един фризьорски салон.

— Здравей — каза тя, зарадвана да види приятелско лице, най-сетне. — „Хеър Райзърс“ * — значи това си ти?

— Определено. Ти какво правиш? Излязла си на пазар?

Катрин направи физиономия.

— Опитвам се да си намеря работа — призна тя. — И се провалям грозно. Никъде няма нищо за мен.

— Знам — Фийби кимна съчувствено. — Моят човек Лайъм също се опитва да си намери работа. Гадост, нали?

— Пълна гадост. Грозна, мазна, смрадлива гадост.

Фийби се изкикоти.

— Хей, защо не влезеш да пием чай? През следващия един час нямам клиенти, а на теб ще ти се отрази добре, ако си починеш.

Катрин си помисли колко я боляха краката. Мисълта да седне и да изпие чаша чай беше прекалено съблазнителна, за да й устои.

— Ще бъде чудесно — каза тя. — Благодаря.

Фийби задържа поглед върху лицето й.

— Слушай какво — каза тя. — И без това съм свободна, искаш ли да те подстрижа и да ти направя сешоар? Салонът черпи.

— О, недей така.

— Не виждам защо не. Влез, дай да ти взема палтото. Казвам ти, бретонът много ще ти отива…

Преди Катрин да се усети, косата й беше измита с мек, ухаещ на ябълка шампоан, а до нея стоеше чаша горещо кафе.

— Така — каза Фийби, заведе Катрин до един голям, удобен стол пред огледалото и започна да разресва влажната й коса. — Виждам те с кичури около лицето, етажи за обем на тила и бретон, Кат. Довери ми се, тази прическа ще революционизира лицето ти.

— Ъ… — Катрин не беше съвсем сигурна дали искаше лицето й да се революционизира, но Фийби беше толкова чаровна и убедителна (и кафето беше толкова хубаво), че тя не намери сили за съпротива. От години не се беше занимавала с косата си, ако не се брои конската опашка. Промяната сигурно щеше да й се отрази добре.

Точно когато Фийби започна да работи с ножицата, една платиненоруса жена с бяло палто влезе в салона. Катрин подскочи на стола. О, не. Не беше тя, нали? Не можеше да е тя. Не, само това не!

— Ау, боже, за малко да ти отрежа ухото, Кат — възкликна Фийби. — Добре ли си?

Катрин почти не я чу. Тя не отместваше очи от новопристигналата. Безупречно бял тренчкот. Черни обувки на високи токчета. Скъпа бежова кожена чанта. Вярно, тя не носеше нищо от това последния път, когато я видя Катрин. Само червеното червило беше същото.

— Кат? — каза озадачено Фийби. — Какво става? Ти пребледня. Да не си размислила за бретон?

— Имам записан час при Мелиса за два часа — съобщи жената на рецепционистката. — Ребека Хейл.

Ребека. Тя беше. Последният път я беше видяла чисто гола, увила крака около Майк. С онази подигравателна усмивка. Олеле.

— По дяволите — промълви Катрин, извръщайки глава, за да скрие лицето си, докато помагаха на Ребека да облече черната защитна престилка. — О, боже. Трябва да тръгвам.

— Защо? — Фийби седна на стола до нея. — Какво стана? Лошо ли ти е?

— Тази жена, която току-що влезе — не се обръщай, — казва се Ребека. Съпругът ми ме напусна заради нея.

— О, по дяволите — процеди Фийби. — О, не. Това е ужасно — тя понижи глас. — Тя е истинска кучка. Идва на всеки две седмици да си боядисва корените и никога не оставя бакшиш.

Ръцете на Катрин трепереха в скута й. Вече й се повдигаше.

— Искам само да изляза оттук. Не искам тя да ме познае.

— Не се тревожи — каза Фийби и я докосна по ръката. — Когато съм готова, дори ти самата няма да се познаеш. Стой мирно и ми имай доверие.

Катрин затаи дъх, когато отведоха Ребека на съседния стол и фризьорката започна да изброява процедурите, които трябваше да извърши. После Ребека извади айпада си и започна да пише нещо, опита от собствената си важност. За облекчение на Катрин тя изглеждаше погълната от това, което правеше, и дори не отмести поглед, когато фризьорката започна да разделя косата й за боядисване.

Междувременно Фийби работеше умело с ножицата, спираше от време на време, за да провери дали дължините са равни. Тя се наведе, за да отреже бретона, и Катрин затвори очи, а меката коса падна в скута й. Тогава някъде започна да звъни телефон и тя изтръпна, чувайки гласа на Ребека.

— Да — каза тя. — Хм, той може ли да дойде отново в четири часа? Казах, че имам среща този следобед, Пол.

— Среща, друг път — процеди Фийби, навеждайки се още по-близо, за да изравни новия бретон на Катрин. — Тя винаги изчезва от работа, за да идва на фризьор. Никога не си прави косата през уикенда, като повечето работещи хора. Ох, извинявай, не исках да те обидя, Кат.

— Не си ме обидила — увери я Катрин.

— Готово — каза след малко Фийби, несъмнено доволна.

— Сега можеш да отвориш очи. Кажи ми какво мислиш за дължината. Харесва ли ти?

Катрин отвори плахо очи и погледна жената в огледалото. Челото й беше изчезнало. Както и провисналите дълги кичури и заплетените краища. Вместо това лицето й беше обрамчено от каре до раменете, с плътен бретон, който стигаше точно над веждите й.

— Аз ти казах, че ще ти отива, нали? Ти имаш толкова красиви скули, Кат, лицето ти е създадено за тази прическа. И ще изглежда още по-добре, когато те изсуша. Какво мислиш?

— Еха — каза Катрин, все още запленена от отражението си. Тя изглеждаше с пет години по-млада. — Толкова е различно. Вече не приличам на себе си.

— Дай сега да те изсушим. Ще бъде страхотно. Отивам да взема спрея за гланц, ти не мърдай.

Фийби се зарови сред десетките флакони, а Катрин се усмихна плахо на жената в огледалото. Тя изглеждаше съвсем различна личност. Може би дори по-уверена личност.

— Не ме интересува! — Ребека повиши глас ядосано. — Просто действай. И направи всичко възможно плащането на Сентор да мине, чу ли? Не искам повече оплаквания.

Катрин пое рязко дъх, а думите закънтяха в главата й. Плащането на Сентор? Ребека беше свързана със Сентор?

— Така — каза Фийби, напръска косата на Катрин и включи сешоара. И Катрин вече не чуваше нищо друго, освен ударите на сърцето си.

 

 

Когато се прибра вкъщи, Катрин се качи директно в кабинета на Майк. След като вече знаеше, че има връзка между Майк, Ребека и огромните суми пари, тя трябваше да прегледа отново цялата документация. Все някъде имаше улики.

Тя разстла банковите извлечения. Първото плащане датираше от юни 2011, тоест по-миналата година. Какво друго се беше случило оттогава? Може би ако успееше да намери тефтера с ангажиментите на Майк, тя щеше да проследи движението му през седмиците преди първия тлъст депозит от десет хиляди лири. Следвам те по петите, Майк, помисли си тя. Претърси чекмеджетата на бюрото му, търсейки някаква следа. Отначало пипаше предпазливо, сякаш той можеше да изникне зад гърба й и да й се развика, но скоро набра смелост, тласкана от любопитство. Папката с пенсионни осигуровки, протоколи от разни работни срещи, застраховката за колата — всичко беше тук. Както и цял куп рекламни химикалки и бележници с логата на разни фармацевтични компании, документите за постъпването на близнаците в университета, брошури от конференции и…

В този момент от папката с материали за някаква конференция изпадна визитка. Отгоре пишеше „Шенкман Фарма“, после Ребека Хейл, Обслужване на клиенти. Отдолу имаше служебен телефон и вътрешен номер. Някой беше добавил номера на мобилен телефон с тънък черен писец. „Шенкман Фарма“. ШФ.

Устата на Катрин пресъхна.

Малко късче история. Явно се бяха запознали на една от ужасните конференции, осъзна тя. О, сега парченцата на пъзела се подреждаха. Вземете едно отегчено джипи, една разпасана Ребека, добавете късна вечеря в хотела, където се провеждаше конференцията, плюс изобилие от алкохол. Сега разбъркайте.

Химикалките, бележниците и грозните керамични чаши не бяха единствените дребни екстри, с които се прибираше Майк. Ето, тя му подава визитката си, червените, идеално оформени нокти погалват ръката му уж случайно. Това е номерът на мобилния ми телефон. Обади ми се. Най-старото клише в книгата.

Тя изви устни, представяйки си пиянското боричкане в асансьора, неговите потни лапи върху копринената й блуза. Каквото става на път, си остава на път. Ти в коя стая си? Искаш ли да пийнем нещо преди лягане?

После тя се намръщи. Чакай малко. Във фризьорския салон Ребека беше споменала за плащания от Сентор — но според визитката тя работеше в „Шенкман Фарма“. Две Ребеки ли имаше? По една Ребека на всяко пристанище? Какво ставаше?

Предпазливо, сякаш беше радиоактивна, Катрин взе брошурата, от която изпадна визитката на Ребека. Април 2011 година, конференция на „Шенкман Фарма“ в хотел „Бартлет“ в Блекпул, прочете тя. О, луксозна история. Тя я отвори и прегледа първата страница.

Добре дошли в „Шенкман Фарма“ — изгряваща звезда във фармацевтичния бранш, и така нататък, и така нататък. Боже, дори встъплението можеше да те приспи: приказки за ползите от техните нови чудотворни лекарства, преглед на последните медико-технологични иновации, изследователските им техники и клинични изпитвания. Катрин почти изпита съчувствие към Майк, който трябваше да прекарва уикенда на беседи за продажбите, водени от скучни търговски представители. После си спомни за петзвездния ресторант и луксозните хотелски услуги, които сигурно облекчаваха скуката. Наред с безплатното ползване на бара и Ребека Хейл, несъмнено.

Тя погледна намръщено визитката и брошурата, опитвайки се да ги свърже с чутото по-рано днес. После погледът й отскочи към стенния часовник: шест часа и трийсет минути. Вече беше късно да се обади в офиса.

Тя прибра всички документи и папки там, където ги беше намерила. За нищо на света не искаше Майк да усети, че го следи. Но остави визитката на бюрото.

— С теб още не съм приключила — процеди тихо тя.