Луси Даймънд
Една нощ в Италия (24)

Глава 23
All̀ufficio — В офиса

Да се опитваш да напишеш страхотен обзор на ресторант, докато главата ти се цепи от махмурлук, е крайно неприятно. Да се опитваш да го напишеш с махмурлук, докато образът на приятеля ти, който лигави друга жена, преминава през мозъка ти на всеки трийсет секунди, е почти невъзможно. Но обзорът на Анна трябваше да се появи върху бюрото на Имоджен най-късно в четири часа този следобед: факт. Освен това тя знаеше, че веднага щом се върнеше на работа, Марла щеше да се насочи към този обзор като лешояд, за да го разнищи и разкритикува до най-малки подробности. Ако имаше дори само едно банално изречение, Марла щеше да го изтъкне като решаващ аргумент в подкрепа на тезата, че Анна просто не я биваше за тази работа: факт.

Излизането на чист въздух и срещата със Софи й се отразиха добре, особено след като Софи я увери, че нейният познат щеше да хвърли всички сили в издирването на Джино. Но веднага щом Анна се върна в редакцията, усещането за неотложност и екранът пред нея изпразниха ума й от всякакво вдъхновение.

„Енрико“, новият италиански ресторант на Еклисъл Роуд, предлага уютна атмосфера и прекрасно обслужване, започна тя и моментално изтри изречението. Уф. Дървено и досадно. Втори опит.

Обичате ли италианската кухня? Тогава ще се влюбите в „Енрико“, новият италиански ресторант на Еклисъл Роуд, написа тя. Също толкова ужасно, реши Анна миг по-късно и изтри написаното. Беше като излязло от тъпа реклама.

Тази задача се оказваше по-трудна, отколкото беше очаквала. Решаващото първо изречение й убягваше. Анна знаеше от предишните лекции на Имоджен, че пишещият разполага приблизително с три изречения, за да грабне читателя. Ако не успееше да го направи до третото изречение, читателят просто обръщаше страницата и зарязваше усърдно написания материал.

— Може да си написал най-интересната, брилянтно конструирана статия в историята на журналистиката — обичаше да казва Имоджен, — но ако ти куца първото изречение, никой няма да си направи труда да открие великолепието й.

Анна гаврътна изстиналото си кафе, опитвайки се да се настрои. Обикновено това не беше проблем. Проклетият Пит и неговият нахален език. Не стига, че я беше накарал да се почувства като пълен идиот, а на всичкото отгоре съсипваше кариерата й, като я разсейваше в критичния момент.

— Всичко наред ли е? — попита Джо, минавайки край нея. Изражението му беше предпазливо, сякаш очакваше Анна да превърти и да хукне нанякъде, както беше направила снощи.

— Да, приказно — отговори тя с кисела усмивка. — Няма как да е по-добре.

Джо вдигна ръце.

— Само питам — каза той и се отдалечи.

О, супер. Отблъсна го, а той просто се държеше приятелски. Анна понечи да се извини, но не каза нищо, тъй като той вече беше в другия край на стаята и нямаше да я чуе.

Тя потисна въздишката си, съсредоточи се върху монитора, увеличи размера на шрифта на заглавието, постави го в курсив, после върна стария шрифт и добави датата. След това постави името си в курсив и го върна в нормален шрифт. Хайде, Анна. Напиши нещо. Винаги можеш да го редактираш след това, да изрежеш тъпите места. Просто напиши нещо, по дяволите!

Но пръстите й се помайваха над клавиатурата, отказвайки да наберат дори една дума. Това беше отчайващо. Може би трябваше просто да си вземе болничен и да се прибере вкъщи. Но тогава щеше да се издъни с обзора и Имоджен нямаше да й даде втори шанс. А Марла щеше да триумфира. Тя си представи непоносимо злорадото й изражение. По-трудно е, отколкото изглежда, нали? За съжаление не всеки има таланта да пише обзори.

Мисълта за Марла я озари с нова идея. Как го правеше тя, самопровъзгласилата се кралица на ресторантьорската сцена в Шефилд? Анна отвори уебсайта на вестника и прехвърли предишните материали, надявайки се да намери вдъхновение.

Представете си тази сцена: събота вечер е, аз съм облечена в моята нова рокля от „Рипъблик“ и обувки на мегависоки токчета, заедно с трите ми най-верни дружки, и трите убийствени мацки. Кое е най-хубавото заведение в града за четири мацки, които искат да се поглезят с вкусна храна в стилна обстановка? Е, учудвам се, че питате…

Анна сви устни. Стилът на Марла беше нарцистичен, но дори тя трябваше да признае, че не беше лош. Определено беше значително по-примамлив от шаблонните фрази, които тя вече беше написала и изтрила.

Хайде, Анна. Ти също можеш да пишеш задушевно. Ти можеш да пишеш фриволно. Само започни да пишеш, за бога.

Тя отпусна пръсти като маестро, който се готви да подхване труден концерт за пиано, и най-накрая започна да пише.

 

 

— Анна, аз съм. Пит.

— Влизай — Анна му отвори вратата и отстъпи назад, когато той се опита да я прегърне. — Недей.

— Анна, съкровище, ти си се объркала.

— Не мисля така — гласът й беше арктически, обрасъл със звънтящи ледени висулки. — Я ме подсети как беше — свирка в дома на майка ти? Бързо чукане в обществената тоалетна на гарата? Това е прекрасно, Пит. Изискана работа — тя скръсти ръце на гърдите си и вирна нос. — Събери си нещата и изчезвай оттук.

Страх и потрес изпълниха очите му. Устата му увисна отворена. Пит беше спипан натясно.

— Какво искаш да кажеш? Ти как… — заекна той.

— Лаптопът — отговори любезно Анна. — Там всичко се води черно на бяло, достъпно за четене. Всеки с дори половин мозъчна клетка може да отгатне паролата ти.

Лицето му се сдуха като спаднало суфле със сирене.

— Аз… аз… аз просто се закачах — изтърси умолително той. — Това не означаваше нищо.

— Не усложнявай нещата — тя взе чантата си. — Аз излизам. Давам ти половин час да изнесеш вещите си, след което не искам да те виждам повече. Ясно ли е?

— Но, Анна…

— Чао, Пит.

Тя излезе от апартамента и тръгна към „Лескар“, където в продължение на трийсет мъчителни минути седя сама на ъгловата маса с халба „Гинес“, полагайки неимоверни усилия да не се разплаче.

Когато се прибра вкъщи, всички следи от Пит бяха изчезнали, освен една бележка на масата.

Съжалявам, Анна. После той беше започнал да пише ако ти някога… но явно беше размислил, защото го беше зачеркнал. Хъх. Тя само можеше да предполага какво се бе канил да напише Пит.

Ако някога ти се прииска чукане, обади ми се.

Ако някога се почувстваш отчаяна, обади ми се.

Ако някога осъзнаеш, че си допуснала грешка, знаеш къде да ме намериш.

Да, сигурно. На куково лято.

 

 

Ако Анна си мислеше, че с това свършваха травмите за тази седмица, грешеше горчиво. Още щом влезе в редакцията на другия ден, преди още да е съблякла палтото си, Имоджен я погна.

— Ако обичаш, Анна — каза тя с онзи рязък, категоричен тон, който моментално всяваше ужас в душата.

О, боже, помисли си Анна, като последва шефката си и влезе в нейния кабинет. Ами сега? Всичко беше заради обзора, тя го чувстваше интуитивно. Имоджен не го беше харесала. Имоджен съжаляваше, задето й беше възложила да замества Марла. Имоджен щеше да…

— Става въпрос за обзора за ресторанта — започна Имоджен, сякаш четеше мислите й. — Трябва да кажа, че съм разочарована. Надявах се на нещо увлекателно, с малко повече въображение.

— Нещо увлекателно, с малко повече въображение — повтори глупаво Анна.

— Да, Анна, нещо като увлекателните шеговити текстове, с които ти възроди кулинарната рубрика. Този обзор е убийствено скучен. Какво стана? Някакво обяснение? Болна ли беше? Пияна? Някой е добавил в питието ти валиум? Защото текстът ти е издънка.

Ох! Защо не ми го кажеш направо, помисли си Анна, трепвайки. Тя отвори уста, питайки се дали да не излее любовните си тегоби върху бебешко синьото сако на шефката си. И почти моментално размисли. Имоджен притежаваше емоционалната интелигентност на алигатор.

— Съжалявам — каза тихичко тя. — Сигурно съм имала лош ден. Ще опитам отново.

— Много ясно. И този път му придай по-интимно звучене. По-малко баналности, повече индивидуалност. Разкажи го от първо лице, чу ли? Обещах на коректорите, че материалът ще бъде готов до обяд, така че се залавяй за работа. Часовникът тиктака — тя се врътна на стола си и заби поглед в компютъра, а Анна схвана намека и се изнесе от кабинета. Ужас! Това беше същото, като да те върнат да си напишеш домашното още веднъж. Журналистическото писане беше неблагодарна работа — неминуемо те коригираха, редактираха, съкращаваха — и това беше добре, такъв беше занаятът. Но да те накарат да напишеш от нулата вече готов материал, беше друго нещо. Единствената й утеха беше, че Марла я нямаше в редакцията, за да се наслади на нейното унижение.

Анна препрочете отхвърления обзор със свито сърце. Честно казано, Имоджен имаше право. Текстът беше отчайващо тромав и банален: аз ядох това, моят сътрапезник опита онова, ресторантът беше такъв и такъв.

Добре. Но това беше вчерашният опит. Днес Анна щеше да разчупи леда. В рамките на два часа и четирийсет минути, точно. Щом Имоджен искаше духовитост, въображение и интимност, Анна щеше да й ги даде с пълни шепи.

Ако сте чели наскоро моята кулинарна рубрика, започна тя, сигурно вече знаете, че съм луда по италианската кухня. Затова когато ми предложиха златната възможност да напиша обзор за „Енрико“, новият италиански ресторант на Еклисъл Роуд, направих резервация по-бързо от италиански готвач, който приготвя брускети.

Тя спря за момент. Добре. Това вече ставаше. Как да продължи по-нататък? Разкажи нещо от първо лице, беше казала Имоджен. Задушевно. Добре. После тя си спомни лъжата на Пит, че не можел да я придружи в ресторанта, и я обзе гняв. Дали да не въвлече Пит в обзора, да го вкара в „историята“? Имоджен можеше да се ядоса, че използва вестника за разчистване на лични сметки. Това трябваше да е материал за храната, не за твоя личен живот, за бога, представи си я да казва хапливо Анна. Но пък, от друга страна, този подход можеше и да й хареса. Пък и какъв по-добър начин да примами читателя от няколко пикантни разкрития от истинския живот?

Заведението се очертаваше като идеалното място за романтична вечеря, но за съжаление моят приятел се обяви за зает, написа Анна. Какъв срам! Все едно…

Тя се поколеба, защото знаеше, че майката на Пит четеше уикенд броевете от кора до кора, също както правеха и колегите му.

О, я да си гледат работата, помисли си тя. Той сам си беше виновен.

Защото един красив колега беше свободен и изяви желание да ме придружи, написа тя. Чети и плачи, Пит, помисли си Анна, удряйки клавишите с неподозирано вдъхновение. Ти вече не си ми нужен.

За разлика от първото мъчително творение вторият вариант на обзора на практика се написа сам. Облакът се вдигна и Анна разкърши вдъхновението си с истинска наслада, знаейки, че текстът беше забавен и остроумен, вкусен и увлекателен.

Дали ще отида отново в „Енрико“? Да, разбира се. Нещо повече. Когато си тръгнахме с Красивия колега, със замаяни глави от опасно вкусните мартинита „Парнстар“, аз се чувствах толкова сладко заситена и доволна, че дори видът на моя така наречен приятел, който мляскаше физиономията на друга жена на една маса до прозореца в „Нандо“, не успя да изтрие усмивката от лицето ми. В Средиземно море има още много риба, така да се каже!

Анна прегледа внимателно текста за граматически и правописни грешки, после го копира в имейл и го изпрати на Имоджен, преди да е размислила. Понякога човек трябваше да рискува. А Пит щеше да получи един як юмрук в мутрата на страниците на съботния брой на вестника.

* * *

В събота сутринта Анна се събуди рано и си напомни, че това беше първият ден от новия й живот. Тя изрови спортния сутиен, обу долнището на анцуга и маратонките и тръгна послушно към алеята за тичане в Ендклиф парк. Това беше едно от обещанията за Нова година, което тя спазваше засега и се наслаждаваше на сутрешния крос с приятелките й всяка събота по протежение на петкилометровата алея, в слънце и дъжд.

Кросът с момичетата и сладкодумната закуска в кафенето в парка бяха балсам за душата й. Нейната приятелка Хлоуи също се беше разделила с приятеля си наскоро и докато похапваха яйца и бекон, те планираха женски занимания, с които да се поглезят. След това Анна тръгна към къщи със значително по-ведро отношение към живота и света. Имаше няколко нови рецепти, които се канеше да изпробва за следващото издание на кулинарната рубрика, а после щеше да се залови с голямото пролетно почистване на апартамента.

Тя можеше дори да прегледа полетите до Римини. Нали Софи каза, че пътешествието е най-доброто лекарство за разбито сърце?

Тя си взе вестник от будката близо до дома й и прелисти страниците, докато намери обзора. Имоджен беше казала, че е „възхитена“ от новата, подобрена версия на материала (Ето за това говоря!) и Анна цял ден сияеше от гордост (и облекчение). Да, ето го. Тя се спря на улицата, прегледа статията и едва не изпусна вестника от шока.

Чакай — някой беше променил заглавието. По-точно, беше го заменил с ново. Нейното заглавие беше: МАМА МИА! РЕСТОРАНТЪТ НА ЕНРИКО Е ВЪРХЪТ, но сега заглавието гласеше: МАМА МИА! „ЕНРИКО“ МАМИ С… ХРАНАТА НА ЛЮБОВТА?

По-лошото беше, че някой от графичните дизайнери (кой? Чакай само да го докопам) беше добавил картинка с разбито сърце… О, не. Силуетът на Джо с въпросителна го идентифицираше недвусмислено като Красивия колега от материала.

Истински ужас. Това беше катастрофа. Това беше пълен провал. Вместо да натрие носа на Пит, графичното оформление създаваше впечатлението, че историята разказва как Анна се влюбва в Джо. Как се беше случило това? Дали Имоджен беше дала такива указания, или графичният дизайнер беше решил да се пошегува?

Анна пъхна вестника под мишница, измина тичешком пътя до апартамента си и взе телефона. Тя трябваше да предупреди Джо, да му каже, че беше станало ужасно недоразумение, да му обясни, че това не беше — повтарям, НЕ БЕШЕ — нейна идея.

Прекалено късно. Когато включи мобилния си телефон, тя видя, че той вече й беше изпратил есемес, чиято студена враждебност я смрази.

Току-що видях твоя обзор?!? Джулс е бясна. Много благодаря.

— Но аз не исках да кажа… — възкликна Анна, после се срина на дивана, омаломощена. Глупости. От лошо към още по-лошо. Как щеше да възстанови репутацията си след тази история?