Луси Даймънд
Една нощ в Италия (14)

Глава 13
Lo vigilia di capodanno — Нова година

— Десет… девет… осем… — боботеше мъжът с микрофона, бузестото му лице запълваше екрана на телевизора.

Анна погледна Пит, който беше отметнал глава на дивана с отворена уста и затворени очи. Изглеждаше така, сякаш само торба с динамит беше в състояние да го събуди.

— Седем… шест… пет… — отброяваше многочислената тълпа около Окото на Лондон и по брега на Темза.

Телефоните и фотоапаратите образуваха море от светлинки, вдигнати високо във въздуха като допълнителни свидетели на събитието.

— Пит — изсъска Анна и го смушка с лакът. — Пит! — главата му подскочи от сръгването, но очите му останаха затворени.

Тънка струйка слюнка се процеди от единия край на устата му и потече по брадичката му.

— Четири… Три… Две… — последва задължителният удар на Биг Бен, на калкана му светеше огромен проектиран часовник за обратно броене, осветената сграда на Парламента приличаше на замък от приказките.

— Пит! — изсъска Анна и отново го смушка. — Събуди се!

— Едно… Честита Нова година! — извика водещият с разкривена физиономия.

Хората ликуваха и се прегръщаха. Хиляди нови снимки се раждаха в този момент. Над Темза изригваха фойерверки, ярките зари в небето се отразяваха в черните води на реката. От телевизора звучеше „Доброто старо време“^[1], а на монитора се изписваха поздрави и пожелания за новата година.

Анна въздъхна и погледна намръщено Пит. Няма що, страхотно посрещане. На телевизора всички танцуваха и се целуваха. Тук, в апартамента, Пит подхвана ниско хъркане с подсвиркване. Тя го сбута по-силно.

— ПИТ!

Очите му се отвориха, на лицето му се изписа слисано изражение.

— Какво? Какво става? Защо ме буташ?

— Защото е Нова година! — каза Анна с раздразнение. — Ти я проспа!

— О! Стана ли? Май съм задрямал.

— Да — процеди саркастично тя. — Май, да.

— Тогава ме целуни. Ммм. Честита Нова година, миличка. Сигурно ще бъде добра.

— Да — тази година аз ще намеря баща си, помисли си Анна. Ще го открия. Ще го направя. — Според мен си прав — добави тя с малко повече ентусиазъм.

Тя изпи последната глътка просеко в чашата си, което вече се беше стоплило.

— Искаш ли нещо за пиене? Имам онзи странен ликьор, който ми подариха мама и Греъм.

— Хайде, давай го. Бъди лошо момиче.

Анна отиде да изрови бутилката от купа с подаръците, които още лежаха насред смачкани опаковки. Това е знак за решение за новата година, каза си тя. Да се организирам. Да разчистя и да подредя тази дупка. Тази година това най-сетне трябваше да се случи.

— Как мислиш, дали трябва да се пие с лед? — попита тя, разглеждайки бутилката със смесени чувства. Майка й беше донесла ликьора миналото лято след двуседмична екскурзия с каравана в Испания, а на етикета се виждаха недодялани рисунки на палми и изригващ вулкан. Приличаше на онези неща, които се пият само във фазата на пълно отрязване.

— Да, ако имаш.

Анна отвори малката камера на хладилника и намери там един пакет рулца от раци, един древен сладолед във фуния и една торбичка със замразен грах. Формичката за лед също беше там, но за съжаление празна.

— Всъщност дай да го пием така — реши тя, отвори бутилката и помириса съдържанието, потресена от острата, сладникава миризма, която я удари в носа. Дяволите да го вземат. Решение номер две: да инвестира в барче с изискани напитки. Тя не можеше да си представи как нейният баща италианец би допуснал подобно падение. В главата й изникна образът на фойерверки, които озаряваха Колизеума. Честита Нова година, татко.

Тя погледна сладоледа, обзета от лакомия, после затвори вратичката, преди да го е обелила. Решение номер три: здравословно хранене. Полезни супи и витаминозни прясно приготвени сокове и нектари. Тя определено беше качила няколко килограма по Коледа с цялото това готвене. Решение номер четири: да започне да тича отново. Тя, Хлоуи и Рейчъл цяло лято бяха тичали ревностно, но се измързеливиха, когато застудя.

— Ти имаш ли решения за новата година? — попита тя Пит, като донесе две чаши и бутилката на дивана. Наля по два пръста и седна, свивайки крака под себе си.

Отоплението се беше изключило отдавна, а навън температурата беше паднала рязко. (Решение номер пет: да се науча да боравя с таймера на бойлера или най-малкото да открия инструкцията за употреба.)

— Ами… — той облегна ръка на облегалката на дивана зад главата на Анна и я погледна тържествено. После допусна грешката да отпие от чашата си, след което се закашля силно, съсипвайки онова, което беше започнало като подобие на романтичен момент. — Мили боже! Какво е това? Майка ти да не се опитва да ни отрови?

Притеснена от повода за мелодраматичния поглед отпреди малко (какво се канеше да й сервира?), Анна се опита да надвика кашлицата му.

— Аз имам няколко. Решения, имам предвид. Да намеря баща си — естествено. Да подредя този апартамент… — тя се огледа критично. — Всъщност може би ще се преместя на ново място — каза тя с внезапен изблик на оптимизъм. — Това място е дупка. Не мислех да оставам тук повече от шест месеца.

— Тъкмо за това се канех да ти говоря — каза Пит. Сериозният поглед се върна, но той предвидливо остави чашата си на масата. После взе ръката й и започна да си играе с пръстите й. — Може би трябва да заживеем заедно, Анна.

— Да заживеем заедно? — олеле. Анна не беше предвидила това.

— Да. Аз и ти. Може би първо ще се пренеса тук, а след това ще си потърсим друго жилище. Ти какво мислиш?

Какво мислеше тя? Инстинктът я подтикваше да скочи на крака и да се прекръсти, сякаш за да се предпази от кръвожаден вампир. Нямаше начин. Той щеше да я побърка. Първо, щеше да иска да правят секс всяка вечер, краката му воняха ужасно, когато си събуеше чорапите, стереоуредбата му щеше да заеме две трети от хола, трябваше да се намери място за неговата скъпоценна колекция от дивидита с мачовете на „Шефилд Юнайтед“…

— Ъм… — започна тя, тъй като не искаше да го обиди. — Не бях се замисляла…

— Ние сме заедно от години, Анна. Всичките ни приятели се задомиха. Плюс това ще спестим страшно много пари. Според мен това е добре, не мислиш ли?

Не, помисли си яростно тя. Не, изобщо не беше добре. Неговите вбесяващи навици щяха да запълзят по стените за броени дни.

Тогава защо още си с него, щом се чувстваш по този начин, попита едно тънко гласче в главата й.

— Ъ… — каза тя и отпи една голяма глътка от чашата, забравила, че пенливото вино беше свършило и бяха преминали на някакъв страховит ликьор. Гърлото й пламна от алкохола и тя едва не изплю обратно течността. — Мисля, че не трябва да бързаме — успя да каже тя, когато се съвзе.

— Ние не бързаме — възрази Пит. — Според мен сега е моментът, аз. Не казвам да се женим или нещо такова.

— Добре — изтърси Анна, преди да се овладее. О, не. Това беше гласът на вулкана от етикета. — Искам да кажа…

— Но може би е време да се обвържем по-сериозно — добави той и стисна ръката й.

Тя го изгледа. Откъде беше взел тази фраза? Прозвуча като цитат от лошо написана статия от женско списание.

— Освен това — продължи той, като изведнъж отдръпна ръката си и се размърда нетърпеливо. — Аз трябва да напусна квартирата следващия месец.

— Трябва да… аха.

Значи ето каква беше истинската причина. Типично, помисли си Анна, стиснала зъби. Типично за Пит. Той не можеше да направи дори един романтичен жест, без да го оплеска накрая.

— Ясно — каза тя, за да замаже неговото мълчание. — Разбирам. Виж, сега и двамата сме подпийнали. Хайде да обсъдим идеята друг път, когато можем да мислим трезво, нали? Аз си лягам.

Той сложи ръка на бедрото й и се ухили мазно.

— Четеш ми мислите, коте. Дай да посрещнем Нова година като хората, а?

* * *

В първия ден на Нова година Анна се измъкна с облекчение от Пит, взе баба си от старческия дом („Здравей, Вайълет“, „Честита Нова година, Елзи“, „Здравейте, госпожо Рансъм!“), пътьом взе майка си и Греъм и закара всички до Скиптън, на гости при леля Мари и нейния партньор Лойс. Напоследък Анна беше толкова заета с работа, че не беше отбелязала никакъв напредък в издирването на Джино, но това посещение, осъзна тя, можеше да се окаже възможност за по-нататъшно разследване. Навремето Мари беше споделила онази съдбовна ваканция в Римини с майка й, нали? Може би тя щеше да й даде следващата брънка от веригата.

Мари беше висока, прегърбена жена, с постоянно увиснали ъгълчета на устата, сякаш животът й беше едно нескончаемо разочарование (горкият Лойс, винаги си мислеше Анна), но очите й светнаха, когато Анна я спипа в кухнята под претекст, че иска да й помогне да разчистят, и я попита за италианската ваканция.

— Римини ли? — попита Мари, като зави с фолио теринът от рикота и леща. (Анна вече знаеше, че баба й щеше да пърди през целия път до дома само след едно парче от терина.)

— Божичко! От години не съм се сещала за онова лято. Беше такъв купон. Аз и майка ти, наистина му отпуснахме края.

Не е било само краят, помисли си Анна и напълни мивката с гореща вода и препарат за миене на съдове.

— Звучи страхотно — подхвърли равнодушно тя. — Мислех си да отида там на почивка. Сигурно имаш някакви стари снимки, които да ми покажеш?

— Ооо, да, сигурно — Мари напъха едно изостанало руло с наденичка в устата си, замислена. — Но къде съм ги сложила? Римини сигурно се е променил много от онова време, но аз наистина имах снимки…

— Не ми трябват точно днес — каза Анна. Последното нещо, което искаше, беше майка й да надуши нейната мисия. — Но можеш да ми ги изпратиш по пощата, ако ги намериш.

— Да, разбира се — съгласи се Мари. — И без това се канех да подредя албумите със снимки. Поне ще имам някакво занимание, нали?

— Благодаря ти — каза Анна, опитвайки се да скрие задоволството си. Кой казваше, че работата на частния детектив е трудна? Дотук всичко се нареждаше само.

* * *

Няколко дни по-късно Анна вървеше към Хърст Колидж след работа, с глава, пълна с вкусни рецепти, които беше проучвала този следобед: сготвен на слаб огън агнешки тажин, пикантна яхния с боб и ризони, маслен пудинг с баварски крем с канела… Боже, колко беше гладна. Добре че беше проявила предвидливост сутринта и си беше направила сандвич със сирене.

Малко се беше смачкал на дъното на чантата й, но тя беше толкова изгладняла, че дори не забеляза.

Вътре в сградата на колежа беше пълно с ученици, стари и млади, които проверяваха списъците с курсовете на таблото за обявления. Анна се въодушеви. Изпитваше искрена радост, че беше тук. Вижте всичките тези хора в студената, тъмна зимна вечер, дошли тук, за да учат, жадни за знания! Това беше вдъхновяващо. Обаче тя първо трябваше да седне някъде и да си изяде сандвича.

Две секунди след като Анна приседна на стълбите и понечи да отвие фолиото, до нея се доближи жена със ситно къдрава коса, голяма бенка на брадичката и клипборд в ръка.

— Съжалявам, според наредбата за безопасност и хигиенни изисквания, не можете да седите тук — каза тя. — За курс ли сте тук?

— Да — каза Анна и се изправи. — Италиански за начинаещи.

— Вашата зала е В301 — информира я жената, след като прегледа клипборда. — Вземете асансьора до третия етаж, следвайте стрелките за блок В, първата врата вляво.

— Благодаря — каза Анна, прекалено разсейвана от глада, за да се съсредоточи. Какво каза жената? Третият етаж, после… нещо. Тя отиде до асансьора и натисна бутона с цифрата 3, после отви сандвича и отхапа тайно. Вкусно. Дяволите да ги вземат, тя щеше да го изяде в асансьора, ако се налагаше.

В този момент до нея застана червенокоса жена.

— Дали случайно не сте за курса по италиански? — попита тя. Имаше бледа, луничава кожа и раздалечени сини очи, които й придаваха стреснато изражение. Вероятно наближаваше четирийсетте.

Анна задъвка бързо, наясно, че от устата й се сипеха трохички настъргано сирене и падаха по ботушите й. Много елегантно.

— Да — отговори тя.

— О, добре. Имате ли представа къде трябва да отидем? — жената замълча, осъзнала нетактичността си. — Всъщност здравейте. Аз съм Катрин — после челото й се намръщи. — Чакайте — аз май ви познавам?

— Не мисля така — каза Анна, след това добави: — Аз съм журналистка, така че може да сме се срещали, когато съм отразявала някой репортаж във вашия район.

Вратите на асансьора се отвориха и те влязоха вътре. Коремът на Анна изкъркори.

— Съжалявам — каза тя и размаха сандвича. — Това съм аз. Умирам от глад. Извинявайте — и тя отхапа още един залък, а лицето на Катрин се разведри.

— Аха! Сетих се. Вие сте главен готвач, нали? Кулинарната. Аз помня лица.

Главният готвач! Кулинарната! Еха. Вече я разпознаваха на обществени места — страхотно, нали? Макар че не беше чак толкова страхотно да те разпознават, докато набиваш сандвич от бял хляб с настъргано сирене. Това сигурно никога не се беше случвало на Найджела? Анна преглътна полусдъвканата хапка и засия.

— Да — каза тя. — Това съм аз. Въпреки че аз не съм главен готвач, а съм пълна новачка. Но… вие четете рубриката?

— Дали я чета? Обожавам я. Напоследък си изрязвам вашите рецепти и си ги пазя, защото винаги са много добри. Приготвих вашия пълнеж с кестени за коледната вечеря. Но не можах да опитам пуйката.

— О?

— А плодовите тарталети бяха фантастични. Оказаха се по-добри от пая на Делия, а аз използвах нейната рецепта от години.

— Благодаря! — Анна усети главозамайващ прилив на удоволствие. Да получава имейли и писма от читателите беше едно, но да срещне някой — истински човек! — който беше използвал нейните рецепти, беше удивително. — По-добри от тези на Делия, а? Еха. Това трябва да го гравират на надгробния ми камък.

Катрин се усмихна свенливо.

— Коя беше Делия? Така казвам аз.

Анна се засмя.

— Точно! Май ще си направя такава татуировка. Прозвуча много добре!

Дзън!

— ТРЕТИ ЕТАЖ — съобщи гласът в асансьора и вратите се отвориха.

Анна изхвърли остатъка от сандвича в кошчето за боклук и двете тръгнаха по коридора, оглеждайки се.

— Аха. Италиански за начинаещи е насам — каза тя, сочейки една бележка на стената.

Катрин сякаш изгуби увереност, когато излязоха от уединението на асансьора.

— Боже. Малко се притеснявам — призна тя. — Аз ще съм глупавата глава в курса.

— Няма начин! — каза Анна. — Или по-скоро аз ще ви правя компания. Аз съм пълен мазол. Знам само пица и спагети. Дотам съм.

— Просеко — осмели се да добави Катрин.

— Да, и него — Анна се засмя. — Чуйте ни, ние на практика говорим езика свободно.

 

 

Класната стая вече беше пълна с хора. Фина руса жена беше приседнала на бюрото отпред — вероятно учителката, предположи Анна. Срещу нея седяха две млади жени с азиатски произход, които сигурно бяха сестри, едната с розови кичури в косата, другата с нацупени устни. На съседния чин седеше по-възрастна дама с изключително екстравагантни червени очила тип котешко око, която плетеше нещо от блестяща розова прежда, до нея седеше мъж на нейната възраст (съпруг и съпруга?), а по-назад седяха двама мъже — единият млад, от смесен произход, който играеше някаква игра на телефона си и не вдигаше очи от него, другият беше малко по-възрастен (на трийсет и няколко) с късо подстригана тъмноруса коса и открито, приветливо лице.

— Това ли е курсът по италиански? — попита Анна.

— Si — каза русата дама. Тя се изправи и от нея почти изскочиха искри нервна енергия. Имаше елфическо излъчване с тази остра брадичка, зелени очи и къса руса коса.

— Buonasera, mi chiamo Софи — аз се казвам Софи.

О! Тя беше англичанка. Анна си мислеше, че учителката щеше да е италианка, но тя говореше като коренячка от Шефилд, а не като чужденка от някое по-екзотично място.

— Аз съм Анна, а това е Катрин — побърза да каже Анна, надявайки се, че лицето й не издава разочарованието й.

— Чудесно — каза Софи. — Заповядайте, седнете. Мисля, че вече всички са тук. Да започваме!

Урокът започна с представяне, първо на Софи.

— Може би не приличам на италианка — каза тя и погледна извинително Анна — по дяволите, значи недоволството се беше изписало на лицето й, — но трябва да ви уверя, че последните няколко години пътувах и работих в Италия и обичам езика и културата като истинска италианка. Предлагам всеки да се представи и да каже с няколко думи защо е тук тази вечер.

Първи заговориха възрастните съпрузи.

— Аз съм Джералдин и това е Рой, моят съпруг — започна дамата, като остави плетката и се усмихна на всички. — Ще отпразнуваме нашата рубинена сватба през лятото и се записахме на екскурзия с обиколка на цяла Италия.

— Винаги сме искали да видим фреските във Флоренция — включи се Рой.

— Пиза, Рим, Помпей, Неапол… ще обиколим всичко — допълни Джералдин. — Това ще бъде пътуването на живота ни, нали, Рой?

Очите му засияха с обожание към жена му през дебелите стъкла на очилата.

— Несъмнено, любима.

— Чудесно — каза Софи. — Е, добре дошли в курса! Ще се постарая да натрупате запас от всички необходими думи и фрази, преди да заминете.

— Важното е да мога да си поръчам чаша порто и всичко ще бъде наред — каза Джералдин, сияеща като палава ученичка.

Софи се засмя.

— Мисля, че трябва да ви науча да поръчвате пенливо вино, щом ще празнувате рубинена сватба — отбеляза тя.

— Кой е следващият?

— Аз съм Джордж — каза русолявият мъж. — Тук съм, защото на Нова година си обещах да използвам мозъка си малко повече. Все още не планирам да ходя в Италия, но ми стига да мога да си поръчам вечеря в италиански ресторант и да разбирам какво всъщност казвам.

— Звучи добре — увери го Софи. — Радвам се, че си тук, Джордж. А вие?

Тя се обърна към Катрин, която се изчерви силно. Имаше бяла кожа, която лесно поаленяваше.

— Аз… аз имам повече свободно време… ъ… в момента — каза със заекване тя. — И също като Джордж напоследък рядко използвам мозъка си.

Всички се засмяха, приемайки думите й като шега, но Катрин вдигна ръка до устата си със засрамено изражение.

— О, не, аз не исках да кажа… — извика тя, а Джордж се престори на възмутен. — Аз исках да кажа като… о, съжалявам — тя се засмя притеснено. — Убедена съм, че ти си много умен, Джордж. Аз съм глупакът в групата. Не мога да говоря дори английски, какво остава за италианския?

— Хей, казвали са ми и по-лоши неща — отговори непринудено Джордж. — Ще трябва да се постараеш повече, ако искаш да ме обидиш.

Катрин сложи ръце на изчервеното си лице.

— Личи си, че не излизам често сред хора, нали? Безнадеждна съм!

— Нищо подобно — намеси се Софи мило. — Добре е да търсиш предизвикателства — brava! Кой е следващият… аха. Анна, нали? Познавам те отнякъде.

Анна се усмихна.

— Аз съм журналистка — отговори тя. — В моите мечти съм политически разследващ журналист за национална медия, но в истинския живот водя кулинарната рубрика в местния Хералд.

— Разбира се! Знаех си, че ми изглеждаш позната. Майка ми обожава твоята рубрика — каза Софи. — И ти си тук, защото?

— Защото наскоро открих, че имам италиански корени — каза Анна. — И искам да ги опозная отблизо, да се запозная с културата, да науча езика. Вече експериментирам с италианската кухня — продължи тя, обзета от нетипично смущение заради прикованите погледи на всички. — После ще се ориентирам към „Прада“ и „Версаче“ — пошегува се тя. — Може би ще мина и през „Ферари“… трябва да разгърна италианката вътре в мен, нали?

Всички се засмяха.

— Непременно — подхвърли с усмивка момичето с розовия кичур.

— Благодаря, Анна — каза Софи. — Имаш ли планове да се запознаеш с твоите роднини в Италия?

Анна не искаше да навлиза в подробности, признавайки, че не познава баща си, да не говорим за роднините си от бащина страна.

— Засега не — каза тя предпазливо.

— Е, дръж ни в течение — усмихна се Софи, забелязвайки колебанието й. — Кой е следващият? Фреди, нали?

Фреди беше младият мъж, хубавецът, който седеше сам на последния чин. Беше много красив в черната си риза, с безупречно изгладена якичка, забеляза Анна. Той или живееше с майка си, или беше един от онези рядко срещани мъже, които имаха високи стандарти по отношение на външния вид. Пит имаше какво да научи в това отношение, помисли си тя.

— Аз съм Фреди — започна той с нисък кадифен глас. — И съм тук, защото… — той замълча, някак потайно. — Ъ… Трябва ли да казвам това? Тъпо е някак си.

Анна наостри уши. Охо. Мистериозният мъж, а?

— Не, разбира се — увери го Софи. — Ако предпочиташ да не ни казваш, добре.

Джералдин се извърна любопитно.

— Заради момиче? — попита тя.

Увереността на Фреди се стопи за миг и той поклати глава, забил поглед в чина. Анна размени съучастническа усмивка с Катрин и Джералдин. Несъмнено беше заради момиче, съдейки по упоритото мълчание на Фреди.

Софи се намръщи.

— Фреди… — прошепна замислено тя. — Познавам ли те отнякъде? И ти ли си прочут журналист?

Той поклати глава.

— Не. Още уча — каза той.

— Да не живееш близо до Ранмур? — продължи Софи. — Определено съм те виждала някъде… — лицето й се проясни. — А… дали не е от „Гладстоун Армс“?

Той се усмихна смутено.

— Сигурно — каза той. — Родителите ми живеят в този район и аз понякога се отбивам там.

— Сигурно е така — съгласи се Софи. — Представяш ли си — моите също живеят там. Колко е малък светът — тя се обърна към сестрите. — И накрая, вие, дами?

— Аз съм Нита — каза момичето с начупените устни, — а това е сестра ми Фийби. Тук сме, защото… — те се спогледаха. — Намираме италианския език за много красив — каза неубедително Нита.

Фийби изсумтя.

— Ти говори за себе си — каза тя. — Аз съм тук само защото тя ме придума. А тя е тук само защото иска да се запознае с готини италианци!

Всички се разсмяха, дори Фреди, и последните остатъци от лед се стопиха. Устните на Софи потрепнаха закачливо.

— Няма да кажа на никого — обеща тя на Нита, която хвърляше убийствени погледи на сестра си. — Не се тревожи — каквото става в курса по италиански, си остава в курса по италиански — тя плесна лекичко.

— Така, значи трябва да ви науча да се запознавате с готините италианци, нали? Да не губим повече време. Добър вечер и добре дошли!

 

 

Анна се прибра тази вечер изморена, но въодушевена. Беше много доволна от курса. Софи й се видя нервна в началото, но се окопити веднага щом започна да им предава основните фрази. Не след дълго всички упражняваха кратки, накъсани разговори в малки групи. Научиха основните поздрави и фрази при запознанство, числата от едно до десет, дните на седмицата и месеците, преди да завършат с различните членове на семейството.

Анна гордо съобщи на класа:

— Mio padre sì chiama Gino. Беше освобождаващо да изрече тези думи на глас, след мълчанието и спотайването пред майка си и леля си. — Mia madre si chiama Трейси.

— Brava — усмихна се Софи. — Баща ти се казва Джино, майка ти се казва Трейси. Джералдин? Ами ти?

 

 

По пътя към къщи Анна пусна новите, непознати думи да се реят в главата й. Buongiorno. Come stai? Sto bene. Mi chiamo, Анна. Come ti chiami?

Когато влезе във входа на сградата, тя видя малък, адресиран до нея пакет върху пристигналата поща. Сърцето й подскочи, защото тя позна почерка на леля й Мари. Дали това не бяха снимките от Римини? Тя се изкачи по стълбите, влезе в апартамента и разопакова внимателно пакета.

Вътре наистина бяха снимките. О, боже. Действително свидетелство от онова италианско лято. Тя седна на подлакътника на дивана и ги прехвърли с разтреперени ръце. При вида на една снимка тя ахна.

На нея се виждаше майка й в ярка червена рокля, позирайки, прегърнала един мъж в ресторант на плажа. Беше вечер, майка й носеше червило и обувки на токчета и изглеждаше млада, красива и изключително щастлива, сгушена до мъжа. А той беше тъмнокос, мургав и шеметно красив и прегръщаше Трейси през кръста.

На Анна буквално й секна дъхът, докато ги гледаше. Той приличаше толкова много на нея, че тя не можеше да откъсне очи от него. Това беше баща й. Не можеше да е иначе.

— Buonasera, Джино — прошепна тя, попивайки с очи чертите му. Не смееше да мигне, от страх, че снимката може да изчезне. — Buonasera, papa.