Луси Даймънд
Една нощ в Италия (27)

Глава 26
Coraggio — Смелост

Последният път, когато Катрин се беше притеснявала толкова силно, беше, когато Матю и Емили отидоха да вземат резултатите от матурите си. Но онова не можеше да се сравнява със сковаващия, почти парализиращ страх със студена пот, който я сграбчи, когато влезе в заведението на име „Плау“ два дни по-късно, за да се срещне с Майк. Започва се, първи рунд.

Не буквално, разбира се, въпреки че Пени я беше посъветвала да го „цапардоса веднъж, за бога“. Все пак, тя щеше да каже, каквото искаше, дори ако това бяха последните й думи. Беше длъжна да го направи.

По телефона тя нарочно не беше казала нищо конкретно, а само, че иска да се видят, за да обсъдят „бъдещето“.

— Добре, ще се отбия след работа — каза Майк с резкия тон на много зает човек. Той явно смяташе, че тя пак щеше да започне да плаче и да го умолява да й позволи да остане в къщата. Не си познал, Майк.

— По-добре да се видим в пъба — предложи тя и той се съгласи, слава богу. Едва ли щеше да си позволи да крещи като обезумял на обществено място, макар че Катрин не би се учудила на нищо.

Той вече беше там, когато тя влезе в заведението, и беше преполовил халба бира.

— Е, какво е толкова важно? — попита той, когато Катрин седна на стола срещу него, с чаша вино в ръка.

Здравей, Майк. Как си, Майк? Както и да е. Нямаше смисъл да си губят времето с любезности, можеха да преминат към главното. Тя вдиша дълбоко и тръсна на масата един куп документи — банкови извлечения и брошури от конференции.

— Ето това — каза тя, като сложи визитката на Ребека най-отгоре.

Той погледна купа книжа, после нея с тревога в очите. След мигновената слабост на паниката лицето му замръзна в заучена маска.

— Какво искаш да кажеш? — попита той. — И защо, по дяволите, ровиш в личните ми документи, след като нямаш никакво право?

— Искам да кажа, че знам какво правиш. Всичките тези пари, подаръците от „Шенкман“ — каза Катрин, опитвайки се да запази самообладание. Никога не я беше бивало в конфронтацията и инстинктът я подтикваше да подвие опашка, да избяга, да се извини, задето си е пъхала носа, където не трябва. После си спомни болката върху лицето на Софи и важността на мисията й. — И мисля, че това е отвратително.

— Не знам за какво говориш — каза той, като посегна към банковите извлечения. — Тези ще си ги взема, много благодаря.

— Мисля, че знаеш — каза тя. Това беше като партия шах, помисли си Катрин с разтуптяно сърце. Атака и блокада, атака и блокада. Майк никога не отстъпваше без борба. — Мисля, че знаеш съвсем точно какво имам предвид.

— Катрин… ти и преди си фантазираше разни глупости, но това — това наистина преминава всякакви граници — обаче се виждаше, че Майк е изплашен. Катрин почти виждаше трескавата работа на мозъка му, който се мъчеше да скалъпи някакво свързано извинение. Нямаш шанс, слънчице, прииска й се да каже. Този път няма да се измъкнеш.

— Така ли? И сега какво?

— Защото съвсем си… Скачаш на най-откачените заключения — процеди той. В този момент изчезна всяка преструвка за цивилизованост. — Какво те прихваща, да душиш наоколо? Ядосаната съпруга тръгва да отмъщава, така ли? — той я изгледа злобно. — Правиш го заради къщата, нали? Не можеш да преглътнеш, че искам да я продам.

— Не е заради къщата — каза тя, опитвайки се да запази равен тон. Сега съжаляваше, че не се възползва от предложението на Софи да дойде да я подкрепя. — Причината е, че ти вършиш нередни неща. Мислиш първо за себе си, а не за пациентите. За малко да убиеш Джим Фрост на Коледа.

Главата му отскочи назад толкова рязко, че съществуваше реална опасност да си навехне врата.

— Ти какво знаеш за Джим Фрост? — изсъска той, като я хвана за китката.

— Стига ми да знам, че е жив въпреки твоите лекарски указания — каза Катрин. — Пусни ме.

— Изнудваш ли ме? — изсъска той, а пръстите му се впиха в кожата й. — Това ли правиш? Опитваш се да играеш мръсно, а? Да ми измъкнеш част от моите пари?

— Не ти искам смрадливите пари — каза Катрин, мъчейки се да изтръгне ръката си от хватката му. — Казах да ме пуснеш.

Той поклати глава с присвити очи.

— Майка ми от самото начало позна, че си сметкаджийка — каза той. — Като си помисля, че навремето те защитавах!

— Аз не съм сметкаджийка — възрази Катрин, но гласът й потрепери.

Проклетият Майк. Проклетата му гадна майка. Как само умееше да я вади от равновесие.

— Виж се само, седиш тук с твоята праведност и тези „доказателства“ — изрече подигравателно той, махвайки със свободната си ръка към купа документи. — Мислиш се за много умна, като дойде тук тази вечер, нали? Много умна! Е, чуй какво ще ти кажа, Катрин. Ти не си нищо друго, освен една…

Изведнъж нажежен до бяло гняв изригна в нея. Тя беше дошла тук, готова да разговаря разумно, но само за пет минути той беше прибягнал към тактиката на силовия тормоз. Я да наритаме Катрин отново. Я да накараме Катрин да се почувства глупава. И тя наистина се беше чувствала глупава и неспособна през цялото време, докато беше омъжена за него. Но тя вече не беше с него — и не беше глупава. Единствената глупава постъпка в живота й беше, че не беше отстоявала себе си.

— Една от моите приятелки е журналистка — прекъсна го тя. — И вече знае всичко. Дадох й копия от всичко тук.

Майк изгуби увереността си. За около две секунди.

— Приятелки? Ти нямаш приятели — присмя й се той. — Само Пени. А нея никой здравомислещ човек няма да я вземе насериозно.

— Имам приятели — каза тихо тя. — И трябва само да се обадя на журналистката и да я помоля да публикува тази история. Сега ме пусни или ще започна да викам.

Той пусна китката й така, сякаш пареше, и ръката й тупна на масата. По кожата й се виждаха червени следи от пръстите му.

— Няма да ти позволя да ме нараниш отново — каза тя тихо. — Никога вече.

— Какво? Защото повиших тон ли, Катрин? Няма нужда да драматизираш излишно.

Тя срещна очите му и задържа погледа си. Сега тя го мразеше.

— О, според мен има — отговори тя. — Виж. Защо просто не признаеш, че си направил нещо нередно? После можем да поговорим как ще изправим това.

 

 

Майк не капитулира и не призна вината си точно така, както би искала Катрин, но тя все пак изпитваше огромна гордост всеки път, когато си припомняше случилото се след това. Тя беше успяла. За първи път тя се беше опълчила срещу Майк, въпреки че не беше изненада за никого, че той се беше опитал да я нокаутира.

Но този път тя не му беше позволила да го направи. Този път тя спечели битката.

— Трябва да спреш да вземаш пари от тази компания и да говориш на тези конференции — каза му тя с цялата си смелост, когато Майк осъзна, че действително рискуваше да бъде разобличен. — Нещо повече, трябва да спреш да предписваш това проклето лекарство! Ами ако Джим Фрост беше умрял? Ръцете ти са изцапани с кръв, Майк. Ти това ли искаш?

— Мислех, че постъпвам правилно — каза той тихо, но Кат не признаваше такива оправдания.

— Не е вярно, Майк. Какво става с теб? Допреди няколко години нямаше да ти мине през ума да предписваш медикаменти, в които не си напълно сигурен. Винаги си бил добър човек. Какво се промени?

Той хвана главата си с ръце, най-сетне разкаян.

— Не знам какво да направя, Кат — започна той с приглушен глас. — Ще се обадя на брокерите на недвижима собственост, ще им кажа, че съм размислил. Това устройва ли те?

Тя го изгледа, потресена, че той все още си мислеше, че целта й беше лично отмъщение. Дали я устройваше? Какво дали я устройваше? Ами Джим Фрост и другите нещастници, с чиито живот си играеше?

— Прояви малко здрав разум! — сряза го тя. — Кой говори за брокерите на недвижима собственост? Въпросът е ти да постъпиш правилно. Мисля, че първо трябва да поговориш със собствената си съвест, преди да вземаш решения.

Той вдигна глава.

— Ами журналистката? На нея какво ще й кажеш?

Това беше толкова необичайно. Майк — уязвим? Досега това не се беше случвало.

— Все още не съм решила — отговори тя. — Хайде да се видим след няколко дни и ти ще ми кажеш какви са твоите планове. Междувременно… — тя стана и взе книжата — ти си помисли.

И Катрин излезе навън, вдигнала високо глава, знаейки, че той я проследява с поглед. Знаейки, че Майк вече не се чувстваше толкова уверен.

Оттогава ореолът на самоуважението и борбената нагласа не я бяха напускали, обгръщайки я като някакъв енергиен щит. За първи път в живота си Катрин беше проявила храброст, не му беше позволила да я прегази. И чувството беше опияняващо.

Заредена с нова увереност, тя влезе в градинския център на другия ден, видя табелка на вратата с обява за свободни места в разсадника и смело си взе един формуляр за кандидатстване. Защо не? От надутите чиновници в агенциите за временна работа нямаше никакви новини, а работата с разсад и земя беше много повече в неин стил, отколкото високите токчета и гримът. Катрин се чувстваше щастлива, когато отглеждаше разни неща.

Докато обикаляше в търсене на нещата, които искаше да си купи, тя си спомни какво беше казал Джордж за партизанското градинарство. Преди да се усети, Катрин сложи няколко допълнителни пакетчета със семена слънчоглед в кошницата и се запита къде можеше да ги посади тайно. Беше удивително какви красиви цветя порастваха от едно мъничко семенце, помисли си тя, докато чакаше ред на опашката. Надяваше се, че новото малко семенце на увереността вътре в нея също щеше да порасне и да разцъфти.

* * *

— Кога се захвана с градинарство? — беше неделя и Катрин беше пренаредила другите си доброволчески ангажименти, за да се включи в инициативата, за която й беше разказал Джордж. Проектът включваше голям парцел с овощна градина, две полета със зеленчуци и стар викториански парник. Имаше много хора, които работеха заедно, докато децата им играеха на гоненица наоколо. Катрин помагаше на Джордж да покрие една зеленчукова градина със старо платнище, за да задуши бурените, като затискаше краищата със счупени тухли. — Или винаги си обичал да градинарстваш?

— Да, от съвсем млад — отговори той. — Баща ми имаше парцел и аз му помагах; това беше нашето хоби.

— Колко хубаво — каза Катрин, спомняйки си как навремето Майк прекарваше часове наред с Матю, сглобявайки и боядисвайки модели на самолети. Това беше нашето хоби, представи си тя как щеше да казва Матю на някоя жена в бъдеще. — Баща ти близо ли живее?

— Недалеч — отговори Джордж, спускайки една цепеница в края на платнището. — Към Бейкуел.

— Прекрасно — каза тя. — И двамата с него сте близки, нали? Често ли ходиш да го виждаш?

— Почти всяка седмица — каза той. — Сега той остана сам — майка ми умря преди няколко години. Опитвам се да се отбивам, когато мога, да му помагам с дребните неща, нали знаеш.

— Спомням си, че онази вечер ти спомена, че баща ти се е сринал, когато тя се е разболяла — каза Катрин. — Сигурно е било тежко. Съжалявам.

Той се изправи и й се усмихна леко, но погледът му натежа от болка.

— Да — каза той. — Е, тук приключихме. Искаш ли да се заемем с почистването на парника? Хубаво е да го измием добре, преди да започнем да засаждаме растенията след няколко седмици.

— Разбира се — каза тя, надявайки се да не го е засегнала. Всеки си имаше своите болни места.

Парникът не беше чистен от много отдавна.

Потънал в паяжини и прахоляк, с покрити с мръсотия стъкла, той съчетаваше функциите на гробница за мъртви растения в единия край, зимна хралупа за две малки цитрусови дръвчета в другия и неизползвано пространство. Джордж напълни една кофа с топла сапунена вода и двамата с Катрин започнаха да мият мръсните стъкла и да изхвърлят десетките мокрици и паяци.

— Е, кога ще се запозная с другите членове на твоето семейство, Катрин? — попита добронамерено Джордж. — Как мислиш, дали ще искат да се включат и те в тази инициатива?

— Останалите… хъм — каза тя. Ъ, никога? — Хъм, децата ми постъпиха в университета и не живеят тук, а съпругът ми… той също напусна. В общи линии.

— Ах — Джордж се смути. — Извинявай. Не бях помислил за това.

— Да. Аз просто не исках да ви сервирам цялата история на изоставената съпруга в курса по италиански — каза тя, престорено бодро и позитивно. — Не е добра тема за разговор.

— Така е — те продължиха да чистят в мълчание няколко минути и Катрин се почувства неловко. Признанието също не предразполагаше към разговор.

— Но това е добре — осмели се да каже тя, преди пропастта на мълчанието да е станала непреодолима. — Тоест… нали разбираш. Вече го приех.

— Добре — каза той. — Каквото не те убива, те прави по-силен, така казват.

— Да — съгласи се Катрин. Беше време да сменят темата. — А ти женен ли си? Имаш ли деца?

— Вече не — отговори той. — Нямам деца. Бракът ми приключи преди две години, така че знам какво преживяваш.

Тя се концентрира върху едно особено зацапано стъкло, за да не се налага да го погледне.

— Какво стана?

— Живеехме в Лондон, и двамата бяхме адвокати, ако не знаеш — каза Джордж и Катрин се постара да скрие учудването си. Както беше облечен сега в избелели черни дънки, дебел тъмносин рибарски пуловер и окаляни мечешки ботуши, с набола брада, нямаше как да си го представи в строго елегантен костюм да пледира в съда. — После майка ми се разболя и аз си взех отпуск, за да дойда тук и да помогна на татко. Те имаха само мен. Нямам братя и сестри.

— Ах — промълви Катрин.

— След като мама умря, бях разбит. Баща ми беше безпомощен, не умееше да се грижи за себе си. Мама винаги беше правила всичко — продължи той. — Междувременно Джес живееше в Лондон, сърдеше се, че не съм до нея, и ме питаше кога ще се прибера у дома.

Катрин разбираше дилемата му.

— Невъзможен избор.

— Да — съгласи се той. — Известно време обсъждахме варианта да дойдем да живеем тук. Адвокатите могат да се устроят навсякъде. Но тя… — той вдигна рамене. — Ох, не знам. Тя беше родом от Лондон, винаги гледаше отвисоко на Йоркшир, сигурно й се виждаше селски район. Навярно не се вписваше в представата й за нея самата, за двойката, която искаше да бъдем.

— И ти се върна, а тя не те последва?

— Не веднага. Опитахме се да продължим постарому, но вече нищо не вървеше. Постоянно се карахме за глупави, тривиални неща, които служеха за повод да си крещим. После тя се хвана с един мой приятел и… — той разпери широко ръце, от гъбата му закапа сапунена вода. — Това беше краят.

— А сега как си? — попита плахо Катрин. — Изглеждаш съвсем овладян, но аз знам, че не е лесно.

— Да. Трябваше ми известно време. Да се разделя едновременно с работата ми, приятелите ми и дома ми и да се опитам да превъзмогна проваления си брак, беше като падане в дупката на заека, разбираш ли? Изведнъж се озовах в съвсем нов свят: в родния край на север, сам, без професионална кариера… беше страшно.

— Представям си.

— Но това, от друга страна, ми даде възможност да преоценя всичко, да преосмисля живота си. Осъзнах, че адвокатската професия не ми носеше щастие и удовлетворение. Знаех, че някои от клиентите, които представлявах, бяха виновни и окаляни до коленете, но въпреки това трябваше да ги защитавам, това ми беше работата. Моментално реших, че повече не искам да правя това. Затова се залових с дърводелство. Ето това е истинска работа. Да създаваш разни неща с ръцете си, да изработваш нещо красиво и полезно от дърво… Това е истината. Това съм аз.

— Разбирам те — каза Катрин. Тя приседна на пети, без да я е грижа колко беше мръсен подът. — Когато Майк ме напусна, аз също се замислих какво искам да правя. Толкова много години бях просто нечия съпруга, нечия майка. Мисля, че съм забравила как да бъда себе си, ако това не ти звучи прекалено побъркано.

— Изобщо не ми звучи побъркано — Джордж й се усмихна. Той също беше забравил, че основната им задача беше да измият стъклата. — Започна ли да си припомняш как да бъдеш самата себе си?

— Малко по малко — призна Катрин. Тя си спомни лицето на Майк, стреснатото му изражение, когато тя му се беше опълчила онази вечер в пъба — когато на практика го беше заплашила. — Да — каза тя, кимайки. — Определено започвам да си припомням.