Луси Даймънд
Една нощ в Италия (20)

Глава 19
La fotografia — Снимката

Имаше нещо различно в редакцията на „Хералд“ в понеделник сутринта, когато Анна отиде на работа. Всички изглеждаха необичайно спокойни и непринудени. Две от секретарките си разказваха оживено за подвизите от уикенда, а от кухнята се носеше божествено ухание на кафе. Колин дори си подсвиркваше.

Анна се огледа, опитвайки се да установи какво беше по-различно. После видя празния стол на Марла и си спомни. О, да! Марла беше в отпуск. За цяла седмица. Пет пълни дни без хапливи забележки и подмятания, без зле прикрити обиди под формата на невинни коментари. Рай. Кой можеше да предположи, че понеделнишките сутрини можеха да са толкова блажени?

Тя седна на бюрото си и включи компютъра си, после забеляза един куп книжа с една отровножълта бележка отгоре. Ресторанти, които очакват анотация, беше надраскано с нечетлив почерк. Избери си. 500 думи при Имоджен до четв. 16 часа.

Обзе я дълбоко смущение. Това ли са указанията, които Имоджен беше поръчала да й даде Марла? Надве-натри надраскана бележка — това ли беше всичко? О, супер. Много благодаря. Всеки друг уважаващ себе си журналист би оставил чернова на материала, вместо да стовари цялата работа върху заместващия го колега. Не и Марла. Тя сигурно се изтягаше на шезлонга, обилно намазана с лосион за слънце, със самодоволна усмивка, надявайки се Анна да се провали тази седмица. Тогава Имоджен щеше да се ядоса, а Марла щеше да каже, Ами, аз не исках да го казвам, но…

Анна усети, че ръмжи тихичко, и побърза да спре, преди да е съсипала спокойната атмосфера в редакцията. Мръсни номера ли ще си погаждаме, Марла Тъкър? Не си избрала правилния човек. Само заради предизвикателството Анна щеше да напише най-хубавата анотация за ресторант, създавана в историята на журналистиката. Щеше да й даде да разбере на тази Марла.

И като смачка безполезната жълта бележка и я запрати в кошчето, Анна прелисти тестето: цял куп покани от хубави ресторанти в центъра на града и хотели извън него с нови менюта, които искаха да бъдат отразени от вестника. Цял куп покани! Нищо чудно, че Марла постоянно тънеше в самодоволство — тези покани й позволяваха да вечеря навън всяка вечер, плюс няколко покани за безплатен обяд. Въпросът беше кой ресторант да опита първо? Анна имаше желание да ги обиколи всичките.

Кое беше най-елегантното заведение, мястото, което не можеше да си позволи?

Анна изключи евтините грил барове и пицариите, с което възможностите намаляха значително. Някакъв авантюрист им беше изпратил дори флаер за новата лафка за кебап насред Лондон Роуд. Ще имаш да вземаш, миличък!

Слава богу, имаше по-класни предложения. Анна се задържа над менюто на елегантен нов френски ресторант точно до площад „Лиополд“ — той определено си струваше. Изискан ресторант край Пийс Гардънс? Хмм, изглеждаше смущаващо снобски. Човек не можеше да се отпусне на такива места, поне според Анна — и порциите бяха миниатюрни. Какво друго имаше? Аха.

Да. Италиански ресторант „При Енрико“ — ето това звучеше добре.

Тя прегледа прикаченото към поканата примерно меню и устата й се напълни със слюнка: ризото, паста, ястия al forno^[1]… Тя се облиза и взе телефона.

— Здрасти — каза тя, когато Пит се обади. — Какво ще правиш в сряда вечер?

— О, здрасти, котенце — каза той, някак учудено. Едва по-късно Анна си спомни, че трябваше да му се сърди. Той й беше вързал тенекия в последната минута в събота вечер, когато трябваше да отидат заедно на рождения ден на нейната приятелка Хлоуи. Изникна ергенско парти на някакъв приятел, каза Пит в осем и петнайсет, две минути преди Анна да излезе от апартамента. Още по-лошо, той дори не й се обади да се извини на другия ден. Каква грубост! Нищо чудно, че се сконфузи, като я чу да го пита мило какви са плановете му за средата на седмицата. — Ъм… ще ритам футбол с момчетата — каза той след момент. — Защо?

— Мислех, че футболът е в четвъртък?

— Планът се промени. Защо? Какво искаш? Всъщност ти как си?

— Този въпрос трябва аз да ти го задам. Какво стана в събота? Да не си се запил? Опитах се да ти се обадя, както знаеш.

— Съжалявам, мило. Не съм си чул телефона в клуба, затова не ти се обадих.

Тя въртеше химикалката между пръстите си, като се чудеше дали да му вярва. Освен това все още не бяха споменали нищо за сексуалните есемеси от миналата седмица.

— А, добре — каза тя. — Тогава във вторник?

Последва пауза.

— Ъ… Имам ангажимент в службата.

— Така ли? — Пит никога не работеше допълнително. Той изчезваше от бюрото си точно в пет и половина всяка вечер.

— Да. Ъ… някой напуска. Прави прощален купон.

— Във вторник?

— Да! Не е забранено, нали? — Пит мина в отбрана.

Тя въздъхна нетърпеливо.

— Кога ще те видя, все пак?

— Сега ми се цупиш, нали?

— Не, аз…

— Знаех си. Защото не ти звъннах, защото знаех, че ще започнеш да ме ругаеш.

— Пит, аз просто…

— Виж, мило, сега съм на работа. Дай да поговорим за това, когато се видим, а? Трябва да затварям. Чао.

Тя чу как връзката прекъсна и ахна от възмущение.

Какво, по дяволите, беше станало току-що? Тя му се обаждаше, за да го покани в най-хубавия нов италиански ресторант в Шефилд, а той успя да я изкара хленчеща досадница, която му разваляше настроението.

— Невероятно — прошепна тя. — Абсолютно невероятно.

— Какво става? — попита Джо, който влезе в този момент. — Автобус номер деветнайсет? Разкажи ми. Пак е закъснял с двайсет минути. Човек ще стигне по-бързо с двуколка, отколкото с тази таратайка.

Анна все още беше бясна след разговора с Пит.

— Ти не би отказал страхотна вечеря в първокласен италиански ресторант, нали, Джо? — попита троснато тя.

— Да не съм луд — каза той. — Защо, каниш ли ме?

Тя се засмя.

— Не, но… — това беше моментът, когато той също трябваше да се засмее и да каже „шегувам се“. Вместо това той я погледна с очакване, сякаш действително се надяваше да го поканят. — Ами… — поколеба се Анна. — Имам нужда някой да дойде с мен. Ще пиша отзив за един ресторант — нали помниш, че замествам Марла? Току-що поканих Пит, но той е зает.

— Аз не съм — изстреля той. — Освен ако не е довечера или в четвъртък.

— Мислех да е в сряда.

— Става.

— Какво — наистина ли?

Той вдигна рамене.

— Защо не? Ще бъде забавно.

Анна се замисли. Защо не, наистина? Това не беше среща. Той беше колега журналист, двамата можеха да се вдъхновят с нови идеи. И Джо имаше право — можеше да се окаже забавно. Още по-добре, че Анна щеше да има възможност да упражни новите си познания по италиански.

— Добре тогава — каза тя. — Аз ще направя резервацията. Наздраве, Джо — после, за да не го остави с погрешни впечатления за неочакваната покана, тя добави: — Ти си истински приятел.

 

 

Във вторник вечер беше време за курса по италиански и Анна се зарадва на срещата с другите ученици. След онази вечер в пъба миналата седмица, сега тя ги чувстваше като нови приятели.

— Здравей, Джералдин, как вървят репетициите? — попита тя, когато влезе в стаята. (Чудесно, тя беше научила репликите си и сега беше заета с концепцията за тоалета за представлението.)

— Какво стана с твоята среща на сляпо? — прошепна на Нита, отваряйки учебника си. (Той беше закъснял и имаше мустаци, гласеше отговорът, допълнен с кисела физиономия. Телефонът му вече беше изтрит от указателя на Нита.)

— Прекрасна прическа — ау! — тя огледа Катрин с възхищение. — Фийбс, ти ли направи това?

— Естествено — заяви Фийби с доволен вид. Днес косата й беше сплетена на две плитки — в стил скромна ученичка. — Изглежда страхотно, нали?

— Благодаря — каза Катрин и се изчерви. — Много се радвам. Хора, отидете при Фийби да ви направи прическа тази седмица. Тя прави чудеса!

Фийби се приведе напред с блеснал поглед.

— Между другото, Кат — каза тя. — Печални новини. След като ти си тръгна, се случи ужасен инцидент с бялото палто на Ребека. Някой го заля с кафе, цялото. Нямам представа как стана.

— Не! — ахна Катрин с потресена радост, после се изкиска тайничко. — Сериозно ли?

— Да. Тя каза, че повече няма да стъпи при нас. Ние сме толкова разстроени. Много ще ни липсват нейните несъществуващи бакшиши — тя смигна палаво.

Джордж вдигна вежди.

— Хей, твоят салон може да лансира собствено телевизионно шоу — каза той. — Между другото, косата ти изглежда страхотно, Катрин.

— Благодаря! — каза тя и се изчерви силно.

— Ако ти се прииска да се подстрижеш, Джордж, заповядай.

— Побърза да каже Фийби, като му подаде визитка. — Мога да ти направя палава момчешка подстрижка, с голям бретон на една страна и…

Той поклати глава, засмян.

— Запуснатата рошава визия ме устройва идеално, благодаря.

— Отговори той, прокарвайки пръсти през тъмнорусата си коса и пърхайки с мигли. — Но ако ми омръзне, ще дойда при теб, Фийбс.

Миналата седмица Софи им беше дала за домашно да подготвят по няколко изречения за себе си, използвайки вече научените италиански изрази.

Урокът започна с четене на домашните на глас, като от време на време някой се запъваше с произношението, въпреки че две ученички — тоест, Джералдин — се вживяха театрално в акцента, със звучното „р“ и оживената жестикулация.

След като Софи ги похвали за положените усилия — дори Фийби, която се кискаше всеки път, когато казваше „Но“ — тя им предаде новите думи за ориентация в града (пазар, катедрала, туристическо бюро и т.н.) и националностите.

Анна усети приятна тръпка, когато си представи как пристига в Римини и пита за посоката на безупречен италиански. Тя щеше да организира пътуването си. В най-скоро време.

Както обикновено, двата часа отлетяха неусетно.

— Поздравявам ви всички, справяте се много добре — каза Софи накрая. — До следващия път. Ciao!

— Ciao! — отговориха дружно учениците.

Софи повика Анна, преди тя да си тръгне.

— Имаш ли две минути? — попита тя.

— Разбира се — каза Анна.

— Ти нали каза, че майка ти се е запознала с баща ти в Римини? — започна Софи без предисловие.

— Да, така мисля. Защо?

— Хрумна ми нещо. Според Фейсбук един мой приятел в момента работи там. Помислих си, че… ако ми дадеш снимката на баща ти, мога да я сканирам и да я изпратя на моя приятел, да видим дали ще познае мястото, където е направена — обясни Софи. — Така поне ще знаеш къде да започнеш търсенето, нали, ако той може да определи точното място? Възможно е дори да намери човека!

Сърцето на Анна се разтуптя.

— Това ще бъде страхотно — каза тя. — Благодаря! — съжали, че не можеше да протегне ръка и да вземе снимката, която беше подпряна на нощното й шкафче. — Как мога да ти я донеса? Ти през цялата седмица ли си в града? Аз работя в редакцията на „Херълд“, така че мога да изляза по всяко време.

— Аз слизам в центъра само в четвъртък — каза Софи. — Искаш ли да пием кафе?

— Идеално — съгласи се Анна. — Знаеш ли къде е „Мармедюкс“? Ще те чакам там към единайсет часа. Благодаря ти!

Катрин я чакаше пред класната стая.

— Ъм… Анна, може ли да те питам нещо?

— Да, разбира се — каза Анна. — Искаш ли да вървим, докато разговаряме? Билетът ми за паркинга изтича след петнайсет минути.

Те тръгнаха по коридора.

— Открих нещо — започна директно Катрин. — Нещо странно, което не разбирам. Знам, че журналистите умеят да разнищват такива заплетени истории, затова си помислих…

Любезната усмивка на Анна застина на лицето й. Такива неща се случваха от време на време — хората я молеха да разследва някое изчезнало завещание или й разказваха възмутено за някоя несправедливост срещу тях в работата с надеждата, че тя ще изобличи злодеите във вестника. Обикновено без резултат. Сега тя се радваше, че беше дала на Катрин само петнайсет минути. Някои хора говореха с часове, стига да имаше кой да ги слуша.

— Ами… става въпрос за едно джипи. Той е добро джипи, но аз знам, че му превеждат големи суми пари — почти сто хиляди лири през последната година и половина. И не знам защо.

Анна се намръщи. Честно казано, това не бяха обичайните жалби.

— А знаеш ли кой е мистериозният донор?

— Не. Там е работата. Ти какво би помислила, като журналист, ако знаеше тези два факта?

— Какво, че един общопрактикуващ лекар получава тайни плащания? — попита Анна, минавайки през въртящата врата пред колежа и излизайки в студената, тъмна нощ. Тя потрепери, докато изчакваше Катрин, напъха ръце в джобовете на палтото си, в опит да се сгрее. — Щях да помисля, че някой подкупва джипито.

— Отговори тя. — Изнудване или подкуп. Не ми звучи невинно.

— И аз си помислих същото — каза Катрин. Въпреки студа тя излъчваше меко сияние, сякаш гореше с нервна енергия.

— Кой е този човек? Каква е историята? — попита Анна, заинтригувана.

— Ъм… сложно е.

По дяволите. Сега тя се затваряше точно когато апетитът на Анна се събуди.

— Ами, ако искаш да разровя нещата, напиши ми два реда — каза тя, извади една визитка от чантата си и я подаде на Катрин.

— Освен с кулинария се занимавам и с разследваща журналистика и ще се радвам да помогна.

Катрин прибра визитката и кимна. Явно обмисляше нещо сериозно.

— Ако това джипи е замесено в нещо нередно, какво ще му се случи, ако го разкрият?

— Зависи какво е направил. Искам да кажа, възможно ли е парите да са от някой признателен пациент?

— Не — каза Катрин. — Става въпрос за редовни плащания от една компания. Не е признателен пациент.

Интересно.

— Е, в такъв случай, предполагайки, че става въпрос за някаква измама или корупция, лекарят може да отиде в затвора — каза Анна. — Защото в случай на злоупотреба или подкуп лекарят със сигурност е виновен. Трудно е да преценя, без да знам всички подробности, но той определено ще пострада.

— И аз така си помислих.

Анна спря в края на паркинга.

— Сигурна ли си, че не искаш да поговорим за това сега? Обещавам, че разговорът ще си остане конфиденциален.

Хей, дори ще платя още двайсет лири за паркинга, помисли си тя. Катрин поклати виновно глава.

— По-добре, не — каза тя. — Може би някой друг път.

Анна сви рамене, опитвайки се да скрие разочарованието си. Нямаше нищо по-лошо от това да размахат някоя сочна история под носа ти, а после да си я приберат.

— Ти решаваш — каза тя. — Но ако подозираш злоупотреба — и ако имаш някакво доказателство, трябва да отидеш в полицията. Защото ако не го направиш, можеш да се окажеш съучастница в престъплението.

Това стресна Катрин. Анна целеше точно това, разбира се. Ако нищо друго не можеше да убеди тихата Катрин да говори, то вероятността да я тикнат зад решетките щеше да я разтърси.

Изражението на Катрин остана непроницаемо под слабата светлина на уличната лампа, но тя явно се притесни.

— Ще го имам предвид — каза тя. — Благодаря ти, Анна. Това е малко… — Анна усети, че се навежда към събеседницата си. Хайде, Катрин, изплюй камъчето.

— Сложно е — каза отново Катрин. — Съжалявам.

— Няма за какво да се извиняваш — Катрин нямаше къде да избяга сега. Анна и махна с ръка и натисна копчето на дистанционното, за да отключи колата си. — Ще се видим другата седмица.

Тя погледна през рамо, докато отваряше вратата на колата си и видя Катрин потънала в размисъл, да върви нанякъде. Неизвестността загложди ума на Анна и цял рояк нови заглавия оживяха в главата й.

РАЗКРИТИЕ Местно джипи изобличен в измама.

ТАЙНО ПОТАЙНО Лекар, изнудвал пациенти, отива на съд.

ЛЕКАР, НЕ Недобросъвестен лекар разобличен в незаконно присвояване на средства.

Това несъмнено бяха подходящи заглавия, помисли си Анна, като включи двигателя и избута плъзгача на парното на максимум: Тя подкара колата, а въпросите гъмжаха в ума й.