Луси Даймънд
Една нощ в Италия (2)

Глава 1
Mio padre — Моят баща

Като журналистка, Анна Морли беше свикнала да мисли в заглавия; този навик беше станал нейна втора природа. Тя го правеше несъзнателно, дори най-баналната случка в живота й се трансформираше в звънко заглавие, изписано с големи черни букви в ума й.

ИЗДЪНКА! Журналистка, 32 г., изпуска автобуса на път към дома.

ОПАСНОСТ ПО УЛИЦИТЕ! Откъртено паве „залага коварен капан“, казва местна жителка, 32 г.

ДА БЪДЕ СВЕТЛИНА Градският съвет търпи критики заради недобро улично осветление. Кампанията на „Хералд“ започва днес!

ИГРИТЕ НА ГЛАДА Бедстваща писателка, 32 г., се проклина жестоко, защото не се е отбила в магазина на ъгъла, за да си купи консерва боб.

Откровено казано, нито едно от заглавията не беше нещо особено.

Вярно отражение на живота й в същия откровен дух. Ако Анна умреше в този миг и опечалените решаха да поставят епитафия върху надгробния й камък, думите „Нищо ново, все едно и също“ щяха да бъдат идеалното обобщение.

Но тогава се появи най-шокиращата новина точно когато тя най-малко я очакваше и след това повече нищо не беше „нищо ново, все едно и също“. Удивително е как един разговор може да промени всичко.

Клемънси Хаус беше домът за възрастни хора на дванайсет километра от Шефилд, където живееше Нора — бабата на Анна. Със своята силна миризма на урина, дезинфектант и преварено зеле, той беше пристан за няколко десетки пенсионери в различни стадии на сенилност и старческа немощ. Несъмнено това беше последното място на земята, където човек би очаквал да преживее богоявление.

Анна посещаваше баба си в последната неделя на месеца и познаваше почти всички обитатели на дома. Пристигането й в лобито се посрещаше с развълнувана глъчка — „О, това е Анна“, „Събуди се, како, Анна е тук, виж, дошла е да навести Нора“, „Анна! Миличка!“ — което винаги я караше да се чувства като знаменитост от средна величина, докато си проправяше път през морето от бели коси и ортопедични чорапи.

— Здравейте, госпожо Рансъм, каква хубава рокля носите днес.

— Здравей, Вайълет, какво прави правнукът?

— Здравей, Елзи, донесох ти кръстословица, ако искаш?

Нора се надигаше от любимия си стол в карамелен цвят и поднасяше меката си, обилно напудрена буза за целувка, после двете пиеха прясно запарен чай и бъбреха около час, преди да излязат на бавна разходка в градината, така че Нора да може да й се оплаче на четири очи от онези обитатели, които й ходеха по нервите тази седмица. И обикновено се свършваше с това.

Този път обаче нещо се промени. Беше ветровит есенен ден с тъмни облаци, които се бутаха един в друг на небето, докато вътре парното беше надуто до сънотворни нива. Анна тъкмо се канеше да предложи да излязат навън на чист въздух, когато неочаквано се изви буря и заваля пороен дъжд, обсипвайки прозорците с едри тежки капки.

— Мили боже! — изписка Нора и премигна с уплаха, вдигнала ръка към набръчканата си шия. Както обикновено, тоалетът й представляваше странна комбинация от дрехи, днес изборът включваше кремава блуза и зелена мохерна жилетка с релефна плетка, любимата й туидена пола и плътен кафяв чорапогащник, свлечен на гънки около отеклите й глезени.

— Може би ще трябва да останем вътре — каза Анна, като погледна дискретно часовника си. Три часът. Пит трябваше да дойде за вечеря по-късно — тя амбициозно му беше обещала „печена мръвка“ и знаеше с непоколебима увереност, че в дома й не можеше да се намери нито един зеленчук, да не говорим за нещо, което можеше да намаже обилно с мазнина и да го метне във фурната.

Нора се обърна и погледна Анна така, сякаш я виждаше за първи път. Нейната деменция беше непредсказуем звяр; някои дни умът й изглеждаше съвършено бистър и тя успяваше да поддържа разговор, но друг път булото на объркването се спускаше пред лицето й и тя говореше несвързано.

— Ти приличаш на него, така да знаеш — каза тя без никаква връзка. — Казваше се Джино, нали? — зъбната й протеза се плъзгаше и завалваше думите.

— Джино? — повтори Анна. — За кого говориш, бабо?

— За италианеца. Ти знаеш — очите й бяха замъглени и отнесени, погледът й се залута нанякъде. — Баща ти.

Стомахът на Анна се преобърна. Сигурно не беше чула правилно.

— Баща ми?

Нора се намръщи.

— Нали казах същото? Горката ти майка — тя поклати глава, разкривените пръсти се вкопчиха в облегалката на стола. — Калпазанин!

За момент Анна остана без дъх. Тя отвори и затвори уста, мозъкът й се нажежи до червено от шокиращи, спешни въпроси.

— Той така ли се казваше? — попита замаяно тя. Най-после, помисли си тя. Най-после! — Джино? Така ли се казваше той?

— Много път има до Типерари — госпожа Рансъм запя някъде до тях с висок и писклив глас. — Много път има дотам — няколко други старци се включиха и Анна трябваше да повиши глас.

— Бабо? — подсети тя Нора, когато не последва отговор. — Баща ми Джино ли се казваше?

Нора премигна.

— Виж какъв дъжд! — удиви се тя. — Трябва да прибера прането, нали?

— Бабо, ти нямаш пране тук. Сега сме в Клемънси Хаус, нали помниш?

— Много път има до Типерари, до най-сладкото момиче, което познааавааам…

— Изпрах бялото пране тази сутрин — каза унесено Нора. — Ризите на Албърт и чаршафите. Роклята на Меридит за неделното училище, онази с розовите панделки.

И се отнесе, погълната от объркващите мъгли на миналото, Албърт беше съпругът й, погребан отдавна. Анна нямаше представа коя беше Меридит.

— Бабо, чуй ме. Ти помниш ли Джино? Как изглеждаше той?

Някой пляскаше извън такта, отбеляза замаяно Анна.

— Довиждане, Пикасири — пей с нас, Нора! — Сбогом, Лестър Скуеър…

Нора не слушаше, тя беше в своя собствена паралелна версия на света, наклонила глава, сякаш чуваше далечни гласове.

— И покривката! Сосът от печеното излезе трудно, нали, Сюзън?

Анна се разтревожи. Сюзън беше отдавна починалата сестра на баба й, с която тя понякога бъркаше Анна.

Темата за Джино стана далечна като Типерари.

— А сега ще подгизне от дъжда. Хайде! Къде е кошът?

Тя се надигна от мястото си, но Анна хвана тънката й ръка.

— Седни — каза тя тихо. — Госпожа Еклис, ще внесе прането.

Баба й често споменаваше госпожа Еклис, когато умът й се отклоняваше по тангентата; Анна все още не беше напълно сигурна коя беше тя, но вмъкването на нейното име сега можеше да бъде от полза.

— Много път има до Типерари, но сърцето ми още е таааам!

Нора я погледна.

— Айви Еклис? Сигурна ли си?

— О, да — каза уверено Анна. — Но за Джино…

— Я стига! Айви Еклис умря преди трийсет години. Какви ги говориш, миличка?

— Някой иска ли чай? — една социална работничка вкара количка за сервиране и се усмихна ведро. — Какао с бурбонска ванилия?

Песента секна рязко, заменена от доволен предвкусващ шепот.

— Чудесно — каза Нора. — Да, моля, насам, миличка! — тя се обърна отново към Анна, с блеснали очи. — Ти ще пиеш ли, Сюзън?

 

 

По-късно този следобед, докато Анна шофираше към дома си, в ума й светеха нови заглавия.

КОЙ Е БАЩАТА? Най-сетне има следа.

ПОЗНАВАТЕ ЛИ ДЖИНО? Започва издирването на мистериозния италианец.

МОМИЧЕТО НА ТАТКО. Отдавна изгубена дъщеря се събира с баща си.

Джино. Баща й се казваше Джино. Той беше италианец. Струваше й се, че се беше отворила някаква врата и светлината се лееше в тъмна, затворена стая след години пълно униние.

Майка й винаги упорито отказваше да разкрие нещо за бащата на Анна. Неговото име не присъстваше дори в свидетелството за раждането й.

— Ти си нямаш татко — беше казала кротко тя, когато малкото момиченце осъзна, че повечето деца в класа имаха двама родители, а не само един. — Ти имаш мен и аз ти стигам.

По-късно, когато Анна порасна и откри, че всъщност технически трябваше да е участвал някакъв баща в даден етап от процеса, майка й реагира остро.

— Не ми говори за тази грешка на природата — изсъска тя, когато Анна събра смелостта да попита отново. — Повярвай ми, миличка, по-добре е да не знаеш.

Растейки в Честърфийлд, сама с майка си в неугледно общинско жилище, Анна нито за миг не беше видяла ползата от неведението си по този въпрос. Дали баща й беше някакъв психопат? Опасен престъпник? Дали беше наранил майка й по някакъв начин? Сигурно беше направил нещо ужасно, щом никой не искаше да изрече дори името му на глас. (Анна беше сигурна, че той не беше Волдемор, но този факт я навеждаше на други размишления.)

Майка й беше акушерка и на Анна й беше минавало през ума, че може би я беше прибрала от някое родилно отделение, което обясняваше непроницаемата тайнственост.

Може би зачеркването на баща й като грешка на природата беше димна завеса, защото майка й не й беше истинска майка. Но не, явно беше, защото двете си приличаха по заоблените дупета и големите гърди, с еднаквите комично малки крачета.

Боята обаче беше различна — майка й имаше чуплива руса коса и сини очи, в комбинация с бяла порцеланова кожа, докато Анна беше брюнетка с кафяви очи и мургав тен.

— Джино — промълви тихо тя, като зави по кръговото движение, за да слезе от околовръстното шосе. В ума й се появи образът на смугъл мъж с блестящи като черни маслини очи.

Италианецът, беше казала баба й, с което беше породила цял рояк нови въпроси. Може би майка й се беше запознала с него на почивка в Италия? Дали е било летен роман, който е завършил плачевно?

Къде беше баща й сега?

Тя отвори огледалото на гърба на сенника и погледна отражението си, докато изчакваше зелена светлина наред с другите пъплещи коли към центъра на града. Тя самата беше средиземноморски тип, нали? Винаги първа почерняваше на момичешките летни ваканции, будейки завист у приятелките си, и неведнъж се бе питала дали в гените й нямаше гръцка, персийска или дори индийска следа.

Сега Анна знаеше отговора, разполагаше с факти. Бащата италианец внасяше щипка екзотика в солидното йоркширско родословие на майка й. Това я караше да се чувства различна: по-интересна, по-привлекателна.

— Mamma mia! — каза тя на глас, зави по своята улица и паркира не особено елегантно.

Обзета от вълнение и заинтригувана, тя изтича по стълбите към апартамента си. Анна беше дошла в Шефилд като студентка преди четиринайсет години и остана тук. След университетското общежитие тя дели няколко квартири с други момичета в Брумхил и Круксмур, за да дорасне накрая до първия си малък партерен апартамент близо до Еклисъл Роуд. Не възнамеряваше да остава дълго в този апартамент; само няколко месеца, докато спестеше достатъчно пари, за да предприеме нещо вълнуващо, като например да заживее в Лондон или да тръгне да пътешества по света. Но тогава Анна започна работа в местния вестник и по някакъв начин, шест години по-късно, тя беше пуснала котва както в службата, така и в жилището. Мечтите й да работи в нюзрума на някоя национална медия или да броди с раница на гърба по девствени плажове си останаха само мечти, които ставаха все по-нереални с всяка изминала година.

Влизайки в апартамента сега, Анна го огледа с нови очи. Беше претъпкан с вещи и разхвърлян, с неизменно петно влага в единия ъгъл на тавана, където покривът течеше. Едно растение загиваше бавно върху телевизора, по первазите имаше фин слой сивкав прах. Определено приличаше на снимката „преди“ в онази рубрика „Разчистете боклуците“, която пускаха всяка пролет във вестника. Обаче някой ден Анна щеше да превърне това място в стилно и модерно жилище. Определено. Просто все още не се беше заела с това.

Тя набра импулсивно един телефонен номер и се тръшна върху овехтелия червен диван. Майка й отговори след третото позвъняване.

— Ало?

— Мамо, аз съм. Слушай, днес видях баба и… — изведнъж думите се заплетоха в устата й и тя се поколеба, без да знае как да продължи.

— Всичко наред ли е? Тя добре ли е?

— Тя е добре — Анна преглътна. — Виж, само че тя каза…

Гласът й отново пресекна в решителния момент. Попитай я. Просто я попитай!

— Връзката е ужасна. Постоянно прекъсва. Какво каза баба ти? Пак ли не е на себе си? Нищо не ми казвате.

— Не, баба е добре, просто… — тя прокара безпомощно ръка през дългата си коса, после погледът й попадна върху снимката над прашната камина. Там тя и майка й бяха на лятна ваканция в Рил, Анна беше деветгодишна, двете бяха загорели и носеха слънчеви очила, усмихваха се срещу обектива. Това беше една от любимите й снимки, защото извикваше спомени за пясъчни замъци, сладолед и разходка с жълтеникаво космато магаре.

Двете с майка й бяха преживели много. Нима можеше да направи това сега, по телефона?

— Няма нищо — смотолеви тя. — Просто исках да ти кажа, че баба е добре. Всичко е наред.

— А, добре — отговори Трейси, леко объркана. — Чудесно. А ти добре ли си? Още ли те мъчи онази кашлица?

— Добре съм, мамо, добре съм. Трябва да затварям. Много поздрави на Греъм. Чао.

Тя затвори, чувствайки се като страхливка. Вечно таеше нещата в себе си. Не успя да научи нищо повече и отново тънеше в неведение.

Анна захвърли телефона си и се зарови в книгите и папките, струпани без ред по рафтовете и етажерките, докато намери стария си атлас от училище, и започна да прелиства страниците. Италия, Италия, Италия… ето я.

Тя проследи очертанията на страната, сякаш те можеха да й разкрият някакви тайни, прокара пръст по Алпите, очерта пътека по дивия източен бряг. Нещо я свиваше под лъжичката, докато шепнеше имената на градовете. Неапол. Флоренция. Сиена.

— Къде си, Джино? — попита тихо тя.

Не знаеше почти нищо за тази страна, осъзна засрамено Анна, освен най-баналното — пица, кианти и римляните.

Срамота. Като се има предвид, че това беше родината на баща й! Добре. Значи беше време да започне да учи, нали? Във вихъра на тези драматични събития Анна беше забравила напълно за Пит и за печеното, което трябваше да приготвя, докато в шест часа не се позвъни на вратата и тя подскочи, стресната и изтръгната рязко от италианските блянове.

О, по дяволите. Вечерята.

Пит не беше точно обектът на страстна любов, който Анна си беше представяла — той спадаше по-скоро в категорията „става“, ако трябваше да бъдем брутално честни: корнуолски тутманик вместо чиста телешка пържола. Но все пак беше порядъчен мъж, който никога не я беше мамил, не беше отмъкнал всичките й спестявания и не се беше оказал гей — все неща, които бяха преживели приятелките й. Вярно, Пит не беше най-динамичният или страстен мъж в света — Анна неведнъж се беше питала дали някога беше чувал думата „романтика“, но не беше лош човек. Двамата си прекарваха забавно понякога. Макар че сега той не се смееше.

— Как така си забравила? — изхленчи жално той, когато влезе в коридора. — Ти нали каза, че си се заела с всички приготовления. От закуска не съм хапвал нищичко! — цялото му лице се сгърчи от недоволство, като копой след неуспешно преследване.

— Съжалявам, Пит, загубих представа за времето. Виж, случи се нещо наистина удивително — започна Анна, разказвайки му за проблясъка истина в несвързаните думи на баба й. — Не съм в състояние да мисля за нещо друго цял следобед.

Пит обходи с поглед мърлявата, пуста кухня, без следа от препечено пиле, очакващо да бъде разкъсано, без гъст ароматен сос, който да къкри като вулкан на котлона, и без златисти хрупкави картофи, които да се пекат във фурната.

— Да отидем тогава в пъба, а? — въздъхна той с ръка върху корема. — Стомахът ми си мисли, че са ми прерязали гърлото.

Лесно му е на него, помисли си кисело Анна. Пит знаеше откъде беше, познаваше баща си и майка си с нейната колекция от порцеланови котета в тяхната трептяща от чистота къщичка (в квартал с неслучайното име Уитс Енд^[1]), и двете му сестри, омъжени с деца някъде в Шефилд, затънали в скучното си еснафско съществуване. Той имаше семейство, корени, увереност в своето място в света. И нямаше представа какъв късмет беше това.

— Пит, аз ти казвам, че съм на крачка от това да открия баща си, а ти ми говориш за стомаха си? Не можеш ли да проявиш малко повече интерес?

Гласът й прозвуча по-рязко, отколкото беше възнамерявала, и на лицето му се изписа объркване.

— Мила, с цялото ми уважение, но ти не си го „открила“, а само си научила името и националността му — изтъкна той със своята обичайна вбесяваща педантичност. — Не забравяй, че в Италия сигурно има най-малко неколкостотин човека на име Джино.

Анна стисна зъби.

— Да, вече си мъртъв, Пит — процеди саркастично тя. — Не си прави труда повече.

Той кимна, сякаш темата беше изчерпана.

— Излизаме ли?

О, какъв смисъл имаше да му обяснява? Той изобщо не я разбираше.

— Излизаме — подхвърли тя и завъртя очи.

Анна се питаше къде ли вечеря баща й в неделя. Със сигурност не беше в някоя шумна глупава кръчма, където тоалетните никога не бяха почистени, казанчетата течаха, а собственикът неизменно наднича в деколтето ти. В никакъв случай. Той, Джино, се разполагаше на голяма маса навън сред слънчевите хълмове на Тоскана, под шарената сянка на маслиновите дървета. На масата му имаше обли червени домати, нежна моцарела, поръсена със смарагдов зехтин, домашно червено вино в гарафа. Малки деца тичаха боси по нагорещената прашна земя, кучето вдигаше сънено глава и пролайваше от време на време…

Дали той знаеше, че има дъщеря тук, в дъждовния Шефилд?

Дали я беше виждал някога?

— Ти не ме слушаш, нали? — попита Пит, явно ядосан, докато Анна заключваше входната врата и двамата тръгнаха надолу по стълбите. — Изобщо не чуваш какво ти говоря.

Тя все още беше в Италия. Там беше много по-хубаво.

— Съжалявам, така е — призна тя. — Какво ми каза?

— Попитах те дали си видяла резултата на „Юнайтед“. Аз гледах мача при нашите, нали знаеш, че баща ми наскоро се включи към Скай Спортс? Страхотно е. Новият им играч няма грешка, казвам ти…

— Браво — каза Анна, но вече не го слушаше, умът й отлетя отново при баща й и неговия слънчев живот. Тя трябваше да го намери. Просто трябваше. Вината за несъстоялата се вечеря с печено и бутилка червено вино означаваше, че Анна не възрази срещу попълзновенията на Пит по-късно вечерта в нейния апартамент, макар че изобщо не беше в настроение за тромавите му ласки. При него всичко се свеждаше до постъпателно — възвратни движения, някое и друго стисване на гърдите й, изгрухтяване и потно стоварване върху нея, а Анна се чувстваше крайно разсеяна и непривлекателна през всичките три минути от процедурата.

— Ох — каза той после, като се катурна настрана. — Този път беше седем и половина.

Анна не повярва на ушите си първият път, когато Пит даде оценка на техните сексуални сеанси по десетобалната система, но той явно подхождаше съвсем сериозно към оценителската си дейност. За свой ужас тя откри, че Пит въвеждаше резултатите в таблица на лаптопа си. Сериозно. Не че Анна го дебнеше, но той беше оставил страницата отворена, под заглавие „Секс с Анна“, и тя неволно я беше видяла. Там, черно на бяло, бяха описани датите, оценките и кратко резюме на всеки акт. Случаят тя отгоре, бебешко олио, лампата включена — беше оценен с десетка, но тя ядосана, прекалено пияна, стана набързо беше получил мизерните шест точки.

— О, боже мой — възкликна тя, слисана и ококорена. — Пит, какво е това, по дяволите?

— Нали не възразяваш? — отговори той с хитра усмивчица. — Стори ми се секси, някак си.

Секси, някак си? По-скоро връх на тъпотията. Това не бяха любовни писма върху парфюмирана хартия или еротичен дневник.

Прииска й се никога да не го беше виждала, да можеше да го изтрие от ума си.

— Нали няма да го… покажеш на някого другиго?

— Не, разбира се, мило. Това си е само за мен. Защитено с парола. Само за нашите очи — той превъртя страницата надолу. — Виж, тук имаш десетка. Помниш ли тази нощ? Ехо, медицинска сестричке.

И, ехо, извратено докторче, помисли си Анна с нескрито отвращение, но Пит приличаше на доволен хлапак, затова тя не събра смелост да се препира. Оттогава обаче тя неизменно се питаше, често по време на самия акт, какво описание щеше да бъде въведено в съответната графа. Което убиваше момента.

— Пит — каза му тя сега, — защо не запазиш оценките само за себе си? Не можеш ли да оценяваш секса наум? Така се притеснявам, имам чувството, че се явявам на прослушване или че покривам някакъв норматив.

Той се пресегна и ощипа зърното на едната й гърда. Което беше направо вбесяващо.

— Аз не искам да правя секс по норматив, мило — каза той и се присламчи към нея. Анна почувства топлия му, полъхващ на алкохол дъх във врата си.

— Знам, но… — и не ме наричай мило, искаше й се да добави.

Обаче това я накара да се почувства като прасе. Злонравно прасе, което не искаше да го оценяват от едно до десет всеки път, когато си отваряше крачката.

— Просто не ми харесва, чу ли? — каза тя след няколко минути. — Пит?

Но ръката му лежеше отпусната върху гърдите й, а в гърлото му вече клокочеше задавено хъркане. Кой сега беше прасето, помисли си тя, обърна му гръб и сложи възглавницата върху главата си.

ЖЕНА ЗАДУШАВА ЗАДРЪСТЕНИЯ СИ ПРИЯТЕЛ беше новото заглавие в ума й. Но точно тогава той се обърна и я прегърна.

— Лека нощ, хубавице — промълви насън той и Анна омекна. Пит наистина я обичаше.

Тя знаеше това. Освен това беше много по-добре да бъде с него, отколкото без него, нали?

Тя затвори очи, надявайки се да сънува Италия. Издирването щеше да продължи на сутринта, обеща си тя. Каквото и да говореше Пит.