Луси Даймънд
Една нощ в Италия (23)

Глава 22
Il caffè — Кафенето

В четвъртък Софи не се изплаши от кръжащите рояци снежинки, а излезе за срещата с Анна в „Мармедюкс“, кафенето срещу катедралата „Сейнт Мери“. По щастлива случайност миналата седмица Софи забеляза, че нейният приятел готвач Марко публикува във Фейсбук, че ще прекара следващите дни на кулинарното изложение в Римини и ще навести родителите си, които живееха наблизо. Софи познаваше Марко от времето, когато работеше в една фантастична пастичерия^[1] в Рим, и двамата се разбираха много добре. Щом неговите родители бяха от този край, той сигурно познаваше града добре и едва ли би имал нещо против да й помогне.

„Мармедюкс“ беше малко и уютно кафене, със селекция от вкусни сладкиши и торти на витрината под барплота, а от говорителите звучеше парче на „Оейзис“.

— Вече достатъчно студено ли е за теб, Алф? — попита младият мъж зад бара един възрастен клиент с вълнена шапка.

— Студено? — изсумтя мъжът. — Това тук не е нищо. Горе в планината имаме половин метър сняг. Трябва да си прокопаваме пъртина. Това тук е нищо!

Софи прикри усмивката си. Хората в Йоркшир бяха прекрасни, помисли си тя и влезе навътре, за да провери дали Анна не беше седнала във вътрешната стая. Топло, как не. Навън камъните се пукаха от студ, но тук цареше една особена упоритост — особено сред мъжете, които се бояха да не проявят дори най-малката слабост.

Анна беше намерила маса в дъното и помаха на Софи. Дългата й кестенява коса беше прихваната със зелен молив, тя носеше очила с черна рамка и пурпурен шал около врата, приятен акцент в иначе семплата комбинация от черен пуловер и дънки.

— Здравей! — извика тя.

— Здрасти — каза Софи. — Чакай да си взема един чай и идвам. Ти искаш ли нещо друго?

— Онези pain au chocolats^[2] изглеждаха много вкусни — отбеляза Анна. — Ще си взема, ако и ти…

Софи се засмя.

— Две кифлички с шоколад пътуват насам — тя остави палтото си на облегалката на стола и отиде на бара.

Чаят беше сервиран в големи керамични чаши с флага на Йоркшир (разбира се) с малки старовремски бутилчици за мляко, а кифличките ухаеха апетитно.

— Благодаря ти, че правиш това — каза Анна, като откъсна една стърчаща коричка от кифличката и я напъха в устата си. — Много си мила.

— Няма проблем — каза Софи. — Не знам какво ще открием, но смятам, че си струва да опитаме.

— Всяка информация ще ми бъде от полза — призна Анна. — Според интернет Римини се простира на доста голяма площ по крайбрежието — четиринайсет километра плажове, така че сигурно има стотици хотели и курорти. Кой знае къде е била отседнала мама — тя извади снимката, прибрана в найлонов джоб. — Но ако твоят приятел има някаква представа къде е направена тази снимка, това ще бъде някакво начало.

— Така е — каза Софи. Тя погледна снимката на тъмнокосия мъж в средата, прегърнал сияеща млада жена. — Еха. Значи това е баща ти.

— Това е той. Джино.

— Наистина си приличате — каза Софи, вглеждайки се внимателно — снимката беше леко размазана, но Джино и дъщеря му имаха сходен мургав тен, тъмни очи и коси. Тя прибра внимателно снимката в чантата си. — Колко вълнуващо. Разчитай на мен. Да се надяваме, че Марко ще открие нещо полезно.

— Благодаря. Нямам търпение да се срещна с баща ми. Аз дори не знам дали той подозира, че съществувам.

— Ти все още ли планираш да отидеш в Римини и да се опиташ да го откриеш? — попита Софи.

— Такъв е планът — Анна разбърка замислено чая си. — Въпреки че напоследък ми се струпаха много неща, за съжаление.

— О! Добри или лоши?

— Лоши — Анна въздъхна. — Снощи открих, че моят приятел си има друга. Което беше чудесно.

Пръстите й върху чаената лъжичка трепереха и Софи забеляза тъмните кръгове под очите й.

— О, по дяволите. Сигурна ли си?

— Напълно. Без капка съмнение — тя направи физиономия. — Първо, видях ги да се целуват в „Нандо“. После открих, че е записвал цялата кошмарна история в таблица.

Софи зяпна от слисване.

— Не! Таблица?

— Да. Проклета таблица. С прецизно описание на всички подробности.

— Това е ужасно. И в същото време страшно тъпо — Софи отпи глътка чай и изсумтя. — Таблица, мили боже.

— Да, нали? Що за глупак прави такива неща?

— Глупак, който не те заслужава — отсече Софи. — Честно. Той сигурно картотекира всичките си книги по азбучен ред?

— Да. Както и подробен регистър на всичките си финансови операции — отговори Анна. — Включително — няма да повярваш — единственият път, когато даде на един бездомник пет лири.

— Боже. Последният голям филантроп.

— Да. Последният голям задник, бих казала.

Последва пауза. Двете жени на съседната маса си шушукаха оживено в духа на „Не може да бъде“, „Може!“, „Кажи ми, че не го е направил!“, „Казвам ти, че го направи!“, като с всяка реплика тонът ставаше по-висок.

— Е, какво става сега? — попита Софи. — Той разбра ли, че ти знаеш?

— Не. Този приятен разговор тепърва предстои. Изпратих му имейл, в който му казах да изнесе всичките си вещи от моя апартамент до девет часа тази вечер, иначе ще ги изхвърля на улицата, така че той сигурно е схванал, че съм бясна — тя завъртя очи. — Макар че като го знам какъв е тъпак, може да не е доловил намека. Както и да е. Съжалявам, че те занимавам с такива неща. Това теб не те интересува.

— Няма проблем. Надявам се всичко да се нареди — Софи погледна Анна над ръба на чашата си. — Знаеш ли, съдейки от моя опит, да се метнеш на самолета и да отлетиш към някое приключение, например в Римини, е най-доброто лекарство за разбито сърце. Може би имаш нужда да се откъснеш за малко? Да си починеш.

Анна вдигна вежди.

— Мислиш ли? Ти така ли направи?

— Да — Софи замълча, засрамена от лицемерието си. На нея й трябваха три години и много пътувания със самолет, за да започне да превъзмогва Дан — и само онзи ден се беше разтреперила като желе от новината, че двамата бяха в една и съща страна. — Е, поне в краткосрочен план помага — добави тя. — Но аз не съм най-добрият съветник. Направи това, което ще ти помогне.

— Снощи се натрясках с алкохол и преядох с торта. Днес пиша обзор и не отговарям на обажданията му. Довечера ще разчистя апартамента и сигурно ще му вдигна скандал на улицата. — Анна направи физиономия. — Както и да е. Сигурно е за добро.

— Да. Желая ти късмет.

Те потънаха в мълчание за момент, смутени от взаимните уверения, при положение че почти не се познаваха. Междувременно жените зад тях изпискаха „Не вярвам“, „Да, обаче е вярно!“.

— Разбрах, че той замисля нещо, когато се прибра вкъщи с въжета за бънджи. Помислих си, че ще поправи покрива най-после или че ще ми направи всичките петдесет нюанса.

Анна се изкиска.

— Луди хора — прошепна тя, като допи последната глътка от чая си. — Аз трябва да се връщам в редакцията. Още веднъж ти благодаря за помощта и за разговора.

— За теб винаги — отговори Софи. — Това е моят телефон — добави тя, като написа номера върху една салфетка. — Звънни ми, ако ти се прииска да пийнем нещо или да поговорим. Хей, не забравяй какво ти казах за качването на самолет, когато нещата станат прекалено сложни. Може би имаш нужда точно от лъчите на италианското слънце.

— Това не е лоша идея — каза Анна. Тя прибра салфетката в чантата си и се усмихна. — Очаквам да чуя какво ще каже твоят приятел. До скоро, Софи.

 

 

Този следобед Джим трябваше да отиде на контролен преглед в болницата и тъй като Софи не беше на работа, реши да го придружи.

Ако си останеше вкъщи, тя щеше да се опитва да измисли нещо остроумно и миличко, което да публикува под последния фейсбук статус на Дан, или да проверява разписанието на влаковете до Манчестър.

Тя не трябваше да тормози горкия човек. Защото беше напълно възможно той вече да е женен и да има седем деца. (Макар че Софи знаеше отлично, че Дан не беше женен със седем деца. Или ако беше, той не се беше сетил да го публикува във Фейсбук. Тя беше проверила.)

Всички се надяваха, че това щеше да бъде последният контролен преглед на Джим в болницата. След втория инфаркт му смениха лекарствата и той вече не получаваше пристъпи на задух или умора.

Триш дори спря да вдига предупредително пръст всеки път, когато Джим подхващаше темата за връщането на работа. Може би, само може би, животът му се връщаше в обичайното си русло.

Навън беше все такъв лют студ, с остър, режещ вятър, но щом влязоха в приемната зала на болницата, температурата се доближи до тропическа. Софи и родителите й спряха, за да свалят шапките и шаловете си, и тя зърна едно познато лице.

— Рой! — възкликна учудено тя, когато той влезе. — Какво правиш тук? Наред ли е всичко?

Обичайната усмивка на Рой липсваше. Всъщност той изглеждаше просто ужасно — блед и стресиран, дори закърши ръце, когато заговори.

— Джералдин падна — каза той с тревожен поглед. — Вчера. Прекара нощта тук.

— О, Рой — каза Софи. — Сега как е? Какво стана?

— Поледица на улицата — каза той. Устата му трепереше. — Тя носеше високи токчета, пусти да опустеят. Високи токчета и поледица, моля ти се! Аз й казах да обуе топли валенки, но тя няма такива ботуши. Не и Джералдин. „Трябва да ме упоиш с хлороформ, преди да ме видиш да нося мечешки ботуши на обществено място“, така каза тя.

Джим закима с разбиране.

— Жени — каза той, с което си спечели смушкване в ребрата от Триш.

— Много съжалявам — каза Софи и докосна ръката на Рой. — Боли ли я? Какво казаха лекарите? О — това са майка ми и баща ми. Мамо, татко, това е Рой, един от моите курсисти.

Рой им се усмихна плахо, принудено. Виждаше се, че умът му беше другаде.

— Тя има фрактура на пелвиса — каза той. — Ще остане тук още едно денонощие. Аз отивам да й донеса дрехи. Много я боли.

— Горкичката — каза съчувствено Триш. — Можем ли да помогнем с нещо?

— Да, дай да запиша телефона ти, Рой — каза Софи, изваждайки джиесема си. Той изглеждаше така, сякаш целият му свят се беше преобърнал с главата надолу. Софи си спомни, че Джералдин беше споменала, че нямат деца (Не че не сме се опитвали, нали, Рой? Но не ни беше писано.), и се запита как щяха да се справят. — Имате ли някакви близки или съседи, които да ви помогнат?

Рой премигна, сякаш не можеше да осмисли толкова много въпроси. Той изглеждаше така изгубен без словоохотливата, чаровна Джералдин до него — по-стар и немощен, смален в палтото и шала си.

— Слушай — заговори бързо Софи. — Аз ще дойда с теб сега, може ли? Нали може, татко? После ще дойда при вас в кардиологията — тя улови Рой под ръка. — Ела. Кажи къде отиваме и аз ще ти правя компания.

* * *

Когато се прибра по-късно същата вечер, Софи се устреми право към лаптопа, решена да преглътне гордостта си и да откликне на статуса на Дан. След като видя как Джералдин и Рой се държаха за ръце в болницата и се усмихваха, гледайки се в очите, все още влюбени след толкова много години, тя се убеди, че истинската любов съществува. При някои хора се случваше — родителите й бяха друг блестящ пример. Кой казваше, че нямаше да я споходи и нея? Ако си струваше да се бори за някого, това беше Дан Колинс.

Като цяло денят беше добър, каза си тя, докато чакаше страницата да се зареди. Беше й приятно да разговаря с Анна.

После в болницата научиха, че баща й се е стабилизирал и може да се върне на работа в понеделник. Оттогава усмивката не слизаше от лицето му. Колкото до Джералдин — е, нейното положение не беше розово, за съжаление очакваха я няколко седмици на легло и никакви високи токчета за известно време. Честно казано, човек трудно можеше да я познае без грим и по памучна пижама. Но Софи се радваше, че беше срещнала Рой и можа да предложи практическа помощ и утеха. Тя вече планираше как тя и другите хора от курса по италиански щяха да наминават да я виждат.

На връщане от болницата умът й прехвърляше възможните отговори на статуса Върнах се в Манчестър. Липсвах ли ви? На бившия си приятел. Ако щеше да отговори (а тя определено щеше да го направи — любовта не обичаше страхливците), то тя трябваше да измисли перфектния коментар: небрежен, забавен и съвсем леко закачлив, за да му подскаже, че все още имаше мъничък шанс с нея. Но какво да напише? Тя отхвърли откровеното ДА, ПО ДЯВОЛИТЕ (прекалено очевидно), заигра се с няколко остроумия около „там долу“, тоест Австралия (прекалено грубо), прехвърли няколко интимни шеги, които никой друг нямаше да разбере (тоест, ако не броим другите му гаджета), преди да реши да го кара семпло и леко.

Прям, пораснал Дан! Добре дошъл. Здравей от слънчевия Шефилд — нещо такова. Това щеше да свърши работа, нали? Без обещания, но все пак намекваше, че тя също беше във Великобритания.

С олекнала глава Софи отвори браузъра и влезе във Фейсбук. Превъртя новините, докато намери неговото съобщение… ето го.

Тя се намръщи, вълнението й се замени от разочарование, когато видя всичките двайсет и три коментара под поста му. Бавна реакция, Софи.

Джема Блейн: Пич! Ау как ми липсваше. Кога ще мога да те спипам отново? ххххх

Алис Харис: Дан, съкровище! Домъкни си задника тук, пронто!

Елоиз Уинтърс: Да, разбира се! ОБАДИ МИ СЕ!

Джейд Никълс: БОЖЕ МОЙ, Дан! Нямам ТЪРПЕНИЕ да те видя. Много ми липсваше, скъпи. Много целувки.

Софи не можеше да чете повече. Целувки. Главни букви. Скъпи. Пич. Кои бяха тези жени и какви права имаха над него?

Тя затвори страницата, ръката й трепереше върху мишката. Джема и Алис, и Елоиз, и Джейд… и те бяха само върхът на айсберга. Безгрижният красив Дан сигурно трябваше да ги отблъсква със сила през последните няколко години. И защо изобщо Софи си беше въобразила нещо друго? Тя трябваше да си знае. Е, проклета да бъде, ако добавеше името си в този робски харем. Дан беше казал съвсем ясно в Сидни, че всички хубави неща си имат начало и край. И беше прав.