Стивън Кинг
Буик 8 (8)

Тогава

Само Санди беше там, когато фойерверките започнаха. След време той подхвърляше уж на шега, че това е единствената му претенция за слава. Другите пристигнаха сравнително бързо, но отначало Сандър Фримонт Диърборн беше сам до бензиновата колонка — гледката го накара да зяпне от удивление и да примижи; сигурен беше, че след няколко секунди всички присъстващи, както и фермерите в околността, били те амиши или не, ще се превърнат в радиоактивен прах, разпиляван от вятъра.

Случи се две седмици, след като буикът се озова в склад Б — трябва да е било около първи август 1979 година. Интересът на пресата към изчезването на Енис Рафърти постепенно започваше да замира. Повечето материали за изчезналия щатски полицай бяха публикувани в „Американ“, печатния орган на окръг Стейтлър, но в края на юли на първата страница на неделното издание на вестник „Питсбърг Поуст“ беше поместена голяма статия по този въпрос. Заглавието гласеше: „СЕСТРАТА НА ИЗЧЕЗНАЛИЯ ЩАТСКИ ПОЛИЦАЙ НЕ ПОЛУЧАВА ОТГОВОР НА ВЪПРОСИТЕ СИ“, а отдолу пишеше: „Едит Хаямс настоява за разследване“.

В крайна сметка събитията се развиха според предвижданията на Тони Шейндинкс. Едит смяташе, че полицаите от отряд Д по някакъв начин са замесени в изчезването на брат й, изявленията й в този дух бяха отпечатани и в двата вестника. Онова, което остана между редовете, бе, че бедната жена почти е обезумяла от скръб (и от гняв) и се опитва да прехвърли на друг човек вината за собствените си грешки. Нито един полицай не спомена и думичка за острия й език и почти непрекъснатите й натяквания и оплаквания, но съседите й не бяха толкова дискретни. Репортерите от двата вестника отбелязваха, че колегите на Енис Рафърти са събрали скромна сума, с която да подпомогнат сестра му.

Черно-бялата снимка в „Поуст“ не предизвикваше съчувствие към Едит — на нея тя приличаше на серийна убийца, заснета минути, преди да размаха брадвата.

* * *

Първият светлотръс настъпи при залез-слънце. Малко след шест часа Санди дойде в участъка да поговори с Майк Сандърс, областния прокурор. Предстоеше му да се яви в съда като свидетел на обвинението във връзка с ужасно пътно произшествие, при което шофьор беше блъснал дете и бе избягал. В резултат детето беше получило четиристранна парализа и до края на живота си щеше да остане безпомощен инвалид. Майк искаше да се увери, че на виновника — господин Бизнесмен, който се оказа любител на кокаина — няма да му се размине. Целта му беше да го изпрати в затвора за пет години, но имаше вероятност срокът за излежаване на присъдата да бъде удвоен. Тони Шейндинкс присъства на съвещанието им, което се състоя в единия ъгъл на общото помещение, но малко преди да приключат, отиде в кабинета си. Като свършиха, Санди реши да напълни с бензин резервоара на патрулната кола, преди да започне смяната му.

Тръгна към задния вход, но като мина край кабинката на диспечера, чу как Мат Бабицки мърмори:

— Ах, ти, гадино! — Чу се глухо тупване. — Защо ми ги въртиш тези номера?

Санди надникна в мъничкото помещение и попита колегата си дали е раздразнен, защото му е дошъл цикълът.

Обаче Мат не се засмя, а усили докрай звука на радиостанцията:

— Чуй това!

Обадиха се Брайън Коул с патрулна кола 7, Хърб Ейвъри с патрулка 5, намираща се на Соумил Роуд, Джордж Станкоуски, намиращ се Бог знае къде. Обаждането му беше заглушено от пращене.

— Ако връзката още повече се влоши, не знам как ще следя местоположението на момчетата, камо ли да им изпращам информация — оплака се Бабицки, после, сякаш да подчертае мисълта си, удари с юмрук радиото. — Ами ако някой се обади да се оплаче? Буря ли се задава, Санди?

— Като влязох преди малко, по небето нямаше нито едно облаче — отвърна Диърборн. Погледна през прозореца и добави: — И сега е същото, както щеше да видиш, ако шията ти беше на винт като моята. — Той завъртя глава.

— Ха-ха! Няма ли някой невинен, срещу когото да скалъпиш обвинение, та си седнал да се занимаваш с мен?

— Браво, Мат! Много духовито! — Санди продължи по коридора. Чу как някой на горния етаж попита дали проклетата телевизионна антена е паднала, защото образът внезапно бил изчезнал тъкмо на най-интересното място от най-хубавия епизод от „Стар Трек“.

Санди излезе от сградата. Вечерта беше гореща, някъде отдалеч приглушено ръмжаха гръмотевици, но нямаше вятър, а небето беше ясно. Светлината започваше да се изцежда на запад, от тревата се вдигаше мъгла.

Той се качи на служебната кола (при това дежурство му се беше паднала патрулка Д-14, онази със счупената облегалка), закара я до бензиновата колонка, слезе, разви капачката на резервоара, намираща се под табелката с регистрационния номер… и ръката му замря. Ненадейно осъзна, че наоколо цари мъртвешка тишина — в тревата не свиреха щурци, в дърветата не пееха птички. Чуваше се само непрекъснато бучене като онова, което се разнася от далекопровод или от електрическа подстанция.

Санди понечи да се извърне, в този момент светът стана мораво-бял. Първата му мисъл беше, че макар небето да е ясно, го е ударила мълния. После видя как склад Б засия като…

Не намери подходящи думи да довърши сравнението. Никога през живота си не бе имал подобно преживяване.

Ако беше наблюдавал отблизо първите мълнии, вероятно щеше да ослепее — може би временно, може би завинаги. За негов късмет голямата врата на склада се намираше встрани от бензиновата колонка. Въпреки това отблясъците го заслепиха, прогониха летния здрач и наоколо стана светло като по пладне. Склад Б, който беше сравнително солидна дървена конструкция, заприлича на палатка от тензух. Светлината избликна през всеки процеп, през всяка дупка от гвоздей; лумна изпод стрехата през отвора, вероятно направен от острите зъби на катеричка; проблесна в основата на постройката, където от облицовката се беше откъртила дъска. През комина на вентилационната шахта сиянието изригваше на интервали като димни сигнали от кървавочервена светлина. Ослепителните проблясъци през прозорчетата на двете големи врати преобразяваха надигащата се мъгла в свръхестествени електрически изпарения.

Санди беше изумен, но колкото и да е странно, остана невъзмутим. Помисли си: „Проклетницата всеки момент ще се взриви… това е краят ни.“ Изобщо не му хрумна да побегне или да се качи на патрулката. Къде да избяга? Накъде да потегли? Каквото и да стореше, беше безсмислено.

Онова, което искаше, беше пълно безумие — да се приближи до колата. Тя го хипнотизираше. Не му вдъхваше ужас като на Господин Дилън; той изпитваше привличане, не и страх. Струваше му се, че чува как тя го зове да се приближи до нея.

Усещайки се като човек, който сънува (дойде му наум, че може би наистина има съновидение), той се върна при колата, надвеси се през сваленото стъкло откъм страната на шофьора и взе от таблото тъмните си очила. Сложи ги, после тръгна към склада. Очилата донякъде помагаха, но не съвсем. Той се движеше с протегнати ръце, присвитите му очи приличаха на тесни процепи. Светът около него бе озарен от безшумна светлина и пулсираше с тъмночервен огън. Той виждаше как сянката му изскача изпод краката му, изчезва и отново изскача. Виждаше как светлината избликва през прозорчетата на вратата и хвърля отблясъци върху задната стена на участъка. Видя как колегите му наизскачаха от сградата и изблъскаха диспечера Мат Бабицки, който беше излязъл пръв, тъй като кабинката му се намираше най-близо до вратата. Объркано се щураха насам-натам като актьори в ням филм. Онези, които носеха тъмните си очила в джоба, побързаха да ги сложат. Един дори извади оръжието си, погледна го, сякаш се питаше: „Мамка му, за какво ми е притрябвало?“ и го върна в кобура. Двама от полицаите без тъмни очила смело тръгнаха към бараката — вървяха с наведени глави, затворени очи и протегнати ръце, все едно бяха сомнамбули — също като Санди бяха привлечени от проблясващите мълнии и подлудяващото бучене. Сякаш бяха нощни пеперуди, привлечени от светлината.

В този момент Тони Шейндинкс се втурна между тях — раздаваше плесници, блъскаше ги, крещеше им незабавно да се върнат в сградата и да не мърдат оттам до второ нареждане. Докато се мъчеше да си сложи тъмните очила, едната дръжка едва не извади окото му.

Санди не го видя, не чу виковете му. Чуваше само бученето. Виждаше единствено мълниите, превръщащи валмата мъгла в електрически дракони. Виждаше само стълба от тъмночервена светлина, който се издигаше от конусообразната вентилационна шахта на покрива и пробождаше притъмняващото небе.

Тони го сграбчи, разтърси го. В бараката избухна поредният безшумен светлинен взрив, от който очилата на Тони заприличаха на синкави огнени топчици. Шейндинкс крещеше, въпреки че не беше необходимо — слухът на Санди не беше увреден. Чуваше бученето и как някой мълвеше: „Свети Боже, мили Боже…“, нищо повече.

— Санди! Беше ли тук, когато това чудо започна?

— Да! — извика той. Някак си положението „изискваше“ да крещят. Безшумните мълнии продължаваха да избухват в склад Б. При всеки проблясък сградата на участъка сякаш отскачаше напред като живо същество, преследвано от сенките на полицаите.

— Какво го предизвика?

— Не знам!

— Бягай вътре! Обади се на Къртис! Кажи му какво става! Кажи му веднага да си домъкне задника тук!

Санди потисна желанието да заяви на сержанта, че иска да остане, за да види какво ще последва. Пък и поначало идеята беше глупава — светлината беше толкова ослепителна, че не се виждаше абсолютно нищо. Не помагаха дори тъмните очила. Освен това знаеше, че в подобен момент нарежданията на командира трябва да се изпълняват безпрекословно.

Препъвайки се, криво-ляво изкачи стъпалата (пулсиращите ослепителни мълнии създаваха погрешна представа за разстоянията) и като размахваше ръце пред себе си, се добра до диспечерското помещение. Толкова беше заслепен, че пред очите му предметите и стените бяха само застъпващи се сенки. В този момент единственото, което виждаше, бяха кървавочервените проблясъци.

Радиото, което беше връзката между Мат Бабицки и патрулиращите полицаи, силно пращеше, от време на време изникваха гласове, все едно от земята се подаваха стъпала или пръсти на погребани мъртъвци. Санди вдигна слушалката на „обикновения“ телефон (другият апарат приемаше обажданията на 911); беше почти сигурен, че е прекъснат, затова се изненада, като чу сигнала за свободна линия. Намери номера на Кърт в списъка, прикрепен на таблото за съобщения, и го набра. Дори телефонът сякаш подскачаше от страх при всеки кървавочервен проблясък.

Слушалката вдигна Мишел и каза, че съпругът й коси тревата на поляната зад къщата — бързал да свърши, преди да се мръкне. По тона й личеше, че не й се иска да го повика. Но след като Санди я помоли втори път, тя се тросна:

— Добре, де, ей сега! Да му се не види, за вас няма ли почивка?

Чакането му се стори безкрайно. Нещото в склад Б продължаваше да хвърля мълнии като някакъв безумен неонов апокалипсис; при всеки проблясък малкото помещение се виждаше в различна перспектива. Той си казваше, че нещо, което излъчва толкова силна светлина, със сигурност е разрушително, но ето че още беше жив и здрав. Прокара свободната си длан по страните си, но нямаше нито изгаряния, нито подутини.

„Поне засега“ — помисли си. Очакваше всеки миг колегите му отвън да закрещят, когато онова в склада се взривеше или разтопеше, или пък от него изскочеше нещо… нещо невъобразимо с пламтящи електрически очи. Подобни хрумвания бяха на милиони километри разстояние от нормалния мисловен процес на едно ченге, обаче в момента Санди Диърборн не разсъждаваше като ченге, а като изплашено момченце. Най-сетне Къртис се обади — очевидно беше тичал, защото се задъхваше.

— Идвай веднага! — нетърпеливо възкликна Санди. — Сержантът нареди!

Кърт веднага разбра за какво става въпрос.

— Какво прави колата, Санди?

— Устройва фойерверки. Хвърля мълнии и искри. Светлината е толкова силна, че ако гледаш към склада, ще ослепееш.

— Сградата гори ли?

— Май няма пожар, обаче няма начин да се разбере със сигурност. Не можеш да надникнеш вътре. Все едно да гледаш слънцето отблизо… Идвай веднага.

Кърт затвори, без да разменят нито дума повече. Санди отново излезе през задния вход — ако ги заплашваше ядрен взрив, предпочиташе да умре близо до приятелите си.

* * *

Само след десет минути по алеята за коли, обозначена с табелка „САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ НА ЩАТСКАТА ПОЛИЦИЯ“, профуча грижливо поддържаният „Бел Еър“, който синът на Къртис Уилкокс щеше да наследи след двайсет и две години. Дори на завоя Кърт не намали скоростта и в разстояние на една-две ужасяващи секунди Санди Диърборн си мислеше, че задницата на колата ще помете поне петима полицаи. Но Уилкокс светкавично удари спирачки (още имаше рефлексите на младеж), шевролетът спря, като за миг се наклони напред.

Кърт слезе, изключи двигателя, но забрави да изключи фаровете — толкова бързаше, че залитна и едва не се просна на земята. Все пак успя да запази равновесие и хукна към бараката. Санди успя да види, че колегата му държи очила, каквито използват електроженистите. Беше виждал доста напрегнати и възбудени хора — всеки шофьор, когото пътен полицай спре заради превишена скорост, е възбуден и напрегнат — ала за пръв път виждаше човек, който буквално е наелектризиран от вълнение. Очите му сякаш всеки момент щяха да изхвръкнат от орбитите, косата му беше настръхнала… макар че това може би беше зрителна измама, породена от скоростта, с която тичаше.

Когато профуча покрай Тони, сержантът го сграбчи за рамото и Кърт за малко отново да падне. Санди го видя как сви дланта си в юмрук и понечи да замахне, но в последната секунда отпусна ръка. Не знаеше дали новобранецът наистина е възнамерявал да удари сержанта и не го интересуваше. По-важно беше, че Уилкокс позна командира и осъзна, че трябва да му се подчини.

Тони протегна ръка за очилата.

Кърт поклати глава.

Тони му каза нещо.

Кърт отговори, като още по-настойчиво клатеше глава.

Под светлината на все още силните проблясъци Санди видя изражението на Тони Шейндинкс, подсказващо, че сержантът е раздвоен — вероятно се изкушаваше да заповяда на Уилкокс да му даде очилата. В крайна сметка се обърна и се втренчи в подчинените си. В бързината и възбудата си им беше наредил нещо, което можеше да се сметне за две заповеди — да се отдръпнат и да се върнат в участъка. Повечето се бяха подчинили на първата и бяха пренебрегнали втората. Той дълбоко си пое въздух, изпусна го, после каза нещо на Дики-Дък Елиът, който кимна и хукна обратно към сградата.

Останалите наблюдаваха Кърт, който, тичайки към склад Б, изпусна бейзболната си шапка, но успя да си сложи очилата. Въпреки симпатията и уважението си към най-новия член на отряд Д Санди не възприе поведението му като проява на героизъм. Геройство е да продължиш напред въпреки страха си. През онази вечер Къртис Уилкокс въобще не се страхуваше. Силната възбуда и любопитството му действаха като наркотик, подтикваха го към безразсъдство. Много по-късно Санди си даде сметка, че сержантът е позволил на Къртис да направи каквото си е наумил, защото е било невъзможно да му попречи.

Кърт спря на около три метра от голямата врата и вдигна ръце да защити очите си от поредната ослепителна мълния, която избухна в бараката. Санди видя как кървавочервената светлина се процежда през разперените пръсти на колегата му. Сянката на Къртис се появи върху мъглата като огромен силует. Светлината помръкна и макар че Санди още беше заслепен, все пак видя как Уилкокс отново тръгна към постройката. Като стигна до вратата, застана пред едно от прозорчетата. Избухването на поредната безшумна мълния го накара да отскочи назад, но само след миг той отново надничаше в склад Б.

Дики-Дък Елиът излезе от участъка — очевидно беше изпълнил нареждането на сержанта. Когато го отмина, Санди видя какво носи. Тони Шейндинкс настояваше всички патрулиращи полицаи да използват фотоапарати „Полароид“, а Дики беше изтичал да вземе един от склада. Подаде го на Тони и машинално се наежи, защото в този момент в бараката избухна поредната безшумна светлинна канонада.

Тони грабна фотоапарата, тичешком се приближи до Къртис, който все така надничаше през прозорчето и отскачаше назад при всяка мълния или поредица от мълнии. Изглежда, дори очилата, използвани от електроженистите, не бяха достатъчно надеждна защита за очите му.

Нещо докосна ръката на Санди — той така се стресна, че едва не изкрещя… сведе поглед и видя „талисмана“ на отряд Д. Най-вероятно до този момент Господин Дилън бе спал на любимото си място между умивалника и печката и беше пропуснал знаменателното събитие, а сега бързаше да разбере причината за всеобщата възбуда. Очите му блестяха, наострил беше уши, вирнал бе глава — явно усещаше, че се случва нещо необичайно — но от предишния му ужас нямаше и следа. Изглежда, светлинните взривове изобщо не го тревожеха.

Къртис се опита да измъкне фотоапарата от ръцете на сержанта, но Тони го стискаше здраво. Всеки нов проблясък ги превръщаше в потрепващи силуети. Дали се караха? Според Санди отговорът беше отрицателен… или почти отрицателен. Стори му се, че двамата разгорещено спорят като учени, наблюдаващи непознато явление. „А може би изобщо не е явление — помисли си. — Може би е експеримент, а ние сме опитните свинчета.“

Опита се да прецени продължителността на интервалите между светлинните изригвания, докато с другите полицаи наблюдаваше двамата мъже пред бараката — единият с очила на електроженист, другият — притиснал до гърдите си големия фотоапарат — които се открояваха като фигури на дансинг, осветяван от лазерни лъчи. Отначало поредните проблясъци почти се сливаха, ала сега паузите помежду им бяха сравнително големи — шест секунди… десет… седем… четиринайсет… двайсет.

Бък Фландърс промърмори:

— Май зарята приключва.

Кучето излая и понечи да се втурне към бараката, но Санди го задържа, като го хвана за нашийника. Може би Господин Дилън искаше само да отиде при Кърт и Тони, но имаше и друга вероятност — да се е устремил към нещото в бараката. Може би то отново го зовеше. Санди не се интересуваше от причината — важното беше кучето да остане, където си беше.

Тони и Кърт кривнаха встрани и застанаха пред страничната вратичка. После отново оживено заспориха. Накрая сержантът кимна („Неохотно“ — помисли си Санди) и му подаде фотоапарата. В момента, в който Уилкокс отвори вратичката, отново проблесна мълния и го обгърна с ярката си светлина. Санди очакваше, че когато отново се възцари блажен полумрак, колегата му вече няма да го има — ще се е изпарил или може би ще бъде телепортиран в далечна галактика, където до края на живота си ще ремонтира космически изтребители или ще целува лъскавия черен задник на Дарт Вейдър.

Миг преди да извърне поглед, видя, че Кърт още стои пред вратичката и с длан засенчва очите си, защитени от очилата. Тони Шейндинкс, който се намираше на една крачка зад него, тъкмо се обръщаше с вдигнати ръце, за да предпази лицето си. Санди, който също носеше тъмни слънчеви очила, знаеше, че те не са надеждна защита. Когато отново отвори очи, Кърт беше влязъл в бараката.

Изведнъж Господин Дилън се втурна напред, Санди едва го задържа за нашийника. Кучето ръмжеше и квичеше, присвило беше уши и свирепо се зъбеше.

— Помогнете ми! — извика Санди.

Бък Фландърс и Фил Кандълтън също сграбчиха нашийника, само че отначало усилията им бяха безрезултатни. Животното се взираше във вратичката, дърпаше се като побесняло, от устата му капеше разпенена слюнка. По принцип беше най-симпатичното и кротко куче на света, ала тъкмо в този момент Санди съжали, че няма под ръка каишка и намордник. Ако на Господин Дилън му скимнеше да хапе, един от тях щеше да остане я без един, я без два пръста.

— Затвори вратата! — изкрещя на сержанта. — Затвори проклетата врата, ако не искаш псето да влезе в бараката!

Тони стреснато се обърна, видя какво се случва и побърза да се подчини. Почти на мига Господин Дилън се успокои. Престана да ръмжи, после и скимтенето му секна. Озадачено излая един-два пъти, като че ли не си спомняше какво го е подлудило. Санди се запита дали причината е в бученето, което се усили при отварянето на страничната врата, или пък отвътре се излъчва някаква миризма. Според него вторият вариант беше по-вероятен, ала все пак не беше сигурен. Буикът не олицетворяваше известното, а онова, което никой не знаеше.

Сержант Шейндинкс забеляза, че неколцина от хората му се приближават към него, затова им нареди да се отдръпнат. Спокойствието му беше заразително, все пак нещо сякаш не беше както трябва. Необяснимо защо Санди си представяше, че отнякъде трябва да звучат викове и писъци, експлозии като на саундтрак на филм, може би дори тътени от недрата на разгневената земя.

Тони се извърна към голямата врата и надникна през едно от прозорчетата.

— Какво става с Кърт, сержант? — провикна се Мат Бабицки.

— Жив и здрав е! — извика в отговор Шейндинкс. — Обикаля колата и прави снимки. Какво търсиш тук, Мат? Бягай обратно в диспечерската стая!

— Радиото е тотално прецакано, сержант. Чува се само пращене.

— Връщай се на работното си място! Може би смущенията са престанали. Защото това вече стихва. — Санди, който напрегнато слушаше думите на командира, си помисли, че Шейндинкс уж говори спокойно, но възбудата още пулсира в гласа му. А когато Мат се обърна и тръгна към сградата, сержантът го спря: — Нито дума за случилото се, чуваш ли? Да не си посмял да го издрънкаш по радиото! Нито сега, нито когато и да било! Ако е крайно наложително да говориш за буика, кажи, че става въпрос за… код Д. Ясно ли е?

— Да, сър. — Мат Бабицки се заизкачва по стъпалата към задния вход. Движеше се прегърбен, като че ли го бяха скастрили за провинение.

— Санди! — провикна се Шейндинкс. — Какво става с кучето?

— Добре е. А с колата?

— Наглед й няма нищо. Не е опожарена, нищо не се е взривило. Термометърът показва десет градуса над нулата. Не знам какво става вътре, но със сигурност е студено.

— Ако автомобилът не е повреден, защо Кърт го снима? — обади се Бък.

— Кривото дърво не може да се изправи — отговори сержант Шейндинкс, като че ли фразата обясняваше всичко. Не откъсваше поглед от Кърт, който продължаваше да кръжи около колата както фотограф обикаля манекенка — щракаше с фотоапарата, после грижливо затъкваше всяка снимка в колана на късия си панталон. След малко Тони разреши на присъстващите по четирима да се приближат и да надникнат в бараката. Когато дойде редът на Санди, той с изумление забеляза как при всяко изригване на светлина от буика глезените на Уилкокс се обагрят в зелено. „Радиация! — помисли си. — Мили Боже, има изгаряния от радиацията!“ Изведнъж си спомни с какво се беше занимавал колегата му, преди да го повика по спешност, и неволно се засмя. Отначало Мишел отказваше да извика съпруга си, защото го беше накарала да окоси моравата зад къщата. Зелените петна по глезените му бяха от тревата.

— Хайде, излизай! — промърмори Фил, който наблюдаваше през съседното прозорче. Още държеше кучето за нашийника, въпреки че Господин Дилън беше кротък като агънце. — Излизай, мамка му, не насилвай късмета си!

Уилкокс заднешком тръгна към вратата, като че ли чу предупреждението на Фил или пък интуитивно долови еднаквите мисли на колегите си. Най-вероятно обаче му се бяха свършили плаките.

Още щом излезе, Тони го прегърна през раменете и го дръпна встрани. Докато разговаряха, от буика за последен път проблесна кървавочервена светлина, но много по-слаба от предишните ослепителни мълнии. Санди погледна часовника си. Беше девет и десет. „Илюминацията“ беше продължила по-малко от час.

Тони и Кърт напрегнато разглеждаха снимките — сериозните им изражения го озадачиха. Запита се какво ги е обезпокоило, след като сержантът твърди, че буикът, както и всичко в склада не се е променило. Доколкото виждаше, думите му отговаряха на истината.

Шейндинкс кимна, като че ли някакъв въпрос беше уреден, после се върна при подчинените си. Уилкокс пък се приближи до голямата врата, за да надникне за последен път в бараката, но вече без тъмните очила. Тони нареди всички да се върнат в участъка с изключение на Джордж Станкоуски и Хърб Ейвъри. Хърб, който беше дежурен с патрулката, по време на „фойерверките“ се беше върнал в участъка, най-вероятно за да се изходи по голяма нужда. Беше прочут с навика си да заобикаля по седем-осем километра, само и само да използва служебната тоалетна, и стоически понасяше задяванията на колегите си. Твърдеше, че от чуждите тоалетни човек може да пипне какви ли не болести, а който не му вярва, заслужава да го сполети най-лошото. Според Санди Хърб си падаше по списанията, с които беше зареден клозетът на горния етаж. Полицай Ейвъри, който след десет години щеше да бъде убит при пътно произшествие, беше страстен читател на „Американ Херитидж“.

— Буикът ще бъде под непрекъснато наблюдение — заяви сержантът. — Вие двамата поемате първото дежурство. Веднага сигнализирайте, ако забележите нещо нередно.

Хърб запротестира, че го назначават за най-обикновен пазач.

— Млък! — сопна се Шейндинкс. — Нито дума повече!

Ейвъри видя, че по лицето на командира са избили червени петна, и моментално си затвори устата. Според Санди постъпката му беше проява на забележително здравомислие.

Шестимата влязоха в управлението, следвайки командира; когато прекосиха помещението за инструктаж, чуха Мат Бабицки да разговаря с Анди Колучи, патрулиращ с кола 6. Радиовръзката се беше нормализирала.

Качиха се на горния етаж и се настаниха в малката дневна. Онези, за които не останаха столове, седнаха на пода. Помещението за инструктаж беше по-голямо и обзаведено с повече столове, но според Санди командирът постъпи разумно, като ги събра в дневната, където обстановката беше по-непринудена. Щяха да обсъждат „семейни“ дела, които не засягаха полицията.

Почти не я засягаха.

Последен дойде Къртис Уилкокс, шляпайки с гумените си сандали, обути на бос крак; носеше моменталните снимки, тъмните очила беше вдигнал на челото си. На гърба на тениската му се мъдреше надпис: ФАКУЛТЕТ ПО АТЛЕТИКА КЪМ УНИВЕРСИТЕТА „ХОРЛИК“.

Приближи се до сержанта, двамата си зашепнаха нещо, а колегите им търпеливо чакаха. Накрая Тони се обърна към подчинените си:

— Не е имало експлозия, с Кърт сме убедени, че няма радиация.

Чуха се въздишки на облекчение, но неколцина полицаи още изглеждаха изпълнени със съмнения. Санди нямаше под ръка огледало, за да провери как изглежда, но така или иначе чувстваше известно съмнение.

— Разгледайте ги, ако искате. — Кърт започна да му подава по две-три фотографии от купчината, която беше донесъл. Някои бяха заснети по време на светлинните взривове и на тях не се виждаше примерно проблясъкът на никелираната решетка или горната част на купето на буика. Други бяха много по-ясни. Най-хубавата притежаваше онази необичайна откровеност, типична само за снимките, направени с апарат „Полароид“. „Виждам свят, в който съществуват само причини и последствия — сякаш казваха те. — Свят, в който всеки обект е божество, а богове не съществуват.“

— Също като обикновения фотографски филм или като значките, които са длъжни да носят работещите в среда с повишена радиоактивност, плаките на полароида се замъгляват, когато са изложени на силно въздействие на гама-лъчи. Някои от снимките са прекалено осветени, но нито една не е замъглена. С други думи, не сме облъчени.

Фил Кандълтън вдигна ръка:

— Не искам да те обидя, сержант, обаче не умирам от желание да доверя топките си на корпорацията „Полароид“.

— Утре първата ми работа ще бъде да отида в Питсбърг и да купя гайгеров брояч — намеси се Кърт. Говореше спокойно, сякаш пред него стоеше нарушител, на когото заповядваше да слезе от колата, ала нотките на възбуда, които се прокрадваха в гласа му, подсказваха, че е на косъм да загуби душевното си равновесие. — Знам един магазин за военни принадлежности на „Гранд“, в който се продават подобни джунджурии. Ще взема пари от фонда за непредвидени разходи, ако не възразявате.

Възражения нямаше.

— Междувременно искам да си набиете в главите, че сега е още по-наложително да запазите в тайна нашата… находка — каза Тони. — Смятам, че поради чист късмет или по волята на съдбата буикът попадна в ръцете на хора, които умеят да си държат езика зад зъбите. Така ли е?

Всички утвърдително закимаха.

Дики-Дък седеше на пода и галеше по главата Господин Дилън, който спеше, подпрял муцуна на предните си лапи. За талисмана на участъка силните усещания окончателно бяха приключили.

— Съгласен съм с всичко, стига стрелката на добрия стар Гайгер да си остане в зеленото поле — промърмори Дики. — В противен случай предлагам да повикаме федералните агенти.

— Мислиш ли, че по-добре от нас ще се справят с положението? — разгорещено възкликна Кърт. — Мамка му, Дики! Знаеш, че са надути пуяци, които само ще ни се пречкат. Освен това…

— Ако не възнамеряваш да облицоваш с олово вътрешните стени, тавана и пода на бараката, като използваш парите от фонда за спешни случаи… — подхвана някой.

— Какви са тия врели-некипели… — сопна се Кърт, но Тони го хвана за рамото и така му попречи да каже нещо, за което по-късно щеше да съжалява. После се обърна към останалите: — Ако колата е радиоактивна, ще се отървем от нея. Обещавам.

Уилкокс го изгледа разочаровано — очевидно не очакваше подобно предателство. Сержантът спокойно отвърна на погледа му, сякаш казваше: „Знаем, че не е радиоактивна — плаките на фотоапарата го доказват. Тогава защо се държиш като пале, което гони опашката си!“

— Мисля, че при всяко положение трябва да я предадем на правителствените агенти — намеси се Бък. — Сигурно ще ни помогнат… и ще открият разни неща… които са важни за отбраната, например… — Гласът му постепенно заглъхна, защото той усети неизказаното неодобрение на колегите си. Под една или друга форма полицейските служители ежедневно си сътрудничат с федералното правителство — с ФБР, Агенцията за борба с наркотиците, данъчната служба, Комисията за трудови злополуки и най-вече с Междущатската търговска комисия. Дори новобранците ченгета скоро научаваха, че повечето федерални агенти притежават интелекта на мечка. Санди беше на мнение, че когато федерален служител прояви известна интелигентност, тя само му носи изгода и в повечето случаи е злонамерена. В повечето случаи тези хора робуваха на еднообразната работа и се кланяха пред олтара на установения ред. Преди да постъпи в полицията, Санди беше служил в армията, където се беше сблъскал с подобно мислене, подчинено единствено и само на устава. Освен това беше почти връстник на Къртис, тоест — достатъчно млад, за да се възпротиви на предложението доброволно да се откажат от находката си в полза на федералните тъпанари. Казваше си, че в краен случай може да предадат буика на учените в частния сектор… може би дори на студентите от университета, чиято реклама се мъдреше на тениската на Кърт.

Но най-добре беше да си остане при щатските полицаи — при хората в сиви униформи, които бяха като едно семейство.

Бък смутено промърмори:

— Май се издъних.

— Нямай грижа — обади се някой. — И така печелиш голямата енциклопедия и удоволствието да участваш в нашата телевизионна игра.

Тони изчака смехът на присъстващите да утихне и едва тогава продължи:

— Искам всички, които работят в участъка, да научат какво стана тази вечер, за да са подготвени, ако се случи отново. Разкажете на отсъстващите си колеги. Не пропускайте да им кажете кодовото название на буика — буква Д, като… като в името на Господин Дилън. Само Д. Ясно ли е? А пък аз ще ви държа в течение на всичко, което ще се случи от днес нататък, като се започне с гайгеровия брояч. Обещавам, че радиацията ще бъде измерена още утре, преди хората да застъпят на втора смяна. Няма да споделим със съпругите или със сестрите си, с братята или с най-добрите си приятели какво има в склад Б, господа, но взаимно ще се информираме най-подробно. Ще действаме по „старомодния“ начин — чрез устни рапорти. Погрижил съм се да няма абсолютно никаква документация във връзка с колата — ако онова нещо въобще е кола — така ще бъде и занапред. Разбрахте ли?

Подчинените му отново закимаха.

— Дърдорковците нямат място в отряд Д, господа; никакви клюки, никакво споделяне със съпругата в леглото. Това ясно ли е?

Изглеждаше, че е ясно.

— Я погледнете! — внезапно възкликна Фил, който се взираше в една от снимките. — Багажникът е отворен.

Кърт кимна:

— Отвори се по време на един проблясък, мисля, че още при следващия пак се затвори.

Санди си помисли за Енис; изведнъж в съзнанието му изникна мимолетен, но много ясен образ — капакът на багажника на буика се отваря и затваря като хищна уста. „Елате да видите живия крокодил, хубавичко го разгледайте, но за нищо на света не пъхайте пръстите си в устата му.“

— Мисля, че по едно време и чистачките проработиха — продължи Кърт, — но не съм съвсем сигурен, защото бях заслепен, пък и подобно нещо не се вижда на нито една снимка.

— Защо? — промърмори Фил. — Каква е причината?

— Приток на електричество — подхвърли Санди. — Спомняте ли си, че по същото време радиото в диспечерската служба тотално се прецака?

— Да речем, че обяснението е логично за раздвижването на чистачките, обаче багажникът на колата не е свързан с електрически кабели. Когато искаш да го отвориш, натискаш бутона и вдигаш капака.

Санди нямаше отговор на този аргумент.

— Температурата в склада се беше понижила с още няколко градуса — каза Кърт. — Ще продължим да я следим.

Съвещанието приключи, а Санди се качи на патрулката, защото дежурството му още не беше свършило. От време на време се свързваше по радиостанцията с участъка и питаше Мат Бабицки дали Д е на шест. Отговорът неизменно беше „Прието. Д е на шест“. През следващите години фразата се превърна в стандартна реплика между патрулиращите и диспечера на отряд Д, отговарящ за района, обхващащ Стейтлър, Погъс Сити и Пачин. След време я възприеха и други участъци, дори няколко от съседния щат. Полицаите тълкуваха значението й като: „Всичко наред ли е у дома?“. Хората на Тони Шейндинкс се подсмихваха, защото въпросът „Д на шест ли е?“ наистина означаваше именно това.

* * *

До следващата сутрин всички членове на отряд Д вече бяха най-подробно информирани, но необичайното събитие не ги извади от релси. Кърт и Тони заминаха за Питсбърг, за да купят гайгеров брояч. Санди имаше почивен ден, но два-три пъти се отби да погледне буика. В склад Б царяха спокойствие и тишина, колата стоеше на бетонния под и също като преди приличаше на експонат от изложба, обаче температурата, отчитана от големия червен термометър, окачен на гредата, продължаваше да се понижава. Всички бяха на мнение, че случващото се е някак зловещо и потвърждава, че в помещението тече някакъв процес. Процес, който един обикновен щатски полицай не може да проумее, камо ли да контролира.

По заповед на Тони никой не стъпи в бараката, докато двамата с Кърт не се върнаха от Питсбърг. Хади Ройър, който надничаше през прозорчетата в голямата врата, се обърна и тръгна към тях. Като видя гайгеровия брояч, който Уилкокс извади от кашон, шеговито подхвърли:

— Мислех, че ще носите костюми като във филма „Щамът Андромеда“.

Кърт намръщено го изгледа:

— Изобщо не е смешно!

Двамата със сержанта влязоха в склад Б, прокараха брояча по корпуса на буика и по двигателя, после по седалките, таблото и по абсурдно големия волан. После Кърт се пъхна отдолу, легнал на палета на колелца, каквато използват автомеханиците; Тони пък най-старателно провери багажника, като взе предпазни мерки, изразяващи се в подпиране на капака с едно от греблата, окачени на стената. През цялото време стрелката на устройството почти не помръдна. Само веднъж тиктакането, разнасящо се от малкия му говорител, се усили — когато Тони приближи брояча до радиевия циферблат на ръчния си часовник, за да провери дали машинката работи. Устройството беше наред, но буикът нямаше какво да му каже.

Прекъснаха изследването само веднъж, за да си вземат пуловери. Навън беше нетърпима жега, но термометърът в склад Б показваше едва осем градуса над нулата. Докато го наблюдаваше, Санди изпита лошо предчувствие; когато колегите му излязоха да си вземат връхни дрехи, той предложи да вдигнат двете големи врати, та помещението да се позатопли. Добави, че Господин Дилън спи в кухничката и е за предпочитане да го затворят там.

— Не! — отсече Тони.

Изражението на Къртис подсказваше, че той подкрепя сержанта.

— Защо?

— Не зная. Усещам, че не бива, и туйто!

До три часа следобед, когато Санди прилежно вписа името си в книгата с дежурствата в графата „II смяна/15-23 ч.“, подготвяйки се да се качи на патрулната кола, температурата в склад Б вече беше с четиринайсет градуса по-ниска от тази извън тънките дървени стени.

Някъде към шест вечерта, докато Санди пиеше кафе в патрулката, паркирана до закусвалнята на Джими на магистралата за Стейтлър, и зорко следеше за нарушители, буикът роди за пръв път.

* * *

Арки Аркейниън пръв видя онова, което излезе от буика, въпреки че той не си даваше сметка какво вижда. Полицаите от отряд Д се бяха поуспокоили. Вероятно се дължеше на съобщението на Тони и Кърт, че от склад Б не се излъчва радиация. Арки, който живееше в един от фургоните в Дриймланд Парк и през този ден не беше на работа, също като повечето си колеги беше наминал в участъка отново да поогледа конфискуваната кола. Този път пред прозорчетата в голямата врата нямаше никого. В участъка, който се намираше на около четирийсет метра от бараката, цареше спокойствието, типично за времето между две дежурства. Работното време на Мат Бабицки беше приключило, заместваше го един от по-младите полицаи. В пет часа сержант Шейндинкс си тръгна. Кърт, който беше разказал на жена си някаква набързо скалъпена история за спешното повикване предишната вечер, вероятно отново беше нахлузил гумените сандали и като примерно момче довършваше косенето на моравата.

В седем без пет Арки Аркейниън (който беше пребледнял като платно и трепереше от страх) профуча край младежа на диспечерското място и се втурна в кухничката. Нямаше намерение да се довери на новобранец, трябваше му човек, врял и кипял в тази работа. В кухнята завари Хади Ройър, който вареше макарони в грамадна тенджера.