Стивън Кинг
Буик 8 (7)

Сега
Санди

— … и този път не възразих, а го последвах като послушно момченце.

Гърлото ми беше пресъхнало. Погледнах часовника си и без особена изненада установих, че са изминали повече от шейсет минути. Казах си, че не съм нарушил правилника — в края на краищата дежурството ми беше приключило. Сивото небе още повече се беше прихлупило, но приглушените гръмотевици вече не се чуваха.

— Да остарееш, без да ти личи, е трик, който май само ирландците и евреите владеят — промърмори някой. В гласа му се долавяха и печални, и насмешливи нотки. — Ние си въобразявахме, че вечно ще сме млади, нали?

Огледах се. Хади Ройър, облечен цивилно, седеше от другата страна на Нед. Не го бях забелязал да се приближава. Физиономията на глуповат фермер, която той показваше на света през 1979 година, беше почти непроменена, само дето от двете страни на устата му се бяха вдълбали бръчки; косата му вече беше прошарена и се беше отдръпнала като океанските вълни при отлив, разкривайки голям участък от лъскавия му череп. По моите изчисления той беше почти на същата възраст, на която Енис Рафърти безследно изчезна. Хади разправяше наляво и надясно, че е скътал някоя и друга пара, та като се пенсионира, да си купи голяма каравана и да посети децата и внуците си. Доколкото разбрах, родствениците му бяха разпръснати из цялата страна, даже в канадската провинция Манитоба. Ако го попитаха — дори и ако не го попитаха — той показваше пътна карта на Съединените щати, на която всичките му бъдещи маршрути бяха обозначени с червено.

— Да, имаш право — промълвих. — Кога дойде, Хади?

— Ами… минавах оттук и те чух да говориш за Господин Дилън. Страхотен пес беше, мир на праха му. Спомняш ли си как лягаше по гръб, ако някой кажеше: „Арестуван си“?

— Ъхъ — отвърнах и двамата усмихнато се спогледахме, както правят мъжете, когато говорят за жени или за миналото.

— Какво се случи с него? — попита Нед.

— Свърши му смяната — обясни Ройър. — С Еди Жакюбоа го погребахме хей там. — Той посочи каменистата поляна, която се простираше до подножието на хълма северно от сградата на участъка. — Трябва да е било преди петнайсет години, а, Санди?

Кимнах, без да го поправя. Всъщност оттогава бяха изминали точно четиринайсет години.

— Сигурно е бил на преклонна възраст — подхвърли хлапакът.

— Наистина не беше в първа младост — намеси се Фил Кандълтън, — но…

— Отровиха го! — почти изсъска Хади и млъкна.

— Ако искаш да научиш цялата история… — подхванах.

— Да — прекъсна ме Нед.

— … ще изчакаш да смажа с нещо гърлото си.

Понечих да стана, но едва не се сблъсках с Шърли — тя излезе от участъка с поднос, върху който имаше чиния със сандвичи с шунка и с пилешко месо, както и кана със студен чай.

— Седни си на мястото, Санди — подхвърли. — Погрижила съм се за теб.

— Хей, да не си ясновидка?

Шърли се подсмихна и остави подноса върху скамейката:

— Уви, не. Само знам, че мъжете ожадняват, когато говорят, и че вечно са гладни. Ако щете вярвайте, но дори дамите от време на време ожадняват и огладняват. Хапнете си, момчета. А от теб, Нед Уилкокс, искам да изядеш поне два сандвича. Прекалено си кльощав.

Препълненият поднос ми напомни как, докато Биби Рот разговаряше с Тони и с Енис, неговите „деца“, които тогава бяха на възрастта на Нед, пиеха чай с лед и с апетит консумираха сандвичите, приготвени в нашата кухничка, в която и днес всичко си е както преди двайсет и две години с изключение на теракотените плочки на пода и микровълновата фурна. Понякога си мисля, че и отрязъците от време са скрепени с вериги.

— Добре, госпожо. — Нед й се усмихна, но ми се стори, че го направи машинално — не откъсваше поглед от склад Б. Като мнозина преди него, включително едно смело куче, вече беше под влияние на нещото в бараката. Изпих на един дъх първата чаша студен чай, подсладен със захар, не с гаден захарин, и течността беше като балсам за пресъхналото ми гърло; питах се дали правя услуга на Нед Уилкокс. И дали той изобщо ще ми повярва. Нямаше да се учудя, ако побегнеше, разгневен, че се подигравам с него и със скръбта му. Хади, Арки и Фил щяха да ме подкрепят… и Шърли, разбира се. Тя още не работеше при нас, когато затвориха буика в склад Б, обаче беше видяла… и сторила много, откакто в средата на осемдесетте пое диспечерската длъжност. Но се страхувах, че хлапакът все пак няма да ми повярва. Онова, което щеше да научи, бе прекалено трудно за преглъщане.

Ала вече беше прекалено късно да се отметна от думата си.

— Какво се случи с полицай Рафърти? — попита Нед.

— Нищо — обади се Хади Ройър. — Грозната му физиономия дори не се появи върху картонените кутии с мляко, както се прави със снимките на издирваните деца.

Хлапето озадачено го изгледа — явно не знаеше дали онзи говори сериозно.

— Нищо — повтори Хади, този път по-тихо. — Това му е гадното на изчезването, синко. Случилото се с баща ти е ужасно, няма да те убеждавам в противното. Но поне знаеш каква е съдбата му, нали? Има място, на което можеш да отидеш, да оставиш цветя. Или да занесеш писмото, с което ти съобщават, че си приет в колежа.

— Онова, за което говориш, е само гроб. — Нед говореше с нетипична търпеливост, която не ми се понрави. — Парче земя, в която е заровен ковчег, а в ковчега има нещо с униформата на баща ми, но всъщност не е той.

— Все пак знаеш какво му се е случило — настоя Ройър. — А пък с Енис… — Той разпери ръце и показа дланите си като илюзионист, който успешно е завършил труден фокус.

Арки, който беше влязъл в управлението вероятно да използва тоалетната, се върна и отново седна до нас.

— Спокойно ли е на фронта? — попитах го.

— И да, и не, сержант. Стеф ми рече да ти предам, че по радиото пак има смущения, обаче по-краткотрайни. Сещаш се, нали? Освен туй ДСС е капут. На телевизора е оня надпис: „ИЗЧАКАЙТЕ. ТЪРСИМ СИГНАЛ“.

Стеф беше умалителното име на Стефани Колучи, заместничка на Шърли и племенница на стария Анди Колучи. ДСС беше нашата малка сателитна антена, която бяхме купили със собствени средства също като уредите за тренировка в помещението на горния етаж (преди една-две години някой залепи на стената до щангите плакат с трима здравеняци, трениращи в двора на някакъв затвор, надписът отдолу гласеше: „ТЕ НИКОГА НЕ СИ ВЗИМАТ ПОЧИВЕН ДЕН“).

С Арки се спогледахме, после извърнахме очи към склад Б. Знаехме, че дори ако микровълновата фурна още работи, скоро ще престане да функционира. Твърде възможно беше електрозахранването и телефонът да бъдат прекъснати, въпреки че отдавна не се беше случвало.

— Събрахме волни подаяния за онова зло, жена му — каза Хади. — Според мен беше адски благородно от страна на отряд Д.

— Май целта беше да й затворим устата — обади се Фил.

— Как ли пък не! На онази мръсница нищо и никой не можеше да й затвори устата. Всеки, който я познава, ще го потвърди.

— Не бяха волни подаяния и той не беше женен за нея — поправих го. — Колко пъти да повтарям, че му беше сестра?

— Да, обаче приличаха на женени — настоя Хади. — Караха се като куче и котка, правеха всичко, дето го правят женените, освен оная работа в кревата, обаче…

— Поувлече се, драги — прекъсна го Шърли.

— Ъъъ, май имаш право.

— Тони поде инициативата и всеки от нас даде по някой долар според възможностите си — обясних на Нед. — После братът на Бък Фландърс, който е борсов посредник в Питсбърг, инвестира парите от името на сестрата на Енис. Сержантът каза, че така е по-изгодно за нея, отколкото да й връчим чек.

Хади Ройър закима:

— Да, съобщи ни го на онова събрание, което проведохме в задната стаичка на ресторант „Кънтри Уей“. Финансовото осигуряване на Драконката беше залегнало като точка в дневния ред. — Той се обърна към Нед: — Вече бяхме сигурни, че няма да намерим Енис и че той няма да се появи изневиделица в полицейското управление в Бейкърсфийлд, Калифорния, или в Ноум, Аляска, изпаднал в амнезия, породена от силен удар по главата. Беше изчезнал. Може би се намираше на едно и също място с човека с черното палто, може би някъде другаде, но така или иначе бе изчезнал. Не открихме труп, следи от насилие, нито дори дрехите на Енис, но него го нямаше. — Хади горчиво се засмя: — Леле колко зла беше онази мръсница, с която живееше! Първо на първо, дъската малко й хлопаше…

— Не малко, а много — дълбокомислено отбеляза Арки и си взе сандвич с шунка и сирене. — Дрънчеше по телефона по четири-пет пъти дневно, а на Мат Бабицки, дето беше диспечер по онова време, му идваше да се гръмне от нея. Да благодариш на Бога, Шърли, че Едит се омете. Същинско зло беше тая ми ти жена.

— Каква беше нейната версия за случилото се? — попита Нед.

— Един Бог знае — промълвих. — Може би си мислеше, че сме го убили заради дълговете му на покер и сме го заровили в избата.

— Играели сте покер в участъка, така ли? — Нед изглеждаше едновременно потресен и възхитен. — Баща ми участваше ли?

— Глупости — отвърнах. — Тони щеше да скалпира всеки, когото хванеше да играе покер на работното място, па макар и залогът да беше само кутийка кибрит. Аз също застъпвам тази политика… Пошегувах се.

— Не сме пожарникари, хлапе — обясни Хади с такова пренебрежение, че неволно се засмях. После продължи по същество: — Дъртата мислеше, че ние имаме нещо общо с изчезването на Енис, защото ни мразеше в червата. Сигурен съм, че щеше да изпитва същата омраза към всеки, който отвлича вниманието му от нея. Хей, сержант, мислиш ли, че „омраза“ е прекалено силна дума?

— Не — отговорих.

Хади отново се обърна към Нед:

— Според нея ние му отнемахме и време, и енергия. А пък според мен най-хубавите мигове от живота му бяха, когато се намираше сред нас или в патрулката. Драконката го знаеше, затуй все повтаряше: „Работата, та работата — само това обича. Проклетата служба!“ Затова смяташе, че ние сме отнели живота му… след като бяхме отнели всичко останало.

Нед изглеждаше озадачен, може би защото в неговото семейство никога не се изразяваше омраза към полицейската работа. Поне пред него. Шърли нежно сложи длан на коляното му:

— Трябваше да мрази някого, нали разбираш? Да обвинява някого.

— Едит започна да ни тормози с телефонните си обаждания — обясних. — Изпрати писма до конгресмена, за когото беше гласувала, и до главния прокурор на щата, в които настояваше да бъде проведено разследване. Тони предчувстваше какво ще се случи, въпреки това на събранието, което проведохме след няколко дни, предложи да се погрижим за нея. Обясни, че освен нас няма кой друг да й помогне. Енис нямаше големи спестявания, затова без нашата финансова помощ тя щеше да живее оскъдно. Брат й имаше застраховка „Живот“ и му предстоеше да се пенсионира, само че Драконката дълго нямаше да получи нито цент. Защото…

— Защото е изчезнал безследно — прекъсна ме Нед.

— Точно така. Затова всеки даде според възможностите си, но макар да се включиха и колегите от Лорънс, Бивър и Мърсър, събрахме едва две хиляди долара. Братът на Бък Фландърс ги вложи в акции на компании за компютри, които по онова време тъкмо прохождаха, в крайна сметка Драконката спечели малко състояние… Колкото до Енис… сред щатските полицаи в Западна Пенсилвания плъзна слухът, че той е забягнал в Мексико, защото все говореше за тази страна или четеше в списанията за нея. Скоро всички започнаха да вярват, че Енис е избягал от сестра си, преди тя да го нареже на парчета с езика си, остър като бръснач. Дори онези, които знаеха, че това е невъзможно — или би трябвало да знаят — след време започнаха да разпространяват тази версия — същите онези, които присъстваха в задната стаичка на „Кънтри Уей“, когато Тони Шейндинкс каза на всеослушание, че според него буикът в склад Б е замесен в изчезването на Енис.

— Само дето не го нарече „транспортен кораб“ от планетата Х — подхвърли Хади.

— Оназ вечер сержантът беше много твърд — добави Арки. Говорът му дотолкова напомняше този на Лорънс Уелк, че едва сдържах усмивката си.

— Сигурно в писмото си до конгресмена не е споменала какво криете в Зоната на здрача — замислено отбеляза Нед.

— И да искаше, не би могла — промърморих. — Защото не знаеше нищичко. Именно затова сержант Шейндинкс свика събранието. Най-вече да ни напомни, че който изтропа…

— Какво е това? — възкликна хлапакът и се надигна от скамейката. И без да погледна, знаех какво е привлякло вниманието му, но въпреки това се загледах. Шърли, Арки и Хади — също. Невъзможно бе да не погледнеш, да не изпиташ необяснимото привличане. Нито един от нас не се беше напикавал и надавал вой при приближаването си до роудмастъра като стария Господин Дилън, но поне два пъти аз бях надавал писък. О, да! Така пищях, че вътрешностите ми щяха да изскочат. А кошмарите, които ми се присънваха след това… Леле, братче!

Бурята се беше насочила на юг, само че не съвсем. Беше впримчена в склад Б. От скамейката на пушачите виждахме безшумните мълнии, които проблясваха вътре. Редицата прозорчета, прорязани в голямата врата, бяха ту черни като нощта, ту синьо-бели. Знаех, че при всеки проблясък радиото в диспечерската служба запращява с нова сила, а на екранчето на микровълновата фурна вместо 5:18 е изписано ГРЕШКА.

Но, общо взето, не беше страшно като друг път. След всеки проблясък пред очите ни заиграваха зеленикави правоъгълници — ала все пак беше възможно да наблюдаваме явлението. Първите четири-пет пъти при разразяването на „минибурята“ всеки, който се осмелеше да погледне мълниите, завинаги щеше да загуби зрението си.

— Мили Боже! — прошепна Нед. Лицето му беше помръкнало от изненадата…

Не, „изненада“ бе меко казано. Не изглеждаше изненадан, а потресен. Само че това не беше най-страшното. След като погледът му се проясни, видях, че е запленен, хипнотизиран, омагьосан… като баща си. Виждал бях същото изражение изписано на лицето на Тони. На Хади. На Мат Бабицки и Фил Кандълтън. Усещал бях, че е изписано и на моето лице. Мисля, че именно така изглеждаме всички, когато се сблъскаме с нещо абсолютно непонятно и необяснимо, когато зърнем онова място, на което свършва нашият свят и започва мракът.

Нед се обърна към мен:

— Санди, какво е това? Какво е?

— Ако държиш да му дадеш название, наречи го „светлотръс“, но много лек. Напоследък са все такива. Искаш ли да погледнеш отблизо?

Той не попита дали не е опасно, не попита дали няма да избухне в лицето му или да унищожи фабриката за сперма между краката му. Каза само „ДА!“ Което изобщо не ме изненада.

Двамата тръгнахме към склада, останалите ни последваха. В сумрака на късния следобед мълниите се виждаха съвсем ясно, но дори ако грееше слънце, пак щяхме да ги забележим. Спомням си, че при разразяването на първата минибуря (сега си давам сметка, че е било по времето, по което островът Трите мили^[1] едва не се взриви) мълниите около буика буквално засенчваха слънцето.

— Да се върна ли за слънчеви очила? — попита Нед, като се приближихме до вратата на бараката. Отвътре се разнасяше бучене — същото, което бащата на Нед беше чул, когато бе седнал зад волана на буика, изоставен на бензиностанцията.

— Не, хлапе, само примижи — посъветва го Хади. — Но от мен да знаеш, че през седемдесет и девета щяха да ти трябват тъмни очила.

— Абсолютно! — кимна Арки, а Нед долепи нос до едно от прозорчетата и с присвити очи надникна в склада.

Застанах до него и последвах примера му — както винаги бях като омагьосан. Елате да видите жив крокодил!

Покривалото на буика някак се беше смъкнало и приличаше на купчинка бежов брезент. Стори ми се, че повече от всякога роудмастърът прилича на objet d’art — грамаден автомобил-динозавър със старомодно купе, големи колела и зловещо ухилена уста-решетка. „Добре дошли, дами и господа! Добре дошли на вечерната изложба на буик 8! Само стойте далеч от него, защото това произведение на изкуството хапе.“

Стоеше посред склада неподвижен и мъртъв… неподвижен и мъртъв… ненадейно в купето проблесна кървавочервена мълния. Неестествено големият волан и огледалцето за обратно виждане се очертаха съвършено ясно като обекти на хоризонта по време на масивен артилерийски огън. Нед хлъцна от изненада и вдигна ръка да засенчи очите си.

Мълниите проблясваха на определени интервали, при всяка безшумна детонация прегърбената сянка на автомобила се очертаваше на пода и върху стената, на която няколко инструмента още висяха на куките. Сега бученето се чуваше съвсем ясно. Погледнах термометъра, който висеше от гредата над капака на буика, и на светлината на поредната мълния видях, че устройството показва десет градуса над нулата. Не беше най-добрият вариант, същевременно не беше най-опасният. Повод за тревога имаше само когато температурата в склад Б паднеше под тази граница. Все пак трябваше да се застраховаме. С течение на времето бяхме стигнали до някои заключения, бяхме установили известни правила относно буика, но засега не смеехме да им се доверим.

Поредната безшумна мълния проблесна в купето на автомобила, после в продължение на минута не се случи нищо. Нед не помръдна. По едно време ми се стори, че дори дъхът му е спрял.

— Свърши ли? — попита най-накрая.

— Почакай — промълвих.

Изчакахме още две минути; тъй като не се случи нищо, понечих да предложа да седнем обратно на скамейката — очевидно за тази вечер буикът беше изразходвал запасите си от фойерверки. Ала преди да проговоря, проблесна последна чудовищна мълния. Спираловидна светлина, подобна на искрица от гигантски циклотрон, изригна от задното дясно стъкло. Стрелна се зигзагообразно към онзи ъгъл в дъното на помещението, където бяха монтирани полици, отрупани с кутии с какви ли не джунджурии. Кутиите заблестяха с призрачна жълтеникава светлина, като че ли съдържаха запалени свещи, не винтове, болтове, гайки и пружини. Бученето се усили дотолкова, че зъбите ми затракаха, стори ми се, че дори костната част на носа ми завибрира. После секна. Светлината — също. Бяхме така заслепени, че в склада ни се струваше тъмно като в рог вместо сумрачно. Буикът представляваше грамада със заоблени очертания, никелираните рингове, прикрепващи фаровете, хвърляха плахи отблясъци.

Шърли шумно въздъхна и се отдръпна от прозорчето, през което беше наблюдавала „спектакъла“. Трепереше като лист. Арки я прегърна през раменете и окуражаващо я притисна до себе си.

Фил, който стоеше вдясно от мен, заяви:

— Колкото и пъти да го наблюдавам, шефе, никога няма да свикна.

— Какво е това? — попита Нед. Страхопочитанието, което изпитваше, го беше подмладило с десет-дванайсет години — сега изглеждаше по-малък от близначките. — Какво го причинява?

— Нямаме представа — отговорих.

— Кой друг знае за него?

— Всеки полицай, който е работил в отряд Д през последните двайсет и две години. Също и някои автомеханици. Струва ми се, че и началникът на окръжната служба…

— Джеймисън ли? — намеси се Хади. — Със сигурност знае.

— … както и Сид Браунъл, шефът на полицията в Стейтлър. Освен тях малцина знаят тайната.

Тръгнахме обратно към скамейката и запалихме цигари. Нед изглеждаше така, сякаш нервите му щяха да се успокоят от една цигара или от нещо друго. Например голяма чаша с уиски. Знаех, че в участъка положението започва да се нормализира. Стеф Колучи сигурно вече бе установила подобряване на радиовръзката, скоро сателитната антена на покрива отново щеше да приема всички спортни предавания, всички репортажи за войни и програмите на шестте станции за „Хоум Шопинг“.

— Как така хората не са научили тайната? — поинтересува се Нед. — Не е за вярване, че нещо толкова… голямо не се е разчуло…

— Голямо ли? — прекъсна го Фил. — Че това е най-обикновен буик, синко. Виж, ако беше кадилак… кадилакът наистина е голям.

— Някои семейства не могат да пазят тайна, други умеят — обясних. — Нашето е от втората категория. Именно затова две вечери, след като колата се появи, а Енис изчезна, Тони Шейндинкс свика събранието в „Кънтри Уей“. Инструктира ни как да се държим, включително със сестрата на Енис, обясни как ще съберем пари и как да разговаряме с нея, докато се поуспокои…

— Ако някога е изпуснала парата, не съм го забелязал — подхвърли Хади.

— … и какво да отговаряме на репортерите, ако тя се обърне към пресата.

През онази нощ на събранието в ресторанта присъстваха дузина щатски полицаи — с помощта на Хади и Фил успях да ги назова поименно. Разбира се, Нед не ги познаваше лично, но може би беше чувал имената им, ако баща му е имал навика по време на вечеря да разказва за работата и за колегите си. Повечето полицаи имат този навик. Естествено, спестяват на семействата си кървавите сцени и ужасяващите подробности, но в ежедневието на щатските полицаи освен грозни ругатни и окървавени трупове има забавни моменти — например веднъж ни повикаха, защото едно от хлапетата на амишите, сграбчило за опашката галопиращ кон, се пързаляше на летни кънки по централните улици на Стейтлър и се смееше като побъркано. Друг път трябваше да усмиряваме някакъв тип на Калвъртън Роуд, който беше изработил снежни скулптури на мъж и жена в откровено сексуална поза. „Но това е изкуство!“ — повтаряше той. Помъчихме се да му обясним, че съседите са на друго мнение и са скандализирани. Ако времето не се беше стоплило, вероятно щяха да ни призоват като свидетели в съда заради „скулптора“.

Разказах на Нед как, без никой да ни накара, подредихме масите така, че да образуват четириъгълник, как Брайън Коул и Дики-Дък Елиът изведоха сервитьорките и затвориха вратата. Ястията стояха върху специален плот с отвори за парата, която топлеше съдовете. По-късно пихме бира — наливахме си я сами от приспособлението, помещението беше изпълнено със синкав цигарен дим. Питър Куинланд, който по онова време беше собственик на ресторанта, си падаше по Франк Синатра, затова, докато се хранехме, пиехме, пушехме и разговаряхме, неговите песни звучаха от високоговорителите на тавана — „Ако късметът беше жена“, „Есенен вятър“, „Ню Йорк, Ню Йорк“ и, разбира се, „Направих го, както пожелах“ — може би най-тъпото поппарче на двайсети век. До ден-днешен чуя ли тази мелодия — или която и да било песен на Синатра — веднага си спомням за „Кънтри Уей“ и буика в склад Б.

На въпросите за водача на автомобила трябваше да отговаряме, че не разполагаме дори с името му. Въпросите относно съдбата на Енис трябваше да приемаме съвсем сериозно и да им отговаряме откровено — доколкото е възможно, разбира се. Да, всички сме озадачени. Да, всички сме разтревожени. Да, разпространили сме навсякъде описанието му. Да, възможно е на Енис да му е избила чивията и да е забягнал нанякъде. „Наистина — бяхме инструктирани да казваме — абсолютно всичко е възможно, а момчетата от отряда полагат усилия да помогнат на сестрата на полицай Рафърти — много мила жена, която е толкова разстроена от случилото се, че е в състояние да надрънка какви ли не врели-некипели.“

— Ако някой ви попита за буика — завърши лекцията си Тони, — ще кажете, че е бил конфискуван. Нищо повече, чувате ли? Ако разбера, че някой се е раздрънкал, ще науча кой е и ще го изпуша като пура. — Той се огледа; хората му отвърнаха на погледа му, никой не беше толкова глупав, че да се усмихне. Бяхме работили с него достатъчно дълго, за да знаем, че когато хвърля подобни погледи, изобщо не се шегува. — Ясен ли съм? Схванахте ли картинката?

Закимахме, но гласовете ни временно бяха заглушени от гласа на Синатра, който пееше „Беше много успешна година“. Всички бяхме схванали картинката.

* * *

Нед вдигна ръка и аз млъкнах, изпитвайки известно облекчение. Не изгарях от желание да възкреся в паметта си случилото се през онази далечна нощ.

— Какви бяха резултатите от тестовете, извършени от Биби Рот? — попита младокът.

— Неубедителни, ако мога да се изразя така — отговорих. — Материалът, който приличаше на винил, беше само подобен на винил. Пробите от боята не отговаряха на нито една мостра на произвежданите автобои. Дървото беше най-обикновено. Биби обясни, че най-вероятно е от дъб, но не каза нито дума повече, въпреки че Тони го притисна. Усещах, че нещо го гризе отвътре, но отказа да го сподели с нас.

— Може би и той не е знаел точно какво е — намеси се Шърли.

Кимнах:

— Стъклата са най-обикновени, само че не се произвеждат масово. С други думи, не са били монтирани на конвейера на завод в Детройт.

— Ами отпечатъците от пръсти?

Изброих ги на пръсти:

— На Енис. На баща ти. На Брадли Роуч. Нищо повече. Никакви отпечатъци на човека с черното палто.

— Сигурно е бил с ръкавици — отбеляза Нед.

— Да, така излиза. Брад заяви, че не е сигурен, но му се струва, че си спомня как е видял ръцете на непознатия, дори си помислил колко са бледи, също като лицето му.

— Обаче от опит знаем, че хората по-късно си измислят най-различни подробности — отбеляза Хади. — За съжаление никога не можем изцяло да разчитаме на показанията на свидетелите.

— Приключи ли с философстването? — попитах.

Той ми махна като благосклонен владетел:

— Продължавай.

— В купето на колата Биби не откри следи от кръв, ала каза, че в багажника е имало микроскопични останки от органична материя. Не успял да определи химичния й състав, а веществото — той го наричаше „сапунена пяна“ — след седмица изчезнало от предметните стъкла. Останало само багрилото, което използвал.

Хади вдигна ръка, все едно беше ученик. Кимнах в знак, че му давам думата.

— Само след седмица на волана и на таблото не си личаха местата, от които лаборантите бяха откъртили парченца за пробите. Дървената повърхност зарасна като рана. Същото се случи и с материята, с която беше облицован багажникът. Ако човек надраскаше с джобно ножче или с ключ задната броня, след няколко часа драскотината се заличаваше.

— Искаш да кажеш, че колата… че онова нещо се възстановява от само себе си — промълви Нед. — Вярно ли е?

— Да — намеси се Шърли. Запали поредната цигара и нервно запафка. — Веднъж баща ти ме насили да му помагам при един експеримент — моята задача беше да заснема всичко с видеокамера. С отвертка той направи дълбока драскотина в долната част на предната лява врата, точно под никелираната декоративна лайстна, после оставихме камерата да работи, като на петнайсет минути се връщахме да погледнем какво се случва. Гледката не беше драматична като на филм, въпреки това бе невероятна. Постепенно драскотината стана по-плитка и потъмня по ръбовете, като че ли се мъчеше да постигне цвета на боята. Накрая изчезна. Безследно.

— Ами гумите! — намеси се Фил Кандълтън. — Ако човек забие отвертка в някоя, въздухът започва да излиза със свистене, както е нормално. Само че след секунди свистенето изтънява и секва… после отвертката изскача. — Той сви устни и се престори, че изплюва нещо. — Все едно да изплюеш семките на пъпеш.

— Жива ли е? — обърна се към мен Нед. Говореше толкова тихо, че едва го чувах. — Ако наистина може да се възстановява от само себе си…

— Тони твърдеше, че не е жив организъм — прекъснах го. — Много държеше на мнението си и не позволяваше да му противоречат. — „Това е чисто и просто някакво устройство — казваше често. — Някаква бъзикня, дето не я проумяваме.“ Баща ти пък беше на коренно противоположно мнение. Накрая се впускаше в ожесточени спорове като сержанта. Ако не беше загинал…

— Какво? Какво, ако не беше загинал?

— Не зная — промълвих. Стана ми криво и тъжно. Имаше още много до края на историята, но ненадейно загубих желание да я разказвам. Нямах сили да продължа, изпитвах същата неохота, с която се залавяме за необходима, но тежка и еднообразна работа — например изтръгване на дънери на отсечени дървета или прибиране на сеното в хамбара, преди да е завалял силен дъжд. — Честна дума, не зная какво щеше да се случи, ако беше останал жив.

Хади ми се притече на помощ:

— Баща ти беше превъртял на тема буика, Нед. Направо беше обсебен от него. Всяка свободна минута тичаше в бараката, обикаляше проклетата кола, снимаше я, докосваше я… Да, най-често я докосваше, все едно да се увери, че е истинска.

— И сержантът не падаше по-долу — обади се Арки.

„Не беше същото“ — помислих, ала си замълчах. За Кърт беше съвсем различно. Накрая буикът му принадлежеше по начин, по който никога не бе принадлежал на Тони. И Тони го знаеше.

— Но какво се е случило с полицай Рафърти, Санди? Смяташ ли, че буикът…

— Той го е изял — убедено заяви Хади. — Твърдях го тогава, твърдя го и сега. Баща ти беше на същото мнение.

— Вярно ли е? — попита ме хлапакът.

— Ами… да. Смяташе, че е изял Енис или го е отвлякъл някъде. — Отново си представих досадна и тежка работа — редица след редица легла, които трябва да бъдат оправени, купища чинии, които трябва да бъдат измити, безкрайни полета с трева, която трябва да бъде окосена и струпана на копи.

— Да разбирам ли — настояваше Нед, — че откакто полицай Рафърти и баща ми са открили колата, не сте позволили я на някой физик, я на химик да я огледа? Наистина ли никой не е направил спектрографски анализ?

— Биби отново ни посети… май само веднъж — намеси се Фил. Говореше като човек, който е принуден да се защитава. — Разбира се, този път не водеше „децата“, които го придружаваха навсякъде. Заедно с баща ти и Тони вкараха в склада някакво устройство — може да е било спектрограф — обаче не разбрах какво е показало. Ти знаеш ли, Санди?

Поклатих глава. Вече нямаше кой да отговори на този въпрос. Както и на множество други. През 1998 година Биби Рот почина от рак. Къртис Уилкокс, който често се въртеше около буика, усърдно си водеше записки и понякога скицираше нещо в бележника си, също беше мъртъв. Тони Шейндинкс, който по онова време беше командир на отряд Д, още беше жив, ала наближаваше осемдесетте и бе впримчен в сумрачното чистилище, запазено за хора с Алцхаймерова болест. Преди Коледа с Арки Аркейниън го посетихме в болницата. Занесохме му златен медальон с лика на Сейнт Кристофър, за който всички стари служители бяха дали по нещичко. Отначало ми се стори, че през този ден старият сержант получи някакво просветление. Без особено затруднение отвори пакетчето и май се зарадва на медальона. Дори сам се справи със закопчалката, въпреки че като сложи медальона, се наложи Арки да му помогне със закопчаването. Като го окачи на шията си, Тони свъси вежди и се втренчи в мен; въпреки че това беше само пародия на някогашния му пронизителен поглед, в този момент ми се стори, че виждам предишния Тони Шейндинкс. След няколко секунди помътнелите му очи се просълзиха, илюзията изчезна.

— Кои сте вие, момчета? — попита ни. — Изглеждате ми много познати. — После преспокойно заяви, сякаш говореше за времето: — Да знаете, че съм в ада. Това е адът.

— Виж какво, Нед — подхванах. — Онова събрание в „Кънтри Уей“ се свеждаше само до едно. В Калифорния го изписват отстрани на патрулните коли, може би защото паметта на местните ченгета не е толкова силна, та се налага да си го припомнят. Тук не го правим. Схващаш ли за какво говоря?

— За мотото: „В служба и закрила на обществото“.

— Именно. Според Тони това… нещо бе попаднало при нас по Божията воля. Разбира се, никога не го изрече, но се подразбираше. Баща ти беше на същото мнение.

Казах му само онова, което смятах, че трябва да научи. Обаче не обелих нито дума за фанатичния блясък в очите на Тони и на Кърт Уилкокс. Сержант Шейндинкс можеше да ни изнася проповеди за нашето задължение да служим на обществото; можеше да ни убеждава, че само хората от отряд Д са способни да се справят с такъв опасен обект, можеше дори да подхвърли, че след време ще предадем обекта на екип от внимателно подбрани учени, вероятно оглавяван от Биби Рот. Можеше да ни залъгва с тези бабини деветини… и го правеше. Само че не беше вярно. Двамата с Кърт искаха буика, защото не можеха да се разделят с него. Това беше голата истина, останалото бе само камуфлаж. Странната и безподобна кола им принадлежеше. Не можеха да се примирят с мисълта, че ще им я отнемат.

Отново се обърнах към Нед:

— Случайно да сте намерили бележниците на баща ти? Винаги използваше от онези, със спиралите, дето са предпочитани от учениците.

Лицето на хлапака помръкна, той наведе глава:

— Да, намерихме най-различни бележници. Мама каза, че може би са дневници. Обаче в завещанието му пишеше всичките му лични записки да бъдат изгорени и тя изпълни волята му.

— Съвсем логично — обади се Хади. — Най-малкото се връзва с онова, което знам за Кърт и за стария сержант.

Нед вдигна глава и се втренчи в него.

Хади побърза да замаже положението:

— Двамата не се доверяваха на учените. Тони им викаше „гробокопачи“. Твърдеше, че единствената им цел е да разпространяват заразата, като съветват хората да се хранят с каквото им душа иска, защото така добивали познания, които ще ги освободят… — Помълча, после добави: — Имаше и още нещо.

— Какво?

— Въпросът за дискретността. Кърт и Тони смятаха, че за разлика от ченгетата учените не могат да пазят тайна. Веднъж чух сержантът да казва: „Виж какво стана с атомната бомба. Съпрузите Розенберг бяха осъдени на смърт заради предателството си, но дори най-големият глупак знае, че и без тях само след две години руснаците щяха да произведат атомна бомба. Защо ли? Защото учените са бърборковци. Може би онова, което се намира в склад Б, не се равнява на атомна бомба, но може и да е също толкова важно. Едно е сигурно — че не служи на ничии интереси, докато стои скрито под брезентовото покривало.“

Казах си, че това е само част от истината. От време на време си задавах въпроса, дали Тони и бащата на Нед някога са изпитали потребност да разговарят за „находката“ — например късно вечер, когато някои техни колеги са си у дома, други гледат видео в общото помещение и се тъпчат с пуканки, приготвени в микровълновата фурна, а те двамата са се затворили в кабинета на Тони. Нямам предвид дали са разговаряли с недомлъвки, а дали някога са изрекли голата истина: „На света няма подобна на тази кола, а ние я крием в бараката.“ Едва ли. Защото е трябвало само да се погледнат в очите. Да видят неудържимото желание да докосват буика да го изследват. По дяволите, дори само да обикалят около него. Беше нещо тайнствено, загадъчно, чудновато. Обаче не знаех дали хлапето ще го приеме. Давах си сметка, че Нед не само страда за баща си, а му е сърдит, задето е допуснал да го смажат на пихтия. Нищо чудно да му хрумнеше, че баща му и сержантът са извършили кражба, което не беше истина… поне не цялата истина.

— Вече бяхме станали свидетели на светлинните трусове — казах. — Тони ги наричаше „изпразвания“. Твърдеше, че буикът се отървава от нещо, отделяйки го като статично електричество. Като оставим настрана дискретността и умението да се пазят тайни, в края на седемдесетте хората в Пенсилвания — не само ние, а цялото население на щата — имаха съвсем основателна причина да не се доверяват на учените.

— Заради острова, който едва не се е взривил — промърмори Нед.

— Точно така. Освен това в тази кола има нещо много повече от способността й сама да заличава белезите или да не позволява полепването на прах. Много повече.

Замълчах. Нямах сили да продължа.

— Давай, сержант, кажи му — обади се Арки. В сумрака не виждах лицето му, но ми се стори, че говори като разгневен диригент на оркестър. — Надрънка му всичко, дето не значи абсолютно нищо, а сега му разкажи останалото. — Втренчи се в Хади, после извърна очи към Шърли. — Даже за 1988 година. — Въздъхна и се загледа в склад Б. — Прекалено късно е да спреш дотук, сержант.

Станах и тръгнах към бараката. Чух как Фил промърмори:

— Не, не! Остави го, хлапе, ще се върне.

„Това е да си началство“ — биха казали мнозина и щяха да бъдат прави. Разбира се, ако не получиш я удар, я инфаркт или не те прегази пиян шофьор — тоест, ако не се намеси сила, която ние, смъртните, наричаме Бог. Хората, които седят на стола на началника — които са положили усилия да го заемат и полагат усилия да се задържат на него — никога не си позволяват да кажат: „Заеби!“ и да отидат за риба. Не! Ние, шефовете, продължаваме съвестно да вършим тежката и досадна работа, да оправяме леглата, да мием чиниите, да събираме сеното на копи. „Ах, какво бихме правили без теб?“ — възклицават мнозина. Отговорът е, че както винаги повечето ще продължат да правят каквото са си наумили. Тоест — да вървят към гибелта си.

Надникнах през едно от прозорчетата, изрязани в голямата врата на склад Б, и се втренчих в термометъра. Температурата беше паднала с два градуса. Още не беше толкова студено, че да се изплаша, но понижението на температурата ми подсказа, че буикът се готви за още фойерверки, преди да приключи за тази вечер. Нямаше смисъл да го завиваме с платнището — вероятно по-късно щеше да се наложи да повторим операцията.

„Силата му намалява“ — гласеше фразата, която използваха Шейндинкс и Уилкокс. Изостава като часовник, който не е бил навит, поклаща се като пумпал, забавящ въртенето си, бръмчи като противопожарен детектор, който не отчита повишаването на температурата — изберете метафората, която най-много ви допада. Възможно е двамата ни колеги да бяха прави. Или пък да грешаха. Истината бе, че не знаехме нищичко за находката, скрита в склад Б. Ала си внушавахме, че знаем, за да продължим да живеем близо до нея, без прекалено често да ни спохождат кошмарни сънища.

Върнах се при скамейката, запалих цигара и седнах между Шърли и Нед:

— Искаш ли да ти разкажа за първия път, когато станахме свидетели на явление, наподобяващо на тазвечерното?

Като видях как едва сдържа търпението си, ми поолекна, добих сили да продължа разказа си.